Франк Хърбърт
Домът на Ордена (18)

„Всички държави са въображаеми построения.“

 

Бин-джезъритски архив

Лусила предупреди себе си да не изпада в настроение на въображаема близост към яркозелената стая и посещаващата я от време на време височайша почитаема мама. Това бе Възелът — укрепената бърлога на онези, които искаха пълното унищожение на „Бин Джезърит“. Тук бе врагът. Денят бе седемнайсети.

Безпогрешният мисловен часовник в нея, заложен да отброява времето при Агонията с подправката, й подсказа, че вече се е настроила към ритъма на планетата. Будна в зори. Никой не й съобщава времето за храна. Почитаемата мама бе й определила по едно хранене на ден.

И футарът — винаги в клетката си. За да й напомнят: и двамата сте в клетки. Така се отнасяме към опасните животни. Понякога може и да ги пуснем за малко, за да разтворят краката си и да ни доставят удоволствие, но после ги връщаме обратно.

Възможно най-минималното количество мелиндж в храната. Не поради скъперничество. Нито пък заради намаляване на богатството им. А просто напомняне: „Ето какво ще получиш, стига да си разумна.“

Кога ще дойде днес?

Височайшата почитаема мама не пристигаше по график. Внезапни появявания за допълнително объркване на пленницата? Навярно. Явно я очакваха по-важни дела. А редовен график за опасния любимец ще бъде изготвен, когато има време!

Може и да съм опасна, лейди, но не съм любимата ти животинка!

Лусила чувстваше присъствието и на сканиращи приспособления — нещица, предназначени не само да бъдат в помощ на очите. Те надничаха в плътта, оглеждайки за скрити оръжия и за функционирането на вътрешностите. Дали в нея има някакви чудати имплантанти? Ами ако в тялото й се намират и допълнителни органи, внедрени по хирургичен път?

Нито едното, нито другото, Мадам Паяк. Разчитаме на неща, които придобиваме още с раждането.

Знаеше коя бе най-голямата непосредствена опасност — ще се почувства в неподходящо за обстановката състояние. Вражеските ловци я бяха поставили в страшно неизгодно положение, но не бяха извадили от строя нито една от бин-джезъритските й способности. Можеше да умре по своя воля преди съдържанието на шери в тялото и да е паднало под количеството, позволяващо неволно предателство. Все още разумът й служеше, както и цялата тълпа от Лампадас…

Една стена на клетката на футара се спусна и създанието се измъкна. Аха, Кралицата-паяк бе тръгнала насам. И по обичайния ред пускаше заплахата пред себе си. Днес рано. По-рано от всеки друг път.

— Добро утро, футар — каза Лусила с приветлив и почти весел глас.

Съществото я погледна, но не отвърна нищо.

— Сигурно мразиш да си в клетката? — продължи Лусила.

— Не обича клетка.

Вече бе разбрала, че тези създания умеят в определена степен да си служат с думите, но все още нямаше точна представа за обхвата на словния им запас.

— Предполагам, че те държат и гладен. Би ли искал да хапнеш от мен?

— Яде! — казано с подчертан интерес.

— Искам да съм твой дресьор.

— Ти дресьор?

— Щеше ли да ми се подчиняваш, ако бях? — Масивният стол на Кралицата-паяк се появи, издигайки се от мястото, където бе скрит в пода. Още не бе дошла, но се предполагаше, че е чула разговора.

Футарът се бе загледал в Лусила със странно напрегнат поглед.

— Наистина ли дресьорите те държат гладен в клетката?

— Дресьор? — Във въпроса прозвучаха отчетливи модулации.

— Искам да убиеш височайшата почитаема мама.

— Убие Дейма!

— И да я изядеш.

— Дейма отрова — изречено с обезсърчен тон.

Охо! Ето ти капка свежи данни!

— Не е отровна. Месото й е също като моето.

Футарът се доближи до нея, доколкото му позволяваха рамките на клетката. С лявата ръка обърна долната си устна. Появи се червен възпален белег, по всяка вероятност от изгаряне.

— Виждаш? — попита създанието и отпусна ръката си. Чудно как го е сторила. От нея не идваше и най-малък полъх на отрова. Човешка плът плюс дрога на адреналинова база, от която очите ставаха оранжеви при разгневяване и някои други състояния, обяснени от Мурбела… Както и усещане за абсолютно превъзходство.

Докъде впрочем се простираха възможностите на футара да разбира същността на задаваните въпроси?

— Беше ли горчива отровата?

Съществото направи гримаса и се изплю.

Действие, по-бързо и по-силно от думите.

— Мразиш ли Дейма?

Оголени кучешки зъби.

— Страхуваш ли се от нея?

Усмивка.

— Тогава защо не я убиеш?

— Ти не дресьор.

На него му трябва команда за убиване от дресьор!

Височайшата почитаема мама влезе и се отпусна на стола си. Лусила извиси приветлив и дори весел глас:

— Добро утро, Дейма.

— Не съм ти разрешила да ме наричаш така. — Изречено с нисък тембър и първи оранжеви петънца в очите.

— Футарът и аз се поразговорихме.

— Знам — с още оранжево в погледа. — И ако си успяла да го повредиш…

— Но, Дейма…

— Недей да използваш това име! — Изкрещяно със скок от стола и пламтящи оранжеви очи.

— Седни си — спокойно каза Лусила. — Така не се води разпит. — Всяка нейна дума бе пропита със сарказъм, който понякога е опасно оръжие. — Вчера поиска да продължим разговора на политическа тема, нали?

— Откъде знаеш колко време е минало? — Изречено с неохотно отпускане обратно в стола й и с още пламтящи очи.

— Всички в „Бин Джезърит“ то умеят. Трябва ни малко адаптация и започваме да усещаме ритъма на която и да е планета.

— Странно умение.

— Всеки го може. Само трябва предварително да му е въведена определена чувствителност.

— Мога ли аз да се науча? — изречено с угасващо оранжево.

— Казах: всеки. Все още си човек, нали?

На този въпрос досега нямаше окончателен отговор.

— Защо твърдиш, че вас, вещиците, никой не ви управлява? Иска да смени темата. Уменията ни я тревожат.

— Не съм го казвала. Но ние наистина нямаме обичайния тип управление.

— Дори и кодекс, задължителен за обществото ви, така ли?

— Не съществува обществен кодекс, отговарящ на всички потребности. Престъпление в едно общество може да бъде морално изискване в друга социална среда.

— Хората винаги имат някаква форма на управление — оранжевите петънца напълно изчезнаха. Защо пък толкова я интересува?

— Те имат нужда от политика. Обясних ти го вчера. Политика, тоест изкуството да изглеждащ искрен и открит докрай, прикривайки колкото можеш повече.

— Значи вие, вещиците, не говорите истината.

— Не съм го казвала. Просто за нашите сестри думата „политика“ звучи като предупреждение.

— Аз обаче не ти вярвам. Човешките същества винаги създават някаква форма на…

— Съгласие ли?

— Дума, удобна като всяка друга.

Явно я дразни.

Тъй като и Лусила замълча, височайшата почитаема мама се наведе напред и повтори:

— Не казвате истината!

— Нямам ли право да крия от теб нещата, които могат да ви помогнат да ни победите?

Сочно парченце за стръв.

— И аз помислих същото! — Признание, съпроводено с облягане назад и доволен израз.

— Според вас етажите на властта са винаги готови за попълване, а не виждате какво означава това за моето Сестринство.

— О, кажи ми го, моля те!

Непохватна и в сарказма си.

— Вярвате, че всичко е в съответствие с инстинктите, връщайки се обратно чак до времето на племената, че и отвъд него. Главатари и Старейшини. А преди тях е Силният Мъж (или Жена), които се грижат за всички: да бъдат нахранени и защитени от огъня на входа на пещерата.

— Звучи разумно.

Наистина ли?

— Ами да, съгласна съм. Еволюцията на видовете е достатъчно ясно изложена.

— Еволюция, вещице! Всяко нещо е стъпило върху друго. Еволюция. Виждаш ли как се хваща за ключовите думи?

— Това е сила, която може да бъде контролирана принудително само когато зависи от самата себе си.

Контрол! Какъв интерес събуди у нея! Обича я тя тази думичка.

— Ясно. И вие създавате закони като всички останали!

— Правилници ще е по-точно, но нима има понятие, дето да не е изменчиво?

Силно изявен интерес.

— Права си, разбира се.

— Обществото ви е в ръцете на бюрократи, които знаят, че не могат да проявят и най-малко въображение в извършваната от тях работа.

— А това важно ли е?

Наистина объркана. Виж как се намръщи.

— Само за вас, почитаема мамо.

— Височайша почитаема мамо!

Ама, че е обидчива!

— Защо не ми разрешаваш да те наричам Дейма?

— Не сме интимни приятели.

— А футарът интимен ли ти е?

— Престани да сменяш темите!

— Иска почистят зъби — обади се футарът.

— Ти да мълчиш!

— Наистина разгневена.

Съществото приклекна, но не изглеждаше особено уплашено. Височайшата почитаема мама обърна оранжевия си поглед към Лусила и попита:

— Какво ще кажеш за бюрократите?

— Те няма накъде да мърдат, защото този е начинът, по който дебелеят висшестоящите. Ако не виждаш разликата между правилник и закон, друг въпрос…

— Не виждам никаква разлика.

Просто не знае какво открива.

— Законите привнасят мита за наложената промяна. Ново и светло бъдеще ще настъпи благодарение на този или онзи закон. Сиреч, подсилват бъдещето… Докато за правилниците се вярва, че действат в полза на миналото.

— Вярва ли се?

Не обича и тази дума.

— Във всяка инстанция действието е илюзорно. Също като създаването на комисия за проучване на даден проблем. Колкото по-голяма е комисията, толкова повече предварителни становища се наслагват върху проблема.

Внимателно! Наистина го мисли, прилагайки го спрямо себе си.

Лусила настрои гласа си във възможно най-търпима гама: — Живеете с увеличено изображение на миналото, а се опитвате да разберете някакво непознато бъдеще.

— Не вярвам на погледа в бъдещето.

Ох, и как още вярва! Най-после се разкри. Ето защо ни оставят живи.

— Дейма, моля те да разбереш: винаги нещо бива извадено от равновесие, когато ограничаваш себе си с тесен обръч от закони.

Видя ли! Не настръхна, въпреки че отново се обърна към нея с „Дейма“.

Столът на височайшата почитаема мама изскърца, когато тя се размърда:

— Законите са нужни!

— Нужни ли? Опасна мисъл.

— Как да те разбирам?

Кротко. Чувства се заплашена.

— Необходимите постановления и закони не ти позволяват да се приспособиш. И в края на краищата всичко се срутва. Също като банкери, които мислят, че купуват бъдещето: „Власт, докато съм жив! А моите потомци да вървят по дяволите!“

— Какво правят за мен наследниците ми?

Не го казвай! Погледни я. Реагира като нездравомислещ. Нека вкуси нещо друго.

— Почитаемите мами започнаха като терористи. В началото с удоволствие прибягвате към бюрократични действия, а после и терорът се превръща в едно от любимите ви оръжия.

— Стреляй, след като си го извадил! Но не, ние сме бунтовници. Терористи ли? Прекомерно хаотично изглежда…

Обича думичката „хаос“. Добре определя всичко, което е отвън. Дори не те запита откъде знаеш как са започнали. Очевидно приема загадъчните ни възможности.

— Не е ли странно, Дейма… Никаква реакция — продължавай!

— …вмъкването на бунтовниците в предишните модели веднага щом победят? Това не е капан, заложен на пътя на всяко управление, а по-скоро заблуда, която очаква спечелилия властта.

— Ха! А аз мислех, че ще ми кажеш нещо ново. Отдавна ни е познато: „Властта корумпира. Абсолютната власт корумпира всичко около себе си.“

— Грешиш, Дейма. Има нещо, което е по-фино, но прониква много по-дълбоко — властта привлича склонните към корупция.

— Осмеляваш се да ме обвиниш в корумпираност, така ли?

Следи очите й!

— Аз ли? Да те обвинявам? Ти си единствената, която може да го направи. Само ти предадох схващането на „Бин Джезърит“.

— С което не ми каза нищо ново!

— Въпреки всичко вярваме, че моралът стои над който и да е закон в качеството си на пазач, противопоставящ се на всякакви опити да не се променя установеният правилник.

Използва и двете думи в едно изречение, а почитаемата дори не го забеляза.

— Властта винаги действа, вещице! Тя е законът.

— И правителствата, които живеят достатъчно дълго точно с тази вяра, винаги завършват опаковани в корупция.

— Ама че морал!

Не е особено силна със сарказма си, особено когато е в отбранителна позиция.

— Дейма, наистина се опитвам да ти помогна. Законите са опасни за всички — еднакво за невинни и за виновни. Няма никакво значение дали се възприемаш като могъщ или безпомощен. Липсва им човешкото разбиране…

— Не съществува нещо, подобно на човешко разбиране!

Въпросът ни получи отговор. Извън човещината е. Обърни се към подсъзнанието. Там всичките й антени са широко отворени.

— Законите винаги трябва да бъдат тълкувани. Привързаният към закона не желае място, оставено за състрадание. Просто няма къде да се облегнеш: „Законът си е закон!“

— Така е!

Силна отбрана.

— Опасна идея, особено за невинните! Хората го чувстват инстинктивно и негодуват срещу подобни догми. Прави се малко, често несъзнателно, за да се попречи на „закона“ и на онези, които боравят с подобни глупости.

— Как се осмеляваш да го наричаш глупост? — Височайшата се привдигна наполовина от стола си и в следващия миг се върна обратно.

— О, да. И законът, олицетворен от всички, чийто живот зависи от него, се изпълва с негодувание, когато чува думи като моите.

— Съвършено правилно, вещице!

Все пак не ти заповяда да замълчиш.

— „Повече закон!“, както казваш. „Нужен ни е повече закон!“ По този начин създаваш нови инструменти на несъстрадание, а при възможност — и нови ниши за заетост на онези, които се хранят от системата.

— Винаги е било така; и винаги ще бъде.

— Отново грешиш! Валякът се търкаля и търкаля, докато нара ни някой човек или групата, които не го заслужават. И избухва анархията. Хаосът…

Как подскочи, видя ли?

— …размирници, терористи, засилващи се изблици на зверско насилие. Да, джихад! И всичко става заради това, че си създала нещо нехуманно.

Ръката и е на брадичката. Следи я!

— Вещице, как успяхме да се отдалечим толкова много от политиката? Нарочно ли го направи?

— Не съм мръднала оттам и с частица от милиметъра!

— Предполагам, че след малко ще ми разкажеш за реализираната от вас форма на демокрация.

— Да, при това с нетърпение, което дори не можеш да си представиш.

— Да чуя!

Мисли си, че ще издам някаква тайна. Е, да го направя тогава.

— Демокрацията е податлива в такъв смисъл, че нерядко се оставя да бъде отклонявана посредством жертвени овни, дефилиращи пред електоралното тяло. Дръжте богатия, алчния, престъпниците, глупавия лидер и така аd nauseam.

— Вярвате също като нас.

Мили боже! Колко отчаяно иска да бъдем като нея.

— Каза, че сте били разбунтували се бюрократи. Добре познаваш недостатъка. Бюрокрацията на върха, недосегаема за избирателите, винаги се разпростира, за да овладее граничните параметри на системата. И краде енергия от възрастните, от пенсионерите, от всички. Особено от онези, които някога нарекохме средна класа, защото точно там се създава най-голямото количество енергия.

— Мислиш за вас като за нещо, подобно на средна класа?

— Ние не мислим за себе си по какъвто и да е определен начин. Но Другите Памети подсказват недостатъците на демокрацията! Предполагам, че имате някаква форма на обществена служба за „низшите слоеве“.

— Грижим се за своите.

Колко отвратително звучащо ехо!

— Тогава знаеш как отънява вотът. Основният симптом е, че хората не отиват да гласуват. Инстинктът им казва, че е безсмислено.

— Откъдето и да погледнеш, демокрацията е глупава идея!

— Съгласни сме. Тя е подвластна на демагогията. А това е заболяване, което е опасно за избирателните системи. Все пак демагозите лесно се разпознават. Те жестикулират прекомерно, говорят с темпо на проповедник и си служат с думи, кънтящи от почти религиозен трепет и едва ли не боязън от Бога, които настояват да бъдат приети искрено.

Подхилва се!

— Дейма, за искреност без покритие се изисква голяма практическа работа. А практиката винаги може да бъде забелязана.

— От виждащите истината ли?

Погледни как се наведе напред! Отново е в ръцете ни,

— От всеки, който изучава знаците. С повторение.

Полагаш големи усилия да се съсредоточиш върху думите. А не бива да й се обръща абсолютно никакво внимание. Гледай как постъпва еден човек. По такъв начин разпознаваш мотивите му.

— Следователно демокрацията липсва и при вас. Сподели още бин-джезъритски тайни.

— Напротив.

— Мислех, че каза…

— Пазим я добре, контролирайки внимателно нещата, които току-що описах. Опасностите са големи, но не по-малко е и възнаграждението.

— Знаеш ли какво разбрах от думите ти? Че сте шайка глупци!

— Хубава лейди! — обади се футарът.

— Млъквай или ще те върна в глутницата!

— Ти не хубава, Дейма.

— Виждаш ли какво си направила, вещице? Повредила си го!

— Предполагам, че по всяко време имаш и други на разположение.

Охо, виж каква усмивка.

Лусила я повтори съвсем точно, като вдишваше и издишваше едновременно с височайшата почитаема мама:

Виждаш ли колко си приличаме! Опитвам се да те нараня, разбира се. Не би ли сторила и ти същото на мое място?

— И така, знаете как да накарате демокрацията да прави онова, което искате — изречено с нескрито злорадство.

— Техниката е доста фина, но не е трудна. Създаваш система, при която повечето хора са недоволни — малко или много.

Ето как вижда нещата. И дори кима от време на време на думите ти.

Лусила улови ритъма, с който височайшата поклащаше главата си.

— Така се струпва широко разпространено чувство на отмъстителен гняв. Остава само да му осигуриш цели, когато то ти потрябва.

— Диверсионна тактика за отвличане на вниманието.

— Предпочитам да я определя като тактика за разсейване. Не им оставяй време за задаване на въпроси. Скривай грешките си зад нови и нови закони. Постепенно се превръщаш в трафикант на илюзии… Тактика от арената за бой с бикове.

— О, да! Това вече ми харесва!

Почти засия. Пусни й още от арената.

— Размахай хубав плащ. Ще се понравиш и доста ще се изненадат, когато се окаже, че зад него няма матадор. Това обърква електората по същия начин, по който става и с бика. Следващия път малцина ще гласуват интелигентно.

— Ето защо го правим.

Ние го правим! Чува ли се сама какво говори?

— После се нахвърляш върху апатичните избиратели. Караш ги да се почувстват виновни. Продължаваш да ги объркваш, браниш ги. Забавляваш ги. Без обаче да прекаляваш!

— О, не! Никакво прекаляване.

— Накарай ги да разберат, че ги чака глад, ако излязат извън чертата. Нека видят сивата съдба на онези, които клатят плавателния съд.

Благодаря ти, старша майко. Един подходящ образ.

— Не допускаш ли възможност бикът да попадне на случаен матадор?

— Разбира се. Хайде! Вземи оня! После чакай смехът да утихне.

— Значи правите демокрация само на думи!

— Защо не ми вярваш?

Предизвикваш съдбата!

— Защото би трябвало да разрешите открито гласуване, жури та, съдии…

— Наричаме ги проктори. Нещо като жури за всичко. Е, сега вече я обърка.

— И никакви закони… Или правилници, както предпочитате да ги именувате?

— Нали вече казах, че имаме различни определения? Правилник — минало. Закон — бъдеще.

— Естествено, по някакъв начин слагате юзда на тези… проктори, нали?

— Могат да вземат всяко решение, което намерят за добро, както би следвало да функционира едно истинско жури.

— Много смущаваща идея.

Наистина е объркана. Виж как глуповато гледат очите й.

— Първото правило на нашата демокрация: нито един закон не може да ограничи съдебното жури. Такива забрани са глупави. Удивително е до каква тъпота могат да стигнат хората, когато действат в малка, самообслужваща се група.

— Казваш ми, че съм глупачка, нали!

Внимавай за оранжевото.

— Изглежда има някакъв природен закон, според който е почти невъзможно групите на самообслужващите се да действат като сдружение на просветени хора.

— Просветени ли? Това ми е познато!

Опасна усмивка. Внимавай!

— Означава да се движиш, сякаш течеш едновременно със силите на живота, регулирайки действията си така, че той да може да продължава.

— И е възможно най-голямото щастие за колкото се може повече хора, разбира се.

Бързо! Твърде умно постъпихме! Смени темата!

— Това бе елемент, който Тиранът не включи в своята Златна Пътека. Той игнорира щастието, имайки предвид единствено оцеляването на човешкия род.

Казахме да смениш темата! Погледни я! Гневна е!

Височайшата почитаема мама махна ръката си от брадичката.

— А аз се готвех да те поканя в нашия Орден, да те направя, една от нас. Да те допусна…

Излез от тази писта! Веднага!

— Не говори — разпореди се височайшата. — Дори не си отваряй устата.

Е, сега я наредихме!

— Щеше да помогнеш на Логно или на някоя друга, за да седне на мястото ми. — Погледна към клекналия футар. — Искаш ли да хапнеш, драги?

— Не яде хубава лейди.

— Тогава ще хвърля трупа й на глутницата.

— Височайша почитаема мамо…

— Казах ти да не говориш! Осмели се да ме наричаш Дейма.

Тя скочи като стрела от стола. Вратата на клетката се отвори с трясък след точен удар в стената. Лусила направи отчаян опит да се приведе, но шигъровата жица я прикова. Така и не успя да види ритника, който размаза слепоочието й.

Умирайки, съзнанието на светата майка сякаш бе изпълнено докрай с гневен вик, почти писък, с който цялата група от Лампадас даде израз на чувствата си, сдържани от много поколения насам.