Франк Хърбърт
Домът на Ордена (16)

„Ние не преподаваме история, а пресъздаваме опита. Вървим по веригата на следствията — стъпките на звяра в неговата собствена гора. Погледни зад думите ни и ще видиш обширното пространство на социално поведение, до което никой историк не се е докоснал.“

 

Паноплия Профетикус# на „Бин Джезърит“

Сцитал продължи да си подсвирква, докато се спускаше по коридора срещу квартирата си, изпълнявайки следобедното упражнение. Надолу и обратно. Подсвирквайки.

Да свикват с моето подсвиркване!

После стъкми и текст към издаваните звуци:

„Семето на тлейлаксианците не разговаря.“

Думите не спираха да се превъртат в съзнанието му. Не знаят как да ползват неговите клетки, за да хвърлят мост над празното генетично пространство и да разберат тайната.

Трябва да дойдат при мен с дарове.

Преди известно време Одрейди бе спряла, за да го види, „тръгнала за поредната ми разговорка с Мурбела“. Често споменаваше в разговорите си с него пленената почитаема мама. Очевидно имаше някаква цел, но той не можеше да я проумее. Може би заплаха? Винаги е възможно. В края на краищата ще разбере!

— Вярвам, че не се боиш — бе казала Одрейди.

Застанали бяха пред улея за подаване на храната, където той чакаше обеда си. Менюто никога не бе напълно по вкуса му, но все пак — приемливо. За днес бе поръчал морска храна. Каквато и да е.

— Да се боя ли? От теб? О, драга ми старша майко, та аз съм безценен за вас само докато съм жив. От какво да се боя тогава?

— Съветът ми още не е взел решение по последните ти искания.

Очаквах го.

— Грешите, като ме поставяте в затруднено положение — меко каза той. — Ограничавате възможностите си за избор. Намалявате собствената си сила.

Бяха му потребни няколко дни, за да подготви това изказване. Сега зачака резултата.

— Всичко зависи от начина, по който човек си служи с инструмента. Майстор Сцитал. Някои инструменти се чупят, когато не ги използваш както трябва.

Проклета да си, вещице!

Усмихна се, показвайки кучешките си зъби:

— Опитите продължават до пълно биологично изчезване, така ли е, старша майко?

Тя използва един от редките си хумористични прийоми:

— Да не би да очакваш от мен да се грижа за доброто ти здраве? Сцитал, всъщност за какво се пазариш?

Аха, вече не съм Майстор Сцитал. Ударих я с плоската страна на острието!

— Разпръсквате сестрите си, надявайки се, че някои от тях ще избегнат унищожението. Какви са обаче икономическите последствия от тази истерична реакция?

Последствия! Те винаги говорят за последствията.

— Сцитал, търгуваме, за да спечелим време — прозвуча наистина напълно сериозно.

Той не отговори, правейки кратка пауза за размишление. Видеоочите ги наблюдаваха. Никога не го забравяй! Икономика, вещице! Кого и какво купуваме и продаваме? Изведнъж му хрумна, че нишата до стената край мястото за подаване на храна беше необичайна за търсене на споразумение. Лошо управление на икономиката. Грижите за това управление, както и разискванията на планирането и стратегията би трябвало да намерят друг интериор — зад затворени врати, в помещение с много празно пространство и изглед, който не разсейва присъстващите от обсъжданите въпроси.

Серията спомени за множеството негови животи обаче не го приемаше. Належаща потребност. Хората развиват търговските си взаимоотношения там, където могат — по палубите на плаващи кораби, из безлични улици с блъскащи се служители, както и в обширните зали на някоя борса с течаща на висящ екран информация, достъпна за всички присъстващи.

Планирането и стратегията можеха да идват от онези помещения, но видимата им част трябваше да бъде като обичайната информация от борсата — удобна за възприемане от всички.

Следователно, нека видеоочите наблюдават.

— Какви са намеренията ви спрямо мен, старша майко?

— Да се грижим за твоя живот и добрата ти кондиция.

Внимателно, внимателно.

— Но не ми давате нужната свобода на действие.

— Сцитал! Говориш за икономика, а искаш свобода, така ли да те разбирам?

— Важно ли е за вас запазването на силите ми?

— Трябва ли да го вярваш?

— Може би. Но не го вярвам.

Храноводът реши точно в този момент да предостави менюто му — пържена бяла риба във фин сос. Помириса, за да определи подправките. Вода във висока чаша с лек аромат на мелиндж. Зелена салата. Старанието им заслужаваше една от най-високите му оценки. Почувства слюнката в устата си.

— Е, Майстор Сцитал, приятен обяд. Тук няма нищо опасно за здравето ти. Не е ли това доказателство за доверие?

Понеже той не отговори, Одрейди продължи:

— Всъщност какво общо има доверието с нашия пазарлък?

Що за играчка ми спретва пък сега?

— Запознаваш ме с намеренията ви спрямо почитаемите мами, но не ми казваш какво сте решили за мен. — Гласът му прозвуча умишлено жалостиво, което в случая бе наложително.

— Искам да накараме почитаемите мами да осъзнаят, че са смъртни.

— Същото правите и с мен!

Не се ли появи задоволство в очите й?

— Сцитал…

Колко мек бе нейният глас.

— По този начин хората наистина осъзнават, че слушат. Чуват какво им говориш. — Тя погледна към подноса. — Би ли поискал нещо специално?

Тлейлаксианецът се изпъна в максималния си ръст с думите:

— Едно малко стимулиращо питие. Помага ми, когато трябва да мисля.

— Разбира се. Веднага ще наредя да ти го пратят.

Вниманието й се отклони от сводестата ниша към голямата стая в предоставеното му жилище. Той следеше как погледът й се спира от място на място, от предмет на предмет.

Всяко нещо е там, където трябва да бъде, вещице. Да не би да съм животно в пещерата си! Вещите следва да са ми подръка, за да ги намирам, без да се замислям. Да, това до стола ми са стилуписки. И така, ползвам писки. Но избягвам алкохола. Забеляза ли?

Току-що пристигналият стимулант имаше вкус на горчива трева, която той идентифицира мигновено. Казмин. Генетично модифицирано кръвоподсилващо растение от фармакологията на Гамму.

Дали иска да му напомни за Гамму? Колко дълбоко непочтени са тези вещици!

Беше му се присмяла на тема икономика. Усети как мисълта го бодна, когато се обърна в края на разрешения му коридор, за да продължи упражнението си с бърз ход обратно към своето жилище. Всъщност какво бе споявало някога старата Империя? Много неща — някои маловажни, други съществени — но в по-голямата си част с икономически характер. Свързващи линии и средства разглеждани най-често като удобства. А какво им бе попречило да се самоунищожат? Великото Споразумение#:

„Издухваш някого и после ние те издухваме.“

Спря отвън до вратата, споходен от внезапна мисъл.

Това ли беше? Може ли възмездието да се окаже достатъчно за озаптяването на лакомия пауиндски свят? Дали не ставаше дума за клей, съставен от неясноти? Неодобрение от страна на равнопоставени? Ами ако равнопоставените не се впечатляват от никакво сквернословие? Нищо не може да се направи. Което доказваше някои неща за почитаемите мами. Със сигурност при това.

Разбра, че копнееше за сагра — специалната стаичка, в която да разголи душата си.

Ягхистп го няма! Аз ли съм последен Машейх?

Почувства истинска празнота в гърдите си. Всяко вдишване бе усилие. Може би ще е по-добре, ако разговаря малко по-откровено с женорята на Шейтана.

Не! Самият Шейтан ме изкушава!

Влезе със смирен дух в обиталището си. И все пак…

Трябва да ги накарам да платят. Да ги накарам да платят скъпо. Скъпо, скъпо, скъпо.

Всяко скъпо бе придружено с крачка към стола. Когато седна, дясната му ръка автоматично се пресегна за ’писка. Скоро долови как мозъкът заработва по-бързо, а мислите дефилираха като на великолепен парад.

Просто не знаят колко добре познавам иксианския не-кораб. Той е тук — в главата ми.

Прекара следващия час, обмисляйки как да запише преживяното, за да може да разкаже на приятелите си какъв е бил триумфът му над пауиндите. С Божията помощ!

Думите ще трябва буквално да искрят, пълни с драматичната атмосфера и напрегнатите моменти на преживяното изпитание. Така или иначе, историята винаги се пише от победителите.