Франк Хърбърт
Домът на Ордена (12)

„Образованието не е заместител на интелигентността. В това трудно поддаващо се на дефиниция качество само отчасти се подразбира способността да се разрешават загадки. Докато създаването на нови загадки, отразяващи донесеното от сетивата ти, може да придаде завършен вид на споменатото определение.“

 

Първи Урок за ментата

Докараха Лусила пред височайшето присъствие на почитаемата мама в тръбообразна клетка — една камера в друга. Оплетена шигърова жица я приковаваше в средата на съоръжението.

— Аз съм височайшата почитаема мама — изрече вместо поздрав седналата на масивния черен стол.

Дребна жена с трико е червено и златисто.

— Предназначението на клетката е да те пази, ако решиш да си послужиш с Гласа. За нас няма опасност. Имаме имунитет, оформен като рефлекс. Просто убиваме. Много от вашите загинаха по този начин. Познаваме Гласа и го ползваме. Не забравяй това, когато те пусна от клетката.

Тя отпъди с жест прислугата, внесла предпазното съоръжение:

— Вървете си!

Лусила огледа помещението. Без прозорци. Почти квадратно. Осветено от няколко сребристи светоглобуса. Яркозелени стени. Типично място за разпит. Бяха я докарали с клетката малко преди зазоряване.

Зад височайшата почитаема мама нещо изщрака и встрани се отвори панел, откъдето в стаята чрез скрит механизъм се плъзна друга, по-малка клетка. Имаше правоъгълна форма, а в нея по първоначалното й впечатление стоеше изправен гол мъж. Той се обърна и я погледна. Футар!

Имаше широко лице, видя и кучешките му зъби.

— Иска чеше гръб — изрече футарът.

— Да, мили. Ще те почеша по-късно.

— Иска яде — продължи футарът, загледан в Лусила.

— По-късно, драги.

Футарът продължи да оглежда Лусила.

— Ти дресьор? — попита съществото.

— Разбира се, че не е дресьор!

— Иска яде — продължи да настоява футарът.

— По-късно, казах! А сега седни и ми помъркай.

Футарът клекна в клетката и от гърлото му се разнесе ръмжене.

— Нали са сладури, когато се размъркат? — попита височайшата почитаема мама, но очевидно не очакваше отговор.

Присъствието на странното същество озадачи Лусила. От такива като него се очакваше да преследват и унищожават почитаеми мами. А беше в клетка, между другото.

— Къде го хванахте? — попита тя.

— На Гамму — отговори другата жена, без да знае какво разкрива.

Значи тук е Възела — помисли Лусила, разпознала предишната вечер съединителната станция от лихтера. Футарът спря да мърка.

— Яде — проръмжа той.

Светата майка също би хапнала нещо с голямо удоволствие. Не я бяха хранили от три дни и с усилие сдържаше спазмите на глада. Малките глътки вода от литровото шише, оставено в клетката, свършиха добра работа, но и то бе вече почти празно. Слугите, които я докараха, се изсмяха на молбата й за храна:

— Футарите обичат крехко месо!

Най-много обаче я измъчваше липсата на мелиндж. Тази сутрин почувства първите абстинентни болки.

Скоро ще трябва да свърша със себе си.

Групата от Лампадас я умоляваше да издържи:

Бъди храбра. Ами ако откачената почитаема мама ни забрави?

Кралицата-паяк. Ето как Одрейди наричаше тази жена.

Височайшата почитаема мама продължи да я оглежда с опознавателна цел, без да сваля ръка от брадичката си. Отстрани приличаше на слабоволев човек. Лице без характерни черти, в което погледът открива само безличие.

— Знаеш, че накрая ще загубите — каза височайшата почитаема мама.

— Я си подсвирвай в тъмното покрай гробищата — рече Лусила и веднага трябваше да обясни израза.

По лицето на височайшата почитаема мама се изписа учтива проява на интерес.

Колко забавно.

— Всяка от помощниците ми щеше моментално да те убие за последните ти думи. Това е една от причините, поради които сме сами. Любопитна съм защо го каза.

Лусила насочи погледа си към клечащия футар.

— Не са се пръкнали за една нощ. Създадени са по генетичен път от животински първообраз с ясно определена цел.

— Внимавай! — Очите на височайшата почитаема мама припламнаха в оранжево.

— Усилията на цели поколения бяха необходими за създаването на футарите — каза Лусила.

— За нас пък е удоволствие да ги преследваме и залавяме!

— И ловецът понякога става преследван.

Височайшата почитаема мама скочи на крака с плътно оранжеви очи. Футарът се развълнува и почна да вие. Това успокои жената. Тя бавно потъна обратно в седалката. Махна с ръка към съществото в клетката:

— Всичко е наред, миличко. Скоро ще ядеш, а после ще те почеша по гърба.

Футарът поднови мъркането си.

— Продължавате да мислите, че сме се завърнали като корабокрушенци — каза височайшата почитаема мама. — Да! Не се опитвай да го отричаш.

— Червеите нерядко се връщат — отвърна Лусила.

— Какви червеи? А, онези чудовища, които унищожихме на Ракис?

Привлекателна бе мисълта да раздразни стоящата пред нея почитаема мама и да предизвика драматичната й реакция. Уплаши я достатъчно обаче, и тя непременно ще те убие.

Молим те, сестро! — отзова се плачевно тълпата от Лампадас. — Дръж се.

Мислите ли, че мога да избягам оттук? — успя да ги заглуши тя с едно-единствено, но прекалено слабо изключение. — Не забравяйте! Ние сме също като някогашната играчка-човече: седем пъти на глава — осмия пак на крак.

Припомни й го малкото червено изображение-кукла на смеещ се Буда със скръстени върху дебелото коремче ръце.

— Очевидно имаш предвид завръщащите се останки на Бога-Император — каза Лусила. — Аз обаче говорех за друго.

Височайшата почитаема мама направи пауза, за да обмисли току-що казаното. Оранжевото притъмня в очите й.

Играе си с мен — помисли Лусила. — Нали се кани да ме убие и да нахрани с плътта ми любимеца си.

Помисли за тактическата информация, с която ще разполагаш, ако наистина успеем да избягаме! Ние значи!

Просто нямаше как да се отрече точността на заявения протест. Още бе светло, когато свалиха нея и клетката от помощния лихтер. Подстъпите към бърлогата на Кралицата-паяк бяха проектирани за труден достъп, но самото планиране развесели Лусила. Много старо и отдавна излязло от мода. Стеснявания по подходните пътеки с наблюдателни кули, щръкнали от земята като тъмносиви гъби, които се появяват на определените им места от мицела. Остри завои в застрашените важни участъци. Никое обикновено наземно средство не би могло да се справи, ако е навлязло в завоите с неподходяща скорост.

Тя си спомни, че Тег споменаваше последния факт в критичните си бележки за станцията на Възела. Абсурдна защита. Достатъчно бе някой да ползва тежко снаряжение или да прехвърли от другата страна грубите инсталационни съоръжения, и всички обекти оставаха изолирани. Подземно свързани, естествено, но в сферата на действие на експлозивите. Приложи двустранна лигатура, отрязвайки ги от захранващия източник, и те ще паднат един по един.

Ей, идиоти, за вас вече няма от скъпоценната енергия!

Видимото усещане за сигурност бе важно и почитаемите мами го поддържаха. За успокоение! Защитниците бяха принудени да захранват с голямо количество енергия ненужни екрани, само и само да внушат на жените лъжливото чувство за сигурност.

Коридорите! Помни за коридорите.

Да, коридорните връзки на гигантската сграда бяха огромни, с цел да бъде улеснено движението на немалките резервоарни балони, в които бяха принудени да живеят щурманите на Сдружението. Вентилационни системи ниско долу по цялата дължина за улавяне и извеждане на разходвания мелинджов газ. Представи си капаците на люковете, които се отваряха и затваряха с дразнещи сътресения. Докато хората от Сдружението никога не са показвали, че обръщат особено внимание на силните шумове. Кабелните линии за пренос на енергия към подвижните суспенсорни устройства приличаха на дебели черни змии, виещи се по преходните съоръжения във всяко помещение, където тя бе надникнала. Просто нямаше как да спреш някой щурман да не си навре носа там, където би поискал.

Повечето от хората, които тя беше видяла, носеха водещи пулсатори. Включително почитаемите мами. Следователно случваше им се да се изгубят. Всичко се намираше под гигантската покривна могила с фалическата символика на кулите си. За новодошлите гледката се оказваше впечатляваща. Плътно изолиране от грубата външна действителност (където не отиваше никой от значимите тук хора, освен ако не бе решил да ловува или да наблюдава робите и техните според него забавни труд и игри). Твърде често в очите й се набиваше запуснатост — свидетелство за минимални разходи за поддръжка.

Не правят особени промени. Наземният план на Тег продължава да е в сила.

Виж колко важни могат да се окажат наблюденията ти! Височайшата почитаема мама я извади от обзелия я унес:

— Възможно е дори да те оставя жива. Но само при условие че задоволиш любопитството ми.

— А как можеш да бъдеш сигурна, че няма да залея любопитството ти с купища чисти лайна?

Вулгарността видимо развесели жената отсреща, тя почти се разсмя. Очевидно никой не я бе предупредил да внимава с „Бин Джезърит“, когато техен човек прибягва към открита вулгарност.

Никакъв Глас, а? Мисли, че не разполагам с друго оръжие!

Височайшата почитаема мама бе казала достатъчно и сторила немалко, за да даде в ръцете на всяка света майка сигурни козове. Изпращаните от тялото и говора сигнали съдържаха дори повече от необходимата информация. А от неизбежното количество допълнителни данни трябваше да се вземат проби.

— Намираш ли ни привлекателни? — попита тя. Необичаен въпрос.

— Всички хора от Разпръскването притежават странна привлекателност — отвърна Лусила.

Нека мисли, че съм видял мнозина от тях, включително и враговете й.

— Във вас има нещо екзотично, искам да кажа достатъчно странно и ново — добави.

— А сексуалните ни възможности?

— Естествено е да се приемат като аура за казаното. Понеже действат възбуждащо и са като магнит за някои хора.

— Но не и за теб.

Атакувай брадичката! — подсказа тълпата. — Защо пък не?

— Височайша почитаема мамо, внимателно оглеждах брадичката ти.

— Така ли? — прозвуча с искрена изненада.

— Очевидно се е запазила от детските ти години. Можеш да се гордееш със спомена за младежкия си вид.

Хич не й се понрави, но не иска да го покаже. Още един удар в същото място.

— Обзалагам се, че любовниците ти често те целуват по нея. Вече е гневна, ала не бива да изпусне яда си.

Ще ме заплашваш, а? Ще ме предупреждаваш да не си служа с Гласа!

— Целуне брадичка — намеси се футарът.

— По-късно, драги. А сега ще млъкнеш, нали? Изкара си го на горкия любимец.

— Явно има какво да ме питаш — изрече Лусила с възможно най-благия си тон, което бе още едно предупреждение за добре запознатите:

Аз съм от онези, които заливат всичко с гъст шербет. „Прекрасно! Колко е приятно, когато сме с вас. Толкова е хубаво! Как добре сте се справили! Лесно. Бързо“ Сложи поредното наречие по свой избор. Височайшата почитаема мама имаше нужда от известно, макар и кратко време, за да се съсредоточи. Усещаше, че е изпаднала в неизгодно положение, ала не разбираше какво точно се е случило. Запълни мига със загадъчна усмивка, след което продължи:

— Вече казах, че ще те пусна.

Тя натисна нещо отстрани на стола си; една от секциите на тръбообразната клетка се отдели заедно с плетеницата от шигърова жица. Същевременно от подов панел точно пред нея се издигна нисък стол.

Светата майка седна на стола, като коленете й почти докосваха водещата разпита.

Краката. Не забравяй, че убиват с краката.

Сви пръстите на ръцете си и едва тогава си даде сметка, че вече ги е стегнала в юмруци. Проклето напрежение!

— Трябва да хапнеш и да пийнеш — каза височайшата почитаема мама.

Тя отново натисна нещо на страничния плот на стола си. До Лусила се приближи поднос — чиния, лъжица и чаша, пълна догоре с червена течност.

Изфуква се с играчките си.

Вдигна чашата.

Отровно ли е? Първо го помириши.

Вдъхна напитката. Стимулиращ чай и мелиндж.

Колко съм гладна!

Върна празната чаша върху подноса. Продължаваше да усеща с езика си острия мирис на мелиндж.

Какво е решила да прави с мен? Нима ми угажда?

Чувстваше как потокът на подправката я отпуска. Оказа се, че в чинията е сервиран боб в пикантен сос. Изяде го, след като опита ястието за нежелателни прибавки. В соса имаше чесън. За частица от секундата тя се обърна към Паметите, търсейки справка за прибавката — ползвана във фината кулинария като резултатно средство срещу върколаци, както и за силно въздействие при метеоризъм.

— Харесва ли ти храната ни?

Лусила обърса брадичката си и каза:

— Много е вкусна. Заслужаваш поздравления за главния си готвач. Никога не прави комплимент на главния готвач в частно заведение. Главните готвачи могат да бъдат подменяни. Само съдържателката е несменяема.

— Великолепен привкус на чесън — допълни.

— Поровихме се в част от библиотеката, задигната от Лампадас.

Със злорадство: Виждате ли какво сте изгубили? И завърши:

— Колко брътвеж почти за нищо.

Дали не иска да и стана библиотекарка? — мълчаливо изчака Лусила.

— Според някои мои помощници там може да има нишки към гнездото ви на вещици или поне нещо, което да ни подскаже как по-бързо да ви унищожим. И толкова много езици!

Нима й трябва преводач? Бъди пряма!

— Какво ви интересува?

— Съвсем малко. Кому биха потрябвали сводни материали за Бътлъровия джихад#?

— Тогава също са съсипвали библиотеки.

— Не се отнасяй снизходително към мен. По-схватлива е, отколкото мислехме. Продължавай с безкомпромисния тон.

— Аз също имам усещането за снизходително отношение.

— Слушай, вещице! Мислиш си, че можете да бъдете безмилостни при защитата на своето гнездо, но наистина нямате представа за истинската липса на милост.

— Според мен все още не си ми казала как мога да задоволя любопитството ти.

— Искаме научните ви познания! — Височайшата почитаема мама понижи тона си. — Да бъдем разумни. С ваша помощ бихме могли да превърнем в действителност една утопия.

И още: да сразите всичките си врагове и всеки път да стигате до оргазъм.

— Смяташ, че науката държи ключовете към утопията?

— И към по-добра организация на нашите дела.

Помни: Бюрокрацията облагодетелства конформизма… Спомага за въздигане на „фаталната глупотевина“ до статут на религия.

— Типичен парадокс, височайша почитаема мамо. Науката трябва да носи силата на новото. На промяната. Ето защо тя и бюрокрацията са винаги във война.

Познава ли корените ни? — Помисли за силата! Както и за онова, което можете да държите в ръцете си! Не знае. Лусила истински се зарадва на представите на почитаемата мама за упражняването на властта. Пълен контрол над вселената, ала без да бъде потърсено равновесие. Погледът ви винаги е отправен навън, никога навътре. Не сте се подготвяли да улавяте собствените си фини реакции, а само сте трупали мускулна маса (сила, власт), за да можете да превъзмогнете всичко, което според вас е препятствие. Слепи ли бяха тези жени? Тъй като Лусила не заговори, почитаемата мама каза:

— В библиотеката намерихме доста неща за „Бин Тлейлакс“. Вещице, присъединили сте се към тях в много отношения. Цяла камара проекти; как да се неутрализира невидимостта на не-кораб, как да се проникне в тайните на живата клетка, във вашата Мисионария Протектива, както и в нещото, наречено „Езикът на Бога“.

Лусила леко се усмихна. Страхуваше ли се тя, че някъде може да има истински бог?

Нека захапе мъничко! Бъди откровена.

— Нищо не сме правили заедно с тлейлаксианците. Хората ти са изтълкували неправилно намереното. Не искате никой да ви гледа отвисоко, така ли? А как ще го приеме Бог според вас? Ние разпространяваме различни религии, които ни пазят и помагат. Такова е предназначението на Мисионария Протектива. Докато тлейлаксианците имат само една…

— Организирате религии?

— Не съвсем. Организационният подход към религията е винаги апологетичен. Ние не го приемаме.

— Започваш да ме отегчаваш. Защо намерихме толкова малко за Бог-Императора?

Напад!

— Може би вашите хора са унищожили събраното.

— Аха, значи проявявате интерес към него. Както и вие, Мадам Паяк!

— Позволявам си да мисля, височайша почитаема мамо, че Лито II и неговата Златна Пътека са били обект на изследвания в много от академичните ви центрове.

Жестоко!

— Нямаме академични центрове!

— Изненадва ме интересът ти към него. — Нищо специално.

А оня футар се хвърли от дъба, поразен от мълния! Наричаме неговата Златна Пътека с думите „фиктивна гонитба“. Той я запрати в безбрежните ветрове и отсече: „Виждате ли? Натам отива.“ Това бе Разпръскването.

— Някои предпочитат да го наричат „Стремежът“.

— Успя ли наистина да предскаже бъдещето ни? Може би точно това те интересува?

Удар в десетката!

Височайшата почитаема мама се изкашля с ръка на устата.

— Твърдим, че Муад’Диб създаде бъдещето. Лито II го унищожи. Но ако можех да знам…

— Моля те! Височайша почитаема мамо! Хората, които искат от оракула да предскаже бъдещето им, всъщност търсят да узнаят къде е зарито съкровището.

— Разбира се!

— Да узнаеш цялото си бъдеще, и нищо не ще те изненада така ли? За това ли говорим?

— Да, казано обаче с много думи.

— Следователно не искаш да разбереш бъдното, а да продължиш завинаги сегашното.

— Не бих могла да го кажа по-добре.

— Но не пропусна да отбележиш, че съм ти досадила!

— Какво?

Оранж в очите й. Внимателно.

— Завинаги без изненади, а? Възможна ли е по-голяма скука?

— Ой! Стига… Нямах това предвид.

— Е, височайша почитаема мамо, остава ми само да ти кажа, че не разбрах какво си мислила.

— Няма значение. Утре ще се върнем към въпроса. Помилване!

Дребната жена се изправи:

— Влизай обратно в клетката.

— Ами яде? — жалостиво се заинтересува футарът.

— Долу съм ти приготвила чудничко нещо за хапване, мили. После ще те почеша по гърба.

Лусила влезе в клетката. Височайшата почитаема мама хвърли след нея една възглавница с думите:

— Сложи я под шигъровата жица. Виждаш ли колко любезна мога да бъда?

Плътно щракна вратата на тръбообразния затвор, футарът в неговата си клетка се плъзна обратно към стената. С рязък звук панелът също зае старото си място.

— Стават много неспокойни, когато огладнеят — поясни височайшата почитаема мама.

После отвори вратата на стаята и се обърна, вгледана за миг в Лусила:

— Тук никой няма да те безпокои. Отказвам на всички достъп до тази стая.