Франк Хърбърт
Домът на Ордена (2)

„Когато си поставих за цел да поведа човечеството по моята Златна Пътека, обещах му урок, който хората да запомнят завинаги. Познавам дълбоко залегнал в тях модел на поведение, който те отричат на думи, но потвърждават с делата си. Казват, че търсят сигурност и спокойствие — условия, които характеризират с думата «мир». Но дори когато я изговарят, не престават да отглеждат семената на хаоса и насилието.“

 

Лито II, Богът-Император

И така, нарича ме Кралицата-паяк!

Височайшата почитаема мама се облегна в масивния стол, поставен върху висок подиум. Повяхналата й гръд се разтърси от беззвучен злорад смях. Знае какво ще й се случи, когато попадне в моята паяжина! Ще я изсмуча до сухо, ето какво ще направя.

Беше дребна жена с безлична физиономия и нервно подскачащи мускули; наведе погледа си към обления в дневна светлина под на приемната зала, покрит с жълти плочки. Върху него лежеше бин-джезъритска света майка, овързана с шигърова жица#. Пленницата не правеше никакви опити да се съпротивява. Шигьровата жица беше идеална за целта. Ако се опита, ще отреже ръцете й!

Помещението, в което се намираше, допадаше на височайшата почитаема мама както с размерите си, така и с факта, че бе отнето от други стопани. С площта си от триста квадратни метра то е било разчетено за събиранията на навигаторите от Сдружението точно тук, Свързващия възел, като всеки участник е трябвало да се намира в огромен резервоар. Пленницата, просната на жълтия под, изглеждаше като прашинка в безкрая.

Тази никаквица премного се зарадва, когато ми откри как ме назовава тяхната така наречена старша света майка!

Височайшата почитаема мама помисли, че въпреки всичко утрото бе прекрасно. С изключение на факта, че вещиците не ставаха нито за измъчване, нито за ментално сондиране. Как да измъчваш някого, който във всеки момент може сам да реши да умре? Познаваха и начини за потискане на болката. Доста ги бива за примитивни същества!

На всичко отгоре е напоена и с шере… Когато тялото е натъпкано с отвратителното вещество, самото то се разгражда отвъд обхвата на сондирането още преди да бъде подходящо обследвано.

Височайшата почитаема мама направи знак на една помощница. Тя побутна с крак проснатата света майка, а след допълнителен жест отпусна и жицата, позволявайки съвсем малки движения.

— Как се казваш, дете? — попита височайшата почитаема мама с глас, одрезгавял от възрастта и фалшивото благоразположение.

— Наричат ме Сабанда — прозвуча младежки тембър, недокоснат от болката на сондирането.

— Би ли искала да гледаш как подчиняваме на волята си един мъжки никаквец и го превръщаме в роб?

Сабанда знаеше подходящия отговор. Беше предупредена своевременно.

— Преди това ще умра.

Изрече го спокойно, вдигнала поглед към лицето, дошло от миналото, което имаше цвят на изсъхнал корен, оставен прекалено дълго на слънце. Не липсваха и странните оранжеви петънца в очите на сбабичасаната вещица. Прокторите й бяха казали, че те са знак за обзелия я гняв.

Свободно отпуснатата златисто-червена роба с фигури на черни дракони по дължината на отворената предница и червеното трико под нея подчертаваха мършавата й фигура.

Височайшата почитаема мама не промени изражението на лицето си въпреки постоянно връщащата се мисъл за онези гадни вещерки: „Проклети да са!“ После попита:

— Каква беше задачата ти на мръсната малка планетна, където те хванахме?

— Обучавах младите.

— Струва ми се, че не оставихме жива нито една от тях. Защо ли се усмихва! За да ме унизи! Ето защо!

— Учеше ли младите да боготворят вещицата Шийена? — попита височайшата почитаема мама.

— Да ги уча да боготворят сестра? Това не би се понравило на Шийена.

— Нима искаш да кажеш, че тя се е съживила и ти я познаваш?

— Само за живите ли знаем нещо?

Каква яснота и безстрашие имаше в гласа на гадната света майка! Всички те притежават забележителен самоконтрол, но и това няма да ги спаси. Странно е все пак колко жилав се оказа култът към Шийена. Разбира се, трябваше да го изкореним така, както размазахме самите вещици…

Височайшата почитаема мама вдигна малкото пръстче на дясната си ръка. Чакаща недалече помощница приближи с готова инжекция. Може би новата дрога щеше да развърже езика на пленничката, а може би не. Нямаше особено значение.

Сабанда направи гримаса, когато спринцовката докосна врата й. Само след секунди беше мъртва. Слугите изнесоха тялото. Щяха да нахранят с него пленените футари. Не че и футарите бяха особено полезни. В плен не се чифтосваха, нито пък изпълняваха дори и най-простите команди. Свъсени, те просто чакаха.

„Къде дресьори?“ — можеше случайно да попита някой от тях. Или някаква друга безмислица да се процеди от хуманоидните им усти. Все пак футарите й доставяха известно удоволствие. Пленничеството извади на светлина тяхната уязвимост. Както и тази на примитивните вещерки. Ще намерим скривалището им. Въпрос само на време.