Франк Хърбърт
Домът на Ордена (15)

„Действието на забранителните закони засилва тенденцията към заякчаване на явлението, което те следва да възпират. В исторически план това е деликатно състояние на нещата, върху което всички правни професии са поставили основите на сигурното си съществуване.“

 

Бин-джезъритска кода

При неспирните си обиколки из Централата (по-редки напоследък, но и по-интензивни поради същата причина), Одрейди внимателно търсеше прояви на отпускане преди всичко в участъците с повишена важност, където на пръв поглед всичко вървеше прекалено добре.

Старшата на наблюдателите-вардияни бе формулирала собствена стражева приказка:

„Покажи ми звено с безупречно гладък оперативен режим, за да ти посоча някого, който прикрива грешките си. Истинските кораби се люшкат.“

Често си служеше с нея, поради което сестрите (и дори някои помощници) я ползваха като идентификационна фраза при коментарите си за старшата майка:

„Истинските кораби се люшкат“ — сподирено от тихо кикотене.

Белонда бе заедно с Одрейди при днешната ранна сутрешна проверка, без да констатира, че „веднъж месечно“ се бе превърнало във „веднъж на два месеца“, ако въобще му дойдеше времето. Днешната инспекция закъсня с цяла седмица след последния срок! Бел имаше намерение да използва възможността за „поредните си“ предупреждения във връзка с Айдахо. Тя помъкна и Тамалани въпреки че от Там се очакваше да проверява по същото време дейността на прокторското тяло.

Защо пък две срещу една? — питаше се Одрейди.

Не мислеше, че Бел и Там подозират истинските й намерения. Е, всичко щеше да стане така, както бе предвидено в плана на Тараза. Тар, когато му дойде времето, нали?

Крачеха из коридорите с дебнеща, но наперена походка, а тренираните им очи долавяха всичко. Обстановката бе добре позната, ала те продължаваха да търсят новости. На лявото рамо на Одрейди се виждаше закрепена радиомикрофонна апаратура, прилична на тежест за водолаз, поставена на неподходящо място. Сега не бива да оставам извън комуникационния обсег.

Зад кулисите на всеки център в „Бин Джезърит“ се намираха поддържащите звена, служби и съоръжения: клинично-болничен възел, кухня, морга, отговорници за събиране и извозване на смет, системи за преработване на отпадни маси (свързани със сметоколекторите и каналните води), транспортни и комуникационни средства, осигуряване на кухните с провизии, зали за тренировка и физически упражнения, школи за помощници и послушници, квартирни блокове за различните вероизповедания, центрове за срещи и брифинги, тест-съоръжения… Обслужващият персонал често се сменяше заради Разпръскването и назначаването на хората на нови длъжности и постове, но нищо не излизаше извън контрола на проницателното и изкусно ръководство, типично за „Бин Джезърит“. Въпреки всичко, винаги оставаха непоети задачи и незаети места.

Докато трите преминаваха бързо от един в друг участък, Одрейди заговори за Разпръскването на Сестринството, без да се опитва да крие силната си тревога от „атомната фамилия“, в каквато се бяха превърнали.

— За мен е трудно да гледам как човешкият род се разпръсква в безгранична система — рече Тамалани. — Възможностите за…

— Игра с числа от безкрайна редица. — Одрейди прекрачи един счупен бордюр на тротоарната пътека. — Трябва да се коригира. Включихме се в тази безкрайна игра, откакто се научихме да прескачаме Огънатото пространство.

Чу се безрадостният глас на Белонда:

— Не е игра!

Одрейди си даваше сметка за чувствата й. Така и не зърнахме празно пространство. Винаги още и още галактики. Там е права.

Страшничко е, когато фокусираш вътрешния си поглед върху онази Златна Пътека.

Спомените за извършените проучвания даваха на Сестринството статистически ориентир, но почти нищо друго. Толкова по-голям брой обитаеми планети, а значи и очаквано допълнително количество, което може да бъде оформено по познатия земен модел…

— Какво еволюира там? — заинтересува се Тамалани.

Въпрос, на който нямаше отговор. Попитай какво може да дойде от безкрайността, и единственият разумен отговор е „всичко“.

И добро, и зло; и бог и дявол.

— Ами ако почитаемите мами внезапно напуснат? — попита Одрейди. — Интересна възможност, нали?

— Тези предположения са ненужни — измърмори Белонда. — Дори не знаем дали Огънатото пространство ни въвежда само в една вселена или в цяло множество… Или пък съществува безкрайно число разширяващи се и свиващи се гигантски мехури.

— Може ли Тиранът да го е разбирал по-добре от нас? — отново зададе въпрос Тамалани.

Те спряха и Одрейди се загледа към една стая, където пет помощници от класа на напредналите и един проктор изучаваха прожекторно изображение на регионалните мелинджови запаси. Кристалът с информацията изпълняваше сложен танц в прожекционния лъч, подскачайки на върха му като топче в струята на фонтан. Одрейди видя крайния резултат и се обърна, преди да се намръщи. Там и Бел не успяха да зърнат изражението на лицето й. Ще трябва да ограничим достъпа до данните за мелинджа. Прекалено вредно е за морала.

Административни теглила! Всичко се струпваше обратно върху старшата майка. Делегирай големи права на едни и същи хора, и затъваш в бюрокрацията.

Одрейди знаеше, че разчита твърде много на вътрешния си усет за административно управление. Системата подлежеше на чести проверки и актуализиране, ползвайки автоматичен режим само във възловите точки. „Машинарията“, както бяха свикнали да ги наричат. По времето, когато станаха свети майки, всички вече притежаваха определена чувствителност към „машинарията“ и продължиха да си служат с нея и по-нататък, без да задават излишни въпроси. Ето къде бе опасността. Одрейди настояваше за постоянни подобрения (дори незначителни!) и за включване на настъпващите промени в дейността на Сестринството. Случайността! Никакви абсолютни модели, които могат да бъдат открити й ползвани срещу тях. Отделната личност може и да не забележи промените в обсега на своя живот, но при по-продължителни периоди от време те със сигурност подлежаха на отчитане и измерване.

Групата на Одрейди слезе на кота нула, където минаваше главната магистрала на Централата. „Пътят“, както я наричаха сестрите. А за домашно ползване бе шегата „По бин-джезъритския път“, както пък назоваваха режима на постоянни тренировки.

Пътят се простираше от площада при кулата на Одрейди до южните окрайнини на градската зона — изопнат на разстояние от почти дванайсет клика, запълнени с високи и ниски здания. Всички по-ниски сгради имаха една обща отличителна черта — бяха градени достатъчно яко, за да са в състояние да растат още нагоре.

Одрейди направи знак на някакво открито превозно средство и трите се озоваха на място, подходящо за продължаване на разговора. Старшата майка прецени, че лицевата част на пътя има старомодна външност. Здания като издигнатите тук — до едно с високи правоъгълни прозорци от изолиращ пластичен материал бяха опасвали бин-джезъритските „пътища“ през по-голямата част от историята на Сестринството. В посока към центъра бе изтеглена линия от брястове, обработени генетично с оглед на височината и тесния профил. В тях гнездяха птици, а утрото светеше от прехвръкващи червени и оранжеви петна — авлиги и златни косове.

Не е ли опасно за нас предпочитанието да продължаваме с познатия декор и постановка?

Одрейди излезе първа от транспортното средство при Пътеката на пийналия, премисляйки как хуморът в „Бин Джезърит“ намира проява в любопитни наименования. Поклащащи се по улиците. Името на Пътеката на Пийналия идваше от леко поддалия фундамент на една сграда, придал й вид на залитнал пияница. Единственият от групата, излязъл от правата линия.

Също като старшата майка. Само че другите още не го знаят.

Когато стигнаха до Пътя за кулата, радиотелефонното устройство изжужа.

— Старша майко! — Тя чу наблизо до ухото си гласа на Стреги и без да спира, подаде сигнал за открита линия. — Поискахте ми отчет за състоянието на Мурбела. От централата на лекарите-Сук казаха, че отговаря на изискванията за класни занимания.

— Да я изпратят тогава.

Продължиха надолу по Пътя за кулата; всички сгради бяха едноетажни.

Одрейди огледа бегло ниските здания от двете страни на улицата. Върху едно от тях бе вдигната двуетажна надстройка. Може би някой ден и тук ще има истински Път за кулата, така че шегата (каквато бе днес) ще изгуби смисъла си.

Бе спорно, че именуването е само способ, създаващ удобство. Можеха да си послужат с него и в област, която си оставаше деликатна тема за Сестринството.

Одрейди спря внезапно на оживена пешеходна пътека и се обърна към спътничките си:

— Какво ще кажете, ако предложа да кръстим с имената на отишли си от нас сестри някои улици и забележителни места?

— Днес от теб слушам глупост след глупост! — осъдително отбеляза Белонда.

— Те не са си отишли — добави Тамалани.

Одрейди отново тръгна с предишната си дебнеща походка. Бе го очаквала. Мислите на Белонда изглеждаха изречени на глас:

Нали носим в Другите Памети „отишлите си“! Одрейди предпочете да не спори в момента, но считаше, че идеята й заслужава внимание. Някои сестри умираха, без да преминат през процедурата на Споделянето. Основните писти на Паметите биваха дублирани, но се случваше да се губят нишки към нечия приключила без време кариера. Така например си бе отишла Шуонгю от кийпа на Гамму, убита от атакуващи почитаеми мами. Все пак в множество Памети се бяха запазили нейните добри страни, както и странностите й… Човек никога не знае дали се учи повече от нечии грешки или от успехите.

В една относително безлюдна отсечка Белонда ускори крачката си и се изравни с Одрейди, преди да заяви:

— Трябва да ти поговоря за Айдахо. Приемам го като ментат, но тези многократно запазени памети… Прекалено опасен е!

В момента минаваха покрай морга и силната миризма на антисептични препарати бе заляла улицата. Сводестият портал на входа бе отворен.

— Кой е умрял? — попита Одрейди, без да обърне внимание на тревогите на Белонда.

— Проктор от Четвърта секция и един мъж от поддържащия персонал на овощна градина — отговори Тамалани, която винаги знаеше последните новини.

Белонда явно се вбеси от проявеното незачитане към нея и дори не направи опит да го скрие:

— Ще минеш ли към въпроса?

— Какъв въпрос? — попита много внимателно старшата майка.

Излязоха на южната тераса и спряха до каменния парапет, откъдето се отваряше панорама към плантациите с лозя и плодови градини. На утринната светлина се виждаше нещо като лека мъгла, която обаче никак не приличаше на предишните — наситени с влага.

— Много добре знаеш какъв е въпросът! — не се оставяше да бъде склонена Белонда.

Одрейди не отмести погледа си от изгледа в далечината, притиснала се към студената каменна преграда. Мислеше, че мъглата отвъд има друг цвят. Различен беше и отразеният спектър на слънчевата светлина, преминаваща през нея. Тази светлина бе някак си остра и подвижна. Погълната по друг начин. Ореолът бе по-прибран. Издуханата прах и пясъкът припълзяваха във всяка пукнатинка също като водата, но драскането и стържещият шум веднага издаваше истинската им природа. Също като упоритостта на Бел. Без никакъв омекотител.

— Ето я светлината на пустинята — посочи Одрейди.

— Престани да не ми обръщаш внимание — настоя Белонда. Старшата майка реши да не отговаря. Прашният сноп лъчи можеше да бъде охарактеризирал като произведение на изкуството, макар и неприличащ на оная вдъхваща спокойствие светлина на влажните утрини, позната от платната на древните художници.

Тамалани застана до Одрейди.

— Красиво е по свой собствен начин — рече тя.

Далечно звучащият й глас подсказа, че и Там, също като самата нея, е потърсила сравнение в Другите Памети.

Ако това е начинът, по който си подготвен да търсиш и да виждаш красотата. Ала нещо дълбоко в Одрейди твърдеше, че не тази е красотата, за която тя бе копняла.

Плитките блатисти низини под тях, където някога беше избуявала зеленина, сега бяха сухи и оттам идваше усещането за земя с извадени вътрешности; по начина, по който древните египтяни са подготвяли мъртвите си — изсушени до вътрешността на костите за своята вечност.

Пустинята е майстор на смъртта, повиващ земята в нитрон^[1], за да балсамира красивата ни планета с всички скрити в нея скъпоценни камъни.

Белонда стоеше зад тях, без да престане да мърмори и да клати глава, отказвайки да погледне онова, в което щеше да се превърне светът им.

Старшата майка леко потръпна от внезапния прилив на едновременно протичащ поток. Паметта я заля — тя почувства как рови из руините на Сийч Табър и намира телата на балсамирани от пустинята корсари на подправка, оставени завинаги в пясъците от убийците им.

А какво е Сийч Табър сега? Вкаменена стопилка, в която няма никакъв знак от изпълнената с гордост негова история. Почитаемите мами — убийци на история.

— Ако си решила да елиминираш Айдахо, длъжна съм да протестирам, че го ползваш като ментат.

Придирчива досадница е Бел! Одрейди забеляза, че сега възрастта й личеше повече от всякога. Дебелите лупи за четене дори в момента бяха закрепени на носа й. Увеличаваха размера на очите така, че те напомняха изпъкналите очни ябълки на голяма риба. Фактът, че ползваше лупи, а не много по-удобните и практични протезни лещи, говореше достатъчно много за нея. Бел просто парадираше със суетата си с обратен знак, сякаш оповестяваше: „Стоя по-високо от приспособленията, нужни на отслабналите ми сетива.“

Белонда изглежда окончателно се разгневи на старшата майка:

— Защо си ме зяпнала по този начин?

Одрейди, внезапно осъзнала чувствителната слабост на своя Съвет, пренасочи вниманието си към Тамалани. Хрущялната й тъкан не бе спирала да се разраства, което бе уголемило ушите, носа и брадичката. Някои свети майки регулираха процеса с контрол върху обмяната на веществата или прибягваха до редовни хирургически интервенции. Ала Там не би се съобразила с подобна суетност:

Аз съм си такава. Приемете го или точка по въпроса!

Съветниците ми са Прекалено възрастни. А аз… Аз би следвало да съм по-млада и по-силна, за да се справя с проблемите, увиснали на раменете ми. О, проклета да е малката ми грешка да изпадам в самосъжаление!

Върховната опасност бе само една — действие, насочено срещу оцеляването на Сестринството.

— Дънкан е превъзходен ментат! — изрече Одрейди с цялата значимост на заемания от нея пост. — А и не ползвам никоя от вас извън възможностите, които имате.

Белонда запази мълчание. Познаваше добре слабостите, присъщи на „живите компютри“.

Ментати! — мислеше си Одрейди. Приличаха на крачещи архиви, задаващи въпроси точно когато имаш най-голяма нужда от отговори.

— Не ми е потребен още един ментат — рече тя. — Имам нужда от създател на новото.

Тъй като Белонда продължаваше да мълчи, старшата майка допълни:

— Освобождавам ума му, не тялото.

— Настоявам за щателен разбор, преди да отвориш за него всички източници на данни!

Ако се вземеха предвид обичайните изпълнения на Белонда, исканото сега от нея бе умерено. Но Одрейди не вярваше на думите й. Тя мразеше безкрайните сесии, изпълнени с преразказ на архивни отчети. Докато Белонда ги обичаше безумно. Кому бе интересно например дали светата майка хикс предпочита мляко без каймак в овесената си каша?

Одрейди й обърна гръб и погледна към южния дял на небосклона. Прах! Ще трябва отново да дишаме прахта! Белонда щеше да бъде подкрепена от асистентите си. Само представата за това изпълни старшата майка с досада.

— Край на анализите! — отряза тя по-остро, отколкото би искала.

— Запазвам гледната си точка по въпроса — отбеляза засегнатата Белонда.

Гледна точка ли? Не сме ли само прозорци от сетива, отворени към нашата вселена?

Инстинкти и всевъзможни спомени… Дори архивите… Нито едно от посочените неща не говореше само за себе ся, а беше свидетелство за непреодолими натрапвания. Добиваше тежест само след формулиране в светлината на живото съзнание. И единствено формулиращият можеше да наклони везните. Всеки порядък е условен! Защо тези данни, а не някои други! Светите майки знаеха, че събитията протичат в собствения си поток, в своята относителна окръжаваща среда. Защо една сестра-ментат да не действа, изхождайки от това познание?

— Отказваш ли се от съвет?

Питането дойде откъм Тамалани. Дали не заставаше на страната на Бел?

— Случвало ли се е някога? — не скри яда си Одрейди. — Отказвам обаче поредната въртележка из архивните лабиринти на Бел.

— Значи в действителност… — намеси се споменатата.

— Белонда! Не ми говори за действителност!

Нека се попържи малко! Света майка и ментат! Не съществува никаква действителност. Само собствен ред, който сме наложили върху всичко. Изходното становище на „Бин Джезърит“.

Имаше случаи (и настоящият бе един от тях), когато Одрейди искаше да се е родила в по-ранна епоха — да е римска матрона в период на продължителен мир, наложен от аристокрацията, или пък ужасно разглезена дама от викторианската епоха. Но бе попаднала в капана на своето време и на обстоятелствата.

Завинаги ли съм в този капан!

Бе длъжна да приеме и тази възможност. Може би бъдещето на Сестринството, затворено от потайни пътеки и скришни места, където неизменно витае страхът от разкритие. Бъдещето на преследваните. И тук, в Централата, да имаме правото само на една грешка.

— Проверката ми стига! — Старшата майка повика частно превозно средство и набързо се върна в работния си кабинет.

Какво ще правим, ако преследвачите ни намерят?

Всяка от тях бе разработила собствен сценарий — малка пиеса, съдържаща планирани реакции. Но светите майки без изключение бяха реалистки и знаеха, че пиеската може да се окаже по-скоро препятствие, отколкото изход.

Утринната светлина придаваше остри очертания на всичко, което ги заобикаляше в работната стая. Одрейди се отпусна на стола си и почака, докато Тамалани и Бел се настанят на своите места.

Край на отвратителните сесии за подробни анализи. Все по-ясно чувстваше потребност от нещо, което да е различно от архивите, по-ценно от всичко, дето бяха ползвали досега. Вдъхновение. Зае се да разтрие краката си, чувствайки как, мускулите й треперят. Бе изкарала няколко денонощия без пълноценен сън. А и инспекционната обиколка я изпълни с усещане за безизходици и разочарование.

Само една-единствена грешка може да бъде фатална за нас, а аз съм готова да заложа съдбата си на решение, от което няма връщане назад.

Дали не усложнявам прекалено нещата, разчитайки на неизвестността?

Съветниците й се противопоставяха на рисковани решения. Според тях Сестринството бе длъжно да се движи напред в постоянна сигурност, предварително запознато с естеството на терена. Срещу всяко тяхно действие ясно се очертаваше нещастието, което ги очакваше и при най-малката погрешна стъпка.

А аз съм на въжето, силно опънато над пропастта.

Имаха ли възможност да експериментират, да опитат различни ходове? Всички бяха включени в играта. Бел и Там преценяваха неспирен поток от предложения, но досега не бяха стигнали до нещо по-ефективно от Разпръскването.

— Трябва да имаме готовност за незабавно премахване на Айдахо при най-малък знак, че е Куизъц Хадерах — каза Белонда.

— Без работа ли останахте? Хайде, махайте се оттук и двете!

Когато те се изправиха, в работната стая около Одрейди се появи някаква враждебност. Какво се бе объркало? Белонда я гледаше отвисоко с пренеприятното си изражение на цензор. А Тамалани изглеждаше по-умна, отколкото бе в действителност.

Какво й ставаше на тази стая?

Работното място и полагаемите му се функции са били оценени от хората още преди подправката да влезе в историята им. Откъде идваха в момента отчуждеността и неприкритата враждебност? Масата бе същата, столовете се намираха на обичайните си места с предлаганото от тях удобство… Бел и Там предпочитаха такива с биологично саморегулиране по очертанията на тялото. Би трябвало да са се сторили чудновати на по-ранните присъстващи в Другите Памети, които старшата майка подозираше в принос към собственото й мнение по въпроса. Може би ридулиановите кристали проблясваха странно от светлината, която пулсираше в тях с примигване. Изненадващи биха могли да са и посланията, които от време на време танцуваха над повърхността на масата. Оръдията на труда й съвсем спокойно можеха да удивят част от някогашните човешки същества, споделили с нея съзнанието си. Но защо всичко ми се струва някак си чуждо?

— Какво ти е, Дар? — загрижено я попита Тамалани.

Одрейди я отпрати с жест, но и двете не помръднаха от местата си.

В съзнанието й ставаха неща, които нямаше как да бъдат приписани само на дългите безсънни часове и недостатъчната почивка. Не за първи път имаше усещането, че работи в чужда среда. Предишната нощ, когато хапваше нещо леко на същата маса, чиято повърхност бе засипана със заповеди за назначение — пълно копие на днешната ситуация — тя внезапно осъзна, че не прави нищо друго, а просто седи и втренчено гледа несвършената си работа.

Кои сестри могат да бъдат отделени и от кои длъжности заради отвратителното Разпръскване? Да се очаква ли от тях подобряване на шансовете за оцеляване на незначителното количество пясъчни твари, което вземаха със себе си? Какви бяха подходящите дажби от мелиндж? Дали да почакат, преди да изпратят още свети майки в неизвестността? Да разчитат ли на шанса Сцитал да промени решението си и да им даде допълнителни сведения за получаването на подправка в аксолотловите резервоари?

Одрейди си спомняше, че долови усещането за чужда и дори враждебна атмосфера, докато дъвчеше сандвича. Тя го погледна, сетне леко го разтвори. Какво ли ям? Оказа се пилешки черен дроб и резенчета кромид, сложени върху парче от най-качествения хляб в Дома на Ордена.

Част от непознатото усещане явно бе резултат от съмнението й в правилата и установения от самата нея ред.

— Изглежда си болна — каза Белонда.

— Само уморена — излъга Одрейди, съзнавайки, че те го разбират, но без да се запита дали ще й възразят. — Вие също трябва да сте уморени — загриженост на близък човек прозвуча в тона й.

Бел пак не бе доволна:

— Даваш лош пример!

— Кому? На себе си ли?

Светата майка не пропусна да долови шегата:

— По дяволите! Много добре го знаеш!

— Знаем добре как изразяваш привързаността си — рече Тамалани.

— Включително и към Бел.

— Не ми трябва проклетата ти привързаност! Просто защото е вредна.

— Става такава, Бел, само ако й позволя да ръководи решенията ми. Само тогава.

Гласът на Белонда се снижи до груб шепот:

— Дар, според някои ти си опасна романтичка. Знаеш какво може да ти причини тази особеност.

— Дали не искаш да кажеш, че обединявам около себе си сестрите и с друга цел, освен собственото ни оцеляване?

— Понякога от тебе направо ме заболява главата, Дар!

— А за мен е задължение и право да ти докарвам главоболие. Когато главата престане да те боли, ставаш невнимателна. Добрите чувства те дразнят — нещо, което въобще не може да се каже за неприязнеността.

— Познавам несъвършенствата си.

Не може да си света майка и да не го знаеш.

Работната стая отново върна познатата си фамилиарна атмосфера, ала Одрейди вече знаеше какво бе предизвикало усещането й за нещо чуждо. Мислеше за това място като за част от някогашната история, гледайки го така, сякаш то отдавна е изчезнало. Което наистина щеше да стане, ако планът й успееше. Вече знаеше какво трябва да направи. След известно време ще разкрие първата си стъпка.

Внимателно.

Да, Тар, внимавам не по-малко от теб.

Там и Бел може и да бяха възрастни, но умът им бе достатъчно остър, винаги когато това бе нужно.

Одрейди внимателно се загледа в Белонда и каза:

— Не забравяй за нашите норми и модели. Според тях никога не отговаряме с насилие на насилието. — Успя да спре с вдигната ръка несъгласието й. — Да, насилието поражда и струпва още насилие, а махалото се люлее до мига на пълното унищожение на насилника.

— Какво си намислила? — попита Там.

— Може би трябва да помъдруваме как още да раздразним бика.

— Не бива. Не е дошло времето.

— Но и не трябва да седим тук в тъпо очакване да ни открият. Лампадас и други наши поражения ясно говорят какво ще стане, когато те дойдат. Когато, а не ако.

Докато говореше, Одрейди усети как под нея зейва пропаст, а призрачната преследваща я сянка с брадвата този път е по-близко отвсякога. Искаше да потъне напълно в кошмара, като се обърне и разпознае преследвача, но не посмя да го направи. Това е била грешката на Куизъц Хадерах.

Не виждаш бъдещето, а го създаваш.

Тамалани поиска да разбере защо старшата майка повдигна този въпрос и попита:

— Дар, нещо друго ли реши?

— Нашият Тег-гола е на десет години.

— Според нас е прекалено млад, за да правим опити за връщане на оригиналните му спомени — обяви Белонда.

— Защо създадохме отново Тег, ако не искаме да бъде инструмент за насилие, така ли? О, да! — Одрейди спря за миг, за да прекъсне възражението на Там. — Той не винаги е решавал с ответна сила проблемите ни. Миролюбивият башар може да накара враговете да отстъпят и с разумни доводи.

Там се отзова замислено:

— Но почитаемите мами едва ли някога ще узреят за преговори.

— Освен ако не ги доведем до екстремно състояние.

— Според мен предложението ти предполага прекалено бързо движение — вметна Белонда, на която можеше да се вярва, че своевременно ще стигне до крайното заключение на ментат.

Одрейди пое дълбоко дъх и сведе поглед към работната си маса. Най-после мигът бе настъпил. Още онази сутрин, когато бе взела голата-бебе от гадния „резервоар“, тя чувстваше, че този миг й предстои. И отново — когато по-късно разбра, че то ще бъде подложено на тежко изпитание, преди наистина да е дошло времето за него… Въпреки гласа на кръвта.

Пресягайки се под масата, докосна устройството, което даваше сигнал за повикване. Двете съветнички чакаха мълчаливо. Знаеха, че ще каже нещо важно. Старшата майка можеше да бъде сигурна в едно: сестрите й я слушаха с голямо внимание и напрежение, което би доставило истинско удоволствие на човек с по-ясно изразен егоцентризъм от този на една света майка.

— Политика — рече Одрейди.

Ново пришпорване на вниманието! Дума с голям заряд. Когато влизаш в бин-джезъритската политика, насочвайки силите си за придобиване на известност, същевременно ставаш и пленник на отговорността. Натоварваш се със задължения и необходимост да вземаш решения, които те обвързват с живота на избралите да го оставят в ръцете ти. Ето кое в действителност спояваше Сестринството с неговата старша майка. Единствената дума бе достатъчна, за да каже на съветниците и на наблюдателите-вардияни, че Първата сред равните е решила.

Всички чуха тихия шум, предизвикан от нечии стъпки, спрели до вратата на работното помещение. Одрейди допря пръст до една бяла пластина в близкия десен ъгъл на масата. Вратата зад нея се отвори и те видяха Стреги, очакваща заповедите на старшата.

— Доведи го — каза Одрейди.

— Да, старша майко — изречено с почти безизразен глас от многообещаващата помощница.

Тя излезе за малко от полезрението й и се върна, повела за ръка Майлс Тег. Косата на момчето бе почти руса, ала вече попъстрена с по-тъмни ивици, които говореха, че светлият цвят ще изчезне с настъпването на зрелостта. Лицето му бе тясно, а носът започваше да придобива онази ястребова острота, характерна за мъжете от рода на атреидите.

— Стреги, моля те, почакай отвън.

Замълча, докато вратата се затвори.

Момчето стоеше и гледаше към нея без никакъв признак на нетърпение.

— Гола Майлс Тег — каза Одрейди, — нали си спомняш Тамалани и Белонда?

Детето погледна бързо към двете жени, но запази мълчание, очевидно невпечатлено от напрегнатото внимание, с което го наблюдаваха.

Тамалани се намръщи. Още в самото начало бе обявила, че не приема да наричат „гола“ едно дете. Голите биваха създавани от клетки на труп. А това момче бе клонирано, също като Сцитал.

— Ще го изпратя в не-кораба при Дънкан и Мурбела — каза Одрейди. — Може ли някой да върне Майлс към оригиналните му спомени по-добре от Айдахо?

— Лирична справедливост — прие Белонда, без да изрече гласно възраженията си, макар и да знаеше, че няма да им ги спести, когато момчето излезе. Прекалено млад е!

— Какво означава лирична справедливост? — попита Тег с леко писклив глас.

— Когато башарът беше на Гамму, той възстанови оригиналните спомени на Дънкан.

— Наистина ли е мъчително?

— Да, поне според него.

Някои решения трябва да бъдат безмилостни.

Възприемането на факта, че човек може сам да взема своите решения, очевидно се превръща в сериозно препятствие.

Как смекчавам удара?

Понякога това смекчаване беше невъзможно, защото за предпочитане бе превръзките да бъдат смъкнати с рязко, макар и изпълнено с разкъсваща болка движение.

— Може ли този… Дънкан Айдахо да ме върне към спомените ми отпреди?

— Може и ще го направи.

— Не сме ли прекалено прибързани? — запита Тамалани.

— Занимавах се с отчетните материали за делата на башара — обади се Тег. — Оказа се прочут военен и ментат.

— С което се гордееш, без съмнение. — Бел изглежда се зае да смекчава прословутите си възражения по отношение на момчето.

— Не особено — пресрещна той погледа й, без да трепне. — Мисля за него като за друга личност. Интересно ми е, впрочем.

— Друга личност — промърмори светата майка, поглеждайки със зле прикрито несъгласие към Одрейди. — Добре го подготвяш!

— Както го е сторила и родната му майка.

— Ще си спомня ли за нея? — внезапно попита Тег. Одрейди му се усмихна съзаклятнически, както и двамата правеха нерядко по време на разходките в плодовите градини:

— Да, ще си я спомниш.

— А останалото?

— Ще се върнеш към всичко: жена си, децата, битките. Всичко.

— Отпрати го! — настоя Белонда.

Момчето отново се усмихна и погледна към старшата майка в очакване на нейната заповед.

— Хайде, Майлс — каза тя. — Кажи на Стреги да те заведе до новата ти квартира в не-кораба. По-късно ще дойда да те представя на Дънкан.

— Може ли да се кача на раменете на Стреги?

— Попитай я.

С импулсивно движение Тег се спусна към Одрейди, привдигна се на пръсти и я целуна по бузата.

— Надявам се, че истинската ми майка е приличала на теб.

Старшата го потупа по рамото:

— Твърде много. А сега си върви.

Когато вратата зад него се затвори, Тамалани отбеляза:

— Но не му довери, че си една от дъщерите му!

— Има време.

— Айдахо ще му каже ли?

— Ако трябва и е изрично посочено.

Този път Белонда очевидно нямаше интерес към дребните подробности, затова попита:

— Какво предвижда планът ти, Дар?

Тамалани отговори вместо нея:

— Войсково поделение за наказателна операция под командването на нашия ментат-башар. Очевидно е.

Аха, клъвна!

— Така ли е? — настоя Белонда.

Одрейди погледна твърдо и към двете и заяви:

— Тег бе най-добрият от всички, които сме имали. Ако някой може да накаже нашите врагове…

— Ще бъде по-добре да започнем подготовката за следващия — рече Тамалани.

— Никак не съм очарована от влиянието, което Мурбела ще окаже върху него — добави Белонда.

— Да разчитаме ли на Айдахо? — запита Тамалани.

— Той ще изпълни всичко, поискано от един атреид.

Старшата майка го изрече с повече увереност, отколкото чувстваше в себе си, а думите й подсказаха за нов източник на предишното усещане — чужда и донякъде враждебна атмосфера.

Гледам на нас така, както ни вижда Мурбела! Следователно поне мога да мисля като почитаема мама!