Франк Хърбърт
Домът на Ордена (13)

„Много неща, които правим напълно естествено, стават трудно изпълними веднага след като се опитаме да ги превърнем в предмет на интелектуални усилия. Възможно е да знаеш толкова много по дадена тема, че да се превърнеш в пълен невежа.“

 

Втори Урок за ментати

Одрейди периодично сядаше да обядва с помощниците и техните проктор-наблюдатели — непосредствените вардияни в този мозъчен затвор, от който мнозина никога нямаше да излязат.

Мислите и постъпките на помощниците подаваха достоверна информация към дълбините на съзнанието на старшата света майка за състоянието на нещата в Дома на Ордена. Помощниците реагираха с настроенията и опасенията си по-открито от светите майки. Пълноправните сестри бяха усвоили почти до съвършенство изкуството да не бъдат видени откъм най-лошите си страни. Те също не се опитваха да крият основното във всекидневните си дела, ала всяка от тях можеше да хлътне в някоя от овощните градини, да затвори след себе си врата или просто да се скрие от визуалното поле на наблюдателите-вардияни.

При помощниците бе доста по-различно. Напоследък в Централата почти липсваше нещо прилично на мъртъв сезон. Дори в трапезариите по всяко време течеше постоянен поток от хранещи се. Работните смени, разположени в шахматен ред по твърд график, позволяваха на всяка света майка да разпредели задълженията си в рамките на денонощието. Одрейди не биваше да прахосва време и енергия за въвеждането на ред на подобно ниско ниво. В часа за вечерно хранене тя спря до вратата на залата на помощниците и моментално долови внезапното смълчаване.

Дори начинът, по който те поднасяха храната към устите си, свидетелстваше за нещо. Къде отиваше погледът им, когато пръчиците за хранене се вдигаха нагоре? Защо беше рязкото бодване и бързото сдъвкване, преди да последва почти конвулсивно преглъщане? Да, тази трябва да бъде наблюдавана. Тя отглеждаше някакво вълнение в себе си. А онази ей там, която се замисляше с пълна уста след всяка хапка, сякаш бе изпълнена с недоумение къде точно са скрили отровата в подобен буламач? Зад тия очи сигурно има творческо съзнание. Трябва да бъде проверена за длъжностна промяна.

Одрейди влезе в залата за хранене.

Подът, изработен от пластичен материал и очевидно издръжлив на издраскване, приличаше на голяма шахматна дъска в бяло и черно. Според послушниците подредбата му е била поискана от светите майки с цел действително да го ползват като дъска за игра: „Някоя от нас застава тук, друга — там, а трети се разполагат по централната линия. След като бъдем поставени по местата си, започват да ни разместват, а победителят взема всичко.“

Одрейди седна почти в ъгъла на една маса до прозорците, гледащи на запад. Помощниците се посместиха със спокойни и дискретни движения.

Залата бе част от най-първия градеж на Дома на Ордена. Той имаше дървена конструкция, чиито греди с голям светъл отвор — огромни, много тежки и с матовочерно покритие — минаваха по цялата дължина. Около двайсет и пет метра без нито едно съединение. Някъде из Дома се намираше гористо насаждение от генетично манипулирани дъбове, устремени към слънчевата светлина в грижливо поддържани плантации. Дърветата се извисяваха на минимална височина трийсет метра преди първия от главните клони и с повече от два метра широки стволове. Бяха засадени по време на построяването на сградата с тази зала и подготвени за смяна на гредите, когато времето ги отслаби. Нормалната им експлоатационна възраст бе определена на хиляда и деветстотин стандартни години.

Помощниците около старшата майка я наблюдаваха с голямо внимание, но без никакъв намек за директно взиране като че ли тя въобще не бе там.

Одрейди обърна глава и погледна през западните прозорци към залеза. Отново прах. Разстилаше се от пустинята подобно на пелена и сякаш разпалваше залязващото слънце, което блестеше като далечен въглен, готов всеки момент да изригне с неудържимо огнено зарево.

Старшата света майка потисна една въздишка. Подобни мисли отново пресъздаваха картината на кошмара й — бездната, опънатото въже. Знаеше, че ако затвори очи, ще почувства под стъпалата си люлеенето му. И преследващата я фигура с брадвата — все по-близо!

Хранещите се покрай нея помощници се размърдаха неспокойно, сякаш доловили същото. Може би наистина бяха усетили нервността й. Внезапно дочут звук от триеща се тъкан я измъкна от познатия кошмар. Вече бе разпознала нова нотка в шумовете, разнасящи се из Централата. Стържещ звук, неприсъщ за обичайните движения — тропването на отместен стол или отварянето на кухненска врата. Почти проскърцващо стържене. Почистващите смени се оплакваха от пясъка и „отвратителната прах“.

Одрейди погледна през прозореца към източника и носителя на новия дразнител — вятър от юга. Мътно замъгляване с цвят между жълто и землистокафяво бе изтеглило завесата си по хоризонта. След като вятърът се оттегли, отложеният от него прах ще се окаже из ъглите между и по сградите, както и по подветрените страни на хълмите. Имаше кремъчен мирис с алкален оттенък, дразнещ леко ноздрите.

Тя погледна надолу към масата едва когато сервиращата помощница постави пред нея порцията й.

Почувства приятна промяна в сравнение с бързото хапване в работната стая или личната й трапезария. Когато се хранеше сама там, помощниците внасяха храната толкова тихо и отсервираха с такава мълчалива ефикасност, че понякога се изненадваше защо не вижда нищо пред себе си. Докато тук храненето бе почти само шум, суетня и разговори. Главният готвач Дуана обикновено влизаше с познатото къткане: „Не ядете достатъчно!“ Одрейди по принцип обръщаше внимание на смъмряния от подобно естество. Наблюдателите-вардияни имаха и някои добри страни.

Вечерята бе от месо на свинохли в сос от соя и меласа с възможно най-малкото количество мелиндж и слаб мирис на босилек и лимон. Леко сварен свеж зелен фасул с чушки; За пиене — сок от тъмночервено грозде. Хапна късче свинохлинско и го прецени за приемливо, макар и оставено по-дълго на огъня за нейния вкус Готвачките сред помощниците се бяха представили почти както се очакваше от тях.

Тогава защо е това усещане, че има прекалено много храна?

Тя преглътна и свръхсетивността й разпозна прибавките. Храната тук не бе предназначена за попълване на енергийните ресурси на старшата света майка. Някой от кухнята бе потърсил разчетите й за деня и се бе погрижил да натъкми съответно поднесеното.

Ядивото е капан — помисли тя. — Нарастване на пристрастеността.

Никак не харесваше хитроватите прийоми на готвачките в Дома на Ордена, които не огласяваха нещата, слагани от тях в приготвяната храна „за доброто на обядващите“. Те знаеха, разбира се, че всяка света майка лесно идентифицира съставките и може да регулира обмяната в съответствие със своите потребности. Ето, точно сега я наблюдаваха, изправени пред въпроса каква ще бъде преценката на старшата майка за тазвечерното меню.

Докато се хранеше, тя слушаше останалите в трапезарията. Никой не й натрапи присъствието си — нито физически, нито говоримо. Звуковете почти се върнаха към нивото си отпреди нейната поява. Настойчиво разговарящите винаги променяха тона си при влизането й, за да продължат с леко намалена сила.

Във всички щракащи мозъци около нея се въртеше един и същ неизречен въпрос:

Защо е тук тази вечер?

Одрейди долови умереното страхопочитание у някои от стоящите по-близо. Въздействащо с остротата си страхопочитание. Помощниците шепнели помежду си (както донасяха прокторите):

„Тараза е в нея.“ Искали да кажат, че Одрейди притежава като Най-Първа своята починала предшественица. Двете бяха историческа двойка, достойна за изучаване от помощническия състав.

Дар и Тар, станали легенда.

Дори самата Белонда (милата зла старица Бел) ползваше обиколни подстъпи към Одрейди именно поради тази причина. Фронталните й атаки бяха по-малко, а още по-малко надуваше фанфари в обвинителните си доводи. На Тараза отдаваха спасяването на Сестринството. До голяма степен това тушираше противопоставянето. Тараза бе казала, че в основата си почитаемите мами са варвари, а насилието им, неподлежащо на цялостно отклоняване може да доведе до кървави изстъпления. Последвалите събития бяха го потвърдили в по-голяма или в по-малка степен.

Оказа се права, Тар, но само донякъде. Никой от нас не бе очаквал подобна жестокост и насилие.

Класическата неръкотворна икона на Тараза (колко уместна като паралелна представа на арена за борба с бикове) насочи почитаемите мами към такива епизоди на безумна сеч, че цялата вселена стана язвителна към потенциалните поддръжници на брутално третираните от тях жертви.

Какво правя за нашата защита?

Нещата не се свеждаха толкова плътно до факта, че плановете за защита са неподходящи. Те можеха да се окажат напълно лишени от връзка със случващото се.

Точно това целя, разбира се. Трябва да бъдем пречистени и подготвени за върховно усилие.

Белонда се бе захилила подигравателно на предложената идея: „Заради нашата смърт ли? По тази причина ли трябва да бъдем пречистени?“

Явно ще бъде подтикната към Двойствено поведение, когато научи за плана на старшата майка. Упоритата в злината си. Белонда ще ги приеме възторжено. А ментатът Белонда ще настоява за отлагане и очакване на „по-благоприятен момент“.

Докато аз търся лично свой път, независимо какво мислят сестрите.

Впрочем много от сестрите бяха на мнение, че Одрейди е най-странната старша майка, която изобщо са имали. Въздигната по-скоро случайно. Най-Първата Тараза.

Бях с тебе, Тар, когато умря. Аз прибрах онова, което носеше личността ти. Случайно въздигане, а?

Голям брой сестри не одобриха Одрейди. Но когато се появи противопоставяне, те се върнаха обратно при „Най-Първата Тараза — неповторимата старша майка в нашата история“.

Наистина забавно! Тараза Отвътре първа се разсмя и попита:

Дар, защо не им разкажеш за грешките ми? И най-вече за погрешната ми преценка за теб.

Дъвчеше замислено хапка свинохлинско. Закъснявам за посещение при Шийена. На юг в пустинята и съвсем скоро. Шийена трябва да е готова, за да смени Там.

Променящият се пейзаж внезапно изпълни с огромните си пространства всичките й мисли. Повече от хиляда и петстотин години владееха Дома на Ордена. Оставили сме знаци навсякъде. Не само с участъците на селекционираните лозя и плодови градини. Не бива да се забравя и за следата в колективната психика при гледката на промените, протичащи в познатата собствена земя…

Седящата до Одрейди помощница тихо се изкашля. Дали се готви да се обърне към старшата майка? Рядко срещана възможност. Ала младата жена продължи да се храни, без да заговори.

Мислите на Одрейди се върнаха към предстоящото пътуване в пустинята. Шийена не бива да знае предварително. Трябва да бъда сигурна, че именно тя ни е нужна. Имаше въпроси, на които само Шийена може да отговори.

Предполагаше, че при спиранията си по време на обиколката почти няма да се натъкне на изненади. Както у сестрите или в растителния и животинския свят, така и в същинските основи на Дома на Ордена тя ще види едновременно големи и незначителни промени — всички онези неща, които ще поразят, както смятат повечето, превъзнасяното спокойствие на старшата майка. Дори Мурбела, която в никакъв случай не биваше да излиза от не-кораба, определено го долавяше.

Днес сутринта тя, седнала гърбом към командното си табло, се бе заслушала с подновено внимание в наблюдаващата я Одрейди. Раздразнена, но бдителна бе заловената почитаема мама. Гласът й издайнически говореше за съмнения и небалансирани преценки.

— Всичко ли е преходно, старша майко?

— Това познание е запечатано в теб благодарение на Другите Памети. Никоя планета, земя или море, никоя част от суша или водно пространство не са тук завинаги.

— Отвратителна мисъл! (Изречено с пълно несъгласие.)

— Където и да се намираме, можем да бъдем само домакини.

— Непотребна гледна точка.

(Сега пък казано с колебание и включващо въпрос защо старшата майка е подбрала точно този момент, за да й го съобщи.)

— Чувам гласа на почитаемите мами в думите ти, Мурбела. Те са наситили с лакомия сънищата ти.

— Ти го казваш. (Дълбоко засегната.)

— Почитаемите мами мислят, че могат да постигнат вечна сигурност — малка планета, както сама знаеш, пълна със сервилно население.

Мурбела отговори с гримаса.

— И повече планети — отряза Одрейди. — Винаги повече и повече, и повече! Ето как те се завърнаха на ята.

— За някоя и друга троха в старата Империя.

— Отлично, Мурбела! Започваш да мислиш като една от нас.

— С което ставам пълна нула!

— Ни рак, ни риба, но самата себе си, тъй ли? Дори и такава, ти си само домакин, Мурбела. Пази се! Когато мислиш, че притежаваш нещо, все едно, че вървиш по подвижен пясък.

Сега в смръщената гримаса имаше и недоумение. Ще трябва да се направи кое-що, така че лицето на Мурбела да не показва толкова ясно чувствата й. Тук бе допустимо, но един ден…

— Следователно всяко притежаване носи опасност. Е, и? (С все по-остра хапливост.)

— Изричаш някои точни думи, но не мисля, че вече си намерила в себе си място, където ще можеш да устоиш през целия си живот.

— Само докато някой враг ме открие и ми дръпне ножа, нали? Обучението на почитаемите мами прилепва като туткал!

Но в онази нощ тя разговаряше с Дънкан по начин, който ми подсказва, че вече е готова. Наистина вярвам, че картината на Ван Гог е подготвила и заострила чувствителността и. Нейният глас ми го шепне. Трябва отново да видя записа.

— Кой ще те убива, Мурбела?

— Никога няма да издържите на нападение на почитаемите мами!

— Вече изразих основното, което ни засяга: никое място не е сигурно завинаги.

— Още един от ненужните ви проклети уроци!

Сега, седнала в залата за хранене на помощниците, Одрейди си спомни, че не е намерила време да проследи отново как видеоокото е записало онази вечер на Дънкан и Мурбела. От гърдите й се изтръгна нещо подобно на въздишка. Прикри я с изкашляне. Не бива да се дава възможност на младите жени да виждат старшата света майка разстроена…

Към пустинята и Шийена! Инспекционна обиколка; колкото по-скоро успея да отделя време за нея. Ех, време!

Помощницата до Одрейди отново леко се изкашля. Старшата я погледна с крайчеца на окото си — руса, с черна къса дреха, гарнирана с бяло — в преходната Трета степен. Никакво движение на главата по посока на Одрейди и без странични погледи.

Ето какво ще намеря по време на инспекционната обиколка! Страхове. И в пейзажа, където винаги виждаме онези неща, когато се опитваме да избягаме от времето: неокастрени дървета, понеже секачите ги няма, след като са хукнали с Разпръскването, отишли са по гробовете си, или са вече в незнайни места, включително и на принудително крепостничество. А ще се натъкна ли на архитектурни Прищевки и Фантасмагории, привлекателни само защото са останали недовършени от заминалите си строители? Не. Ние просто не си падаме много по Прищевките.

В Другите Памети се пазеха примери, които тя жадуваше да намери: стари сгради, станали по-хубави, понеже са се оказали недовършени. Разорен строител или собственик, разгневил се на любовницата си… Някои неща са по-интересни именно поради това — старите стени, развалините. Времето скулптира.

Какво ли би казала Бел, ако заръчам някоя Фантасмагория в любимата ми овощна градина?

Помощницата до Одрейди изрече:

— Старша майко?

Превъзходно! Толкова рядко имат смелостта.

— Да?

Съвсем тихо питане. Трябваше да бъде по-високо. Дали ще чуе?

Чула бе:

— Позволих си го, старша майко, тъй като въпросът е спешен, а и знам за интереса ви към плодовите градини.

Великолепно! Помощницата бе малко тромава на вид, но това явно не се отнасяше за ума й. Одрейди я гледаше мълчаливо и внимателно.

— Старша майко, аз съм онази, която подготвя картата за вашата спалня.

Аха, бе попаднала на надеждна личност, заслужила доверието да работи за нея. Още по-добре.

— Скоро ли ще получа картата?

— След два дни, старша майко. Актуализирам местата на припокриване, където ще отбележа дневното разширяване на пустинята.

Кратко одобрително кимване. Редът бе въведен от самото начало една помощница да следи винаги за актуализирането на картата. Събуждайки се всяка сутрин, Одрейди искаше да разпалва въображението си с променящата се ситуация като първото впечатление, запечатало се в съзнанието й.

— Старша майко, сутринта оставих на работната ви маса доклад, озаглавен „Надзор и управление на овощна градина“. Може би още не сте го прегледали.

Бе видяла само заглавието. Приключи късно с всекидневните упражнения, а и нямаше търпение да посети Мурбела. Колко много неща зависеха от пленницата!

— Плантациите около Централата трябва или да бъдат изоставени, или да се предприемат действия за по-нататъшното им поддържане — каза помощницата. — Това е същността на доклада.

— Представи го дословно.

Нощта падна и светлина заля залата, докато Одрейди слушаше. Сбито изложение. И изразително. Долавяше се ясната нотка на предупреждение, в която старшата разпозна почерка на Белонда. Без утвърждаване от Архивната служба, но данните на метеоролозите постъпваха именно там и помощницата направо бе заимствала някои оригинални термини от тях.

Млъкна след края на доклада.

Каква да бъде реакцията й?

Одрейди най-добре знаеше, че овощните градини, пасищата и лозята бяха не само буферна зона срещу неприятелски набези, но и приятна за окото декорация на околния пейзаж. И още нещо: те помагаха както за поддържането на морала, така и за обилието на храна по масите в Дома на Ордена.

Поддържат и моите морални устои.

С какво спокойствие чакаше помощницата! Къдрава руса коса и овално лице. Приятна външност, макар че устата бе възширока. Храната стоеше в чинията, без да бъде докосвана повече. Скръстени в скута ръце. Тук съм, за да ви служа, старша майко.

Докато Одрейди премисляше как да откликне, включи се паметта с едновременен поток от някогашен инцидент, насложил се върху непосредствените й наблюдения. Добре си спомняше за онзи тренировъчен полет с орнитоптер. Две обучавани помощници с инструктор посред бял ден високо над мочурливите райони на Лампадас. Беше в двойка с възможно най-неподходящата, но все пак одобрена от Сестринството помощница. Очевиден избор по генетични показатели. Специалистките по целенасоченото размножаване искаха от нея в потомството да премине някаква твърде специфична характеристика. Със сигурност не беше емоционално равновесие или интелигентност! Одрейди помнеше името й — Линчини.

Линчини бе извикала на инструктора: „Ще управлявам този проклет топтер!“

Светът около тях се завъртя с премятащи се небеса, върхове на дървета и мочурливо езерно крайбрежие. Ето как изглеждаше всичко: ние сме на място, а останалото се движи. През цялото време действията на помощницата бяха погрешни. С всяко нейно решение влизаха във все по-опасни спирали. Инструкторът я изключи от системата за управление посредством прекъсвач, до който само той имаше достъп. Заговори едва когато овладя апарата във височина и по хоризонтала:

Лейди, това ти беше за последно. Никога вече няма да се докоснеш до щурвал! Липсват ти необходимите реакции. При подобни на теб обучението трябва да започне преди пубертета. — Искам! Искам! Ще го подкарам това скапано нещо! Ръцете й не спираха да подскачат по ръчките на извадената от действие система за управление пред нея.

— Елиминирана си, лейди. Няма да получиш свидетелство за правоспособност!

Одрейди, най-сетне си отдъхна, като си даде сметка, че през цялото време не бе спирала да мисли как Линчини можеше да ги убие.

Обръщайки се рязко назад към нея, помощницата изкрещя:

— Кажи му! Кажи му, че е длъжен да се подчинява на една бин-джезъритка!

Явно намекваше, че колежката й, с няколко години по-напред от нея в обучението, вече има право да издава заповеди.

Одрейди, с безизразни черти на лицето, не каза нищо.

Нерядко мълчанието е най-доброто, което трябва да се каже — бе надраскано на едно от огледалата в тоалетната, с чувство за хумор, естествено. Още като го видя, а и по-късно, тя го прие като добър съвет.

Върна се към мисълта за стоящата до нея помощница, питайки се защо се бе появил оня стар спомен. Подобни неща рядко се случваха без някаква цел.

Сега обаче в никакъв случай не бива да се мълчи. Дали не с хумор? Да! На него почти винаги може да се разчита като форма на послание. Остричкият хумор на Одрейди (влязъл в действие по-късно) бе научил Линчини на нещо за самата нея. Принудителен хумор.

Тя се усмихна на помощницата, седнала до нея в залата за хранене, и каза: — Ще ти хареса ли да бъдеш кон?

— Какво? — сепна се младата жена, но съумя да отвърне на усмивката й. Дори без тревога. И даже с топлота. Отдавна се шушукаше за близостта, която си позволяваше старшата майка.

— Сигурна съм, че не ме разбра — прибави Одрейди.

— Не, старша майко — изречено със същата усмивка и спокойствие.

Позволи си да огледа внимателно младото лице. Бистри сини очи, все още недокоснати от поглъщащото синьо на преминалите през Агонията с подправката. Уста като на Бел, но без проклетията. Мускули и интелигентност, на които спокойно може да се разчита. Щеше да предугажда с успех потребностите на старшата майка. Гаранция даваха поверената й задача с картата и изготвеният доклад. Прецизна. Както и дарена с интелигентност от висок порядък. Без особена вероятност да се изкачи на самия връх, но подходяща за ключови постове, където достойнствата й ще се окажат полезни.

Защо ли седнах точно до нея?

Често избираше някоя по-специфична сътрапезница при посещенията си по време на хранене. Преди всичко помощници. От тях можеше да научи толкова много. Естествено до работната маса на старшата майка редовно намираха път докладите с лични наблюдения на прокторите за една или друга обучавана. Понякога обаче Одрейди решаваше къде да седне, без да може да си обясни защо го е сторила. Както направих и тази вечер. Защо именно нея?

Рядко се започваше разговор, ако не го предизвика старшата майка. Обичайно тя завързваше диалога внимателно, с въпроси от по-личен характер. Всички около тях се вслушваха жадно.

В такива случаи Одрейди нерядко прибягваше до почти религиозна искреност, с която помагаше на по-неспокойните да се отпуснат. Помощниците бяха… Добре, те си бяха помощници, докато старшата майка бе върховната вещица за всички. Нервността й изглеждаше напълно естествена.

Някоя зад Одрейди прошепна:

— Тази вечер бутна Стреги на жаравата. На жаравата.

Знаеше смисъла на израза, разбира се. Още, когато сама бе помощница. И така, името й е Стреги. Да не се споменава засега. В имената има магическа сила.

— Харесва ли ти храната днес? — попита Одрейди.

— Прилична е, старша майко — не бе направен и опит за оставяне на погрешни впечатления, но Стреги очевидно бе объркана от рязко сменената тема на разговора.

— Била е на огъня малко повече, отколкото трябва.

— Старша майко, когато се готви храна за толкова хора, може ли да се угоди на всеки?

Говори онова, което мисли, и го прави добре.

— Лявата ти ръка потрепва — отбеляза Одрейди.

— Притеснявате ме, старша майко. А и току-що се връщам от площадката за упражнения. Днес бяха много уморителни.

Старшата се вгледа за миг в потрепванията.

— Предписали са ти повдигане с права ръка.

— По ваше време било ли е толкова болезнено, старша майко?

(В онези много стари времена?)

— Точно колкото и днес. Болката поучава, както ми казваха тогава.

Напрежението поизчезна. Споделен опит, гласеше за подобни случаи жаргонът на прокторите.

— Не разбрах казаното за конете, старша майко — погледна в чинията си Стреги. — Не може да е конско месо. Сигурна съм, че…

Одрейди се изсмя високо, привличайки изненадани погледи. После хвана ръката на Стреги и благо се усмихна:

— Благодаря ти, мила. От години никой не ме е разсмивал толкова искрено. Надявам се, че слагаме началото на дълга и изпълнена с веселие връзка.

— Благодаря и аз, старша майко, но…

— Ще ти обясня малката си шега за коня, която в никакъв случай не целеше да те обиди или унижи. Все едно, че искам да вдигнеш детенце на раменете си и да тръгнеш с него по-бързо, отколкото то би могло да се движи, носено от още слабите си крачета.

— Както пожелаете старша майко.

Без възражения или въпроси. Да, въпроси имаше, но отговорите щяха да дойдат своевременно и Стреги го знаеше. С магията на времето. Отдръпвайки ръката си, Одрейди попита:

— Как се казваш?

— Стреги, старша майко. Ейлоена Стреги.

— Бъди спокойна, Стреги. Ще проуча внимателно доклада ти за овощните градини. Те са ни нужни както от морална гледна точка, така и заради храната, която ни осигуряват. Още тази вечер се обади в отдел Пренасочване. Кажи им, че искам да бъдеш в работния ми кабинет утре сутринта в шест часа.

— Ще бъда там, света майко. Да продължа ли с означенията по вашата карта?

Въпросът прозвуча малко припряно, понеже Одрейди се бе изправила и се готвеше да си тръгне.

— Засега да, Стреги. Но поискай от Пренасочване да определят нова помощница и почни да я обучаваш. Скоро ще си прекалено заета, за да имаш време за картата.

— Благодаря, старша майко. Впрочем пустинята се разширява доста бързо…

Одрейди посрещна със задоволство думите, разпръснали мрачното настроение, което сякаш висеше над нея през по-голямата част от деня.

На кръговрата бе даден още един шанс, преобръщайки всичко за пореден път под напора на онези скрити сили, които обикновено се наричат „живот“ и „любов“, а носят и други ненужни наименования.

Тъй се върти. Тъй се обновява. Тайнство. Каква ли магия би могла да отвлече вниманието от това чудо?

В работната си стая тя пусна заповед до Службата за следене и контрол на времето, след което изключи апаратурата и отиде до еркерния прозорец. Домът на Ордена светеше в бледочервено в нощта — отразената от облачната покривка светлина, идваща от земята. Придаваше романтичен вид на покривите и стените но Одрейди почти веднага я прогони от съзнанието си.

Романтика ли? Наистина нямаше нищо романтично в онова което бе сторила в залата за хранене на помощниците.

Най-после го направих. Поех опасно задължение. Сега Дънкан трябва да възстанови спомените на нашия башар. Деликатна задача.

Продължи да се взира в нощта, потискайки свиванията в стомаха си.

Не само поех с личността си опасно задължение, но въвлякох в него и оставащата част от моето Сестринство. Ето как стоят нещата, Тар.

Това значи, че остроумният ти план си го бива.

Канеше се да вали. Одрейди го долови във въздуха, идващ през вентилаторите около прозореца. Нямаше нужда да чете сводните на Службата за следене и контрол на времето. Впрочем, напоследък почти и не го правеше. Защо да се безпокои ненужно? Обаче докладът на Стреги носеше скрито предупреждение.

Тук валежите ставаха все по-редки, така че трябваше да се очакват с радост. Сестрите ще наизскочат да походят под дъжда въпреки съпътстващия го студ. В мисълта й имаше и тъга. С всеки дъжд пристигаше един и същ въпрос:

Последен ли е?

Хората от Службата полагаха героични усилия, за да оставят суха разрастващата се пустиня и същевременно да осигурят напояване на районите с отглеждани култури. Одрейди не проумяваше как бяха успели да съчетаят приближаващия дъжд с нейната заповед. Но не след дълго те нямаше да могат да изпълняват подобни повели, издадени дори от старша майка! Пустинята ще бъде краен победител, защото точно този процес приведохме в действие.

Тя отвори централните крила на прозореца. Вятърът на това ниво бе притихнал. Само облаците се движеха над главата й. Носеха се напред, подгонени от ветровете на голяма височина. От времето сякаш се излъчваше чувство за нещо спешно. Въздухът бе хапещо студен. Следователно бяха пререгулирали температурата, за да завали. Затвори прозореца. Не изпитваше никакво желание да излезе навън. Една старша майка не може да си отпусне време за играта на последен дъжд. Всеки път по един дъжд. И вечното неумолимо движение на пустинята към тях.

И така, можем да работим по картата и да наблюдаваме. Но какво ще стане с преследващата ме сянка на призрачната фигура с брадвата? Има ли карта, от която да разбера къде е тя през настоящата нощ?