Братя Грим
Гъсарката

Царят на една голяма страна умрял и оставил своята царица да се грижи за единственото им дете. Детето било дъщеря, която била чудно красива, и майка й много я обичала и треперела над нея. Там имало и една добра фея, която била привързана към принцесата и помагала на майка й да я гледа. Когато пораснала, сгодили я за един принц, който живеел много далече и като наближило времето за женитбата й, тя се приготвила да отпътува за неговата страна. Тогава майка й, царицата, сложила в чеиза й много скъпи неща: злато, сребро и скъпоценности, накити и изящни рокли — накратко, всичко необходимо за една царска невяста. Дала й и една прислужница да я придружава и да я предаде в ръцете на жениха и всяка от тях получила кон за пътуването. Обаче конят на принцесата бил подарък от феята, наричал се Фалада и можел да говори.

Когато дошло време да тръгват, феята отишла в спалнята си, взела едно ножче, отрязала къдрица от косата си и я дала на принцесата, като казала:

— Запази това, мило дете, защото то е талисман, който може да ти послужи по пътя.

После всички тъжно се сбогували с принцесата, а тя пъхнала къдрицата в пазвата си, възседнала коня и поела към царството на своя жених.

Един ден, както яздели край един поток, на принцесата много й се допило вода и казала на прислужницата си:

— Моля те, слез до онзи поток и гребни малко вода със златната ми чаша, че ми се пие.

— Не — казала прислужницата, — като си жадна, слез сама, наведи се до водата и пий. Аз повече няма да ти бъда прислужница!

А тя била толкова жадна, че слязла от коня, коленичила над поточето и пила от него, защото се изплашила и не посмяла да извади златната си чаша, после заплакала и промълвила:

— Уви! Какво ще стане с мен?

А къдрицата й отговорила:

— Уви! Уви! Ако майка ти знаеше,

горко, горко щеше да се кае!

Но принцесата била много кротка и хрисима и нищо не отвърнала на лошото държание на прислужницата, а отново възседнала коня си.

После те продължили да яздят по пътя си, докато денят станал толкова горещ и слънцето така палещо, че невястата отново започнала да изпитва силна жажда, и когато най-сетне стигнали до една река, тя забравила грубите думи на прислужницата и казала:

— Моля те, слез и ми донеси в златната чаша малко вода да пийна.

Ала прислужницата й отвърнала още по-надуто от преди:

— Пий, като ти се пие, но аз няма да ти бъда прислужница!

Принцесата била толкова ожадняла, че слязла от коня си, легнала, надвесила глава над бързия поток, заплакала и казала:

— Какво ще стане с мен?

А къдрицата коса пак й отговорила:

— Уви! Уви! Ако майка ти знаеше,

горко, горко щеше да се кае!

Но като се навеждала да пие, къдрицата паднала от пазвата й и водата я отнесла. Тя била толкова изплашена, че не видяла това, но прислужницата видяла и била много доволна, защото разпознала талисмана и разбрала, че сега бедната невяста ще бъде в нейна власт, след като е загубила косата. Когато невястата се напила и понечила да възседне отново Фалада, прислужницата казала:

— Аз ще яздя Фалада, а ти можеш да вземеш моя кон в замяна.

Така тя била принудена да се раздели с коня си, а скоро след това да свали царските си дрехи и да облече бедняшките дрехи на прислужницата.

Накрая, когато наближили целта на пътуването, вероломната слугиня заплашила да убие господарката си, ако каже на някого какво се е случило. Но Фалада всичко видял и добре запомнил.

После прислужницата яхнала Фалада, а истинската невяста възседнала другия кон и те продължили да яздят по този начин, докато стигнали до царския дворец. Настъпила голяма радост при пристигането им, а царският син се спуснал да ги посрещне и поел прислужницата от коня й, мислейки я за тази, която щяла да му бъде жена. Тя била отведена в царските покои на горния етаж, а на истинската принцеса казали да остане долу в двора.

Обаче старият цар точно в този момент като нямал какво друго да прави, седял до прозореца и гледал какво става навън, и я видял на двора. Тъй като тя изглеждала много хубава и твърде изтънчена за прислужница, той отишъл в царските покои да пита невястата коя е тази, дето е дошла с нея и сега стои долу в двора.

— Взех я с мен да ми прави компания по пътя — казала тя. — Моля, дайте на момичето да върши нещо, че да не стои без работа.

Отначало старият цар не можел да измисли каква работа да й даде, но накрая казал:

— Има едно момче, дето пасе гъските ми, тя може да отиде да му помага.

Името на момчето, на което истинската невяста щяла да помага да пасе царските гъски, било Кюрдхен.

А фалшивата невяста казала на царския син:

— Скъпи съпруже, моля те, направи ми една услуга.

— На драго сърце — казал принцът.

— Кажи на някого от твоите колачи да отсече главата на коня, който яздех, защото беше много непокорен и ужасно ме измъчи по пътя.

Но истината била, че тя много се страхувала да не би Фалада да проговори някой ден и да разкаже как е постъпила с принцесата. Тя постигнала своето и верният Фалада бил убит. Но когато истинската принцеса узнала това, заплакала и помолила човека да прикове главата на Фалада на една голяма потъмняла градска порта, през която трябвало да минава всяка сутрин и вечер, че там да може все пак да го вижда понякога. Колачът казал, че ще изпълни желанието й, отрязал главата и я заковал под потъмнялата порта.

Рано на другата сутрин, когато с Кюрдхен излизали през портата, тя тъжно казала:

— Фалада, Фалада, ти ли там висиш?

А главата отговорила:

— Невясто, невясто, ти ли там вървиш?

Уви! Уви! Ако майка ти знаеше,

горко, горко щеше да се кае!

После излезли от града и подкарали гъските по-нататък. Като стигнала до ливадата, тя седнала на една височинка и разпуснала косата си на вълнисти къдрици, която била цялата от чисто сребро, и щом Кюрдхен я видял да блести на слънцето, дотичал и посегнал да си отскубне от къдриците, но тя извикала:

— Духнете, ветрове, духнете!

На Кюрдхен шапката да отлети!

Духнете, ветрове, духнете!

Нека подир нея да върви!

Над хълмове, долини и скали —

далече я запратете,

та всички сребърни къдрици

да среша и навия.

Тогава задухал такъв силен вятър, че отнесъл шапката на Кюрдхен, която отлетяла далече над хълмовете, а той бил принуден да се обърне и да се затича подир нея, и докато се върне, тя била сресала и навила косата си и я прибрала, както преди. Тогава той много се разсърдил, намусил се и повече не й проговорил. Пасли гъските, докато се мръкнало, и вечерта ги подкарали към къщи.

На другата сутрин, като минавали през потъмнялата порта, горката девойка погледнала нагоре към главата на Фалада и проплакала:

— Фалада, Фалада, ти ли там висиш?

А главата отговорила:

— Невясто, невясто, ти ли там вървиш?

Уви! Уви! Ако майка ти знаеше,

горко, горко щеше да се кае!

Тя подкарала гъските по-нататък и пак седнала на ливадата и започнала да се реши, както предишния път, и Кюрдхен дотичал при нея и поискал да я сграбчи за косата, но тя бързо извикала:

— Духнете, ветрове, духнете!

На Кюрдхен шапката да отлети!

Духнете, ветрове, духнете!

Нека подир нея да върви!

Над хълмове, долини и скали —

далече я запратете,

та всички сребърни къдрици

да среша и навия.

Тогава духнал вятър и отвял шапката му, която отлетяла далече оттатък хълмовете, така че той трябвало да тича след нея, както преди, а когато се върнал, тя била вързала отново косата си и я прибрала цялата. И така, те пасли гъските, докато се стъмнило.

Вечерта, когато се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:

— Не искам повече това чудновато момиче да ми помага да паса гъските.

— Защо? — попитал царят.

— Защото вместо да свърши нещо полезно, тя по цял ден само ме ядосва.

Тогава царят го накарал да му разкаже какво се е случило. И Кюрдхен казал:

— Когато сутрин минаваме през потъмнялата порта със стадото гъски, тя плаче и разговаря с една конска глава, която виси на стената, и казва:

„Фалада, Фалада, ти ли там висиш?“

А главата отговаря:

„Невясто, невясто, ти ли там вървиш?

Уви! Уви! Ако майка ти знаеше,

горко, горко щеше да се кае!“

И Кюрдхен продължил да разказва на царя онова, което се случвало на ливадата, където пасели гъските: как шапката му отлитала и той трябвало да я гони и да оставя своето ято гъски без надзор. Старият цар казал на момчето на другия ден пак да изведат гъските, а на разсъмване застанал зад потъмнялата порта и чул как девойката заговорила на Фалада и как Фалада отговорил. После царят отишъл на полето и се скрил в един храст край ливадата, и скоро видял със собствените си очи как те докарали ятото гъски и как, малко по-късно, тя разпуснала косата си, която заблестяла на слънцето. А после я чул да казва:

— Духнете, ветрове, духнете!

На Кюрдхен шапката да отлети!

Духнете, ветрове, духнете!

Нека подир нея да върви!

Над хълмове, долини и скали —

далече я запратете,

та всички сребърни къдрици

да среша и навия.

Скоро духнал силен вятър и отнесъл шапката на Кюрдхен, Кюрдхен хукнал след нея, а девойката започнала да реши и навива косата си. Старият цар всичко видял и си отишъл, без да го забележат, а когато малката гъсарка се прибрала вечерта, той я извикал настрана и я попитал защо прави така, но тя избухнала в сълзи и рекла:

— Не мога да Ви кажа и не бива да казвам на никого, защото ще изгубя живота си.

Ала старият цар бил много настойчив и не я оставил на мира, докато не му разказала цялата история, от начало до край, дума по дума. И много добре направила, защото когато свършила разказа си, царят заповядал да я облекат в царски дрехи и останал изумен, като видял колко е хубава. После повикал сина си и му казал, че неговата невяста е фалшива, че тя е просто една прислужница, а истинската невяста стои пред него. Младият цар се зарадвал, като видял хубостта й и чул колко кротка и търпелива била.

Без да каже нищо на фалшивата невяста, царят заповядал да приготвят голямо празненство за всички в двореца. Начело седял младоженецът, с фалшивата принцеса от едната му страна и истинската от другата, но пак никой не я познал, защото красотата й заслепявала погледа им, а и тя никак не приличала на малката гъсарка, така облечена с великолепната си рокля. След като яли, пили и се веселили, старият цар рекъл, че ще им разкаже една приказка. Той започнал и разказал цялата история на принцесата, но така, сякаш я е чул отдавна, и попитал истинската прислужница какво смята, че трябва да се направи с някоя, която е постъпила така.

— Нищо друго — казала фалшивата невяста, — освен да бъде затворена в буре, обковано със забити навътре остри гвоздеи, и към бурето да впрегнат два бели коня, които да го влачат от улица на улица, докато тя умре.

— Ти си тази! — казал старият цар. — И тъй като сама се осъди, така и ще направим с теб.

Младият цар се оженил за истинската си невяста и те царували мирно и честито до края на дните си, а добрата фея дошла да ги посети и върнала живота на верния Фалада.