Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

XVIII глава
НАДЕЖДА ЗА ЛОРНА

Когато пристигнах в Данстър, жътвата тъкмо започваше. Бях изминал пешком целия път от Лондон само за шест дни и краката ми съвсем се бяха подбили. Въпреки че петте лири ми стигаха да плач щам нощувките и храната си, а дори и да дам няколко шилинга на по-бедни и от мен пътници, те съвсем не бяха достатъчни, за да си наема кон. В това бях напълно сигурен, защото знаех по колко плащаше Джереми Стикълс на път за Лондон. Та когато зърнах Данстър онази вечер, реших, че това е най-красивият град, който съм виждал, защото, да си кажа правичката, бях загубил почти всякаква надежда, че ще вляза в града същата вечер, въпреки че от доста време пред мен се виждаха кулите на замъка. Но веднъж вече пристигнал там, това означаваше край на всичките ми неволи. Братовчедът на майка ми, кожарят, в чиято къща бяхме преспали на път за Лондон, отново топло ме прие в дома си.

Сутринта вуйчо ми ме качи на най-силния си кон, а дъщерите му ми махаха с ръце от прага. Това ме накара с гордост и задоволство да си помисля, че след като бях видял толкова свят, отново се бях върнал сред земляците си и ги намерих по-мили и по-сърдечни, да, а и по-хубави от почти всички, които срещнах в прочутия град Лондон.

А сега ще ви разкажа какво изпитвах през онази вечер и как сърцето ми спря на гърлото, щом започнах да наближавам към мястото, което най-обичах на земята — с една дума, към дома. Първата овца, която видях, с буквите „Дж. Р.“ изписани на гърба й, ме накара да подскоча от радост. Извиках: „Джем, ела тук, момчето ми!“ — защото така се казваше овенът, и той ме позна, въпреки че яздех чужд кон, а аз се наведох от седлото и го погалих по главата и се заклех никога да не го превръщам в овнешко. Щом отминах, той се втурна в галоп да събере всички останали „Дж. Р.-та“ и да им съобщи, че младият им господар най-после се е върнал.

След тази среща подкарах коня по-бавно. Не исках да бързам. Щеше ми се докрай да се насладя на всички прелести на родните честа. Ето вирчето, в което къпехме овцете. Ей там — торфеният куп, където криех обяда си, когато не можех да се прибирам навреме в къщи. Още по-нататък стърчеше храстът, в който Ани беше открила голям рояк от нашите пчели. После се показа ъгълът на каменния зид, а отвъд него — нивите.

И там най-неочаквано зърнах Ани. Тя почти ме свлече от седлото и дори целуна цевта на пушката.

— Знаех, че ще си дойдеш. О, Джон! О, Джон! Чаках те на това място всяка събота вечер. Сега мога да си плача колкото си искам и не се опитвай да ме спираш, Джон, защото съм ужасно щастлива. Но ти, не трябва да плачеш, Джон. Какво ще си помисли мама? Ах, колко ще ми завиди — и тя се покатери на коня зад мен.

Какво си мислеше мама, не мога да ви кажа; между другото, съмнявам се, че половин-един час изобщо е могла да мисли, защото само здраво ме притискаше, плачеше и от време на време благодареше на бога.

Смятам, че достатъчно приказки се издумаха за величественото завръщане на Джон Рид. Когато им разказах как са ме оставили да се прибирам в къщи без пукната пара, мама отново се разплака, а също и Ани и дори малката Елайза. И макар и да чувствувах, че изпитват известно разочарование, дето не ме бяха произвели в нищо, всички заявиха, че са много щастливи и че много повече ме харесват такъв, какъвто били свикнали да ме виждат.

А после отворих торбата си и им показах красивите подаръци, които им бях донесъл от Лондон. Най-хубав беше подаръкът на Лизи — книга; искам да кажа, като не се смята този на Лорна (който през цялото време носех в пазвата си и се надявах, че като е толкова близо до сърцето ми, ще я накарам да ме заобича). И тази вечер нямаше по-щастливо семейство на света от нашето.

И въпреки че жадувах с цялото си сърце да науча нещо за Лорна, не можех да пренебрегна задълженията си към мама и Ани и да ги оставя още на другия ден, който се случи неделя. Веднага след закуска цялата енория, мъже, жени и момчета, всички облечени като за панаир, се изредиха в къщи да питат как е мастър Рид, вярно ли е, че кралят го е направил свой телохранител, и какво ще стане с пояса от турнира по борба на Западните графства, който носех вече повече от година. И колкото и да ви изглежда странно, последният въпрос като че ли най-много ги вълнуваше и никой не попита кой щеше да се грижи за стопанството или да им плаща надниците; всички обаче се интересуваха кой щеше да носи пояса.

След това се здрависах по два пъти с всички и им казах, че възнамерявам лично да нося пояса за чест на Оърската енория, докато съм здрав и силен да повалям всичките си съперници, и че никой не ме е молил да ставам телохранител, а дори и да ме бяха накарали, никога нямаше да се съглася. Някои се развикаха, че кралят трябва да е много глупав, щом не ме е задържал да го охранявам в тези размирни времена на католицизъм. Можех да им кажа, че кралят ни най-малко не се страхува от папистите, дори напротив — много ги обича, обаче се сетих за предупреждението на съдията Джефрис и удържах езика зад зъбите си.

В църквата тази неделя всички се обръщаха да ме зяпат (освен дъщерите на Сноу, които ме наблюдаваха само, когато си мислеха, че не ги виждам), та чак забравиха да коленичат, когато му дойде времето, и се наложи свещеникът да им направи забележка. Ако се изкашлях или си поместех книгата, или се покланях, или дори кажех „Амин“, веднага се разменяха погледи, които означаваха: „Това го е научил в Лондон и най-вероятно от Негово Величество краля.“

С времето обаче и това премина и хората дори ги доядяваше, защото, както казваха, всички чудесни неща на Лондон направо са били отишли на вятъра, тъй като от всичко, което съм видял, не съм бил станал нито по-умен, нито по-хитър, нито по-елегантен.

На другата сутрин, в понеделник, още не бях започнал работа, а вече замислях как да се измъкна и да отида в Долината на Дун. Знаех, че първия ден работата ми ще бъде много внимателно наблюдавана от всички, дори и от нежната ми майчица, за да видят какво съм научил в Лондон. Но можех ли да си позволя още един ден, в който Лорна щеше да смята, че не съм й верен? Много бях склонен да разкажа на мама всичко за силната си любов към Лорна. Толкова често жадувах да и го кажа, че да ми олекне. Възпираше ме обаче мисълта, че за ужасната смърт на баща ми причина беше ръката на един Дун. А и струваше ми се глупаво да натъжавам мама, при положение че нямах никаква надежда за успех. Затова реших да й кажа всичко, само ако някога Лорна ме обикнеше. Да нямам тайни от нея, щеше да е най-голямото щастие за мен, въпреки че отначало щеше ужасно да скърби. Само че Лорна да ме обикне, ми се виждаше толкова вероятно, колкото от луната да слезе човек, или по-скоро, луната да слезе при човека, както се разказва в една стара легенда.

Нямах друг избор, освен да чакам удобен случай. Затова, след като накарах ратаите да работят с мен, оставих ги колкото можех по-назад, доверявайки се на бързината си. Бях готов да посрещна и най-лошото и да се върна в къщи за вечеря.

Отначало, без да знам защо, се покатерих на върха на скалата, откъдето се бяхме разбрали да гледам за сигнала на Лорна. И тогава най-после видях (когато вече беше твърде късно), че върху белия камък беше метнато покривало — знак, който означаваше, че й се е случило нещо и че има нужда от мен. За миг останах вцепенен от огромното си нещастие, че съм се появил твърде късно, за да й помогна, когато е имала най-много нужда от мен. После, без да мисля за коленете и врата си, се втурнах надолу по скалите, докато стигнах до водопада.

Нищо не беше в състояние да ме спре и не след дълго вече стоях гад скалата на върха- [???] ма тази хлъзгава водна пързалка, и оглеждах смълчаната долина. Много птички пърхаха наоколо в златистия августовски ден, много дървета блестяха, огрени от косите слънчеви лъчи, но докато стоях зад камъка, де ушите и очите ми не достигаше нищо от това.

Най-после зърнах малката фигурка. Изглеждаше много лека и нежна, докато ту се скриваше, ту се появяваше между големите сенки на дърветата. Без да се замислям за опасността, веднага се втурнах да я срещна.

Не знам дали Лорна се изплаши от това, което можех да й кажа, или от това, което тя самата си мислеше за мен. Сигурен съм само в едно — че изглеждаше много уплашена, а аз се бях надявал, че ще ми се зарадва. Затова бавно отидох до нея и рекох:

— Мистрес Лорна, аз мислех, че имате нужда от мен.

— О, да, но това беше много отдавна, преди два месеца, сър.

Като каза това, тя си обърна главата, като че ли всичко беше свършено. Толкова се изплаших, та чак дишането ми секна. Почувствувах, че са ме ограбили, че някой друг я беше спечелил. Опитах се да се обърна и да си тръгна, без да промълвя нито дума повече.

Но не успях да се сдържа и глупаво изхлипах, въпреки че страшно се ядосах на себе си. Това обаче се оказа по-красноречиво от всякакви думи. Лорна ме чу и изтича към мен. Искрящите й очи бяха пълни с учудване, жал и огромна доброта. Тя като че ли беше удивена от откритието, че изпитвах към нея нещо много по-силно от едно обикновено харесване. После ми подаде и двете си ръце, а аз ги поех и се загледах в тях.

— Мастър Рид, нямах намерение да те наскърбявам — тихо прошепна тя. — Ела да се махнем от това открито място, защото напоследък строго ме наблюдават. Да се скрием в сенките, Джон.

Бих скочил и в пропаст само заради това „Джон“.

Лорна безшумно нагази в тревата и аз тръгнах подире й, но не изпитвах никакъв страх — освен страха да не я изгубя. И така, както вървеше пред мен, не бях способен за нищо друго, освен да я гледам и да се възхищавам на нежността и хубостта й.

Заведе ме в беседката си, която вече съм ви описвал. Но този път не видях нищо от красотата й, цялото ми същество беше погълнато от нежната девойка, която не смееше да ме погледне. Не можеше да срещне очите ми, но и не можеше да гледа настрани, затова само сведе ресници и се изчерви. И въпреки че беше толкова близо до мен и жадувах да обгърна с ръка снагата й, не го направих. Не се опитах да открадна дери един поглед изпод сведените мигли, въпреки че първият спечелен взор щеше да означава живот или смърт за мен.

След малко Лорна бавно вдигна очи и нерешително ме погледна.

Никога преди не бях срещал поглед, който означава толкова много.

— Любов моя, обичаш ли ме? — беше всичко, което успях да кажа.

— Да, много те харесвам — и очите й отново ми се изплъзнаха.

— Но обичаш ли ме, Лорна… Лорна? Обичаш ли ме повече от всичко на света?

— Не, разбира се, че не. Нима съм длъжна?

— Наистина… и аз не знам… разбира се, че не си длъжна. Само че аз се надявах, че ме обичащ, Лорна. Или не ме обичай изобщо, или ме обичай така, както аз те обичам — до гроб.

— Джон, аз много те обичам и няма да те наскърбявам. Ти си най-смелият, най-милият и най-простодушният от всички мъже… искам да кажа, от всички хора. Много ми харесваш, мастър Рид, и почти всеки ден мисля за тебе.

— Това не ми е достатъчно, Лорна. Не почти всеки ден, всяка секунда от живота си аз мисля за теб. Заради теб бих оставил дома си, бих пренебрегнал задълженията си към най-скъпите ми хора, заради теб бих жертвувал живота си. Ти така ли ме обичаш?

— Не, не бих могла да кажа такова нещо. Аз просто много те харесвам, когато не говориш така необуздано, и обичам да те гледам как идваш — тогава ми се струва, че ще изпълниш цялата ни долина. И обичам да си мисля как дори и Карвър Дун би бил като играчка в ръцете ти — но повече от това… По какви причини трябва да те харесвам повече от това, когато веднъж се наложи да ти дам знак, а ти не се появи повече от два месеца? Щом ме обичаш толкова много, защо оставяш другите да правят каквото си искат с мен?

— Да правят каквото си искат! О, Лорна, да не са те накарали да се омъжиш за Карвър?

— Не, мастър Рид, не се плаши толкова. Просто ме хваща страх като те гледам.

— Значи, още не си се омъжила за Карвър? Отговори ми бързо! Защо ме караш да чакам?

— Разбира се, че не съм, мастър Рид. Ако бях, щях ли да съм тук и да ти позволявам да приказваш така, да ми държиш ръката и да ме караш едновременно да се смея и да се плаша?

— Но са искали да се омъжиш за него, нали? Кажи ми цялата истина.

— Още не, още не. Те не притежават и половината от твоето нетърпение, Джон. Та аз съм само на седемнайсет години. Но искаха да им дам дума и формално да се сгодя за него в присъствието на дядо. Изглежда, нещо ги е уплашило. Има един момък — казва се Чарлуърт Дун, всички му викат Чарли, — своенравен и весел младеж, който се държи и облича много елегантно. Та чичо ми, Съветника, си е внушил, че Чарли прекалено дълго се заглеждал в мен всеки път, когато минел покрай дядовата ми къща.

Тук Лорна се изчерви толкова силно, че аз се уплаших и започнах да ненавиждам този Чарли повече и от Карвър.

— Да внимава какво прави — казах, — че ще го прехвърля през покрива.

— Мастър Рид, ти си бил по-лош и от Карвър. А аз те мислех за толкова добродушен. И така, искаха да им обещая и дори да се закълна, че ще се омъжа за най-големия си братовчед, същия този Карвър Дун, който е два пъти по-възрастен от мен — на трийсет и пет години. Затова поставих знака и желаех да те видя, мастър Рид. Те изтъкваха колко било важно тава за спокойствието в рода и за мое собствено добро. Аз обаче отказах изобщо да ги слушам, въпреки че Съветника употреби най-голямото си красноречие, дядо ме умоляваше добре да размисля, а Карвър пускаше най-приятните си усмивки, което наистина беше ужасна гледка. Тогава те с изобретателния си баща искаха да прибягнат до сила, но сър Енсор не желаеше и да чуе за такова нещо. Затова решиха да отложат тази крайна мярка, докато дядо изнемощее дотолкова, че да не може да ги спре. И така, сега ме наблюдават и следят, и като че ли ми отнеха половината от малката ми свобода. Нямаше да бъда тук и да разговарям с теб, ако не беше хитрата и смела Гуени Карфакс. Сега тя е най-големият ми защитник и само е нейна помощ се надявам да победя враговете си, тъй като всички други ме изоставиха.

Докато успея с няколко думи да й обясня, че съм бил призован в Лондон, скръбни и обвиняващи сълзи бяха изпълнили кротките й кафяви очи. Когато чу разказа ми и видя какво съм й донесъл (което бе ни повече, ни по-малко от пръстен с перли и сапфир по средата), Лорна неудържимо се разплака и дойде да седне близо до мен. Поех лявата й ръка и преди да се усетя какво правя, моят пръстен беше на пръста й.

— Ах, колко си хитър, мастър Рид! — каза тя и ме погледна изчервена. — Никога не съм предполагала, че подобно нещо би могло да ти дойде на ум. Нищо чудно, че когато те видях за пръв път, беше успял да наловиш толкова много риба.

— А тебе, малка рибке, успях ли да уловя, или целият ми живот трябва да премине в напразни надежди?

— Нито едното, нито другото, Джон. Все още не си ме хванал, въпреки че много, много те харесвам. И само ако се държиш по-настрана, ще те харесвам все повече и повече. А що се отнася до това, че ще пропилееш живота си в напразни надежди, Джон, това ще правят и всички останали, докато аз не ти кажа нещо друго.

Със сълзи на очи, причината за които отчасти беше и силното й желание да ме обича така, както аз, я обичах, Лорна, като плачеше н се смееше едновременно, докосна с ярките си невинни устни челото ми, набръчкано от тревога, съмнение и страстен копнеж. После свали пръстена от млечнобелия си пръст и ми го върна. Като видя обаче какво разочарование се изписа на лицето ми, целуна го три пъти и подавайки ми го, нежно каза: „Джон, сега не смея да го взема от страх да не те измамя. Ще се опитам да те заобичам така силно, както заслужаваш и както желаеш. Пази го дотогава вместо мен. Нещо ми подсказва, че много скоро ще го заслужа.“

Какво друго можех да направя, освен да обсипя с целувки ръката, с която искаше да спре възраженията ми, и да се закълна, че без пея]за мен няма живот. А тя изглеждаше така прекрасна с трептящите си черни мигли и очи, излъчващи светлина, че се извърнах настрани, поразен от толкова красота.

— Моя най-скъпа любов, живот мой — прошепнах в облака от коси, — колко ще трябва да чакам, за да узная? Колко време трябва да се измъчвам от съмнения дали изобщо ще можеш да обикнеш един обикновен фермер, един прост селянин като мен…

— Няма да ти разреша да се наричаш с разни имена — каза Лорна много нежно, а аз точно това и целях. — Ти не си прост, Джон. Та ти знаеш много повече от мен. Учил си и гръцки, и латински, както си ми казвал, и си бил в най-хубавото училище на Западна Англия. Никой от нашето семейство, освен дядо и Съветника, не може да се сравнява с Теб в това отношение. И макар че се смеех на начина ти на говорене, правила съм го само на шега, Джон. Никога не съм имала намерение да те наскърбявам.

— Нищо, което ти кажеш, не може да ме нарани, освен думите: „Отивай си, Джон Рид. Обичам друг повече от теб.“

— Тогава никога няма да те нараня, Джон, никога с такива думи, искам да кажа. А сега, Джон, мисля, че е крайно време да си отиваш в къщи при майка си. Много обичам майка ти от това, което си ми разказвал за нея, и няма да ти позволя да я мамиш.

— Ако наистина обичаш мама — хитро извъртях аз работата, — единственият начин да го покажеш, е като обичаш силно и сина й.

Тя се засмя по най-сладостния начин, като гледаше ту в мен, ту настрани, и това напълно ме увери — все едно, че ми го беше казала, — че Лорна Дун вече истински ме обича.