Ричард Блакмор
Лорна Дун (9)

IX глава
ТОМ ФАГЪС

В една ноемврийска вечер (когато бях на петнайсет години и ръстът ми далеч надвишаваше силите ми, и когато бяха паднали големи дъждове и водата в Лин се беше покачила с няколко фута) патиците в двора изведнъж ужасно се разкрякаха. Ние с Ани изскочихме да видим какво става. Имаше тринайсет патици — десет снежнобели и три кафяви на черти — и всички крякаха силно и тичаха в кръг наоколо. Веднага разбрах, че в патешкото царство се беше случила някаква беда. Ани също го разбра, но по-бързо от мен, защото вече ги беше преброила. Бяха само тринайсет, а тя знаеше, че трябва да са четиринайсет.

И така, започнахме да търсим, Докато стигнахме отсрещната страна на двора, където два големи ясена растяха на брега на нашия поток. На това място имаше нещо като ограда или рамка, сложена напреки на течението, за да не могат кравите ни да влизат в ливадите на фермера Сноу. Това нещо висеше на вериги, закрепени за един пън, и сега силно скрибуцаше, подмятано напред-назад от течението. И там, заклещен между пръчките на рамката, които сега се скриваха под водата, беше нашият стар бял паток, баща на всички останали патици. Течението го подмяташе нагоре-надолу и той силно крякаше. Тишина настъпваше само когато рамката го завличаше под водата.

В първия миг не можех да не се изсмея, защото смелият стар паток беше толкова смешен и така силно крякаше, но Ани плачеше и кършеше ръце, че не може да помогне на нещастното животно. Вече бях готов да се хвърля във водата, въпреки че видът на кафявия порой никак не ми харесваше, но се надявах да се задържа за преградата, когато изведнъж иззад плета от другата страна на потока се появи един конник. Краката на коня му бяха във водата.

— Хей, ти там! — извика той. — Върни се назад, момче! Пороят ще те завлече като сламка. Остави аз да свърша тази работа. Нищо няма да ми струва.

След тези думи той се наведе надолу и заговори на коня си — кобила с тъмночервен косъм, младо и много красиво животно. Тя сведе глава, като че ли искаше да му каже, че работата хич не й харесва, но ще го направи заради него. После навлезе във водата, наострила уши, като стъпваше много внимателно. С натиск на коляното си обаче той я караше да върви право напред в разпенения поток. Когато течението стана по-силно, тя погледна мъжа на гърба си, но той й каза да продължи. Кобилата смело напредваше и водата се плискаше по гърба и, докато един внезапен тласък на течението не я повлече надолу. Тя веднага заудря по дъното с предните си крака, а ездачът, бърз като светкавица, се наведе силно напред и сграбчи патока в лявата си ръка. В следващия миг и тримата се носеха по течението, ездачът легнал ничком върху гърба на коня.

Излязоха на брега на около тридесет-четиридесет ярда по-надолу в задната ни градина, там, където садяхме зимното зеле. Ние с Ани хукнахме да му благодарим, но той не ни отвърна, докато не поговори с кобилата си, като че ли й обясняваше цялата работа.

— Мила, знам, че можеше да го прескочиш — каза и я погали по главата, защото вече беше скочил на земята и все още стискаше патока под мишница. — Но, Уини, скъпа, имах сериозни причини, за да те накарам да влезеш във водата.

Животното нежно му отговори с меките си очи, обично го подуши и те се разбраха. После той пусна патока да стъпи на краката си и го загледа как пляска с криле и изтръсква водата от перата си. След това патокът хукна към двора, където го очакваше семейството му. Когато си направи целия този труд и видя и края на приключението, господинът се обърна към нас с приятна усмивка на лицето, като че ли се забавляваше от собствената си постъпка. Приближихме се и го разгледахме.

Беше доста нисък, някъде около ръста на Джон Фрай или може би малко по-висок, но много як, което всеки можеше да отгатне по походката му, въпреки че краката му бяха изкривени от постоянна езда и имаше вид на човек, който като че ли живее на седлото. В момчешките ми очи той ми се видя много стар, след като беше над двайсет години и с брада, въпреки че тогава нямаше повече от двайсет и четири, със свежо и розово лице, и проницателни сини очи. Държеше се така весело и небрежно, като че ли на този свят нямаше нищо сериозно.

— Хей, малките, какво зяпате? — каза той, като докосна хубавата Ани под брадичката, а мен критично огледа от главата до петите.

— Кобилата ви — безстрашно отговорих аз. Бях вече доста високо момче. — Никога не съм виждал такава красавица, сър. Ще ми разрешите ли да я пояздя?

— Мислиш ли, че ще можеш да я яздиш, момче? Тя не търпи никой друг освен мен. Никога не ще можеш да я яздиш. Не искам да те убие.

— Аз ли няма да мога! — извиках с презрение, защото тя изглеждаше толкова кротка и добра. — Досега не е имало кон в Ексмур, с който да не мога да се справя за половин час. Само че никога не яздя със седло. Махнете това кожено нещо от нея!

Той ме гледаше, застанал с ръце в джобовете, и само леко си подсвиркваше. Ани ме сграбчи в двете си ръце, което направо ме вбеси, а той само се смееше и одобряваше действията й. Но най-лошо беше, че не казваше нищо.

— Ани, махни се, чуваш ли? За глупак ли ме мислите, сър? Само ми имайте доверие, аз няма да я пресилвам.

— Вярвам, че това е истина, момчето ми. По-вероятно е тя да те пресили. Но след толкова много дъжд земята е мека за падане. Само че ми е жал за зелките на майка ти, затова нека да отидем в двора, млади човече. А и на сламата ще ти бъде по-меко. В края на краищата и гордостта трябва да пада. Аз, момче, съм братовчед на майка ти и съм дошъл да я навестя. Името ми е Том Фагъс, както всеки знае, а това тук е моята млада кобила Уини.

Какъв глупак бях, да не се сетя веднага! Том Фагъс, известният разбойник, с младата си породиста дореста кобила! Славата й беше голяма почти колкото на господаря й. Сега вече десет пъти по-силно закопнях да я пояздя, въпреки че изпитвах и мъничко страх. Не че се боях кобилата да не ми направи нещо, но струваше ми се прекалено висока чест аз да седя върху нея. Особено след като хората мълвяха, че в крайна сметка това не било кобила, а магьосница.

Мистър Фагъс й намигна и тя послушно тръгна след него — блестящо младо същество, което преливаше от енергия и все пак се подчиняваше на по-силния, който с любовта си можеше да я накара да направи всичко.

— Все още си сигурен, че искаш да я яздиш, нали? — Том Фагъс се спря. Кобилата също спря и двамата ме изгледаха.

— Може ли да скача, сър? От тази страна на потока има едно хубаво място за прескачане.

Мистър Фагъс се изсмя много тихо, обърнат към Уини, за да може и тя да се посмее. А тя от своя страна като че ли знаеше точно за какво се смее той.

— Искаш да кажеш хубаво място за падане, момчето ми — поправи ме Фагъс, като все още се смееше. — Е, както и да е, нищо няма да ти се случи. Роднина съм на семейството ти и знам от какво са направени главите ви.

— Нека да се кача! — ядосах се аз, без да мога да определя по каква причина, защото имаше толкова много. — Свалете седлото. Ще се опитам да не й стискам много ребрата, освен ако не ми изиграе някой номер.

Тогава и мистър Фагъс се ядоса от горделивите ми думи. Междувременно Джон Фрай и половин дузина от другите ни работници бяха изтичали навън и ни наобиколиха. Том Фагъс ги изгледа сърдито. Сега вече не изпитваше никакво състрадание към мен. Репутацията на неговата кобила беше изложена на риск, а какво беше моят живот в сравнение с нея? Поради собствената си глупост щях да участвувам в един странен дуел, въпреки че краката ми все още не бяха достатъчно силни, а ръцете ми бяха меки и слаби.

Може би и на него му минаваха подобни мисли, въпреки че го беше яд на мене, защото отиде и заговори на Уини, която вече едва се сдържаше: „Недей много силно, скъпа. Само леко го хвърли в сламата. Това ще му е съвсем достатъчно.“ После свали седлото и в следващия миг аз бях на гърба и.

Отначало кобилата тръгна толкова полека и държеше ушите си така добродушно изправени, като че ли се радваше от лекия товар на гърба си. Затова си помислих, че тя усеща, че съм лош ездач, и се страхува да не ми изиграе някой номер.

— Дий! — извиках аз, тъй като сега вече всички мъже бяха излезли да ни гледат, защото беше време да започваме. — Хайде, дий и покажи за какво те бива!

Притиснах с пети ребрата й, а един от мъжете метна шапката си във въздуха. Силните предни крака на Уини бяха опнати като пружини. Тя само чакаше сигнала. Тогава господарят й изсвири остро и силно. Изведнъж почувствувах как се издига тялото й и как се движат задните й крака, и разбрах, че много ще се измъча с нея. Но връщане назад нямаше. Трябваше да се справя някак.

Отначало тя се изправи на задните си крака и ме зашиба с гривата по носа, докато от него потече повече кръв, отколкото по време на боя ми с Робин Снел. После закопа предните дълбоко в сламата, а задните полетяха някъде към небето. А когато и след това разбра, че все още съм на гърба й, полетя с мен така бързо, както никога преди, а струва ми се, и след това не ми се е случвало да се движа. Носеше се право срещу зида.

— О, Джек, скачай долу! — чух как изпищя Ани и точно когато мислех, че ще се премажем в стената, умното животно светкавично се изви и остърга в нея лявото ми коляно.

— Ах, дяволе! — извиках, тъй като панталоните ми се скъсаха, а и за по-дълги думи не ми стигаше дъхът. — Ако ме убиеш, ще умреш с мен.

Но тя вече беше прескочила портата на двора; после прелетя направо през живия плат и се понесе към ливадите, а аз се сниших на врата й и съжалявах, че изобщо съм се родил. Чувствувах как земята се втурва под нас и дишах все по-бързо и по-бързо.

През цялото време се държах, вкопал нокти във врата й и забил крака в хълбоците й, и се гордеех, че съм се задържал толкова дълго, макар да бях сигурен, че накрая ще бъда победен. Клоните така силно ме шибаха през лицето и гърбът така ужасно ме болеше, че вече копнеех да се предам, да легна, където съм, и да умра. Но в този миг откъм хълма близо до къщата долетя силно и остро изсвирване и кобилата се закова като простреляна. А после се понесе обратно със скоростта на лястовица и точно толкова плавно и безшумно. Никога не бях и сънувал, че нещо може да се движи толкова изящно, свободно и грациозно, но и бързо като пролетна светкавица. Отново седнах изправен, но така се бях изтощил, че когато тя прелетя като птичка над портата, тупнах в сламата.

— Добре, момко — каза мистър Фагъс добродушно.

Всички се бяха събрали около мен, докато се изправях от земята малко разтреперан, мръсен и смирен, но без ни най-малко да съжалявам за преживяното. Джон Фрай така се смееше, че изпитвах желание да го зашлевя.

— Съвсем не беше лошо, момчето ми — каза мистър Фагъс, — виждам, че по някое време можем да те научим да яздиш. Не мислех, че ще се задържиш толкова дълго…

— Можех да се задържа и много повече, сър, ако хълбоците й не бяха толкова мокри — започнах аз. — Толкова беше хлъзгава…

— Прав си, момче — каза Том. — На много хора е изигравала този номер. Не ми се сърди, че ти се смях, Джек. Тя ми е като любима, а често пъти много повече. Щеше да ми се скъса сърцето, ако ти беше победил. Само аз мога да яздя моята Уини.

— Точно затова още повече трябва да се срамуваш, Том Фагъс — извика майка ми, която се беше появила изневиделица и говореше така, че всички се удивиха, тъй като никога не я бяха виждали толкова ядосана, — че си качил момчето ми, моето момче, на гърба й, като че ли неговият живот не струва по-скъпо от твоя! Единствен син на баща си, честен и тих човек, а не пиян разбойник като тебе. Някой трябва да ви хване и тебе, и лудия ти кон и да ви хвърли във вира; и трябва да знаеш, че това ще стане още сега, ако само един косъм е паднал от главата му. О, милото ми момче! Какво щях да правя без теб? Вдигни си другата ръка, Джони.

През цялото време, докато гълчеше братовчед си, мама ме опипваше и чистеше, а мистър Фагъс, който добре познаваше жените, се опитваше да изглежда ужасно засрамен.

— О, мамо, погледни му палтото — извика Ани. — И панталоните!

— Какво ме интересуват дрехите му, глупаво дете? На ти това и не се бъркай! — и мама й зашлеви такава плесница, че тя изхвърча право в ръцете на мистър Фагъс. Той я улови, целуна я и я прикри, а тя с благодарност го погледна с насълзените си кротки сини очи. Това накара мама още повече да му се ядоса, защото беше набила Ани.

— Как не те е срам, Том Фагъс, след всичко, което сме направили, за да спасим нищо неструващата ти глава, да се опитваш да убиеш сина ми! Твоят кон никога вече няма да стъпи в нашите конюшни. Големи благодарности и на теб, Джон Фрай, и на останалите — страхливци до един; много се грижите за сина на господаря си, няма що. Вас ви е страх да яздите този кон, а оставяте едно момче да се качи на него!

Всички бяха учудени, че чуват мама така да говори, защото знаеха обикновено колко е спокойна. Мъжете взеха да мятат лопатите си на рамо. Искаха да са по-далеч от нея, а също и да си отидат в къщи, за да разкажат всичко на жените си. Уини също гледаше мама и не разбираше какво става. А после дойде при мен и сведе глава, като по този начин ми се извиняваше, в случай че се е държала прекалено високомерно към мен.

— Уини ще остане тук тази нощ — казах аз, защото през цялото това време Том Фагъс не беше промълвил нито дума, а тихомълком оседлаваше коня си. — Мамо, заявявам ти, че или Уини ще остане тук, или аз ще замина с нея. Днес за пръв път разбрах какво значи да яздиш истински кон.

— Млади човече — каза Том Фагъс, който все още се приготовляваше за тръгване, — ти разбираш от коне повече от всеки друг мъж в Ексмур. Майка ти може да се гордее с теб, но нямаше защо да се страхува. Знаех, че ще можеш да яздиш Уини в мига, в който те зърнах. И ти спечели. Но жените не се и опитват да ни разберат. Довиждане, Джон, гордея се с теб и се надявах, че ще прекараме приятно. Между другото, бях дошъл да ви разкажа много истории, от които косите ви щяха да настръхнат. Но въпреки че от вчера по това време не съм слагал залък в устата си, защото дадох храната си на една вдовица, по-скоро ще отида и ще умра от глад в блатата, отколкото да изям най-вкусната вечеря на света на място, където са ме забравили.

С тежка въздишка, която като че ли беше предназначена за баща ми, той се качи на гърба на Уини, а тя дойде да се сбогува с мен. После безмълвно повдигна шапка към мама, а на мен каза:

— Отвори, моля ти се, вратата, братовчеде Джон. Ти така изтощи, клетото животно, че не може да я прескочи, горкичката.

Но точно когато вече щеше да излезе от двора, мама изтича след него. Въпреки това той се престори, че не я вижда, макар че караше коня си съвсем бавно.

— Спри, братовчеде Том — каза тя, — само една дума, преди да си тръгнеш.

— Господи, кого виждам! — извика Том Фагъс с толкова променен глас и лице, та си помислих, че някой друг е влязъл в дрехите му. — Нима това е моята братовчедка Сара? Аз си мислех, че откакто загубих най-добрия си братовчед, Джон Рид, всички се срамуват от мен и се боят да ми предложат подслон. „Идвай тук — казваше често той, — Том, идвай тук, когато имаш неприятности, и жена ми добре ще се грижи за теб.“ „Да, скъпи Джон — отговарях му, — знам, че тя е обещала това на мама, но някои хора мислят лошо за мен и може би братовчедката Сара е като тях.“ О, какъв мъж, какъв мъж беше той! От деня, в който загубих братовчеда Рид, аз съм едно нищо — с тези думи той отново подкара коня си, но мама го спря.

— Ах, Том, това наистина беше голяма загуба. Откакто останах без него, и аз самата съм едно нищо.

И тя се разплака, въпреки че татко беше умрял много отдавна, и аз я гледах с глупаво учудване, тъй като преди много време бях престанал да плача.

— Добре те разбирам, братовчедке Сара — извика Том, веднага скочи от Уини и съчувствено загледа мама. — Аз самият в някои отношения съм лош човек, но знам цената на добрия и само ако ми наредиш… — и той размаха юмрук към Баджуъртската гора и Долината на Дун.

— Мълчи, Том, за бога, мълчи! — без да ме посочва, мама имаше предвид мен или поне аз така смятах, защото й се искаше да изоставя всички мисли за отмъщение. „Господ най-добре знае“ — повтаряше често тя.

И да ви кажа правичката, аз наистина чаках, отчасти защото тя така ме учеше, отчасти поради кроткия ми нрав, а и в крайна сметка ми бяха внушили, че баща ми е убит, понеже набил разбойниците с тоягата си.

Том отново се обърна към кобилата си и каза:

— Лека нощ, братовчедке Сара, лека нощ, братовчеде Джек. Трябва да яздя много мили без троха хляб в стомаха си. В този край на Ексмур за мен няма храна и подслон. А нощта ще бъде тъмна. Но така ми се пада, щом исках да доставя удоволствие на момчето.

Мама обаче тръгна след него и го покани да остане за вечеря.