Ричард Блакмор
Лорна Дун (8)

VIII глава
МОМЧЕ И МОМИЧЕ

Когато отново дойдох на себе си, шепите ми бяха пълни с пръст и млада трева, а едно момиченце, коленичило до мен, разтриваше челото ми с носна кърпичка.

— О, как се радвам — нежно прошепна тя, когато отворих очи и я погледнах, — сега ще се опитате да ви стане по-добре, нали?

Никога не бях чувал по-сладък звук от този, който излизаше от яркочервените й устнички, нито пък бях виждал по-красиво нещо от тези големи тъмни очи, които ме гледаха, изпълнени с жал и удивление. И тъй като по природа си бях бавничък, отначало нищо не можах да й кажа, а само гледах дългата й черна коса и там, където тя падаше върху тревата, забелязах първата иглика за сезона. От този ден винаги когато видя ранна иглика, сещам се за нея. Може би е харесала лицето ми, а между другото, знам, че е така, защото след това тя самата ми го каза, въпреки че тогава беше твърде малка, за да разбере е какво съм й допаднал.

Когато се надигнах и седнах, все още стиснал вилицата в едната си ръка, тя запляска с ръце и затанцува зад гърба ми, а после мина от другата ми страна, като че ли бях някаква голяма играчка. Боях се да й заговоря, тъй като се срамувах от диалекта си и си мислех, че вече няма да ме харесва.

— Как се казваш? — каза тя, като че ли имаше пълното право да ме пита. — И как си дошъл тук, и какви са тези мокри неща в торбата?

— Не ги пипай. Това са рибки за майка ми, но ще ти дам малко, ако искаш.

— Боже господи, какво толкова ценно има в тях! Та това е най-обикновена риба. Но как ти кървят краката! О, трябва да ти ги превържа. И нямаш нито обувки, нито чорапи! Много ли е бедна майка ти, нещастно момче?

— Не — казах, раздразнен от думите й. — Достатъчно сме богати, за да купим, ако искаме, цялата тази голяма ливада. А обувките и чорапите ми са тук.

— Но те също са съвсем мокри. О, моля те, нека ти превържа раните на краката. Ще го направя много внимателно.

— А, това не е толкова важно. Като се прибера у дома, ще ги намажа с гъша мас. Но защо ме гледаш така? За пръв път виждам човек като теб. Казвам се Джон Рид. А ти?

— Лорна Дун — тихо отвърна тя, като че ли се боеше от името си и така сведе глава, че виждах само челото и миглите й. — Името ми е Лорна Дун. Мислех, че знаеш това.

Тогава се изправих, хванах я за ръката и се опитах да я накарам да ме погледне, но тя само се извърна настрани. И макар че беше толкова млада и невинна, чувствуваше се виновна заради името си. Въпреки това обаче не можех да не я погледна с нежност, когато червенината й премина в сълзи, а сълзите в дълго, тихо ридание.

— Не плачи — казах й. — Сигурен съм, че ти никога и никому не си сторила нищо лошо. Ще ти дам всичката си риба, Лорна, а за мама ще наловя друга. Само не ми се сърди.

Тя обви шията ми с малките си меки ръчички и все още хлипайки, ме погледна толкова тъжно, че просто не можех да не я целуна. Много странно нещо, като се замисли човек, защото мразех целувките точно толкова, колкото всяко друго честно момче. Но видът й ми доставяше такава наслада, каквато изпитвах само от най-нежните пролетни цветя.

Тя обаче не ме насърчи, както би направила майка ми на нейно място. Дори избърса устните си, извърна се и приглади роклята си, като че ли си бях позволил някаква волност. Тогава почувствувах как пламват бузите ми. Стоях, забил поглед в краката си, и съжалявах за стореното. Въпреки че съвсем не беше надменно дете (поне по лицето и държанието й не си личеше), знаех, че по произход стои далеч над мен. От едната страна бях аз, син на фермер, и самият до мозъка на костите си фермер, а от другата — тя, родена дама и напълно съзнавайки го облечена от хора с вкус, които се гордееха с красотата й и се възползуваха от нея. И въпреки че косата й се беше разпиляла, роклята й беше достойна за кралица, а когато ме гледаше, просто не можех да откъсна поглед от очите и.

Като забеляза как я гледах и особено след като я бях целунал, въпреки че беше толкова малка, около осемгодишна, тя свенливо се обърна към потока и заби очи във водата, като потриваше единия си крак о другия.

От своя страна, недоволен от държанието й, аз засъбирах нещата си да см ходя, като вдигах много шум, за да й дам да разбере, че си тръгвам. Тя обаче не ме повика — нещо, което бях сигурен, че ще направи. Освен това знаех, че да тръгна натам, откъдето бях дошъл, за мен означаваше почти сигурна смърт, а и сега вече надолу по водната пързалка цареше нощна тъмнина. Затова отново се върнах назад, приближих се до нея и я повиках:

— Лорна!

— О, мислех, че си си отишъл — каза тя. — Защо изобщо дойде тук? Знаеш ли какво ще ни направят, ако те намерят с мен?

— Най-вероятно здравата ще ни набият. Или поне мен. Теб никога не биха те набили.

— Не. Ще ни убият и двамата и ще ни заровят тук, до водата. Тя често ми казва, че това сигурно ще ми се случи.

— Но за какво ще ме убиват?

— Защото си открил пътя до тук. А сега, моля те, върви си, о, моля те, върви си! Моментално ще убият и двама ни. Да, много ми харесваш (как жадувах да ми го каже), много, наистина много, и ако искаш, ще ти викам Джон, само, моля те, иди си сега, Джон. А когато краката ти оздравеят, би могъл да дойдеш и да ми съобщиш как са.

— Но, Лорна, казвам ти, действително много те харесвам, почти колкото Ани и сто пъти повече от Лизи. И никога не съм виждал човек като тебе, затова утре трябва да дойда отново тук, а и ти също. Ще ти донеса много неща — все още има малко ябълки и съм уловил една птичка само с едно счупено краче, и на кучето ни току-що му се родиха кутренца…

— О, боже, те няма да ми разрешат да си имам кученце. В цялата долина няма нито едно. Казват, че кучетата били толкова шумни животни…

— Само дай да ти подържа ръцете… колко са мънички, Лорна! И ще ти донеса най-хубавото кутренце. Чакай да ти покажа колко е голямо.

— Ш-ш-шшт! — прошепна Лорна изведнъж. Откъм долината се разнесе вик, при който сърцето ми се преобърна, а на нейното лице се изписа ужас. Тя се обърна към мен и ме погледна така жално, че веднага реших — ще я спася или ще умра с нея. Как ми се щеше пушката ми да е тук.

Момиченцето като че взе малко от смелостта ми и приближи бузката си съвсем близо до моята.

— Ела с мен надолу по водопада. Лесно мога да те пренеса, а мама ще се грижи за теб.

— Не, не — извика тя, докато я вземах на ръце. — Ще ти кажа какво да направиш. Те търсят само мен. Виждаш ли онази дупка, онази дупка ей там?

Сочеше ми към една дупка в скалите оттатък ливадата, на около петдесетина ярда от нас. Във вечерната здрачевина едва успях да я забележа.

— Да, виждам я, но те ще ме открият, когато минавам през тревата, за да стигна до там.

— Слушай, слушай — тя една говореше, — като се изкачиш нагоре до нея, на върха има пътека, която ще те изведе оттук. Ще ме убият, ако разберат, че съм ти казала. О, ето ги, идват. Вече ги виждам.

Детето пребледня като платно, обърна се към водата, после към мен и накрая се разхълца: „Божичко, ами сега!“ После зарида на глас. Дръпнах я зад едни храсти близо до водата. Тук не можеха да ни забележат от височината, на която се намираха. Макар че бързах успях да си взема вилицата и торбата с рибата.

Скрити в това гнездо до водата, видяхме около дузина свирепи мъже, които се спускаха от двете страни на реката, но не носеха никакви пушки, а изглеждаха весели и безгрижни, като че ли бяха станали от вечеря.

— Кралице, кралице! — ту тук, ту там се провикваха те от време, на време. — Къде, по дяволите, е изчезнала нашата малка кралица?

— Винаги ме наричат така и като порасна, ще им стана кралица — прошепна Лорна в ухото ми, опряла меката си буза до моята груба буза, а сърчицето й биеше съвсем близо до моето. — О, пресичат реката там при онзи дънер. Сега сигурно ще ни забележат.

— Чакай — казах аз. — Вече знам какво трябва да направим. Аз ще се скрия във водата, а ти ще се престориш на заспала.

— Да, да, хей там на тревата — съгласи се Лорна. — Но ти съвсем ще замръзнеш!

Сети се какво да направи още преди да успея да и го кажа. А време за губене нямаше.

— Разбери, никога повече не бива да идваш тук — прошепна Лорна през рамо, докато изпълзяваше от храстите. — Само аз идвам понякога… О, ето ги!

Без да смея дори да се огледам, пъхнах се във водата и скрих главата си между два големи камъка. Над хълмовете здрачът се сгъстяваше и бяла мъглица се беше разстлала над реката, но от улея, в който лежах, можех да виждам всяко клонче и храстче ясно като на картина, затова ми се струваше, че мъжете скоро ще ме открият. През цялото това време разбойниците викаха и ругаеха, и вдигаха такава врява, че околните скали кънтяха от гласовете им. Сърцето ми се беше свило от страх. Бях се отчаял съвсем, докато не зърнах Лорна, легнала до една скала на около тридесет-четиридесет ярда от мен. Беше красиво разперила роклята си и разпиляла косата си върху лицето. Преструваше се на дълбоко заспала.

Скоро един от големите груби мъже излезе зад завоя и я забеляза. Спря се да я погледа за миг, преди да я грабне на ръце. После така я целуна, че й аз го чух, и само ако си бях донесъл пушката, щях да се опитам да го застрелям.

— Ето я нашата кралица! Ето я кралицата, щерката на вожда! — извика той на другарите си. — Сега всички се връщайте при пиенето си. Аз я намерих и никой друг няма да пипне детето.

После настани красивата й фигурка върху широкото си рамо, хвана малките и крачета в огромната си ръка и тържествено потегли обратно. Всичко това така ме ядоса, че скочих на крака и сигурно някои от мъжете щяха да ме видят, ако не бързаха да се върнат при каните с вино. Докато я отнасяха нагоре по ливадата, малката Лорна се обърна и ми помаха в мрака. Аз също й помахах в отговор.

Беше си отишло моето малко мило момиченце и когато страхът ми се уталожи, закопнях да я видя отново. Но нямах повече време да мисля за това, ако изобщо се надявах някога да вечерям.

Пропълзях в един храст, за да се стопля, и заразтривах вкочанелите си крака. А когато притъмня, разбрах, че това е мигът, в който трябва да се измъкна.

Затова, след като изцедих водата от панталоните си, успях да пропълзя от брега до канарата, която Лорна ми беше показала. Открих дупката и се напъхах в нея, като се надявах, че няма да ме застрелят. Вътре забелязах груби стъпала, издълбани в скалата. Те обаче бяха толкова тесни и така отдалечени едно от друго, а скалата така стръмна, че откритието не ме окуражи много. Като забивах нокти в камъка, успях да достигна първото стъпало, а от него, с помощта на хубавата ми пръчка, да скоча на второто. Третото обаче беше най-високо и бях загубил всякаква надежда, че ще го достигна, когато в здрачевината забелязах, че над него виси въже. Някак си съумях да докопам края му и така, стъпка по стъпка, се изкачих до върха на канарата. Как съм намерил пътя до къщи през Баджуъртската гора, сега вече не си спомням. Несъмнено тази вечер заслужавах голям пердах след всички глупости, които бях направил, а и бях съсипал чифт хубави вълнени панталони.

Когато се прибрах, всички мъже бяха насядали около бялата маса, а майка ми, Ани и Лизи стояха наоколо и ги подканяха да започват с изключение всъщност на мама, която стоеше на прага), а до огнището Бети гълчеше, готвеше и опитваше гозбите, всички едновременно. Надникнах през вратата и почти бях решил да остана навън като куче, защото много добре знаех какво ме очаква, но като видях как мама непрекъснато се оглежда, и при вида и миризмата на надениците, които се зачервяваха на огъня, не можах да устоя.

Всички искаха да узнаят къде съм бил цял ден и цяла вечер, но не им казах нито дума. Най-много ме тормозеше Бети. Държах езика зад зъбите си и се нахраних с прекрасен апетит, а след вечеря почти ги подлудих със загадъчните си усмивки. И наистина, можех да им кажа сума неща, както на един-два пъти им загатнах. Горката стара Бети и нашата малка Лизи бяха толкова любопитни да разберат къде съм бил, че от смях замалко не паднах в огнището.

След този ден, изпълнен с приключения, започнах да се упражнявам в стрелба по-сериозно от преди. Не че съм се надявал някога да изпозастрелям рода Дун един по един или пък изобщо съм го желаел, защото по природа не съм отмъстителен, но някак си, струваше ми се, че съм длъжен да овладея пушката като нещо, с което трябва да си служа с лекота.

Вече можех доста точно да умервам вратата на хамбара с испанската пушка, а дори и с широкоцевката на Джон Фрай, без никъде да ги подпирам, и започнах да си мечтая за по-хубава пушка, която да не вдига такъв шум и да е по-точна. Но дойде време за стригане на овцете, после настъпи сенокос, а след това и жътва. След това трябваше да се изравят коренитее, наречени „батата“^[1] (ново, но много хубаво нещо за наший край), да се прави сайдер и всички останали приготовления за идващата зима.

Почти не разбрах кога мина годината. Само знаех, че по цял ден бях навън — или работех във фермата, или ловях риба, стрелях или яздех след някой загубен кон или крава, или бях на морския бряг.

Страхът, който изживях онази вечер в Долината на Дун, ме държа доста дълго и затова много внимавах да не ходя из по-отдалечените ниви и гори на нашата ферма, без Джон Фрай да ме придружава. Постепенно му разказах всичко, което ми се беше случило през онзи ден, освен за Лорна, за която някакъв свян ме възпираше да говоря, Не че не мислех за нея или пък не изпитвах много често желание да я видя отново, но, от друга страна, аз все още бях малко момче и съответно склонен да презирам момичетата като неспособни да вършат нищо друго, освен да правят това, което им се нареди. И когато бях с други момчета, ние точно така и говорехме за тях — като за по-низши същества, способни само да ни изпълняват поръчки.

И въпреки всичко истината беше, че сестра ми Ани означаваше за мен много повече от всички момчета в енорията, взети заедно, въпреки че по онова време не мислех така и ако някой ми го кажеше, щях да му се изсмея. Ани имаше приятно лице и вежливи обноски, почти като на дама, както казваха някои хора, но не си придаваше никаква важност. Страните й бяха свежи и розови, очите — сини като пролетно небе, а стойката — права като на ябълкова фиданка. Човек просто не можеше да не й се усмихне. По-късно, когато порасна, тя се превърна в много хубава девойка. Беше стройна, с дълга шия и красиви бели рамене под светлия облак на къдравите й кестеняви коси. Но по онова време не беше нищо особено в сравнение с хубостта на Лорна Дун.