Ричард Блакмор
Лорна Дун (47)

XLVII глава
ПОБЕДЕН ОТ ДВЕ ЖЕНИ

Разчувствувах се от Анините сълзи, от нежността, с която ме убеждаваше, и най-вече от любовта, си към нея, но въпреки всичко заявих, че не мога да тръгна и да оставя къщата и имота, а най-вече мама и Лизи на благосклонността на безмилостните разбойници.

— Само това ли те спира, Джон? — попита Ани. — Ако знаеш, че са в безопасност, би ли тръгнал, Джон?

— Виж какво, не бързай толкова. Трябва да се обмислят много неща, а и положението може да се разглежда от различни ъгли.

— О, ти никога не си обичал Лорна! Нищо чудно, че я забрави толкова лесно! Ти не си способен да обичаш нищо друго освен овеса и сеното си.

— Скъпа сестро, понеже не обявявам чувствата си на целия свят, как може да си толкова повърхностна и да си мислиш, че нищо на чувствувам? Какво е твоята любов към Том Фагъс и към бебето, сравнена с любов като моята? И понеже не говоря за това по цял ден нито го показвам върху лицето си, вие сте толкова глупави да си мислите, че… — тук обаче замълчах, тъй като и без това бях казал повече от обикновено.

— О, колко съжалявам, Джон, колко съжалявам. Каква съм глупачка!

— Ще отида да търся мъжа ти — казах, за да сменя темата, понеже дори и пред Ани не можех да разкрия цялото си сърце, — но само при условие, че докато ме няма, направиш така, че къщата да не е застрашена от разбойниците Дун. Не мога да оставя тук всички беззащитни дори и заради твоя Том. Нека сеното и овесът изгорят, но не мога да позволя мама да пострада, нито пък малката Лизи, въпреки че толкова мразиш сестра си.

— О, Джон, сигурна съм, че ти си едновременно и най-коравосърдечният, и най-добрият човек, когото познавам. Никога ли няма да разбереш, че ние не сме като теб? Можем да си говорим най-различни неща, но не влагаме в тях никакъв умисъл. За бога, Джон, върни Том в къщи, пък после ми се карай колкото искаш. Тогава само ще коленича и ще ти благодаря.

— Не ти обещавам, че ще доведа Том в къщи, но ти обещавам, че ще направя всичко каквото мога, стига само да съм сигурен, че докато ме няма, мама ще бъде в безопасност.

Ани помисли малко, а после погледна към детето и каза: „Ще рискувам заради татко ти, мило мое.“ Попитах я какво щеше да рискува, но тя отказа да ми отговори. Вместо това се разшета из кухнята, напълни ми съдовете със сайдер и заснова между ъгъла и бюфета, като че ли никога не беше се омъжвала, само дето нямаше престилка. После каза: „А сега, Джон, отивай при косачите си и гледайте да свършите колкото се може повече работа през този хубав следобед. Целуни кръщелника си преди да тръгнеш!“ И тъй като бях свикнал да изпълнявам дребните и нареждания, целунах детето, взех съдините и се върнах отново при косата.

Когато се прибрах тази вечер, навън беше тъмно и мъгливо и се изливаше такъв дъжд, както у нас пада по-често през юли, отколкото дори през януари. Така бяха прогизнал, че изпитах истинско щастие да видя Ани със светнало лице пъргаво да снове около огъня, вместо Лизи да седи с купчина книги около себе си, без да е приготвила нищо за вечеря. Мама също беше в ъгъла, поглеждаше към Ани от време на време, но се страхуваше да я хвали прекалено много, за да не би да засегне Лизи. Лизи обаче не проявяваше никаква завист, тъй като истински обичаше Ани (особено сега, след като ни беше напуснала) и обожаваше бебето. Затова Ани спокойно можеше да се грижи за мен, както правеше на времето.

— Виж какво, Джон, трябва да тръгнеш още утре сутринта — каза тя, след като другите си бяха излезли — и да върнеш моя бунтовник както ми обеща.

— Не си права — отвърнах, тъй като работата ми беше много неприятна, — всичко което съм ти обещавал, е, че ще отида само ако съм сигурен, че нито един Дун няма да нападне къщата ни.

— Точно така. Ето ти го и написано — с тези думи тя извади някакъв лист и го постави тържествено върху коляното ми, доволна от моето удивление. А аз се чудех не само на документа, а и на факта че то притежава. В действителност това беше официално обещание от страна на рода Дун, че няма да нападат „Могилата на дъждосвирците“ по време на отсъствието на Джон Рид, заминал със специална задача. И това нещо не само че беше подписано от самият Съветник, но и от много други членове на рода Дун. Не бях сигурен дали в него не фигурираше и името на Карвър, тъй като той никога не би се подписал в документ с прозвището си, а аз досега не бях чувал от Лорна как е бил кръстен всъщност.

При наличието на такава декларация не можех повече да отказвам и след като получи обещанието ми, Ани ми разказа как се сдобила с него. Постъпката й беше умна, и смела за момиче като нея. Но женската сила е неизмерима, когато любовта и вярата й са изложени на риск.

Ето какво направила Ани след обяд: първото нещо било да се загрози. Това не било лесна работа, но по въпроса за дигизировките била научила доста от съпруга си. После приспала детето, оставила Бети да се грижи за него, качила се на двуколката си и заминала, без да каже никому нито дума освен на стареца, който същата сутрин я бил докарал от енорията Моланд.

Казала му да я закара до Портата на Дун, където го оставила с нареждане да я чака. После, преоблечена като мръсна старица, се обърнала към младия часовой с дрезгав и разтреперан глас. Казала, че носи важни сведения за самия господин Съветник и че трябвало да я заведат лично при него.

Намерила Съветника в къщи и когато другите излезли, показала истинския си лик. Пуснала си косата и докато старецът искрено се смеел, отишла и го целунала.

— Достойни Съветнико, идвам да ви моля за една услуга — започнала Ани.

— Това ми е ясно — прекъснал я той.

— Вие знаете, че сте ми длъжник — продължила тя — заради начина, по който ме ограбихте.

— Без съмнение, без съмнение, мила моя, макар че го каза мъничко силничко и някои хора биха могли да се обидят. Но въпреки това, прекрасна кредиторке, аз наистина съм ти длъжник.

— И спомняте ли си как ви приехме и как щяхме да ви изпратим, сър? Само че вие не пожелахте.

— И имах чудесна причина за това, детето ми. Най-добрият ми другар беше в джоба ми, след като накарахме сметаната да втаса, ха, ха! Каква умна магия беше. Навреди ли ти с нещо, хубаво дете?

— Да, боя се, че ми е навредила — казала Ани, — иначе откъде ще ми е този лош късмет? — И тук тя се престорила, че плаче, тъй като знаела, че Съветника не може да понася сълзи!

— Няма да е така, мила моя. Знам, че си се омъжила за много благороден разбойник. А ето тук си направила грешка. Ти беше достойна за някой Дун. Боя се, че никой друг не е в състояние да оцени твоите отлични гозби.

— Съпругът ми може да ги оцени — много гордо отвърнала Ани. — Но искам да разбера следното: ще се опитате ли да ми помогнете?

Отговорил и, че ще и помогне, стига молбата й да е по-скромна. Тогава тя му казала какво иска. Като преценил, че Лорна е заминала и огърлицата й е в него, а мен няма да ме има през цялото време, старецът я уверил, че никой не ще нападне къщата ни, докато аз не се върна. Имало и други причини, за да се съгласи толкова лесно. Първо, не знаел, че сме останали без войници. И второ, част от собствените му сили били заминали в лагера на въстаниците и Долината практически нямала никакви защитници. Както и разбрах по-късно, родът Дун взел решение да пренебрегне всички религиозни съображения и да се присъедини към въстаниците, тъй като били във вражда със сегашното правителство и неминуемо щели да бъдат победени. Младежите били доволни, че им се предоставя случай да се бият, понеже наличието на войници в околността ги беше обрекло, на прекалено дълго бездействие.

Ани обаче не подозирала нищо от тези неща и приела писменото обещание на Съветника като доказателство за благоразположението му лично към нея. Затова му благодарила най-сърдечно и реши па, че си е заслужил огърлицата. А той от своя страна като истински джентълмен наредил да я съпроводят до двуколката й, за да бъде в пълна безопасност.

Така че сега откъдето и да погледнех, нямах никакво извинение, особено след обещанието, което бях дал. Скъпата Ани беше измамила не само разбойниците, тя беше победила и мен. Затова казах с горчивина: „Аз не съм като Лорна. Като обещая веднъж нещо — изпълнявам го.“

— Не ти разрешавам да говориш така за Лорна — извика Ани. — Вярвам на думите й така както вярвам на моите и на твоите, Джон. — И… отново ме спечели на своя страна.

Заминах рано сутринта, без да се обадя на никого. Взех достойния Кикъмс, който сега беше само с едно око, но за човек, който знаеше как да се справя с него, струваше повече и от десет благонравни коня. И така, добре запасен с бекон и барут, тръгнах да гоня тоя дето духа.

Имаше обаче нещо, което беше крайно неблагоприятно за моето начинание, а именно, че не знаех нищо за областта, където възнамерявах да отида, нито пък в коя точно част от нея имах работа. Освен несигурността, получена в резултат на противоречивите сведения, беше много вероятно армията на Монмътския херцог да е в непрекъснато движение, за да може да се снабдява с храна и подкрепления. Но се надявах по пътя да науча някои новини. И тъй като Далвъртън не беше много далеч от маршрута на моя поход (движех се з югоизточна посока), реших да навестя Рут както за да науча последните новини, така и за да разгледам картите в салона на вуйчо Рубън.

Когато чу с какво се бях нагърбил, Рут силно помръкна. Разплака се и каза, че плачела заради милата ми майчица. Предупреди ме за опасностите на бойното поле и за ужасите на затворите. Помолих я да ми пожелае слука, вместо да ме оплаква по този начин. След което поведението й така внезапно се промени, тя така се оживи и развесели, че се убедих колко е безразлична към мен — нещо, което повече ме изненада, отколкото зарадва.

— Ти си толкова силен, че можеш да победиш всички, братовчеде Рид — каза тя. — На чия страна ще се биеш?

— Нали ти казах, Рут, че не възнамерявам да се присъединявам към нито една страна, докато…

— Докато, както се казва, не разбереш откъде духа вятърът. О, Джон Рид! О, Джон Рид!

— Нищо подобно. Колко прибързано съдиш! Разбира се, че съм за краля.

— Но не дотолкова, че да се биеш за него. Предполагам, само колкото да гласуваш, да пиеш за здравето му или да викаш за него — стига да си сигурен кой е крал.

— Не мога да те разбера днес, братовчедке Рут. Държиш се почти като Лизи. Сякаш не казваш нищо лошо, а като че ли точно това е идеята ти.

Не можах да отгатна причината за странното й поведение, затова се сбогувах и си заминах по пътя.