Ричард Блакмор
Лорна Дун (46)

XLVI глава
ПОСЕЩЕНИЕТО НА АНИ

Всички в околността се чудеха защо разбойниците Дун до този момент не ни бяха нападнали, за да ни унищожат до крак. А особено сега бяхме почти в ръцете им, тъй като останаха да ни закрилят само сержант Блоксхам с още трима души. Капитан Стикълс получи заповед да замине на юг с всичките си войници, освен тези, които може би щяха да са необходими при събиране на данъците и следяха стоките, които се внасят в Линмът и оттам в Порлок. Сержантът разви мания за писане на рапорти и сега всяка седмица, стига да намереше пратеник, докладваше от „Могилата на дъждосвирците“. Беше толкова доволен от храната и изобщо от всичко в къщи, че в рапортите си непрекъснато ни даваше много висока оценка като искрени и верни поданици на Негово величество. А и не виждам как би могло да бъде другояче, при положение че Лизи му пишеше почти всичко, и то на най-добрия си литературен стил. Мама никак не одобряваше дългите й престои в помещението, където държахме седлата, защото именно там всеки петък и събота вечер се пишеха рапортите, затова настояваше и Бети да присъствува. И все пак се гордееше, че кралят щеше да чете Лизините писания, а и всички с нетърпение очаквахме да се случи нещо голямо като резултат от цялата тази история. И наистина голямото нещо стана — макар и не това, което очаквахме. Тези рапорти ни се оказаха много полезни на следващата година, когато бяхме обвинени, че сме давали подслон на въстаници.

А причината, поради която разбойниците не ни нападаха, беше, че се готвеха да отблъснат втора и още по-голяма атака над своето укрепление. Беше ясно, че властите не могат да гледат с леко око на факта, че кралските войници са претърпели поражение от семейство Дун. И макар че поради възникналите конфликти в правителството през лятото и есента^[1] въпросът се беше позабавил, все пак беше дадена заповед престъпниците да се изпратят пред съда. И точно тогава внезапната смърт на крал Чарлс II внесе смут навсякъде и паника в душите на хората.

За пръв път чухме новината в неделя, осми февруари 1685 година, когато бяхме на църква. Реших веднага след обяд да отида в Порлок и да разбера беше ли умрял кралят, или не. В Порлок установих, че новината е вярна, че жените са силно опечалени, понеже популярността на краля сред тях винаги е била голяма, а мъжете обсъждат какво ще стане след това. Аз самият бях в тази група и докато тъжно яздех към дома, непрестанно си мислех по какъв начин това събитие ще засегне и мен.

На първо място, щяха да избухнат вълнения, а ние имахме двайсет и осем копи със зърно, слама и сено. На второ място, сред местните хора се проявяваха признаци на бунт, но за тях никой не говореше открито. А ужасът от разбойниците изобщо не напускаше съзнанието ни.

После започнах да се чудя по какъв начин новите събития щяха да повлияят на съдбата на Лорна, още повече, че откакто си беше заминала, от нея нямахме ни едно известие.

Понякога ми се струваше (или пък някой друг го беше подхвърлил), че Лейди Лорна не се държи съвсем коректно с нас, тъй като бе напълно възможно да се изпращат писма по войниците, които пътуваха до Лондон и обратно, макар че тогава все още нямаше пощенска служба (както наричаме службата за пренасяне на писма и чийто маршрут сега минава само на около двайсетина мили от нас). И все пак до къщи не беше достигнало никакво известие нито пък имахме някакви сведения за това дали е в безопасност. За безопасността и обаче не се съмнявахме, тъй като не веднъж бяхме слушали от войниците, че за богатството, красотата и приключенията на младата лейди Лорна Дугал се говорело непрестанно не само в кралския двор, но и сред народа.

Беше ранна пролет, слънцето залязваше и аз тъжно яздех към къщи, обладан от чувството, че съм изоставен, и си мислех: „Лорна избра блестящите звезди пред обикновената дневна светлина.“

И все пак не исках да се предавам, макар че всичко ми изглеждаше толкова безнадеждно (особено когато минавах покрай мястото, където милият ми баща напразно се беше борил). Мъчех се да гледам справедливо на нещата и да съдя справедливо. Да се опитваш обаче беше едно, а да успееш — съвсем друго, затова, когато се спуснах от хълма, не бях много по-мъдър от преди. Единственото, което със сигурност можех да кажа на мама, беше, че кралят наистина е умрял.

В къщи нямаше и миг свободно време за меланхолични мисли. Всички траурни дрехи трябваше да са готови за четиридесет и осем часа, ако искахме да изпреварим семейство Сноу. И макар че беше неделя, мама и Лизи останаха до късно да кроят и шият.

Едва що бяхме свалили траура, който като верни поданици носихме три месеца и една седмица, и започнаха да се носят слухове за вълнения, заговори и бунтове. Чухме, че в Шотландия се биели, е от Континента се купували кораби, а от Дорсет и Съмърсет — оръжие. Войниците поддържаха сигналния огън в готовност, за да съобщят веднага, ако някой слезе на брега. Чуха се слухове, че новият крал, Джеймс, бил на Голямата литургия в Уестминстърското абатство^[2]. Ние от Умерената партия, като слушахме всичко това и десет пъти повече, и като не изпитвахме никаква симпатия към киселия Джеймс, каквато бяхме изпитвали към жизнения Чарлс, решихме, че е по-добре да изчакаме и да видим какво ще стане, вместо да се опитваме да го предотвратим.

Въпреки всичко обаче в нашия край до средата на юни всичко си вървеше по старому. Изорахме земята, засяхме зърното, грижехме се за добитъка и одумвахме съседите си не по-малко от всеки друг път. Единственото нещо, което внесе раздвижване в живота ни, беше раждането на Аниното бебе — чудесно дете със сини очи, което нарекоха на мое име Джон, и ме избраха за негов кръстник. Затова беше съвсем естествено да се предположи, че голяма част от мислите ми са заети с него. И винаги когато мама или Лизи неочаквано ме запитваха: „За какво мислиш, Джон?“, отговарях им все по един и същи начин: „За малкия Джон Фагъс“ и тогава ме оставяха на мира.

В събота, на тринайсети юни^[3], отидох в ковачницата на град Брендън. В нашия край обикновено всички новини пристигат първо там. Докато си говорехме за сенокоса и за новия крадец на овце, иззад ъгъла се появи някакъв конник. Като видя половин дузина мъже край ковачницата, той развя флаг^[4] и извика: „Монмът и протестантската вяра! Да живее Монмът, долу католицизма! Монмът — най-големият син на добрия крал! Долу отровителят и убиецът! Долу узурпаторът и по дяволите всички католици!“

— А защо така, малки глупако? — попитах го много тихо, тъй като човечецът беше прекалено дребен, за да се карам с него.

— Ти самият си католик, нали? — каза той, без да смее да продължи. — Тогава вземи това и чети.

И ми подаде някакъв пергаментен свитък, който наричаше „Декларация“^[5]. Видях, че вътре бяха написани куп лъжи, и я хвърлих в ковашкия огън, който раздухах с меховете, та да изгори по-бързо. Никой не посмя да ме спре, защото напоследък не бях в много добро настроение, при това знаеха силата ми.

Човекът си замина, като си мърмореше нещо под носа, за да спре в кръчмата малко по-надолу по пътя. След като ни подковаха конете, някои от нас го последваха, защото, макар и самият той да не ни харесваше, бяхме жадни да чуем новините му. Беше забучил синия си флаг на видно място и поучаваше всички наоколо.

— А, ето го мастър Джан Рид — каза съдържателката, доволна, че, толкова много хора щяха да пият бира и сайдер, — той е бил в Лондон, а сега всички новини идват оттам. Ако Джан Рид, каже, че е вярно, ще се опитам да повярвам. Вярно ли е, че Монмътският херцог е стъпил на брега, сър? — и тя ме погледна.

— Не се съмнявам, че е вярно — отвърнах, преди да отпия, — дори и прекалено вярно, мисис Пагсли. Много бедни хорица ще си загинат, но ще направя всичко възможно от нашата енория и от Брендън да не умре нито един.

Бях сигурен, че ще успея, тъй като всички жители на тези малки градчета щяха да послушат съветите ми. Не само заради образованието ми и дългия ми престой в Лондон, но и защото имах репутацията на „много бавен, но сигурен“, а от десет души девет смятаха, че това е най-добрата препоръка.

През следващите две седмици ни тревожеха с най-различни и съвсем противоречиви слухове. Казаха ни, че Монмътският херцог бил обявен за крал на Англия във всички градове на Дорсет и Съмърсет, че е спечелил няколко големи битки и всички западни графства са се вдигнали като един човек след него, и че обучените отреди са се присъединили към войниците. От друга страна чухме, че Монмътският херцог бил обърнат в бяг и че лично бил си признал, че и той е католик, и не по-малко от самия крал.

Жадувахме за полковник Стикълс — той щеше да е много по-сигурен източник. Но дори и сержант Блоксхам (колкото и да бе против волята му) си замина, като остави на нашата Лизи сърцето си и пълна колекция от всичките си писания. Войниците пък получиха заповед с пълна скорост да се изнесат към Ексетър и да се присъединят към войските на Албималския херцог, а ако те са заминали, да ги последват. Така че бяхме оставени сами на милостта на разбойниците или на всякакви други врагове.

Всички тези събития ме развълнуваха малко — не дотам, че да си загубя апетита, но достатъчно, че да посъживят обстановката. Бях решил да не си давам мнението, понеже се боях, че ако сгреша, ще ми се смеят. Но опитите ми да пазя добро поведение се оказаха безуспешни и не след дълго самият аз бях замесен в бедите, борбите и последвалите ги жестокости.

Един ден в началото на юли се върнах от сенокос някъде около пладне или малко по-късно, за да взема сайдер за всички косачи. Тази година косенето не беше шега, тъй като лятото се случи необикновено дъждовно (дори и за нашата дъждовна страна). Валеше почти всеки ден, но все някак трябваше да се коси. А как щеше да съхне сеното, не знам. Просто се надявахме, че времето ще се оправи.

В двора заварих малка двуколка и се зачудих кой ли ни е дошъл на гости. Но когато влязох в кухнята, отмятайки мократа коса от очите си, заварих там Ани с моя кръщелник на ръце. Беше бледа, с подути очи и отначало нищо не можеше да ми каже. Не след дълго обаче, след като похвалих бебето, тя се усмихна, изчерви се и се разприказва, като че ли никога не си беше отивала оттук.

— Колко успокояващо е всичко тук! О, как обичам тази стара кухня. Виж, милото ми, виж какво има наоколо! Но кой ли е сложил там тенджерите? И, господи, как са ръждясали тиганите! И книга, някаква мръсна книга при чистите ножове. О, Лизи, Лизи!

— Най-добре е да спреш с тези приказки, защото те не могат да променят Лизи, а само ще накарат мама да се чувствува неудобно и нищо чудно да се скара с нея, а тя е толкова горда с домакинските си способности.

— Тя! — извика Ани, казвайки толкова много само с една дума. — Добре, Джон, разбира се, че си прав, ще се опитам да не обръщам внимание на тези неща. Но не е лесно след грижите, които съм положила, да видя как всичко отива по дяволите. Но, о, Джон, сполетя ме такава беда. И сегашните ми приказки са само преструвка.

— Не плачи, скъпа, не плачи, мила сестричке. Кажи ми какво се е случило? Всяко твое нещастие силно ще ме разстрои, но ще се опитам да го понеса.

— Добре, Джон, случи се следното. Том замина с бунтовниците и ти трябва, о, ти трябва да отидеш след него и да го върнеш в къщи.