Ричард Блакмор
Лорна Дун (43)

XLIII глава
ТАЙНАТА НА МИСТЪР ХЪКАБАК

Вуйчо Рубън не беше в къщи. Рут ме посрещна много мило, но без никаква радост. Беше сигурна, че дядо й щял да се върне след обяд и ме убеди да го изчакам. И докато свърша с поръчките, които ми бяха дали, или по-право с Тези, за които успях да си спомня, старият джентълмен влезе в двора и като ме видя, по-скоро се изненада, отколкото се зарадва. Но ако той беше изненадан, аз бях направо потресен от промяната, която беше станала с него, откак го бях видял за последен път. Здравият, малко пълен сивокос мъж се беше превърнал в слаба, трепереща и съсипана развалина с няколко бели косъма, стърчащи тук-там върху темето. Но най-много беше се променил изразът на очите му. Предишният светъл, неспокоен и леко саркастичен поглед сега беше пълен с ужас и недоверие.

„Какво ли е станало със стареца? — помислих си аз. — Богатството си ли е загубил, или е взел да пие прекалено?“

— Влез вътре, Джон Рид — каза той. — Искам да си поговоря с теб. Тук е студено и прекалено светло. Влез вътре, момче.

Последвах го в малка тъмна стаичка, съвсем различна от тази на Рут. Вътре имаше високо бюро, два стола и една дългокрака табуретка.

— Седни на табуретката — каза вуйчо Рубън. — Тя е най-подходяща за ръста ти. Чакай малко, Джон, няма за къде да бързаме.

После се промъкна през друга врата и бързо затваряйки я зад гърба си, каза на продавачките, че работата за днес е приключила и най-добре ще направят, ако веднага си отидат по домовете.

След това отново се върна при мен, като леко понакуцваше, схванат от дългата езда и изнемощял от работа и грижи.

— Остави ме, Джон, нищо ми няма — каза той, когато станах да му помогна. — Тази стая е тъмна и неприветлива, но много стотици лири са спечелени тук, Джон.

— Не се съмнявам в това, сър — отвърнах високо и бодро, какъвто си беше навикът ми. — И дано спечелите още много, сър, и още дълго да можете да им се радвате!

— Моето момче, ти желаеш ли смъртта ми? — попита той, като дойде съвсем близо до табуретката и ме погледна право в очите. — Много хора я желаят. А ти, Джон?

— Хайде, не говорете такива глупости. Мисля, че добре знаете истината, вуйчо Бън, а ако не я знаете, само мога да ви съжалявам. Желая да живеете колкото се може по-дълго.

— Но ако знаеше, че притежавам злато или способ за получаване на злато и че тайната ще стане твоя, Джон, твоя, след като умра, тогава би ли пожелал смъртта ми? — каза го и ме погледна още по-внимателно.

— Грешите, вуйчо Бън, много грешите. За всичкото злато на този свят не бих ви лишил и от един ден живот.

Най-после той отмести погледа си от очите ми и без да промълви нито дума, седна на стола си. Постави брадичката си на бюрото и се замисли.

— Скъпи вуйчо Рубън, днес сте пътували много, сър. Нека ви донеса чаша хубаво вино. Братовчедката Рут знае къде да го намери.

— Откъде знаеш къде съм бил? — попита той с гневен поглед. — И братовчедката Рут! Знаеш ли, Джон Рид, че си се държал много лошо с братовчедка си Рут? Тя те обича, а ти не я обичаш.

Това силно ме изненада, искам да кажа, не самият факт, а неговата осведоменост. Не можех да кажа нито дума и несъмнено съм го гледал много глупаво.

— И по-добре се засрами, млади човече — извика победоносно той. — Ти си най-големият жив глупак, който съм виждал. Какво повече би могъл да желаеш от Рут? Вярно, че е дребничка, но и по-хубави мъже от теб са се женили за още по-дребни жени. А що се отнася до положителните й качества — един инч от Рут струва колкото всичките ти седем фута, взети заедно.

Не съм висок седем, а само шест фута и осем инча и ако има нещо, което ме дразни, това е да ме изкарват великан с отблъскващи човека размери. Трябваше да употребя доста усилия, за да сдържа езика си, и го направих само заради Рут.

Вуйчо Бън обаче продължи:

— Искаш още да ти говоря за любовта на Рут, за да подхранвам суетата ти. И само защото някои магарета те наричат „най-хубавият мъж в Англия“, предполагам, че няма девойка, която да не е влюбена в теб.

Това вече ми дойде прекалено много. Затова излязох от стаята, без изобщо да продумам, като преди това само се поклоних на стария джентълмен.

Когато обаче отидох в конюшнята, за да си взема коня, заварих там нещастната Рут, обляна в сълзи.

— Довиждане, мила — казах й, докато тя си извръщаше главата настрани.

— О, братовчеде Рид, не можеш да си представиш колко мъка ще оставиш зад гърба си. Не виждаш ли, че дядо вече е заприличал на жена? Съвсем скоро ще се ядосва на себе си, че се е държал толкова зле с теб. Вече е толкова слаб, че непрекъснато се разкайва.

В резултат конят ми отново се върна в конюшнята и изяде още една порция зоб, докато ми попремине гневът. После се върнах с Рут в къщата.

Мистър Хъкабак не прояви особени признаци на радост от завръщането ми. Казах му, че много съжалявам, че по някакъв начин съм го обидил. Тогава той изпрати Рут да донесе бутилка вино.

И понеже вече имах много малко време, наложи се да изпием виното си веднага и без много церемонии. Това очевидно развърза езика на вуйчо ми, защото след третата или четвъртата чашка приближи стола си съвсем близо до моя и изпрати Рут по някаква работа.

— Хайде, Джек, за твое здраве, млади момко, и дано жена ти е добра и послушна.

— И за ваше, сър, и за здравето на милата Рут — извиках аз. — Да живеете дълго и с удоволствие да изпиете всичките бутилки от избата си. Вуйчо Рубън, желая ви здраве и дълъг живот, сър!

— А сега, Джон, слушай какво ще ти кажа и не ме прекъсвай — започна той, като постави набръчканата си ръка върху коляното ми. — Не се опитвам да те въвличам в някакви отношения с малката Рут нито ще те виня, ако такива отношения никога не се създадат. Но това е шанс, който рядко се предлага на човек с твоето социално положение (вуйчо Бън презираше всички фермери). Във всеки случай най-после се реших да ти открия тайната си по две причини. Първо, защото се изморих да я пазя сам и второ — защото ти вярвам, че ще изпълниш обещанието си. Освен това ти си най-близкият ми роднина, като изключим жените, и си точно човекът, който може да ми помогне в това начинание.

— И ще ви помогна, сър — казах, като се опасявах от някакъв заговор, — във всичко, което не е срещу краля и законите на Англия.

— Ха, ха! — изсмя се старецът. — Значи, и ти имаш същите подозрения като другите. Като оня шпионин Стикълс и войниците му. Ах, колко ловко сме успели да заблудим и най-близките си! Дори и ти не си заподозрял какво вършим, макар че по едно време си мислехме, че ни следиш. А сега кажи — кой предполагаш е в дъното на целия този Ексмурски бунт?

— Или някоя вещица, или самият Сатана.

— Не, това е старият ти вуйчо Рубън! — като каза това, мистър Хъкабак отметна назад сакото си и се изправи в целия си ръст.

— Ха! — извиках аз, тъй като това вече надхвърли всичките ми интелектуални възможности. — Значи, въпреки всичко капитан Стикълс с право ви е наричал бунтовник, сър?

— Разбира се, че с право. Как може такъв досетлив човек като Стикълс да сгреши по отношение на стар глупак като мен? Но защо не дойдеш да видиш нашия бунт, Джон? Сега ще ти доверя всичко. Само ми дай дума, че ще мълчиш, и най-вече, че нищо няма да казваш на майка си.

— Давам ви думата си — казах, въпреки че никак не ми харесваха тези обещания. Любопитството ми обаче така се беше разпалило, че не можех да мисля за нищо друго, а и не бях много убеден, че вуйчо Бън нещо не беше мръднал.

— Пийни още едно вино, момчето ми — извика бодро той, като че с десетина години подмладен. — Ти ще ми станеш съдружник. Само силата ти ще ни спести два коня. Ела да видиш нашия бунт, момчето ми, и от тази вечер ти си богат човек.

— Но къде трябва да отида, за да го видя? Къде да го намеря, сър?

— Чакай ме — отвърна той все още с набръчкано от съмнения чело, — ще дойдеш сам, разбира се, чакай ме при Омагьосаното тресавище утре сутринта.

Понеже знаех, че мистър Хъкабак е човек, който държи на думата си, на другата сутрин взех мерки да съм навреме на мястото на срещата. Трябва да си призная, че изпитвах известно безпокойство, но правех всичко възможно да не мисля за това. И все пак, преди да изляза от къщи, пъхнах в пушката десетина патрона.

Понеже бях съвсем сам и пеша, предпочетох да мина по обиколния път. Тръгнах в осем часа, без да се обадя на никого, и пристигнах на мястото, което Джон Фрай някога ни беше описал.

Бях решил да стигна до дъното на тази загадка (ако такава изобщо съществуваше), затова си проверих пушката, след което смело се заспусках по стръмния склон, твърдо решен да застрелям всяка вещица или магьосник. За мое учудване обаче наоколо цареше спокойствие и когато стигнах началото на голямото кално тресавище, там нямаше и помен от мистър Хъкабак или от друг човек освен мен. Затова седнах в една скална ниша и започнах да си припомням всички стари легенди, свързани с мястото.

Все още се чудех дали има нещо вярно в тези предания, когато от другата страна на голямото черно блато се появи конник, но така внезапно, като че ли беше изскочил изпод земята. Отначало малко се поуплаших, но скоро разпознах вуйчо Рубън, който беше дошъл да ме търси. За да отида при него, трябваше внимателно да заобиколя ужасното тресавище, а той не продума нищо, докато не стигнах от неговата страна.

— О, глупчо, та тебе те е страх — взря се в лицето ми той, след като се бяхме здрависали. — Трябва ми някой смел, силен и мълчалив млад човек. И след това, което чух да се приказва за битката при Портата на Дун, смятах, че поне в смелостта ти мога да съм сигурен.

— Разбира се, че можете — отвърнах, — но там, където мога да видя неприятеля, а не където има вещици и магьосници.

— Млъкни, глупако! — извика мистър Хъкабак. — А сега, Джон Рид, завържи коня ми, но не много близо до блатото. — След тези думи вуйчо Рубън се хвана за гривата на коня и слезе от него както слиза човек с отслабнали от старост крака и както аз самият започвам да правя сега, когато пиша тези редове. Предложих му ръката си, но не я прие.

— Следвай ме стъпка по стъпка — каза ми той, след като завързах коня му за едно дърво. — Земята не крие смъртна опасност (както Омагьосаното тресавище), но много места са опасни. Вече добре съм ги научил.

Без повече приказки той ме поведе, криволичейки по разни мочури, докато стигнахме една кръгла дупка като кладенец, опасана с нещо като дървен парапет. За пръв път виждах подобно нещо и се зачудих защо им беше притрябвал кладенец при всичката тая вода наоколо, Край отвора имаше малки купчинки кафяви камъни. Те веднага ми напомниха за странните разкази, които бях слушал за някои мини в Корнуол.

— А сега, ще дойдеш ли да се срещнеш с магьосника, или смелостта ти ще ти изневери?

— Изобщо не трябва да се говори, че съм смел човек, ако не вляза там, където влизате вие, сър.

Той не каза нищо повече, а ми направи знак да вдигна тежко дървено приспособление, приличащо на голяма клетка, което беше поставено в малка яма, издълбана на около ярд от отвора на шахтата. Вдигнах го и го пуснах в кладенеца, където увисна на дебела напречна греда, забита на нивото на земята. Някакво въже минаваше през макара, закачена в средата на гредата и изчезваше надолу в шахтата.

— Аз ще сляза пръв — каза вуйчо Бън. — Ти си прекалено тежък и е опасно. Когато кофата се качи отново, последвай ме, ако си достатъчно смел.

После изсвири и отдолу му отговори друго изсвирване. Качи се в клетката или кофата, както й викаше, и се заспуска. Въжето весело се заизнизва през макарата и само след миг вуйчо Бън изчезна от погледа ми.

Не бях много сигурен дали трябва да се спускам в шахтата, но после се засрамих от себе си и когато най-после кофата се показа, стъпих в нея, но въпреки всичките ми усилия зъбите ми тракаха. Хванах се за въжето, тъй като се боях, че дъното няма да издържи тежестта ми, въпреки че се бях заклещил като яйце в чашка и никога не бих могъл да падна.

Колкото по-надолу потъвах, толкова по-черни ставаха стените на шахтата. Накрая клетката се удари така силно в земята, че ако не се държах за въжето, щях да се претърколя. Две големи факли осветяваха цялата тази тъмнина. Едната я държеше вуйчо Рубън, а другата — някакъв нисък, набит човек, чиито черти ми се сториха много познати.

— Добре дошъл в царството на златото, Джон Рид — каза мистър Хъкабак, като се усмихваше със старата си суха усмивчица. — По-голям страхливец никога не е слизал в шахтата, нали Карфакс?

Докато излизах от кофата, силно ударих крака си в ръба й, което разсмя вуйчо Бън. Разтърках ожуленото, а после се огледах наоколо, доколкото беше възможно на тази светлина. Успях да различа само някакъв малък тунел с подпори от двете страни, който потъваше в мрака. Затова зачаках да заговорят те, тъй като не знаех какво очакват от мен.

— Струва ми се, че си разочарован, Джон — каза вуйчо Рубън, който на светлината на факлите изглеждаше син. — Може би си очаквал да видиш златен покрив, златни стени и златен под, а, Джон Рид?

— Ха, ха! — изсмя се Карфакс. — Сигурно това е очаквал. Да, да, сигурно е така.

— Грешите — отвърнах, — но действително очаквах нещо повече от тъмнина и мръсотия.

— Ела тогава, момчето ми, да ти покажем нещо по-хубаво. Имаме нужда от силната ти ръка за една работа, която победи всички ни.

След тези думи вуйчо Бън ни поведе по тесен проход. Вървяхме, докато стигнахме до някакъв огромен, заоблен каменен блок, колкото маминия дъбов гардероб. Около него имаше няколко тежки ковашки чука, част от тях — със строшени дръжки.

— Ах ти, разбойнико! — каза вуйчо Бън и ритна камъка. — Мисля, че най-после и твоят час настъпи. Сега, Джон, дай ни доказателство за нещата, които се приказват за теб. Вземи най-големия от тия чукове и счупи този камък на две. Вече две седмици се борим с него, а е орех, който си струва да се разчупи. В мината обаче няма нито един човек, способен да залюлее този чук, макар че всички се опитваха.

— Ще направя всичко възможно — казах и си свалих палтото и жилетката, като че ли щях да се боря, — но боя се, че и за мен ще е много трудно.

— Да, да, сигурен съм, че е така — съгласи се Карфакс. — За това трябва корнуолец, и то голям, а не дребосък като мен. Няма човек извън Корнуол, способен да разчупи този камък.

— Бога ми — казах аз, — знам нещо за теб, приятелю, или във всеки случай, за семейството ти. А повечето от вашите корнуолци съм победил на борба, макар че не аз съм този, който трябва да говори за това. Имайте предвид обаче, че ако ви разбия скалата, ще ми дадете част от златото в нея.

— Ти да не мислиш, че ще видиш как отвътре изпада злато като ядка от орех, глупаво момче? — попита вуйчо Рубън. — Сега ще чупиш ли камъка, или няма да го чупиш? Убеден съм, че можеш да го направиш, макар че си само едно обикновено момче от Съмърсет.

От начина, по който гледаше Карфакс, докато говореше, разбрах че вуйчо Бън се гордееше с графството си и щеше да се разочарова ако не успеех да разчупя камъка. Затова грабнах чука, замахнах високо над главата си и го стоварих с всички сили в средата на скалата. Ехото от удара така отекна из галериите, че всички миньори дотичаха да разберат какво става. Карфакс обаче само се усмихваше, тъй като камъкът все още си беше цял. Ударих го още веднъж със същия резултат. Вуйчо Бън изглеждаше ядосан, а всички миньори победоносно се захилиха.

— Това малко чукче е много леко — извиках аз. — Я някой да мл даде по-здраво въже.

Взех двата най-големи чука и с помощта на въжето ги завързах за първия, за да направя удара по-силен. След като здраво завързах трите чука, усмихнах се на вуйчо Бън и завъртях могъщия инструмент над главата си, просто да проверя дали ще успея да се справя с него. Миньорите извикаха от възторг, тъй като бяха честни мъже, които искаха да видят какво можех да направя с камъка.

После силно залюлях чука и с всички сили нанесох мощен удар, който пръсна огромния камък и по разчупените повърхности блестяха златни жилки:

— Ха сега, Саймън Карфакс! — победоносно извика вуйчо Бън. — Ще се намери ли човек в Корнуол, който може да направи такова нещо?

— Да, дори и повече — отвърна той, — но за едно момче извън Корнуол работата си я бива.

Доволен бях, че все пак съм им помогнал по някакъв начин, понеже, както изглеждаше, камъкът е бил твърде голям, за да го изтеглят през галерията, и твърде здрав, за да го разчупят. Сега обаче го преместиха без всякакво затруднение — вдигаха го парче по парче и старателно обираха всички отломки.

— Добра услуга ни направи, момчето ми — каза вуйчо Бън, когато останалите се изгубиха от погледа ни, — затова сега ще ти покажа нещо чудесно, което ще ти разкрие до дъно една чудна голяма загадка. Не бива обаче да я пускаме повече от един път, понеже през деня времето не е подходящо за това.

Тъй като цялата тази история за мен беше абсолютна загадка и отвъд способностите ми да я разбера, последвах го безмълвно с едно-единствено желание — отново да изляза над земята. Преведе ме през разни тесни коридори, докато стигнахме до някакво кухо място недалеч от отвора на главната шахта, където видях някакво необикновено чудовище. По форма приличаше на огромна мелничка за кафе, като тези, които бях видял в Лондон, само че хиляди пъти по-голяма.

— Сипете една количка — каза вуйчо Бън на Карфакс — и ги накарайте да завъртят колелото, та да може Джон да разбере туй-онуй.

— По това време на деня! — извика Саймън Карфакс. — И при положение че напоследък непрекъснато ни наблюдават!

Той обаче изпълни нареждането без повече протести, като изсипа една кошница натрошен камък в отвора отгоре на машината. После една дузина мъже се приближиха до колелото и го завъртяха. В този миг се разнесе такъв страхотен шум, че побягнах към шахтата да търся въздух и да спася ушите си, ако това изобщо беше възможно.

— Стига, стига! — извика вуйчо Бън, когато почти бях оглушал. — Ще смелим големия камък през нощта. А сега, Джон, на никого нито дума за това, което си видял. Смятам, че отсега нататък вече няма да се плашиш от шума, който вдигаме вечер след залез слънце.

Не можех да отрека, че това беше много умна машина и че беше съвсем естествено този ужасен подземен звук, който се разнасяше нощем, да пропъжда хората, вместо да ги привлича към това диво място.