Ричард Блакмор
Лорна Дун (42)

XLII глава
СТАРАТА БАВАЧКА НА ЛОРНА

Когато почуках на вратата на малката странноприемница, никой не ми отговори, никой не дойде да ми отвори. Дълго чаках, загледан към морето. После почуках отново, тъй като конят ми беше гладен, и след като отново мина доста време, един глас попита през ключалката:

— Кой си ти, който желаеш да влезеш?

— Момчето, което беше на помпата, когато каретата се счупи в Далвъртън — отговорих аз.

— О, да, разбира се, че си спомням. Моето малко момченце с чудната бяла кожа. Много, о, да, много пъти съм искала да го видя.

Докато говореше така, тя отваряше вратата, а после ужасена се отдръпна назад, като видя колко беше пораснало малкото момченце.

— Вие не сте онова малко момче. Просто не е възможно. Защо ме търсите?

— Не само че съм същото момче, което ви напълни чашата, но съм дошъл да ви разкажа всичко и за вашето малко момиченце.

— Тогава влез, огромно малко момченце — отвърна тя, а в тъмните и очи проблеснаха весели пламъчета. Влязох и я заоглеждах. Времето я беше променило не по-малко от мен, макар че лицето й все още беше хубаво и излъчваше силна интелигентност. Аз гледах нея, тя мен и бяхме сигурни един в друг.

Госпожа Бенита Оудъм ме въведе в малка стаичка, в която имаше маса и два стола. Седна на едно трикрако столче и внимателно ме изучава няколко минути. Имаше право на това, а и при положение, че всичките ми дрехи бяха върху мен, никак не се смутих. Между другото, попита ме дали тъмните петна от гърдите ми се бяха махнали.

Но тъй като не желаех да говоря за себе си, насочих разговора към онази страховита нощ, последвала деня, в който за пръв път я бях видял. Разказа ми съвсем същата история, която беше разказала и на Джереми Стикълс, като наблягаше на подробностите, особено на тези, свързани с Лорна.

— Бихте ли я познали отново? — попитах аз, силно впечатлен от нещата, които ми беше разказала за петгодишното момиченце. — Бихте ли я познали сега, когато е вече пораснала девойка?

— Мисля, че ще я позная. Човек не може да говори предварително, но по очите, които имаше и като малко момиченце, сигурно ще я позная.

— Сега тя е висока и много красива девойка. Ако тази нощ преспя във вашата странноприемница, след като се отбия до Уочет, ще дойдете ли утре с мен до енорията Оър, за да видите вашето малко момиченце?

Накарах я да ми обещае, Че на другия ден ще дойде с мен, при условие, че убедим съпруга й също да дойде. Бях съвсем сигурен, че мистър Оудъм е изцяло във властта на жена си, затова смятах въпроса за уреден. След това се отправих към Уочет, за да посетя гроба на Лорнината майка и да наема кола за пътуването до в къщи.

Колата осигурих много лесно, но по другия въпрос, във връзка с който не бях очаквал никакви затруднения, замалко да се проваля. Когато научих от Бенита, че бащата на Лорна е бил граф Дугал, реших, че всички в Уочет ще знаят къде се намира гроба на графиня Дугал.

Това обаче съвсем не се оказа така, защото граф Дугал никога не беше живял в къщата си в Уочет, нито пък хората я свързваха с неговото име. Освен това, като научил за смъртта му, някакъв богат роднина си присвоил имението и потулил цялата работа. Така че нещастната графиня била погребана в неизвестен гроб съвсем близо до собствената си къща, без да й сложат надгробен паметник и без някой да пролее и една сълза. Никой освен италианската й прислужничка.

Ако бях взел Бенита със себе си или само ако й бях казал, че искам да посетя гроба, нямаше да имам никакви проблеми. Но глупавите жители на Уочет си бяха втълпили, че съм дошъл да се боря. По това време физиономията и облеклото ми бяха познати на девет десети от хората, живеещи на четиридесет мили около Оър, тъй като бях участвувал в много състезания по борба. Борбата сама по себе си е хубаво нещо и освен физическа сила изисква и не малко ум. Но най-вече спокоен характер. Събарял съм и по-силни мъже от мен (още когато бях момче) само защото са губели психическото си равновесие. Но макар че това е един честен занаят, убеден съм, че тези, които го владеят, имат право и на личен живот.

И така стана, че цял Уочет желаеше да види Джон Рид, вместо да пожелае да му покаже това, което той искаше да види. И вместо да ме заведат в църковния двор, те ме разведоха по всички кръчми. Чакаха ме двайсет подредени маси. „Ти си си съмърсетец и съмърсетец ще си останеш. Нима се смяташ за девънширец! Че как така, момче, живееш в Съмърсет и в Съмърсет си роден.“ И така, докато съвсем ме отегчиха, колкото и да им бях признателен.

Накрая видях, че нямах друг изход, освен да докажа, че съм съмърсетец, като изям един обяд на тяхна сметка. Що се отнася до църковния двор, никой не искаше и да чуе за него.

Но как щях да срещна Лорна отново, без да съм свършил това, което й бях обещал? В никакъв случай не можех да й кажа, че популярността ми беше толкова голяма, та не съм могъл да навестя майчиния й гроб. А още по-малко, че цял Уочет познава Джон Рид, но никой не е и чувал за графиня Дугал.

След като получих от Бенита най-подробно описание на мястото, където е погребана клетата й господарка, и отличителните знаци, по които бих могъл да го разпозная, на другата сутрин отидох в Уочет още преди изгрев слънце и преди хората да са се размърдали. И така, когато слънцето изгряваше, аз вече бях в църковния двор, без никой да ме притеснява. Гробът представляваше малка могилка, обрасла с трева, и грубо издялани „Л. Д.“^[1] върху морски камък, донесен от плажа и поставен там без съмнение от самата Бенита.

Откъснах стиска трева и клонче от надвисналото над гроба дърво, за да ги занеса на Лорна, и се върнах в „Горска котка“, както се наричаше хубавата странноприемница на Бенита. Тръгнахме по-раничко, тъй като от Уочет до Оър имаше доста път.

Така се случи, че първият човек, който ни посрещна на портата, беше Лорна. На главата си нямаше нищо, а простичката бяла рокля, с която беше облечена, чудесно подчертаваше фигурата й. Тя радостно изтича към колата, а после се спря и се втренчи в Бенита. Още щом я видя, старата й бавачка я позна.

— Ах, очите, очите! — извика Бенита и в следващия миг вече беше скочила от колата.

Лорна обаче я гледаше с учудване и съмнение, като човек, за когото би трябвало да знае много неща, а не може да си спомни и името му. Но когато чужденката й каза нещо на италиански, девойката извика: „О, Нита, Нита!“ и падна разридана на гърдите й, а после се изправи и ни погледна.

Това окончателно потвърди произхода на Лорна, макар че сега благодарение на Ани огърлицата я нямаше. Все още имахме обаче старинния пръстен от масивно злато, който Лорна ми беше подарила. И Бенита го позна, защото беше чувала някаква дълга история, свързана с него, а дивата котка на дървото, изобразена отгоре му, се оказа гербът на рода Лорн.

Бащата на Лорна бил голям благородник, но майка й била от още по-благороден произход, тъй като нейните праотци били великите шотландски вождове от рода Лорн. Между нейното семейство и рода Дун съществувала вражда и макар че една дъщеря на граф Лорн се омъжила за сър Енсор Дун, положението останало непроменено. Така и не можах да разбера всички сложни подробности от историята. Това си е работа само за адвокати. С две думи, Лорна беше пряка наследница на имотите на рода Лорн и затова я бяха отвлекли и отгледали, с намерение да я омъжат за Карвър Дун, като по този начин се надявали да спечелят огромните й богатства. Ако притежаваха пари, биха могли да докажат, че имат съвсем законни основания за всичките си грабежи и убийства. В наше време дори и едно дете е длъжно да знае, че парите оправят всичко. Ако някой бедняк открадне овца, качват го на бесилото, макар че в къщи го чакат десет гладни дечица. Ако обаче някой богат нахълта в дома ти и те удари по главата, трябва само да си му благодарен за това.

И докато се чудехме какво ще стане по-нататък, един друг проблем заангажира цялото ни внимание. И то не какъв да е, а сватбата на Ани и Том Фагъс. Бяхме се опитали отново да я отложим въпреки всички положителни промени, станали с Том, тъй като както мама, така и аз никога не бяхме желали искрено този брак. Сега обаче не можехме много да се противопоставяме, защото предишното поведение на Том беше изцяло опростено от кралската амнистия и от всеобщото уважение, което си беше спечелил сред всички съседи. И все пак мислехме, че е твърде жалко една такава добра, възпитана и хубава девойка като Ани, която беше толкова сръчна и добросърдечна, и жизнена, да свързва живота си с човек, така силно пристрастен към спиртните напитки. Ако обаче някой се осмелеше да й го намекне, тя с пламнали бузи ни питаше дали изобщо сме виждали мистър Фагъс пиян. Според нея дори пиел твърде малко за цялата тежка работа, която вършел, и целодневната езда по хълмовете.

Когато започнахме да й четем лекция на тема недостатъците на Том, тя отказваше да слуша и се качваше горе, за да се наплаче. И боя се, че точно тези разговори ускориха нещата, тъй като всеки път Ани беше все по-категорична в решението си. Накрая пристигна и Том Фагъс и заговори с нас като че ли се намираше на пътя, опрял единия си пищов в моята глава, а другия — в мамината.

— Слушайте — каза той, — или — или. Обичам девойката и тя ме обича, и ще се оженим, независимо дали ще ни дадете съгласието си, или не. Още колко пъти трябва да подскачам по тези хълмове и да си зарязвам цялата работа, за да получа само някоя въздишка или целувка и отново да чуя: „Том, трябва да чакам мама да реши“? Нали целият ви род Рид е прочут с прямотата си? Защо не се отнасяте с мен така, както аз се отнасям с вас?

Погледнах мама. Едва се сдържах да не го изхвърля през прозореца. Тя обаче ме спря с ръка и каза: „Сега ще бъда с теб пряма, както се очаква от един Рид. И синът ми, и аз никога не сме одобрявали женитбата ти с Ани. Не се боим, че отново ще хванеш пътищата, защото сега вече ти самият си собственик. Боим се обаче, че ще се пристрастиш към пиенето и пилеенето на пари. Имаме много такива примери около нас и добре ни е известна съдбата на съпругата в подобни случаи. Не ми беше лесно да ти кажа това под собствения ми покрив и със собствените ни…“ — тук мама замълча.

— Уиски и сайдер, и бира — намесих се аз. — Смело, мамо, кажи му го като Рид.

— Със собствените ни уиски и сайдер, и бира — твърдо повтори тя след мен. Но после глупавата ми мекушава майка се предаде и рече: — Много добре знаеш, Том, че можеш да гледаш на всяка капка като на своя.

Ако бях на негово място, вече нямаше да приема нито глътка, от къщата, в която ми бяха говорили така. Том обаче отвърна с приятна усмивка: „Знам, че съм добре дошъл, добра майко, и за да го докажа, ще си налея още малко.“

И той си сипа още една чаша уиски, в която много внимателно добави гореща вода.

— Сипи си още малко, Том — каза мама и му подаде бутилката.

— Да, сипи си още — подканих го и аз, — много слабо го направи.

— Ако сте виждали някога трезвен човек — извика Том, след като си доля от уискито и го изпи, — то сега той стои пред вас. Какво ще кажеш за след осем дни, майко? Удобно е и защото веднага след това е денят ви за пране.

— Колко си предвидлив, Том — каза мама, — мисля, че Джон никога не би се сетил и за това.

— Разбира се, че не — гордо отвърнах аз. — Когато дойде време да се женя за Лорна, в никакъв случай няма да се съобразявам и с Бетиния календар.

Ето така Том ни надхитри. Веднага изпратихме да повикат съседа Сноу, за да може мама да се посъветва с него, а дъщерите му да се захванат с шиене.

Такава сватба в енорията Оър за последен път бяха видели, когато се е женил баща ми. С красотата и добрината си Ани беше гордостта на нашия край, тъй че с подаръците, които отвред й изпратиха, можеше да напълни цял магазин.

Като че ли най-важният въпрос за мама беше да се осигури присъствието на вуйчо Рубън. И ако успеех да направя това, каза тя, можех да забравя за всички игли и панделки, които момичетата ми бяха поръчали. Обещах им, че ще направя всичко, на което съм способен. И така, когато се отправих към Далвъртън, бях натоварен с толкова пълномощия и заръки, че и човек с три пъти по-добра памет от моята не би ги помнил, след като излезе през портата.