Ричард Блакмор
Лорна Дун (40)

XL глава
НИКОЙ НЕ Е ВИНОВЕН

Не трябва да мислите, че бях толкова тъп, за колкото ме смяташе Джереми. Отначало се досетих, а след това твърдо повярвах, че детето на тези нещастни родители всъщност е моята Лорна. С тези непрестанни приказки и въпроси само се опитвах да прикрия болката си.

Когато ми описа тежката карета с пътниците й и това, че се е счупила в Далвъртън, и мястото, към което са отивали, а също лошото време и часа, в който се беше случило всичко, сърцето ми силно заби в гърдите и цялата картина изникна пред очите ми: първо, прислужницата чужденка до помпата, а после пъшкащата по стръмнината карета с красивата дама и хубавото й момченце, но най-вече момиченцето, тъмнокосо и прекрасно, притежаващо още тогава женствената мекота на Лорна.

Но когато заговори за огърлицата, окачена на врата на малкото девойче, и за неговото изчезване, пред погледа ми веднага изплуваха отблясъците на сигналния огън, самотните тресавища, тропота на копитата на разбойническите коне и безпомощно висящото на седлото дете. А после си спомних, че в този час аз се прибирах в къщи, за да присъствувам на погребението на баща си, и тогава реших, че точно този ден е бил и за двама ни най-черният и най-тъжният в нашата младост.

По някакви лични съображения кралският пратеник реши да скрие от мен името на злочестата дама, за която се предполагаше, че е майката на Лорна. Но понеже знаех, че вече лесно можех да го науча и без него, не настоях да отговори на третия ми въпрос. В действителност дори изпитвах известен страх да го чуя, тъй като добре знаех, че от колкото по-благородно и по-богато семейство е тя, толкова по-малки са шансовете на обикновения Джон Рид да спечели такава съпруга като Лорна. Не че тя щеше да ме изостави, но други щяха да се намесят или самият аз щях да реша, че трябва да постъпя благородно и сам да се откажа от нея. Последната мисъл така ме зашемети, че чак дишането ми спря. Джереми Стикълс беше твърдо убеден, че не трябва да споменаваме и думица за това нито пред Лорна, нито дори пред мама или който и да било друг.

— Но да предположим, че и двамата ни убият по време на голямата атака в Долината — казах аз, — тъй като сега вече от сърце и душа желая да дойда с теб. Нима Лорна никога няма да научи за всичко това?

— Да ни убият и двамата! — извика Джереми Стикълс. — Господи, момчето ми, не говори такива неща. Но, от друга страна, всеки Дун е дяволски добър стрелец. Не, не, войниците ще вървят отпред, аз ще наблюдавам от някоя височина като генерал, а ти ще стоиш зад някое дърво, стига да намерим дърво, което е достатъчно голямо, за да те прикрие.

Засмях се, тъй като добре знаех колко хладнокръвно и смело действуваше по време на опасност, а освен това и най-големият страхливец не би се осмелил да говори такива работи.

— Но — продължи той усмихнато, — трябва да се застраховаме дори и срещу тази неприятна възможност. Аз ще оставя всичко, написано с указания как да се отвори и така нататък. Но стига сме говорили за това, момчето ми. По една пура след уискито и отиваме да посрещнем моите „жълти момчета“.

Неговите „жълти момчета“, както наричаше обучения отряд от Съмърсет заради жълтите кантове по униформите им, тъкмо в този момент се зададоха от долината и се насочиха към нашата къща. Те бяха съвсем недисциплинирани, заради което войниците на Стикълс ги гледаха с презрение.

Най-после тези приятели пристигнаха, като пееха с цяло гърло, и щом наближиха двора ни, постъкмиха някаква редица и поздравиха кралския пратеник.

— Ха, че къде са ви офицерите? — попита Стикълс. — Как така с вас няма никакви офицери?

Въпрос, при който всички се захилиха и физиономиите им придобиха съзаклятничейки израз.

— Ще ми кажете ли какво е станало с офицерите ви, или не! — отново попита Стикълс.

— С ваше позволение, сър — обади се едно дребно човече най-накрая, — казахме им, че при положение че човек па краля лично е дошъл да ни командува, от тях няма да има нужда.

— И да не би да искате да ме убедите, злодеи такива — извика Джереми, който вече не знаеше да ругае ли, да се смее ли, — че вашите офицери ви позволиха да дойдете до тука сами?

— А какво можеха да направят? — попита човечето. — Ние ги изпратихме по домовете им и те си отидоха с удоволствие.

— Така! — обърна се Джереми към мен. — Нещата се нареждат чудесно! Тук има шейсет обущари, фермери, мазачи и калайджии и нито един, който да поддържа някакъв ред сред тях, освен мен. На всичкото отгоре, сигурен съм, че няма сред тях човек, способен да умери дори вратата на хамбара. Разбойниците ще ни избият до крак.

Час по-късно обаче надеждите ни се възвърнаха, когато се появиха хората от Девъншир. Те бяха свестни момчета и изгаряха от нетърпение да влязат в бой. Не бяха изпратили офицерите си до домовете им, и маршируваха в стегнат строй и бяха готови да се бият не само с разбойниците, но (ако се наложеше) и с хората от Съмърсет. Всеки от тях би могъл да напердаши трима жълти и би го направил с удоволствие, за да защити честта на червените кантове по униформата си.

— Нима предполагате, мастър Джереми Стикълс — казах аз, като гледах наоколо с удивление, — че ние, майка ми, която е вдовица, и аз — млад собственик на малък имот — можем да храним и поддържаме всички тези хора, и жълти, и червени, докато превземат Долината на Дун?

— Разбира се, че не, момчето ми. Нека Ани ми дава сметката за всеки ден и аз ще я удвоявам. Давам ти честната си дума, Джон, че тази пролетна жътва ще е за теб три пъти по-плодоносна от жътвата през есента. Наистина, синко, в Лондон те излъгаха, но затова пък сега ще компенсираш загубите си.

Това съвсем не се покриваше с моите разбирания за начина, по който трябва да действува един честен човек. Затова отидох да се посъветвам с мама, тъй като сметките щяха да бъдат на нейно име. Милата ми майчица смяташе, че щом кралят плаща един път и половина повече от другите хора, сигурно така било правилно. Видях, че е безсмислено да споря с нея, затова просто казах на Ани да прави сметките на цени, с една трета по-ниски от пазарните, за да може накрая да се получи честен резултат.

Червените и жълтите наброяваха общо сто и двайсет човека, повечето от които спяха в нашите хамбари. Освен тях имаше и петнайсет редовни войници. Всички съседи от околността идваха да наблюдават строевата им подготовка и ни досаждаха дори повече и от самите войници. Офицерите от девънширския отряд също бяха голям тормоз. Изобщо не можехме да ги извадим от къщата и направо ни се искаше и тях да Ги бяха изпратили по домовете им, както бяха направили съмърсетци. С тези три хубави момичета (защото дори и за Лизи можеше да кажа това, стига да пожелаеше да се държи като хората) ние с мама направо се бяхме побъркали заради офицерите — все млади мъже от добри семейства. Аз не можех да мигна нито за секунда; идваха и по цяла нощ свиркаха под прозорците, а когато излизах да ги гоня, виждах най-много по някоя котка.

Затова, когато Джереми Стикълс най-сетне даде заповед за тръгване, всички си отдъхнахме. Енорийският хор ни придружи донякъде, като през цялото време пееше псалми, а пастор Боуден маршируваше най-отпред и водеше колоната. Обеща да върви с нас до един куршум разстояние. При това положение всички храбро закрачихме, а децата дойдоха да ни зяпат.

Оръдията бяха покачени върху платформи, в които бяха впрегнати нашите коне. Животните дърпаха с всички сили, поради което и трите оръдия бяха изтеглени на върха без много ругатни и без нито едно изплющяване на камшик. Бяхме се уговорили всеки отряд да действува само в собственото си графство. Затова, когато стигнахме върха на хълма, синовете на Девън продължиха нататък, пресякоха пътеката, която водеше към Портата на Дун и заобиколиха Долината от запад. Те щяха да атакуват от скалите, там, където ме беше съзрял часовият през нощта, когато влязох през Портата. Междувременно жълтите момчета щяха да останат на източното възвишение, на което веднъж стояхме с вуйчо Рубън и наблюдавахме Долината и от където се бях спуснал по време на големите преспи. Тук трябваше да се крият и да не изкарват оръдието си от гората, докато девънширци не се появят на срещуположната страна.

Третото оръдие беше поверено на петнайсетте редовни войници, а те с по десет избрани бойци от всеки обучен отряд образуваха група от трийсет и пет човека, която трябваше да нападне самата Порта на Дун, докато разбойниците се пържеха между двата огъня от изток и от запад. Джереми Стикълс и аз бяхме в тази група. При това положение, ако добре съм успял да ви обясня (нещо, което се опитах да направя), ще ви стане ясно, че неприятелите ни трябваше да отблъскват три едновременни атаки, провеждани от армия, наброяваща сто тридесет и пет човека, без да се смятат девънширските офицери: по петдесет човека от всяка страна и тридесет и пет откъм главния вход на Долината.

Тактиката на това грандиозно начинание ми се струваше толкова умна, че непрекъснато възхвалявах „полковник Стикълс“, както сега всички го наричахме, за огромните му военни способности. Той признаваше, че заслужава всички тези похвали, но каза, че не бил сигурен в успеха, тъй като дисциплината и военната подготовка на голяма част от силите му далече не била задоволителна, докато, от друга страна, всеки Дун бил изкусен стрелец, защото практикувал още от дете.

Имам огромно желание да ви разкажа как се развиха бойните действия, особено след като версиите на всички участници напълно се разминават. Но истината е там, че не съм в състояние да ви предам съвсем точно дори тези събития, в които сам взех участие; как при това положение бих могъл да ви изложа подробно всички факти за места, на които изобщо не съм присъствувал?

И така, нашият отряд от тридесет и пет човека беше залегнал зад един завой на пътеката, която води към силно укрепената Порта на Дун. Дулото на оръдието ни беше натъпкано до краен предел и никак не бях спокоен, като знаех, че може да гръмне всеки момент. На всичкото отгоре имаше и много зяпачи, които се грижеха за конете ни.

Най-после чухме силно бум-бум, което означаваше, че Девън и Съмърсет стрелят с оръдията си по Долината, или поне така предполагахме. Затова с бърза стъпка заобиколихме канарите, които ни прикриваха, като се надявахме да намерим Портата незащитена и да пометем всички препятствия с оръдейния си огън. Тичахме и викахме гръмогласно ура, сигурни в лесната победа.

Но още ехото от нашите викове не беше заглъхнало между скалите, когато пронизително и остро изсвирване само за миг проряза въздуха и срещу нас изтрещяха дузина пушки. Няколко войници се претърколиха, но останалите се втурнаха напред, предвождани от Джереми и мен.

— Сега е моментът, момчета! — извика Джереми. — Само един щурм и ще ги пометем! — защото беше забелязал, че врагът се е покачил върху издатина над входа.

Нашите му отвърнаха с бодър вик, тъй като със смелостта си им беше дал чудесен пример. Втурнахме се под арката, преди врагът да е успял отново да зареди. Но тъкмо първите бяхме преминали, когато зад нас се разнесе страшен трясък, последван от човешки стонове и конско цвилене. Стволът на огромното дърво се беше сгромолясал отгоре ни. Под него бяха останали оръдието, двама души и един кон с пречупен гръбнак. Друг кон напразно се опитваше да се изправи.

В този миг изгубих всякаква предпазливост, изкрещях на другите да ме следват и презглава се втурнах в тунела. Пет или шест човека тръгнаха след мен, първият от които беше Джереми. Посрещна ни обаче взрив от изстрели, писък на куршуми и оглушителен тътен. Хвърлих се напред като луд, грабнах един от стрелците и го запокитих върху оръдието. Другите обаче успяха да се измъкнат и някаква тежка дъбова врата се затръшна зад гърбовете им. В беса си вдигнах оръдието на разбойниците с две ръце и го стоварих върху вратата. Масивното дърво се разцепи от удара, а оръдието здраво се заклещи във вратата.

След това се огледах, но на сивкавата светлина не успях да забележа нито една движеща се фигура в тунела зад мен, чух само тежки стенания, които разкъсаха сърцето ми. Хукнах назад да търся Джереми, защото се опасявах да не е ранен.

Намерих го с още трима други, покосени от оръдейния снаряд, прелетял така близо покрай мен. Двама от четиримата бяха мъртви, но другите двама стенеха. Единият беше Джереми. Съсредоточих цялото си внимание върху тях и се отказах от всякакви по-нататъшни боеве.

Джереми беше ранен в устата. Два от зъбите му се бяха забили в брадата и едната му устна липсваше. Толкова ми домъчня за него, че единственото, което можех да направя, беше да прикрепям главата му и докато той жално ме гледаше, да се опитам да спра кръвотечението.

Още бяхме там, когато на изхода на тунела, отвред заобиколен с убити и ранени, дотърча едно момче и се развика:

— Вие най-много си изпатихте! Най-добре веднага да се махате, всички до един! Съмърсет и Девън се бият помежду си, след като разбойниците ги победиха поотделно. Мастър Рид, ще се бият дори и с теб.

Малкото, които бяхме оцелели след атаката на Портата на Дун, успяхме само да се спогледаме като последни глупаци, понеже все още хранехме някакви плахи надежди, че другите отреди може би са имали по-голям успех. Но най-вече не можехме да проумеем защо Девъншир и Съмърсет се бият помежду си, след като и двата отряда трябваше да атакуват разбойниците.

Разбрахме, че не сме в състояние да продължаваме битката. Изтърколихме оръдието в реката и на неговата платформа положихме Джереми Стикълс и още двама ранени. После тъжно потеглихме към къщи с пълното съзнание, че сме напълно разгромени, и все пак твърдо убедени, че вината не е наша. Мнение, с което жените веднага се съгласиха, тъй като и без друго бяха благодарни, че се прибираме живи.

Понеже цялото начинание претърпя пълен провал, предпочитам да не се задълбочавам в повече подробности. Ще спомена само, че причината за всичко се криеше във враждата между жълтите и червените униформи. Ще се опитам да бъда безпристрастен, понеже живея точно на границата и съм от Съмърсет точно толкова, колкото съм от Девъншир. Отначало цялата история беше разказана от едната страна, после — съвършено различно — от другата, а после и от двете заедно с много парливи думи и желание за повторно сбиване. Като съпоставям обаче някои неща, излиза, че всъщност събитията са се развили така.

Тези от Девън, с червените нашивки по униформите си, трябвало доста дълго да заобикалят хълмовете, преди да стигнат до позицията си на западната страна на Долината. И понеже добре знаели, че ако братовчедите им в жълто успеят да гръмнат първи, ще претендират, че победата се дължи на тях, когато пристигнали, много не се прицелвали, защото видели, че и съмърсетци са готови за стрелба. Насочили пушките си в някаква най-обща посока и гръмнали. Така се случило, че всички попадения били сред жълтите униформи на срещуположните скали. Имало един убит и двама ранени.

И вместо да ги изчакат да дойдат и да им се извинят, съмърсетци насочили пушките си срещу тях и натиснали спусъците. Не само това, но когато видели, че четири-пет червени мундира паднали, радостно се развикали. Не е нужно да ви разказвам по-нататък, защото, като слуша подобни истории, човек започва да се срамува. С една дума обаче, двете страни се разгорещявали все повече и повече от този смъртоносен огън. И добре, че Долината се намирала между тях, иначе много малко щяха да оцелеят, за да ни разкажат цялата история.

А после разбойниците (които сигурно са си умирали от смях при тази пукотевица, трещяща над главите им) събрали хората си от главния вход на Долината, излезли през вратичката на Гуени, за която съвсем бяхме забравили, нападнали съмърсетци в тил и убили четирима до оръдието им. След това, докато останалите се спасявали с бягство, взели още горещото оръдие и го изтърколили в Долината. Така че от трите оръдия, с които бяхме тръгнали сутринта, само едно се върна обратно — това на девънширци, които сами го дотътриха до вкъщи.

Такъв бе тъжният край на нашето смело начинание. Всеки обвиняваше другия, а някои дори искаха да повторим всичко отначало, за да се изяснят нещата.