Ричард Блакмор
Лорна Дун (37)

XXXVII глава
ПОСЕЩЕНИЕТО НА СЪВЕТНИКА

Яздех тази вечер към къщи, съжалявах Рут и изобщо не подозирах, че всичките ми мисли ще ми бъдат необходими за разрешаването на собствените ми проблеми. Прибрах се малко след мръкнало. Сестра ми Елайза ме посрещна с думите: „Не влизай там, Джон — и посочи мамината стая, — докато не съм поговорила с теб.“

— Боже господи! Сега пък какво искаш? Човек няма секунда мира от вас.

— Не сме нито ти, нито аз хората, които можем да пренебрегнем този въпрос. Става въпрос за нещо много важно във връзка с мистрес Лорна Дун.

— Казвай веднага — извиках аз, — мога да понеса всичко, свързано с Лорна, освен едно — че не ме обича.

— Това няма нищо общо със случая, Джон. Освен това съм сигурна, че никога не би трябвало да се страхуваш от такова нещо. Вече ми е омръзнало да я слушам как непрестанно хвали безбройните ти добродетели.

— Господ да благослови мъничкото и сърчице! — казах аз. — Темата е неизчерпаема.

— В това няма съмнение — отвърна Лизи с най-сухия си глас. — И все пак времето не е подходящо за шеги. Боя се, че ти ще пострадаш най-много от цялата работа. Познаваш ли човек с телосложението на Гуени, но шест пъти по-голям от нея, с дълга снежнобяла коса, толкова гъста, че сигурна съм, никога не би могъл да я реши. Поне досега не е измислен такъв гребен.

— Тогава иди и му предложи услугите си. Досега не е имало нещо, на което не си успяла да намериш недостатъци. По описанието ти се сещам за кого ми говориш, въпреки че лично аз не съм го виждал. Кажи сега къде е моята Лорна.

— Твоята Лорна е с Ани и предполагам, че здравата си поплаква. Тя знае, че този огромен човек е тук и че иска да се срещне с нея, но отлага разговора до завръщането на милия Джон.

— По какъв отвратителен начин съобщаваш и най-дребната новина! — казах нарочно, за да й го върна. — Кой мъж ще се влюби в такава злобна котка като теб? Но стига съм се занимавал с това. Отивам да оправя работата.

Бях почти сигурен, че този човек е не друг, а Съветника, от когото се страхувах много повече, отколкото от сина му Карвър. Предчувствувах, че от посещението му могат да произлязат само злини, затова веднага отидох при Лорна и с натежало сърце я заведох право в мамината стая, за да се срещне с ужасния си посетител.

Мама стоеше до вратата и правеше реверанси от време на време, докато Съветника изнасяше реч върху държавата и земята. Престори се, че не ме забелязва, но веднага се запъти към Лорна, като й протегна и двете си ръце.

— Мило мое дете, скъпа моя племеннице! Как чудесно изглеждаш! Мисис Рид, моите почитания, въз вашия край има прекрасни неща. Никога не бих повярвал, че кралицата ни може да изглежда така царствена. Наистина, гостоприемството е най-изисканата и най-романтичната от всички добродетели. Мила Лорна, целуни чичо си, за мен това е истинско удоволствие.

— Може би за вас е така, чичо, но боя се, че сте пушили, което ще развали моето удоволствие.

— Права си, дете мое. Колко е чувствително обонянието ти! Всички сме такива. Дядо ти също беше известен със силно развитото си обоняние. Ах, огромна загуба, скъпа мисис Рид, ужасна загуба за целия край! Както казва един от нашите велики писатели — мисля, че беше Милтън, — „И никога не ще съзрем подобен нему.“

— Извинете, сър — намесих се аз, — но Милтън никога не би могъл да напише нещо толкова прекрасно и толкова просто. Това го е казал великият Шекспир.

— Грешката е моя — каза Съветника и леко се поклони. — Това трябва да е синът ви, мисис Рид, големият Джон, борец и познавач на литературата. Ех, госпожо, как всичко се промени от моята младост! Всичко е изключение на женската красота, която, струва ми се, се увеличава с всяка измината година. — Тук старият негодник се поклони на мама, която наистина изглеждаше много добре, а тя се изчерви и направи още един реверанс.

— А сега, макар че обърках поетите, не греша, когато казвам, че този млад фермер е привлякъл вниманието на нашето клето девойче. И що се отнася до мен, напълно одобрявам избора и. Аз никога не съм отдавал голямо значение на разликата в произхода или общественото положение. Сега мисля, че мога да се смятам за законен настойник на тази млада дама, макар че формално не съм имал честта да бъда определен за такъв. Нейният баща беше най-големият син на сър Енсор Дун, а следващият съм аз. И като настойник на Лорна, госпожо, аз с готовност давам пълното си съгласие тя да се омъжи за вашия син. Каква прекрасна двойка ще бъдат! И ако можем да прибавим и неговата сила към нашата…

— О, не, сър, о не! — извика мама. — Изобщо не бива да си мислите такова нещо. Той е възпитан да бъде толкова честен…

— Хм! Това променя нещата. Решителна пречка за живот в семейство Дун. Но, мисис Рид, мисля, че той ще успее да се пребори с тези предразсъдъци.

— О, не, сър! Никога не би могъл! Никога не би могъл! Още като беше толкова мъничък, сър, той не можа да открадне дори и ябълка, когато някакви лоши момчета се опитали да го накарат да краде.

— О — мрачно поклати глава Съветника, — при това положение, страхувам се, че случаят е неизлечим. Познавам и други такива. Когато стане така, положението е безнадеждно. От човек с такива разбирания няма никаква полза.

— О, не, сър, от Джон има много полза — възпротиви се мама. — Той може да върши работа за трима.

— Ставаше дума, госпожо, за полза в по-висши сфери, за сила на ума и сърцето. Главното нещо за нас на този свят е да гледаме широко на нещата. Но като говорим за сърцето, какво прави моята племенница Лорна, та не идва да ми благодари, че съм се съгласил с моминските й капризи?

След това предизвикателство Лорна излезе напред и погледна чичо си право в лицето.

— За какво трябва да ти благодаря, чичо?

— Скъпа моя племеннице, нали току-що ти казах. За това, че премахнах най-голямата пречка, която вероятно би се появила между теб и обекта на твоите чувства.

— Да, чичо, щях да съм ти много благодарна, ако знаех, че си го направил само защото ме обичаш, и не бях толкова сигурна, че има все още нещо, което криеш от мен.

— Съгласието ми — каза Съветника — заслужава още по-големи похвали за това, че е още по-великодушно и искрено, тъй като пред лицето на един съществуващ факт някои по-слаби умове биха сметнали бракосъчетанието ви за невъзможно.

— За какъв факт става дума и трябва ли да науча за него, сър? — попита Лорна.

— По мое мнение, да, добра ми племеннице. Според мен той ще осигури една прекрасна основа за непоклатимата хармония във вашия брак. Вие, и двамата толкова млади, ще имате рядкото преимущество да започнете съпружеския си живот с една тема, която бихте обсъждали с еднакъв интерес винаги, когато взаимно си омръзнете…

— Не ви разбирам, сър. Не можете ли да ми кажете направо за какво става дума?

— Мило мое дете, по този начин подклаждам нетърпението ти. Любопитството е най-мощният женски инстинкт и съответно и най-забавният. Но щом си решила да научиш моите силни истини, ето ги: твоят баща уби бащата на миличкия Джон, а бащата на миличкия Джон уби твоя баща.

След тези думи Съветника се облегна назад и заслони очи от светлината на свещите. Той беше от тия хора, които предпочитат да наблюдават, вместо да бъдат наблюдавани. Лорна обаче дойде да потърси помощ при мен и аз отидох при нея, а мама изгледа и двама ни.

Почувствувах, че трябва да кажа нещо, затова обвих с ръка кръста на любимата си и я заведох при Съветника.

— Съветнико Дун — казах аз, — вие знаете много добре, че сър Енсор Дун даде своето съгласие, сър. — Не знам откъде ми дойде на ума точно това.

— Съгласие за какво, добри фермере Джон? Да се избият един друг?

— Не, сър, не за това, дори и да се е случило, което не ми се вярва. Но за любовта между Лорна и мен, която вашата история няма да разруши, освен ако няма и други доказателства, вън от думите ви. А дори и да има, тази история никога няма да я разруши, стига и Лорна да мисли като мен.

Девойката леко ме докосна, като че ли искаше да ми каже: „Прав си, мили. Още малко му дай да разбере.“ Аз обаче не продумах нищо повече, тъй като добре знаех, че твърде многото приказки само объркват работата.

Мама ме изгледа с удивление, понеже самата тя беше прекалено изненадана, за да говори, а в очите на Съветника припламна страшен гняв, който той се опита да прикрие.

— Джон Рид! — извика той, като протегна едната си ръка. — Нима такава е твоята любов? Нима това са нещата, с които си свикнал?

— Ваша милост — отвърнах му, — откак родът Дун се засели в Ексмур, никакво злодеяние не може вече да ни учуди. Дотогава не бяхме чували за престъпления, освен някой да задигне кесия или да пререже гърлото на чужда овца, но тогава нещастникът винаги биваше обесен. Но откакто дойдохте вие, свикнахме на всичко.

— Ах, негоднико! — извика Съветника, а цветът на лицето му съвсем се промени от силния гняв. — Ах ти, долен, мръсен селянин, ти ли осъждаш живота на нашите хора! Нима трябва да прекарам времето си в спор с този селски тъпанар?

— Ако ваша милост благоволи да ме изслуша — отвърнах аз много скромно, тъй като не желаех да говоря рязко пред Лорна, която не сваляше погледа си от мен, — има много неща, които могат да се кажат, и без да се спори. Освен това аз никога не бих се осмелил да споря с учен човек като ваша милост. На първо място, струва ми се, че ако нашите бащи толкова силно са се мразели, от това никой не е спечелил — те само взаимно са се унищожили и този факт в никакъв случай не е причина ние да не постъпим по-мъдро от тях и да не помирим нашето поколение с добра воля и любов.

— Лорна Дун — каза сурово Съветника, — не стой до наследника на бащиния си убиец, а ми кажи със собствените си уста дали смяташ това убийство за нещо приятно.

— Вие знаете и без да ви го казвам — отвърна тя много тихо, но без да пуска ръка ми, — че макар и да бях свикнала с всякакви злодейства, живеейки сред благите си роднини, все още не съм загубила напълно чувството си за добро и зло, та да приема думите ви с лекотата, с която ги произнесохте. Според вас това е една щастлива основа за бъдещия ни съюз. Аз лично не съм напълно убедена в това, нито пък изобщо вярвам, че има някаква истина в цялата тази история. В нашата щастлива Долина девет десети от това, което се казва, е лъжа, а и вие винаги сте заявявали, че няма голяма разлика между истината и лъжата. И без да имам някакви намерения да ви излагам, скъпи чичо, най-учтиво отказвам да повярвам и на една-едничка думичка от това, което говорите. А дори и да се докаже, че е истина, единственото, което мога да заявя, е следното: ако моят Джон ме иска, аз ще съм негова завинаги.

Тази дълга реч беше прекалено много за нея. Беше надценила силите си и способността си да поддържа ироничен тон. Лорна падна в ръцете ми, които отдавна я очакваха.

— Ах ти, Стари разбойнико — извика мама и размаха юмрук към Съветника. — Каква е ползата от аристокрацията, ако върши такива работи! Махай се оттук! Знаеш думи, с които да нараниш, но не и такива, с които да излекуваш. Подай ми онова шише, ако имаш ръце. Каква е ползата от тези Съветници?

Видях, че милата ми майчица се беше поувлякла в гнева си, а Съветника се отдръпна назад и като че ли малко съжаляваше за станалото, макар че съвсем не беше от тези хора, които се срамуват от себе си.

— Мое любимо, скъпо дете — надвеси се мама над Лорна по начин, който никога няма да забравя, дори да доживея до дълбока старост. — Чедо мое хубаво, нито дума от това не е истина. Вие с Джон сте създадени един за друг независимо от пречките, които могат да възникнат между вас. Агънцето ми, погледни ме, кажи ми нещо. Тук е твоят Джон и аз, а Съветника да върви по дяволите.

Бях удивен от мамините думи, защото тя съвсем не беше такъв човек; и точно защото толкова се самозабрави, я заобичах още по-силно. В следващия миг дотича Ани, а след нея и Лизи, като че ли инстинктът им беше подсказал, че има нужда от тях. А макар и безсърдечен злодей, Съветника беше добре възпитан. Той излезе от стаята и ме повика да го последвам — нещо, което направих с удоволствие, след като се видях заобиколен от толкова много жени.

Отидохме в кухнята, където му налях чаша силно уиски с гореща вода и го почерпих с една от пурите на безстрашния Том Фагъс, защото в момента този Дун беше наш гост и бяхме длъжни да се отнасяме с него като с гост. Докато пушеше, той ми казваше какво мнение има за жените изобщо и че винаги установява колко били неразумни.

— Ето това им е най-лошото — каза старият човек през дима от пурата си, — щом започнеш да разговаряш разумно с една жена, тя се ядосва. Напълно безсмислено е да очакваш от нея да реагира логично на някой разумен довод.

— Сигурен съм, че в нищо не съм сигурен, сър — отговорих му аз с любимата си фраза, тъй като винаги беше вярна. — Както виждате, съвсем не познавам жените, освен майка си и сестрите си.

— И тях не познаваш, синко — каза Съветника, който вече беше изпил чашата си. — Ако успееш да разбереш майка си и сестрите си, ха, че ти си ги разбрал всичките. А сега по нашия въпрос, Джон — продължи той, след като пресуши до дъно и втората чаша. — Като ви гледам така, вие сте ужасно добри хора. Вместо да ме предадете на войниците, както бихте могли да сторите, вие правите всичко възможно да ме напиете.

— О, не, сър. Нищо подобно, ваша милост. Да ви приготвя още една чашка? Толкова рядко до огнището ни сяда такъв голям джентълмен. Само искам да ви се извиня, сър, че сестра ми Ани не може да ви сервира нищо тази вечер.

— Синко — отвърна Съветника и застана до огъня, за да докаже, че е трезвен, — тази вечер смятах да ви нападна, но вие коренно изменихте намеренията ми, и то не защото сте много изкусни или защото много ви обичам, а защото най-простичко ме възприехте като човек, на когото може да се вярва, и го съчетахте с уюта на дома си, с хубаво вино и тютюн. Не си спомням откога не съм се чувствувал толкова добре.

— Ваша милост ме кара прекалено много да се гордея, защото от всички неща, които ни радват и ни помагат да спим добре нощем, най-главното е да сме угодили добре на госта си.

— Тогава заслужаваш добър сън нощес, Джон, защото на мен не е лесно да се угоди. И макар че моето семейство днес не заема това положение, което имаше някога, все още съм дотолкова джентълмен, че да остана доволен, когато добри хора са се опитали да ми угодят.