Ричард Блакмор
Лорна Дун (36)

XXXVI глава
ЕДНА РАДОСТНА И …ТЪЖНА СРЕЩА

Това, за което най-страстно си мечтаех (както до този миг всички вече са успели да разберат), беше да се оженя за Лорна колкото е възможно по-скоро, ако тя няма никакви възражения, и после така здраво да се заловя с фермата, че да храня цялото ни семейство. Смятах, че това няма да е никак трудно, понеже Ани скоро щеше да си замине, а някой можеше да хареса и малката Лизи (която се превръщаше в чудесна девойка, макар и не чак колкото Ани). Освен това бяхме почти сигурни, че след толкова много сняг ще имаме добра реколта от жито и сено, ако изобщо имаше нещо вярно в поговорката:

„Един фут дъжд

убива всичко изведнъж,

но три фута сняг

го карат да израсне пак.“

И макар че бяхме загубили доста животни, не бяхме загубили пари, защото цените се вдигнаха неимоверно. Колкото и искрено да мърморехме, а по едно време и наистина да си вярвахме, че ни очаква глад, не съм убеден, че в крайна сметка след тази зима не бяхме по-добре нахранени, по-богати и по-мъдри…

Мама обаче твърдеше, че Лорна все още е твърде млада, за да мисли за женитба. А имаше и друго затруднение — изповядвахме различни религии. Ние сме били протестанти още от времето на кралица Елизабет, тъй че девойката първа трябваше да смени вярата си и да се научи да мрази католиците. Лорна обаче нямаше никакви намерения да сменя вярата си. Каза, че ме обича, но не желае да си сменя вярата, и ако аз я обичам, защо трябва да сменям нейната? И да си кажа правичката, не намирах голяма разлика между двете религии.

Когато снегът се стопи и пастор Боудън отново се появи, Лорна дойде в църквицата ни и каза, че много й харесало. Тази събота всички от нашата енория, които можеха да вървят, и половината от околните на Оър енории дойдоха в нашата църква. Хората, които не смееха да се доближат до нас, когато разбойниците ни заплашваха с огън и куршуми, сега бяха дошли, облечени в най-хубавите си дрехи, за да видят как една дама от рода Дун отива на църква. Лорна обаче изобщо не се притесни, тъй като и през ум не й минаваше, че хората са дошли да гледат нея.

Вероятно съм споменал някъде, че бяхме поканили малката Рут Хъкабак да прекара коледните празници с нас. „Наш дълг е, мили мои деца — неведнъж ни беше казвала мама, — да прощаваме и да забравяме. Дори ако малката Рут не се е държала според очакванията ни, на момиче с толкова много пари трябва да се правят големи отстъпки. Тя е възпитана по съвсем друг начин от нас. Рут може да ни бъде много полезна и аз смятам, че сме длъжни да извиним малкия й изблик на гняв.“

И тъй като вече нямаше опасност да нападнат къщата ни, а и раната на челото ми заздравяваше, помолиха ме да отида и да навестя Рут. Така че една прекрасна пролетна сутрин, когато въздухът ехтеше от песни, яхнах коня и се отправих към Далвъртън, добре запасен с храна и оръжие.

Някъде около два часа преди пладне спрях пред вратата на вуйчо Бън и силно потропах. Рут сама дойде да ми отвори и много мило се изчерви. Похвалих я за добрия й вид и тя се изчерви още повече. Имаше прекрасни очи и човек можеше напълно да й се довери. Харесвам, когато една млада жена е упорита, стига да е сигурна, че е права. И ако любовта не ме беше изпратила право при Лорна, може би щях да се влюбя в Рут.

— Използувам привилегията, мис Рут, да те поздравя като братовчед — и след тези думи я целунах. Направих го от уважение, от учтивост и понеже познавах лондонските нрави, но Рут се изчерви така силно и ме погледна с такъв блеснал поглед, че се засрамих от себе си. От друга страна, мама ми беше казала (когато момичетата ги нямаше наоколо) да направя всичко само и само Рут да остане доволна, така че се опитвах да изпълнявам нарежданията й.

До този миг Рут не беше чула нито дума за Лорна, затова, когато ме въведе в кухнята (където всичко изглеждаше чудесно), ми каза, че е много щастлива да ме види, като при всяка дума се изчервяваше все повече и, повече. А аз не свалях очи от нея и си мислех колко е добра и колко светла и чиста е кухнята й. Един-два пъти се опитах да й обясня точно как стояха нещата в „Могилата на дъждосвирците“, как се бихме и разгромихме рода Дун и как бяхме задържали тяхната кралица. Но Рут някак все се объркваше в толкова много имена, така че не успях да я накарам да разбере намеците ми за Лорна, нито пък коя е Гуени Карфакс. Единственото нещо, което искаше да чуе, бяха новини за Сали Сноу. Какво повече можех да направя?

Попитах братовчедката Рут (както всички я наричахме, въпреки че роднинската ни връзка беше много далечна) какво прави вуйчо Бън и защо вече не чуваме нищо за него, нито пък той се обажда. Отговори ми, че просто сама не знаела какво да мисли за поведението на дядо си през последната половин година. Много често излизал от къщи по всяко време на деня и нощта и никой не знаел къде ходи и кога се прибира. Освен това се обличал като обикновен работник. Най-лошото от всичко обаче било, каза ми със сълзи на очи тя, че нещо силно измъчвало клетия стар джентълмен.

— Това ще му съкрати живота, братовчеде Рид. Вече от нищо не изпитва удоволствие. Само пуши с лулата и се взира в някакви кафяви камъни, които вади от джобовете си. А търговията, с която толкова се гордееше, сега напълно е оставил на главния си продавач и на мен.

— А какво ще стане с теб, скъпа Рут, ако със стареца се случи нещо?

— Съвсем не знам — каза тя просто — и не мога да понеса мисълта за това. Предполагам, че всичко зависи от скъпия ми дядо.

— Това зависи само от теб, Рут, тъй като целият свят ще те ухажва.

— Точно това никога не бих могла да понеса. Когато ме е заплашвал с бедност, както прави понякога, винаги съм му казвала, че ако има нещо, от което се страхувам повече и от бедността, това е да бъда богата наследница. Само че не мога да го накарам да ми повярва. Не е ли странно, братовчеде Рид, че не мога да го накарам да ми повярва?

— Не е никак странно — отговорих аз, — като се има предвид колко много цени парите. Нито пък някой друг би ти повярвал, ако не погледне в честните ти хубави очи, мила.

Казах точно това, което мислех, и не вложих в думите си никакво друго значение. Това, което винаги съм харесвал в Рут, беше спокойният й открит поглед и красивите й кафяви очи. Но сега девойката ги сведе и се извърна настрани, без да ми отговори.

— Ще отида да нагледам коня си — казах, за да сменя темата.

Вуйчо Рубън не се върна за обяд. Затова обядвахме сами, единствено в компанията на главния продавач, мъж над петдесетте на име Томас Кокрам. Стори ми се, че той самият имаше сериозни намерения спрямо малката Рут.

Когато се нахранихме, Рут много хитро се отърва от Томас Кокрам. Не му даде дори и чаша вино, а го изпрати да проверява някакви сметки, преди да се е върнал дядо й.

После се обърна към мен и простичко ми каза:

— Много си яздил днес, братовчеде Рид, и още много път те чака на връщане. Какво ще каже скъпата ми леля Рид, ако те пусна да си вървиш, без да си се подкрепил? Всички ключове са в мен, а както твърдят хората, дядо имал най-хубавите вина в Западна Англия. Какво вино предпочиташ, от Опорто или от Херес?

— Не ги различавам, прекрасна братовчедке, освен по цвят, но „Опорто“ звучи някак по-тежко и по-благородно. Да опитаме с него.

И доброто същество излезе, за да се върне с тъмна бутилка, цялата покрита с прах и паяжини. Отвори я и наля искрящо розово вино със сладкия дъх на свежи теменужки. Нещо, което толкова ми хареса, че съвсем не забелязвах как минава времето. И макар че прекрасната ми братовчедка не пожела да си налее втора чаша, тя непрекъснато доливаше моята, така че нито веднъж не я видях празна, колкото и големи усилия да полагах.

— Какво е една капчица вино за такъв голям и силен мъж като теб, братовчеде Рид? — рече тя, а румените й страни я правеха да изглежда още по-красива. — Чувала съм те да казваш, че главата ти е толкова дебела — а според мен и толкова бистра, — че никакво вино не би могло да я размъти.

— И това е точно така — отговорих, — но каква вълшебница си, скъпа Рут, да се сетиш за това точно сега!

— О, аз помня всяка твоя дума, която съм чула, братовчеде Рид, защото, как да ти кажа, имаш много плътен глас и говориш толкова малко. А сега трябва да отворя още една бутилка.

— Е, щом трябва… Да ти кажа, мила, не понасям невъзпитаните хора. И колко години казваш, че ще навършиш на следващия си рожден ден?

— Осемнайсет, скъпи Джон — каза Рут и ми достави такова удоволствие, като ме нарече „Джон“, та чак ми се прииска да я целуна. Внезапно обаче се сетих за моята Лорна и как щях да се вбеся, ако видех някой мъж да се отнася така с нея, затова се облегнах назад и зачаках другата бутилка.

— Спомняш ли си как танцувахме онази нощ? — попитах, докато я отваряше. — Ще дойдеш ли да потанцуваме пак на сватбата ми, братовчедке Рут?

Тя едва не изпусна бутилката. После, след като ми напълни чашата, промълви, силно пребледняла: „Какво ме питаше, Джон Рид?“

— Нищо съществено, Рут, просто ние всички много те обичаме. Възнамерявам да се женя колкото е възможно по-скоро. Ще дойдеш ли да ни помогнеш?

— Разбира се, че ще дойда, братовчеде Рид, ако… ако дядо може да се справи с търговията без мен. — И отиде до прозореца, опитвайки да представи въздишките за прозявки.

Що се отнася до мен, аз просто не знаех какво да правя. Помислих обаче и реших, че ако съм мъж на място, трябва да й кажа всичко. Тя дори не беше попитала за името на бъдещата ми съпруга. Може би мислеше, че е Сали.

Затова й разказах как от дълги години обичам Лорна, въпреки многобройните трудности и опасности. Колко клета и безпомощна беше тя, съвсем сама на този свят, и колко тъжна беше младостта й, докато най-после не я бях завел в къщи. И за много други неща й казах. Рут през цялото време ме слушаше, без да промълви нито дума и без нито веднъж да ме погледне, затова познах, че плачеше. А после, когато свърших разказа си, ме попита много тихо и нежно, но без да ми показва лицето си:

— А тя обича ли те, братовчеде Рид? Казва ли, че те обича с… цялото си сърце?

— Разбира се, че ме обича. Нима смяташ, Че човек като нея не е способен на такова нещо?

Рут не каза нищо повече. Прекоси стаята, преди да успея да я погледна, застана зад стола ми и нежно ме целуна по челото.

— Надявам се, че ще бъдеш много щастлив с… искам да кажа, в новия си живот — прошепна тихо тя, — толкова щастлив, колкото само ти заслужаваш, толкова щастлив, колкото само ти можеш да направиш другите около себе си. О, боже, колко съм немарлива. Толкова се срамувам, защото непрекъснато си мисля за дядо и това помрачава настроението ми. Ти ми разказа такъв прекрасен романс, а аз не ти налях дори една чаша вино. Ето, налей си сам, скъпи братовчеде, а аз ще се върна след минутка.

Тя излезе от стаята и когато се върна, човек вече не би познал, че е плакала; само ръцете й бяха студени и трепереха и ми каза да си налея още вино.

Вуйчо Рубън не се появи въобще и Рут, която ми беше обещала, че ще ни гостува две седмици, сега, преди да си тръгна, каза, че не можела и да си помисли да остави дядо си сам. Може би решението й беше правилно и аз не настоявах повече.