Ричард Блакмор
Лорна Дун (35)

XXXV глава
ДЕВОЙКИ НА ПОСТ

Нямаше голяма вероятност разбойниците да нападнат къщата ни, преди да е изгряла луната, тъй като беше твърде опасно да се пресича наводнената Долина в тъмното. Въпреки всичко обаче направих голяма глупост, че заспах на поста си. Можех да се събудя и в легло от пламъци, ако не беше Лорна. Лекото докосване на ръката й ме събуди. Скочих и грабнах тоягата, готов да цапардосам някого.

— Кой е там? — извиках.

— Нима се каниш да ме удариш, скъпи? — отговори гласът, който толкова много обичах. — Сигурна съм, че след един твой удар никога няма да стана отново, Джон.

— Скъпа моя, ти ли си тази, която не изпълнява заповедите ми? — извиках аз. — Незабавно се прибирай в къщи. И си излязла без нищо на главата.

— Как бих могла да заспя, когато всеки миг могат да те убият под прозореца ми? А сега вече наистина е опасно, тъй като пътят добре се вижда.

Видях, че говори истината. Луната се беше вдигнала високо и ярко осветяваше всички наводнени долини. Да се спи повече, би могло да означава смърт, и то не само за мен, но и за всички нас.

— Стражата зад къщата спи дълбоко — продължи тя. — Гуени, която ме изведе и придружи дотук, вече два часа го слуша как хърка. Според мен трябва да пазят жените, защото не са толкова изморени. Къде мислиш, е малката Гуени в момента?

— Не вярвам да е отишла в Долината на Дун! — Там е работата обаче, че не бях сигурен, защото можех всичко да очаквам от безстрашната корнуолска девойка.

— Не — отвърна Лорна, — въпреки че искаше и това да направи. Качила се е ей там, на онова дърво, откъдето добре се вижда Долината, която в момента е толкова широка, че на лунна светлина се вижда до половин миля разстояние. Ако пресекат, със сигурност, ще ги забележи и ще може да ни съобщи навреме.

— Какъв срам! — извиках аз. — Мъжете да спят, а девойките да са войници! Аз ще се кача на онова дърво, а Гуени ще изпратя при теб. Върни се в леглото, мила моя, ще внимавам повече да не заспивам.

— Не ме отпращай, скъпи Джон — каза Лорна много тъжно. — Ние с теб сме били заедно в много по-големи опасности.

— Не мога да те оставя тук, това е изключено. Мислиш ли, че бих могъл да се бия, като знам, че си изложена на куршумите, Лорна? Ако приемаш нещата така, най-добре е да отидем в стаята с ябълките, да се заключим вътре и да ги оставим да подпалят цялата ферма.

Видях как при тези думи Лорна се засмя, а после каза:

— Прав си, Джон. Вместо да помогна, само ще навредя. Ще вляза вътре, въпреки че не мога да си легна. Но искам да ми обещаеш едно нещо, миличък Джон. Че доколкото можеш, ще стоиш настрана, нали, заради мен.

— В това можеш да бъдеш напълно сигурна, Лорна. Ще ги застрелям всичките иззад сеното.

— Точно така, скъпи — отвърна тя, като нито за миг не се съмняваше, че мога да го сторя. — Само да не си помислиш да се качваш на онова дърво, Джон, толкова е опасно.

— Добре. На дървото няма да се качвам, понеже разбойниците ще ме забележат веднага. А сега, прибирай се вътре, скъпа, и без повече приказки. Колкото повече стоиш тук, толкова повече ще искам да те задържа.

— Да те пази бог, моя любов — каза тя и изтича към къщата. След това метнах пушката на рамо и реших да се разхождам до сутринта, защото се срамувах от нехайството си.

Не се наложи обаче да дежуря много дълго. Докато обикалях копите и конюшните и от време на време подсвирквах на Гуени, застанал под дървото, девойката сама слезе долу и каза: „Десет души току-що се прехвърлиха през реката. Сега пълзят покрай плета. Бих могла да застрелям поне трима, ако имах пушката ти, млади човече.“

— Нямаме време за губене, Гуени. Тичай в къщи и предупреди мистър Стикълс и останалите мъже, а аз ще остана тук да пазя сеното.

Може би грешах, като отдавах такова голямо значение на копите, но не исках да им дам възможност после да се хвалят, че са ни изгорили сеното. Затова се скрих зад една копа люцерна с тоягата в ръка и пушката наблизо.

Разбойниците влязоха в двора ни така спокойно, все едно че ги бяхме поканили, като преди това извадиха портата от пантите й. После най-нахално отвориха вратите на конюшните, натириха добрите ни коне навън и завързаха собствените си на техните места. Междувременно вече виждах как войниците ги дебнат в сянката на къщата и очакват заповедта за стрелба. Джереми Стикълс обаче ги държеше в готовност, докато врагът съвсем се приближи.

— Двама от вас, ленивци такива, да отидат — това беше плътният глас на Карвър — и да ни осигурят светлина, на която да им прережем гръкляните. И запомнете само едно — ако някой докосне Лорна, ще го убия на място. Тя е моя. Има още две момичета, които, ако искате, можете да вземете. А съм чувал, че и майката все още си я бивало. Твърде дълго търпяхме нахалството на тези селяни. Избийте мъжете и децата до крак и изгорете това проклето място.

Докато говореше, повдигнах пушката и я насочих към сърцето му. Прицелих се точно като самата смърт. Ако натиснех спусъка, Карвър Дун щеше да спре да диша завинаги. И въпреки всичко — ще ми повярвате ли? — не бях способен да го натисна. Никога не бях отнемал човешки живот нито пък бях наранявал някого, ако не се смятат дребните ожулвания при срещите по борба. Затова свалих пушката и хванах тоягата, което ми се видя по-човешко.

Скоро двамата младежи се приближиха към мен със запалени факли в ръце. Единият беше решил да подпали копата люцерна на не повече от ярд от мен, затова димът от факлата му ме прикри. Ударих го по лакътя и ясно чух как изпращя счупената кост. Той изрева от болка и падна на земята, като изпусна факлата си. Другият го гледаше удивен, понеже все още не ме беше забелязал, докато му грабнах факлата от ръката и го ударих с нея през лицето. Той се хвърли към мен, но аз му приложих една хватка, която знаех от борбата, и като го тръшнах върху другаря му, счупих ключицата му.

Този малък успех така ме окуражи, че бях склонен да изляза и да предизвикам Карвър Дун, но знаех, че ще ме застреля, без много да му мисли. Какво е човешката сила, сравнена с мощта на пушката? Освен това си спомних и за обещанието, което бях дал на Лорна, а кой щеше да я защити, ако злодеите се отървяха от мен?

Докато се двоумях, припламна огън, освети къщата и я обви в кафяв дим. По заповед на Джереми Стикълс шестима от нашите бяха стреляли по разбойниците, които се приближаваха на лунната светлина. Двама паднаха, а останалите се спряха и се чудеха какво става. Не бяха свикнали на подобни работи.

Аз самият не можех да се сдържам повече, затова пресякох двора и се приближих до Карвър, когото разпознах по ръста. Хванах го за брадата и казах: „Ти смяташ ли се за мъж?“

За миг той беше така учуден, че нищо не можа да ми отговори. Предполагам, че досега никой не се беше осмелявал да го гледа по този начин, и той разбра, че е срещнал своя равен, а може би и по-силен противник.

— Карвър Дун — казах много спокойно, — запомни това предупреждение! Ти ме презря и се прояви като глупак. По сръчност може би не мога да се меря с теб, но не и по мъжество. Ти си злодей! Затова легни в калта!

Казах тези думи и го проснах по гръб с пета — номер, известен само на борците. Като го видяха на земята, останалите побягнаха, макар че един стреля по мен. Някои успяха да си вземат конете, преди нашите мъже да дойдат, а някои си заминаха без тях. Между последните беше и Карвър Дун, който се изправи, докато се опипвах (понеже имах някаква малка рана) и се отдалечи, като ругаеше.

Спечелихме шест чудесни коня и двама млади пленници — тези, които бях повалил край сеното. Останаха и двама мъртви разбойници, които погребахме в църковния двор без всякаква служба. От моя страна бях много благодарен, че не аз съм причинил смъртта им. Да лежи на съвестта ти отнет живот, независимо дали човекът е заслужавал смъртта, или не, е най-тежкият от всички товари.

Исках да подгоним враговете и да се опитаме да пленим още някой, но Джереми Стикълс не разреши, тъй като според думите му цялото преимущество щяло да бъде на тяхна страна. Може би имало втора банда, готова да нападне къщата, да я изгори и да отвлече жените, ако ги оставим незащитени. Когато постави така въпроса, с радост приех решението му. Едно нещо обаче беше сигурно: родът Дун никога не беше получавал такъв удар от деня, когато се бяха превърнали в „Царете на Ексмур“. Знаех, че Карвър Дун ще обвинява хората си в нехайство (което в действителност беше негово). В същото време всички останали щяха да си помислят, че такова нещо никога не се беше случвало, докато старият сър Енсор беше жив, и че то е резултат от лошо ръководство.

Просто не можех да определя кой се суетеше повече около нищожната ми рана — мама, Ани или Лорна. Направо се срамувах, че се отнасят с мен като със сукалче. Куршумът беше одраскал слепоочието ми точно над веждата и барутът ме беше пообгорил. Затова раната изглеждаше много по-лоша, отколкото беше всъщност — но промивките, бинтоването и сълзите така ме засрамиха, че не смеех да погледна Стикълс в очите. Без да чака никаква заповед, Стикълс изпрати пленниците в затвора в Тонтън. Аз лично бих ги пуснал, ако ми обещаеха, че ще се поправят, но мистър Стикълс каза: „Не така“, и заяви, че безнадеждно съм изостанал от времето и нищо не знам от конституцията. И понеже не аз бях този, който можеше да противоречи на кралския пратеник, оставих ги да заведат пленниците в Тонтън, където и двамата бяха обесени.

Същия ден получихме такова силно подкрепление от бреговата стража, че вече не само че не се плашехме от повторна атака, ами дори взехме да си мислим да нападнем разбойниците, без да чакаме обучените отреди. Това обаче означаваше да се бием във вода, тъй като долините все още бяха наводнени, затова решихме да изчакаме и да наблюдаваме Долината на Дун, докато водата отново спадне.