Ричард Блакмор
Лорна Дун (30)

XXX глава
НЕ ТОЛКОВА СКОРО

Когато тръгнах през хълмове и долини (които сега много не се различаваха), най-многото, което се надявах да направя, беше да се изкача на върха на хълма и да погледна към Долината на Дун.

През искряща белота, която почти ме ослепяваше, край дървета, опънати под тежестта на снежния си товар, успявах да мина, като ту се пързалях, ту вървях през места, където всеки с обикновени обувки би потънал. И макар че всяка нощ сковаваше жесток студ, върху снега нямаше твърда корица, защото той изобщо не се топеше. Беше пухкав и лек, като че ли току-що беше навалял. Там, където нямаше преспи, дълбочината му достигаше най-малко до три фута, а преспите бяха по двайсет, трийсет, петдесет, а даже и по сто фута дълбочина.

Най-после се добрах до своята наблюдателница (както бях започнал да наричам този хълм) и погледнах надолу към красивата Долина на Дун, която през лятото приличаше на зелена ваза, но сега снегът я беше затрупал до средата на заобикалящите я хълмове, така че наподобяваше огромен бял леген. Не се виждаше нито един стрък зелена тревица, нито едно черно клонче. Всичко беше бяло.

За мен това беше голяма изненада, тъй като винаги си бях мислил, че тази долина никога не замръзва. И чак сега ме порази мисълта, че може би прозорецът на Лорна не можеше да се затвори точно както и моят и че може би й са нужни одеяла. И веднага закопнях още същата секунда да отида при моята Лорна. Наоколо не се виждаше нито един Дун, а и се съмнявах, че съществува пушка, способна да изгърми в такова време. И като знаех, че никой не може да ме настигне (освен ако няма снегоходки като моите), реших да се плъзна надолу по скалите и смело да отида при Лорна.

Снегът отново заваля, което много помогна на плановете ми, тъй като беше толкова гъст, че можеше да заслепи всеки човек, който не прекарва повечето от времето си навън — нещо, което напоследък бях правил дни наред. Опрях хубаво гърба и лактите си в пряспа, навеяна върху една канара, и започнах да се спускам. Преди да успея да помисля, със замах се приземих в друга пряспа, на дъното. Снегоходките ми не позволиха да затъна и аз скоро отново бях на крака. После, без да се боя от никого, смело тръгнах през Долината.

Ако Лорна погледнеше от прозореца, никога нямаше да ме познае с тези снегоходки на краката и овчи кожух на гърба, целият покрит със сняг. Къщата беше отчасти затрупана, макар и не чак толкова колкото нашата. Заслепяващият сняг ме караше да се чувствувам в безопасност, затова първата ми работа беше да прегледам всички прозорци, за да разбера дали тя е вътре, или не. Но понеже стъклата бяха покрити с дебел лед и нищо не се виждаше, бях принуден да отида до вратата и да почукам, въпреки че се боях да не видя дулото на някоя пушка. Това обаче не стана. Чух топуркането на крака, шепот, а после един писклив глас извика през ключалката: „Кой е там?“

— Само аз, Джон Рид — отвърнах. После чух лек смях, още шепнене и накрая вратата се открехна няколко инча и тънкият глас отново се обади:

— Пъхни си пръста вътре, млади човече, за да видя златния пръстен. Но внимавай, ако не е този, който трябва, никога вече няма да го изтеглиш.

Засмях се на зловещата Гуенина заплаха и показах пръста си през отвора. Тя ме пропусна да вляза и със светкавична бързина отново залости вратата.

— Какво означава всичко това, Гуени? — попитах, докато плъзгах по пода огромните си снегоходки.

— Означава то, много работи означава, и все лоши — отговори момичето. — Затворили сме се тук, гладуваме и не смеем никого да пуснем. Ех, ако ставаше за ядене, млади човече, почти бих се справила с теб.

Така се уплаших, като видях очите й, пълни с вълчи глад, че успях само да кажа: „Велики боже!“ После измъкнах голям комат, който бях взел в случай на нужда, и го пъхнах в ръцете и. Тя го сграбчи като прегладняло куче и изтича с него зад ъгъла, без съмнение при младата си господарка. Междувременно аз си свалих снегоходките и се чудех защо Лорна не идва при мен.

Скоро Гуени ме повика. Заварих моята мила неспособна да промълви нито дума. Гладът, студът и вълнението от моето пристигане й бяха дошли твърде много. Беше припаднала и седеше отпусната на един стол, бяла като снега наоколо. Гуени се опитваше да напъха коричка хляб между устните й.

— Донеси вода или сняг! Не знаеш ли какво е припадък, глупаво момиче?

— Никога не съм чувала за такова нещо в Корнуол — каза тя. — Да не е нещо като кръвоизлив?

— Иди да изядеш хляба, донесъл съм още.

Като чу, че имам още, прегладнялото дете не можа да устои повече, разкъса комата на две и погълна половината още преди да съм успял да свестя моята Лорна.

— Не вярвах, че някога пак ще те видя, Джон — каза тя. — Бях решила да умра, да умра, без да знаеш.

После ми подаде тънката си ръка и аз не можах да устоя и да не я целуна.

— Но, Лорна — казах, преструвайки се на весел, — ти не ме обичаш дори колкото Гуени. Тя поне искаше да ме изяде.

— И ще го направя, преди да съм свършила, млади човече — отвърна Гуени, смеейки се. — Идваш тук с тези червени бузи, които ни карат да си мислим за пържоли.

— Изяж си твоето парче хляб Гуени. За господарката ти съм донесъл нещо по-хубаво. Погледни, Лорна, не, помириши по-напред. Ани го е правила, което е залог, че е хубав.

И тогава им показах големия стафидов пай, увит в кърпа, и им обясних как се прави. Лорна обаче отказа дори да го опита, преди да ме целуне и да пъхне един залък в устата на Гуени. И чак след като изядоха целия пай, ги помолих да ми обяснят какво означава всичко това.

— Това означава, че положението е много печално — отговори Лорна — и аз не виждам никакъв изход. И двете трябва да гладуваме, докато не им позволя да правят с мен каквото си поискат.

— Тоест, докато се омъжиш за Карвър Дун, което бавно ще те убие.

— Бавно! Не, Джон, много бързо. Мразя го така неудържимо, че и за по-малко от седмица би ме убило.

— В това няма никакво съмнение — каза Гуени. — Тя го мрази, но не и на половината, колкото аз.

Заявих им, че това положение повече не може да се търпи, нещо, с което се съгласиха, но не виждаха никакъв изход. Дори и Лорна да решеше да дойде да живее с мен в „Могилата на Дъждосвирците“, отвсякъде бяхме заобиколени със сняг, висок като планина, а как една крехка девойка можеше да го прегази?

След това заговорих аз, с пълното съзнание, че това е много сериозно начинание за всички ни и че може да ми подпали къщата: „Ако гарантирам безопасността ти и ако това може да стане без някаква заплаха и големи трудности, ще дойдеш ли с мен?“

— Разбира се, скъпи, — каза моята красавица с усмивка. — Аз нямам друг избор, Джон. Или трябва да дойда с теб, или да умра от глад.

— Гуени, имаш ли достатъчно смелост за това? Ще дойдеш ли с твоята господарка?

— А нима бих могла да остана? — извика Гуени с достатъчно красноречив глас.

И така, започнахме да кроим планове. Бях силно възбуден. Сега вече нямаше смисъл да се отлага. Ако нещо изобщо трябвате да стане, то трябваше да става бързо. Съветника беше този, който бе наредил, след като всичките им планове се провалили, да не се дава храна на племенницата му, докато не му се подчини. Той и Карвър наблюдавали къщата на смени, за да са сигурни, че никой не се приближава. Но тази вечер били заети с приготовленията на голямото тържество в чест на новия главатар.

— Ела до този замръзнал прозорец, Джон, да ги видиш как палят огъня — каза Лорна и започна да разтапя малка дупчица в леда, през която можех да надникна.

Далеч надолу до потока (или по-точно до замръзналото корито на потока) видях червен огън. Той смело се издигаше нагоре, като пламъците ту се разделяха на много езици, ту се сгромолясваха и политаха отново.

Стори ми се, че това ще е голяма пречка за нашите планове. Този огромен огън щеше да освети цялата Долина. Отначало бях склонен да отложим начинанието за някоя друга нощ, но като помислих още веднъж, разбрах, че ще съм най-големият глупак, ако се откажа. Защото, каква възможност, господи! След около три часа всички разбойници, разбира се, щяха да бъдат пияни и колкото по-напредваше нощта, толкова по-пияни щяха да стават. А пък огънят… само след няколко часа той щеше да намалее и тогава, като им станеше студено, всички щяха плътно да го наобиколят. А освен това нима една стена и една врата щяха да са достатъчни, за да опазят моята Лорна от тези необуздани мъже, когато се напиеха?

Тази мисъл ме накара да се разбързам; разбрах, че нямам време за губене. Само с няколко думи обясних на Лорна, какво смятах да направя, за да успеем.

— Съкровище мое, след два часа отново ще съм при теб. Дръжте вратата залостена и нека Гуени бъде готова да отговаря на всеки. Докато те вечерят и пият наздравици, вие сте в безопасност. Приготви си всичко, което искаш да вземеш със себе си. Аз ще почукам силно и след като почакам малко, още два пъти, съвсем тихо.

След като се сбогувах с Лорна, отново повторих на Гуени това, което бях казал на господарката й, но тя само поклати глава и заяви: „Млади човече, върви да даваш съвети на баба си.“