Ричард Блакмор
Лорна Дун (27)

XXVII глава
ДВАМА ГЛУПАЦИ ЗАЕДНО

Случи се нещо, което подложи на сериозна проверка любовта ми към Лорна. Предпочитах да се изправя лице с лице срещу Карвър и баща му, дори да изляза срещу разярен лъв, вместо да се срещна хладнокръвно със сър Енсор Дун, основател на цялата колония, страшилище и за най-жестоките. Но бях принуден да направя точно това, и то ето как:

Една сутрин отидох да погледна седемте сврачи гнезда и, о, господи! Гледах, гледах и очите си търках, и после пак гледах, но нямаше никакво съмнение — бяха ми дали знак да отида, защото Лорна е в беда. Но да вляза в Долината по това време, посред бял ден, за мен би означавало сигурна смърт и никаква полза за девойката. От друга страна, не можех и много да се отдалечавам. Ето защо изтичах до най-близкото място, откъдето не можех да бъда видян, и скрит в гората, наблюдавах Долината, нетърпеливо отброявайки всеки изминат час.

За съжаление голямото ми нетърпение изобщо не променяше картината, в която се бях вторачил. В тази част от Долината, която виждах, нищо не се движеше, освен потокът и няколко откраднати крави, които тъжно обикаляха наоколо, като че ли знаеха, че нямат право да бъдат там. А аз не можех нищо да направя, освен да топля пръсти с дъха си, защото започваше да сковава мраз, мраз, който коренно промени нещата за мен и Лорна, а и за всичките пет милиона, населяващи този остров, наречен Англия. Мраз, какъвто дотогава не бях виждал и се надявам никога вече да не видя.

Докато чаках, късмет, че най-хубавото ни овчарско куче, старият Уоч, този ден беше дошъл с мен. В противен случай можех да си остана и без обяд. С негова помощ обаче успях да си доставя малко храна. Изпратих го в къщи да занесе на Ани бележка, завързана за нашийника му. След по-малко от час кучето се върна, като гордо размахваше опашка — изплезило език, но и с голямо парче хляб и резен бекон, завързани в кърпа около врата му. Не бях обяснил на сестра си какво правех. В края на краищата, защо трябваше да я тревожа?

Когато вече се стъмваше и аз тъкмо се канех да тръгвам, за да обходя хълмовете, Уоч изведнъж тихо и продължително изръмжа. Прикрих се в сянката и заповядах на кучето да млъкне. Скоро забелязах как една дребна фигурка излезе от гъсто обрасъл дол вляво от моето скривалище. Това беше същата фигура, която веднъж бях видял на лунна светлина в „Могилата на дъждосвирците“ и която се оказа малкото девойче Гуени Карфакс. Тя се стресна, като ме видя — по-скоро от учудване, отколкото от страх, а после хвана и двете ми ръце, като че ли се познавахме от двайсет години.

— Млади човече — каза Гуени, — трябва да дойдеш с мен. Бях тръгнала към вас, за да те доведа. Старецът умира, но не може да умре, или поне не иска да умре, преди да е поговорил с теб.

— Да говори с мен?! — извиках аз. — Какво би могъл да иска да ми каже сър Енсор Дун? Да не би Лорна да му е казала?

— Всичко, и за теб, и за делата ти, като видя, че краят му е близо.

Едновременно и огън ме обля, и тръпки ме побиха, като разбрах, че или трябваше веднага да се явя пред сър Енсор Дун, или завинаги да се откажа от Лорна. Затова изпратих Уоч да си върви и последвах Гуени, която бързо ме поведе надолу в дола, откъдето се беше появила. Когато стигнахме дъното, тя влезе в малка горичка, отвсякъде заобиколена със скали, в чийто най-тъмен ъгъл се намираше тясна вратичка, която отдалече приличаше на дървесен ствол. Отвори я с натиск и много бързо изтича вътре, но аз бях принуден да се сгъна одве. Проходът беше тесен и труден, и тъмен като гроб, но не беше дълъг. Скоро излязохме от другата му страна и се озовахме в горния край на Долината на Дун. Докато вървяхме към къщата на главатаря, недалеч от реката срещнахме двама души.

Гуени им каза нещо и макар че ме изгледаха много свирепо, пуснаха ме да мина. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че когато девойчето отвори вратата на сър Енсор, сърцето ми биеше колкото от ужас, толкова и от надежда, че ще видя Лорна.

Само след миг страхът ми се беше изпарил, понеже Лорна трепереше в ръцете ми и трябваше да възвърна смелостта си, за да успокоя нея. Тя ми се извини, че ме е накарала да се появя пред сър Енсор, но аз и казах (въпреки че това направо си беше лъжа), че изобщо не ме е грижа нито за стария сър Енсор, нито за гнева му, щом имам любовта на внучката му.

Лорна събра цялата си смелост, хвана ме за ръката и ме въведе в студена тъмна стая, в която горяха две свещи. От наредбата й не видях почти нищо, макар да забелязах, че прозорецът е отворен. Това обаче, което със сигурност видях, беше един суров старец с печата на смъртта върху лицето, който въпреки всичко не лежеше в леглото си, а седеше изправен на един стол. Беше покрит с широко червено наметало, върху което се разпиляваше дългата му бяла коса, а отгоре лежаха неподвижните му бледи пръсти. Цялата му душа гореше единствено в огромните черни очи, които беше втренчил в мен.

Едва се осмелявах да го погледна, страхувайки се от смъртта, изписана върху лицето му. И да си призная, клетите ми сини очи се сведоха пред чернотата на неговите. Ниско му се поклоних и се опитах да не треперя. Съжалих само, че Лорна сметна, че ще е по-възпитано да остави двама ни насаме.

— А-а-а — каза старецът с глас, който като че ли излизаше от дъното на някой гроб, — ти ли си бил този голям Джон Рид?

— Джон Рид е името ми, ваше благородие — беше всичко, което успях да отговоря, — и се надявам, че сте по-добре.

— Дете, имаш ли достатъчно ум, за да разбереш какво си направил?

— Да, знам, че съм обърнал поглед много по-нависоко, отколкото подобава на произхода ми.

— Не ти ли е известен фактът, че Лорна Дун принадлежи към един от най-старите родове, останали в Северна Европа?

— Това не ми беше известно, но знаех за благородния й произход от рода Дун от Баджуърти.

— Старецът така остро ме погледна, като че ли ме изгори с пламък, за да разбере дали не се шегувам, но като видя колко съм сериозен, сигурно си помисли, че не мога да се смея, затова леко се усмихна и каза:

— А знаеш ли за собствения си низш произход от рода Рид от Оър?

— Сър — отвърнах му, — всички от рода Рид са били честни хора два пъти по-дълго, отколкото всички от рода Дун са били престъпници.

— На твое място не бих казал такова нещо, Джон, — тихо промълви той. А аз очаквах да се вбеси. — Ако е така, тогава твоят род е най-старият в Европа. А сега слушай добре, момче или клоун, или честен глупак, или какъвто си там. Слушай какво ще ти каже един старец, на когото не му остават много часове живот. На този свят няма нищо, от което човек може да се страхува, нищо, на което може да вярва, нищо, на което може да се надява, но най-вече нищо, което може да обича.

— Надявам се, че ваша милост не е съвсем прав — казах аз. — В противен случай би било много тъжна грешка изобщо да се живее.

— Затова — продължи той, като че ли въобще не се бях обаждал, — въпреки че може да ти се види трудничко за една-две седмици, като при загубата на всяка играчка, само ще те направя по-спокоен и по-щастлив (ако изобщо съществува такова нещо), като ти забраня изобщо да виждаш някога това глупаво дете. Смятам, че всяка женитба е фарс, дори когато мъжът и жената са с еднакъв произход, и трагедия, когато не си подхождат в това отношение. Но стига. Достатъчно говорих с теб. Нямам навика да убеждавам. Ще ми дадеш честната си дума в присъствието на Лорна, че никога вече няма да я виждаш и дори че никога вече няма да мислиш за нея. А сега я извикай, защото се изморих.

Той задържа огромните си очи върху моите, докато ме изгори с ледения им огън, а после повдигна едната си ръка и посочи към вратата. И макар че ме ядоса отношението му към мен, не можех да не му се подчиня. Поклоних се и излязох да търся Лорна.

Намерих я до едно малко прозорче. Гледаше към реката и тихо хлипаше. Прегърнах я с тежката си ръка, като исках да я успокоя и да я попитам за какво си мисли. Тя ме разбра без думи и хванати за ръце, влязохме в стаята на сър Енсор.

Старият сър Енсор изглеждаше смаян. Четиридесет години всички му се бяха подчинявали, бяха се бояли от него; освен това той знаеше, че и аз силно се страхуващ — до мига, в който хванах Лорна за ръката. Но сега, когато тя беше до мен, смело носех любовта си и не се боях нито от смъртта, нито от ада.

Поклоних му се и зачаках да заговори пръв, както подобаваше на възрастта и ранга му.

— Ах, глупаци такива! — каза накрая той с гняв и презрение в погледа. — И двамата сте глупаци!

— Може би не сме чак толкова големи глупаци, колкото изглеждаме — тихо отвърнах аз. — Но дори и да сме, ще сме предоволни, стига да бъдем двама глупаци заедно.

— Ха, Джон — каза старецът и в погледа му проблесна лека усмивка. — Ти не си бил такъв тъп селянин, за какъвто те помислих в началото.

— О, не, дядо! О, миличък дядо — извика Лорна. — Никой не знае какъв е Джон Рид, защото той е толкова скромен. Искам да кажа никой освен мен, любими. — И като каза тези думи, тя се обърна към мен, повдигна се на пръсти и ме целуна.

— И аз съм видял нещичко от този свят — каза старецът, докато аз все още стоях засрамен, но и ужасно горд от Лорна, — но това надхвърля всичко, което съм виждал, а като че и всичко, за което съм чувал. За него са по-подходящи южните ширини, а не мъглите на Ексмур.

— За него е подходящ целият свят, ваше благородие — отвърнах смирено и все още засрамен, — когато то се случи, нищо не е в състояние да го спре, сър.

Сър Енсор се беше облегнал назад и докато говорех, леко се изкашля и завъздиша много по-често. Чудех се дали в този миг от своя живот не си беше спомнил за младостта и гордостта си.

— Глупаци сте и заедно глупаци бъдете — каза той най-накрая. — Това е най-доброто, което бих могъл да пожелая на теб, момче, и на теб, момиче. Останете си момче и момиче, докато ви се народят и внуци.

И горчивина имаше в думите му, и умора. Каза ги и се извърна, за да не ни вижда, а бялата му коса го покри като саван.