Ричард Блакмор
Лорна Дун (25)

XXV глава
ПРАВЯ ДОБРА УСЛУГА НА ДЖЕРЕМИ

Като се осланяше на градския си опит от Лондон и Норидж, мистър Джереми направи фаталната грешка да реши, че всички селяни са от прости по-прости и може да ги лъже както си иска. Откакто го обидих и заплаших да го набия, ако си пъха носа в личния ми живот, той се беше сприятелил с простодушния Джон Фрай, както обичаше да го нарича. Джон Фрай му беше всичко: „Тичай да ми доведеш коня, Джон!“, „Джон, приготви ли ми пистолетите?“, „Ела в конюшнята, Джон, трябваш ми за нещо много важно.“ По едно време вече едва се сдържах да не му кажа, че той би трябвал да плаща заплатата на Джон.

Аз пък с глупавата си глава никога не можех да предположа, че Джон Фрай ще каже на Джереми Стикълс за Омагьосаното тресавище и човека с бялата шапка, тъй като се беше заклел над острието на ножа си без мое разрешение да не споменава на никого за това. Както излезе обаче, Джон му беше разказал всичко, което беше видял, а несъмнено и повече. Мистър Стикълс беше силно удивен от действията на вуйчо Рубън, тъй като винаги го беше смятал за най-верен поданик.

Научих всичко това, когато Джереми отново ми се довери, което стана, след като спасих живота му. Понеже трябваше непрекъснато да наблюдавам седемте сврачи гнезда, все някак си успявах да си намирам работа в западния край на нашата ферма, който беше най-близо до Долината на Дун и откъдето лесно можех да се изкача на някое високо място, за да погледна дървото.

Един ден скуайър Фагъс (както всички вече започнаха да го наричат) се беше отбил в къщи тъкмо навреме за обяд и много скоро той и кралският пратеник завързаха най-приятелски отношения. Том беше довел и любимата си кобила, за да се покаже пред Ани. Той дори покачи красивата си изгора върху гърба на коня, след като предупреди Уини да се държи добре. Беше в много хубаво настроение, понеже току-що беше купил земя десет пъти по-евтино от истинската и цена. Похвали се, че амнистията му била отдавна готова, само че още не бил отишъл да си я вземе, и че вече нито един адвокат не можел да го измами.

А после заразправя на нашата Ани, която жадно го слушаше и му вярваше всяка дума, че след като адвокатите са го разорили, било съвсем справедливо и правилно да стане отново уважаван член на обществото за тяхна сметка. И как веднага щял да замине за Лондон, за да си получи амнистията, и после щеше ли неговата прекрасна Ани… и така нататък, и така нататък, неща, които нямах право да слушам.

Затова ги оставих и отидох да си върша работата в една малка горичка в западния край на стопанството, като тъжно сравнявах своята любов с тяхната. До вечерта поработих здравата. Сечах младите дръвчета там, където растяха много нагъсто. Вече беше време да се прибирам за вечеря. Бях страшно огладнял, тъй като доста часове поработих единствено в компанията на ромолящия поток, няколко птички и един-два заека. Слънцето се беше скрило зад тъмната гора на хълма и малкият поток изглеждаше черен под тревата и папратта.

Много внимателно избърсах брадвата и ножа, тъй като мразя да оставям изцапани инструменти, и започнах да се чудя дали да погледна още веднъж седемте сврачи гнезда, или вече е много тъмно. Може би имаше близо половин час, откак бях спрял да сека. Сега разпределях прътите и ги правех на наръчи, тъй че вдигах толкова малко шум, че дори нежният ромон на потока го заглушаваше. И няма съмнение, че точно на това дължа живота си, който тогава е бил в опасност, без аз нищо да подозирам.

Тъкмо правех последния наръч пръти, когато чух, че отвъд плета се приближават трима мъже. Успях да забележа, че и тримата носят пушки. Тези хора обаче не бяха тръгнали на случайна разходка, а вървяха покрай живия плет със съвсем определена цел. В този миг замръзнах при мисълта, че именно аз бях човекът, когото търсеха.

Имах голям късмет, че ги чух, преди да са ме видели, и че се намирах в падина, отвсякъде заобиколен с храсти. Нямах време обаче да изтичам и да се скрия в гъсталака, затова инстинктивно се проснах в буйната папрат. Лежах неподвижен като пън и не смеех да дишам. След малко тримата дойдоха до пролуката в плета, където доскоро бях работил. В този миг ужасът, който изпитах, беше неописуем. Имах чувство, че кръвта е замръзнала в жилите ми. Лежах съвсем безпомощен, прикрит само от няколко стръка папрат, и във все още ранната здрачевина видях как от пролуката надникнаха три лица и което беше по-лошо — три дула.

— Някой е работил тук — това беше плътният глас на Карвър Дун. — Слез и хубаво разгледай наоколо, Чарли. Не трябва да имаме никакви свидетели.

— Подай ми ръка — каза Чарли, същият красив момък, когото бях видял онази нощ. — Този склон е дяволски стръмен.

— Не говори глупости, човече! — извика Маруд де Уичхолс, който, за мое най-голямо учудване, беше третият. — Някой ратай е сякъл дърва и сигурно отдавна се е прибрал в къщи. Виждам всичко наоколо и трябва да ти кажа, че тук няма дори и зайци.

Като чух тези думи, отново започнах да дишам и благодарих на бога, че си бях облякъл палтото.

— Той е прав — каза Чарли, който се беше изправил на седлото, — тук сега няма никой, вожде.

— Ако няма куче, няма и човек — това е правилото тук, когато хората отиват да работят в гората, — продължи младият де Уичхолс. — Няма човек, който би се осмелил да работи на такова място, без да си доведе и куче, което да гони елфите.

— В тая ферма има един едър младеж, с когото, ако се срещнем, трябва да си уредя сметките — промърмори Карвър. — Има ни зъб, защото убихме баща му. Миналата зима се канеше да вдигне цял взвод войници срещу нас, но се изплаши. Скоро е ходил в Лондон. Сигурно нещо е издайничил.

— О, за оня тъпак Джон Рид ли говориш? — обади се младият богаташ. — Много простодушен и глупав селянин. Сигурен съм, че не може да извърши никакво предателство. Няма мозък за такава работа. Борбата е единственото нещо, което го интересува. Силен е като бик, но и умът му е толкова.

— Ще му пратя аз един куршум на този бик още първия път, щом го срещна — каза Карвър така, че чак го видях как се озъби в презрителна гримаса.

— Глупости, вожде, никога не бих го застрелял, защото сме били съученици, а има и много хубава сестра. Но виж, братовчед му е друга работа. Той е десет пъти по-опасен.

— Ще видим, момчета, ще видим — изръмжа огромният чернобрад мъж. — Никаква милост за глупака, който се изпречва на пътя ми. Хайде да продължаваме нататък. Трябва да побързаме, че ще ни се изплъзне. Ако го изпуснем, ще смятам и двама ви за виновни.

— Не бой се, вожде — бързо отговори Чарли. — Ще ми се и за себе си да съм така сигурен, че ще живея още година, както съм сигурен, че той ще умре след един час. Запомни, първият изстрел е мой, защото той ме обиди.

— Ще го имаш — каза Маруд. После се обърнаха и поеха отново.

Повече нищо не успях да чуя, понеже сега живият плет ни разделяше. Спокойно можех да пропълзя до неизсечената горичка още преди да са достигнали до откритото пространство. Но думите на Карвър Дун толкова ме бяха разгневили, присъствието на скуайър Маруд в тази компания така беше раздразнило любопитството ми и заплахите им към този неизвестен човек така бяха предизвикали състраданието ми, че забравих и страх, и опасност и тръгнах след тях покрай плета. Аз вървях от вътрешната страна, те — от външната, но бяхме толкова наблизо, че чувах как шумолят клоните, когато ги закачеха.

Може би никога не съм обичал папратта толкова много, както в мига, в който достигнах до втората пролука в плета и единственото ми прикритие бяха два корена от това растение. Чувах как тримата тъпчат наоколо, като се двоумяха кой път да хванат.

— Оттам ще го виждаме по-добре — каза Карвър. — Ще се скрием зад плета, докато се спусне по онзи хълм, и после ще му пожелаем добър вечер: един куршум в тялото и два в главата.

— Няма да стане така, вожде — обади се Чарли почти шепнешком, — защото той може да дойде чак след мръкнало, а ние няма да успеем да се приближим достатъчно. Плетът е твърде далеч. Той винаги тръгва По онази, лявата пътека. Мислиш ли, че съм го следил толкова вечери и не съм разбрал точно откъде минава?

— Добре, момче, ти водиш. Но твоят живот за неговия, ако се провалим.

— След мен тогава, право надолу.

Чух ги как се запрепъваха надолу по склона, който в тази си част беше стръмен и скалист. Надникнах през плета и видях как влязоха в горичката покрай пътеката, по която почти всяка вечер минаваше мистър Стикълс, когато излизаше от къщи по работа. Сега вече знаех кого бяха дошли да убиват — нещо, което отдавна трябваше да съм се сетил, ако не бях толкова уплашен и глупав.

Да тръгна надолу по склона след въоръжените мъже, за мен означаваше сигурна смърт. Единственият начин да предотвратя злото беше колкото се може по-бързо да заобиколя хълма, да пресека потока и да съобщя на кралския пратеник, че не бива да продължава по-нататък. Стига да успеех да го пресрещна именно там.

И точно това и направих. Хукнах презглава, като всеки миг изтръпвах при мисълта, че мога да чуя ехото от изстрелите. После пресякох потока Баджуърти не много под Долината на Дун и се заизкачвах по хълма със силно разтуптяно сърце. Защо Джереми беше избрал този път, а не по-прекия, не знаех; единственото ми желание в този миг беше да спася живота му.

Пристигнах тъкмо навреме. Сграбчих юздата, без да обръщам внимание на огромния пищов, насочен срещу главата ми.

— Джереми, Джери! — беше всичко, което успях да кажа — така страхотно се бях задъхал, тъй като бях изминал разстоянието по-бързо от всеки кон.

— Обади се тъкмо навреме, Джон Рид! — извика мистър Стикълс, все още насочил пищова срещу мен. — Би трябвало да те позная по ръста ти, Джон. Какво търсиш тук?

— Дошъл съм да ти спася живота. За бога, не продължавай по-нататък! Там в храстите те чакат трима мъже с дълги пушки.

— Ха! Напоследък ме следяха. Затова насочих пистолета срещу теб. Джон. Дай да свърнем тук, поеми си дъх и ми разкажи всичко.

Джереми Стикълс беше човек смел, находчив и винаги запазваше самообладание. В противен случай никога нямаше да му възложат тази задача. И въпреки това, когато чу разказа ми, потрепера.

— Ще ги оставим да си повисят, Джон Рид — каза той, като помисли малко. — Сега нямам време да си доведа мускетарите нито от Гленторн, нито от Линмът, за да заловят тези приятели. А трима добре въоръжени и безразсъдни разбойници са много за двама ни. Резултатът обаче от техния опит да ме убият е, че ще ни накарат да ги нападнем по-рано, отколкото смятахме. И другото нещо, добри ми Джон, е, че оставам твой приятел до гроб. Дай си ръката, момчето ми, и ми прости, че се държах толкова хладно с теб. Може би в предстоящите събития ще имаш полза от това, че си ми направил тази добра услуга.