Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

XXIII глава
ОТНОВО НА РАБОТА

През ноември, докато засявахме пшеницата, имахме и друг посетител — мистър Джереми Стикълс, който ми беше добър приятел в Лондон и беше спечелил благодарността на мама. Той превърна къщата ни в своя главна квартира и винаги очакваше от нас да имаме готов кон, човек, оръжие или провизии. Знаехме, че изпълнява някаква кралска заръка и че на различни места има войски на негово разположение. Знаехме също, че никога не излизаше, а и дори не си лягаше без огнестрелно оръжие и остра сабя до себе си. Мисията му даваше право да изисква помощ от служители, съдии, а и от всички верни кралски поданици.

Но понеже мистър Джереми Стикълс много добре познаваше жените, не се осмеляваше да разкрие пред нито една от тях причините за своето посещение. След известно време обаче, като видя, че може да ми се довери, а и че се нуждае от помощта ми, той ме отведе настрана на едно пусто място и ми каза почти всичко, като преди това ме накара да се закълна, че никому нищо няма да казвам, докато ЕСИЧКО не свърши.

Сега, когато пиша тези редове, събитията отдавна са отминали и забравени от всички, освен от пострадалите. Затова мога да ви разкажа цялата история, без да нарушавам обещанието си. Една вечер, когато се прибирах в къщи от полето, срещнах мистър Стикълс, който тъкмо излизаше на една от обичайните си нощни експедиции. Почти на шега споменах нещо за неговата тайнственост. Без да пророни нито дума, той огледа целия двор, а после ме заведе на открито насред люцерната.

Там ми съобщи, че имам известно право да знам какво означава всичко това, след като самият Председател на върховния съд Джефрис ми се е доверил, макар и да е сметнал, че нито съм достатъчно хитър, нито притежавам достатъчно мозък (както ми каза Джереми).

— И слава богу, че е така — заявих аз.

После Джереми ме накара да се закълна, че ще пазя тайната му, след което продължи:

— Поверено ми е много важно начинание. За тази работа са необходими както извънредна храброст и голямо хладнокръвие, така също остър ум и неподкупна честност. Ето защо съветниците на Негово величество избраха мен за изпълнител на тази отговорна задача, а и да искаха, не можеха да намерят по-подходящ човек. Въпреки че си бил в Лондон, Джек, ти, разбира се, нямаш никаква представа от държавните работи.

— Хм — казах аз, — това несъмнено е вярно, и така е по-добре за мен, въпреки че чух много неща. Всички говореха и бяха готови дори да се сбият, но един казваше едно, друг — друго и непрекъснато ставаше дума за уиги, тори[1] и протестанти.

— Точно така, Джон, нека кралят прави каквото си иска. Никой не трябва да се страхува от него, тъй като той съвсем не е като баща си; вярно е, че си постига неговото, но не пречи и на другите да постигат своето. А сега, кажи ми, чувал ли си в Лондон да се говори много за Монмътския херцог[2]?

— Не, не много. В Девъншир се говореше два пъти повече. Чух само, че бил много деен и много красив мъж и че бил изгонен от торите извън страната. И повечето хора искаха той да се върне обратно вместо Джеймс, йоркския херцог.

— Нещата се промениха, откак ти беше в града. Уигите отново надигат глави поради грешката, която направиха торите с убийството на лорд Ръсел. Навсякъде има голямо недоволство, което може да прерасне в бунт. Кралят е събрал много войска в Лондон и възнамерява да докара и още, но не може да се справи с провинцията, където разчита само на обучените отреди[3], а от тях няма голяма полза. Сега вече разбираш, нали, Джон?

— Да си призная честно, не. Не виждам какво общо има Монмътският херцог с Джереми Стикълс.

— Ех и ти, глупако, добре, да кажем, че е обратното. Джереми Стикълс може да има много общо с Монмътския херцог. Уигите не успяха да прокарат законопроекта[4] си и тъй като ги наказаха за пролятата от тях кръв, готови са да извършат нови злодейства. Ако спечелят надмощие, ще завземат властта.

— Но — казах аз още по-объркан, — нали властта е в ръцете на краля? Как могат уигите да я завземат?

— О, Джон, ти си безнадежден. Познавам петгодишно момченце, което е по-ориентирано в политиката от теб. Е, е, не се обиждай. Трябваше да взема предвид интелекта ти.

— Не, мастър Джереми, не ми се извинявай. Аз съм този, който трябва да ти се извини, но господ ми е свидетел, че нищо не разбирам от политика.

— И така е по-добре, момчето ми. Така ще си умреш по-спокойно. Сега, с две думи (без да ти споменавам никакви партии) — тук съм, за да следя развитието на таен заговор, не толкова срещу краля, колкото срещу законния му наследник Джеймс, неговия брат.

— Е, най-после разбрах. Но, мастър Стикълс, можеше да ми кажеш това преди един час.

— За теб щеше да е далеч по-добре, ако го бях направил. Още малко и шапката ще ти падне от главата — толкова много ум ти влях, че ти се е подула тиквата. Юмруците, юмруците са твоята стихия, Джон. Там се чувствуваш като риба във вода, а в тази работа ще се наложи много да ги използуваш. А сега, чуй един съвет от този, който ти мисли доброто — дръж се за печелившата страна и нямай нищо общо с другата.

— Точно това искам да направя — искрено извиках аз, — стига само да знаех коя е печелившата страна. Заради Лорна… искам да кажа, заради милата ми майчица и сестрите ми, и стопанството.

— Ха — засмя се Джереми Стикълс на почервенялото ми лице. — Лорна ли каза? Каква е тази Лорна? Да не е името на някоя девойка?

— Ти гледай себе си — отвърнах много гордо, — шпионирай колкото си искаш и използувай за това и собствената ми къща, но ако някога те заловя да си пъхаш носа в моите работи, всички кралски войници не могат да те спасят от ръката ми — стига ти с пръст да те бутна.

Казах го с такъв глас, че мистър Стикълс загуби цялата си извънредна храброст и неподкупна честност и отстъпи крачка назад — като че ли можех да ударя такъв дребен човечец!

След това го оставих и отидох да поработя на полето, за да ми мине ядът, преди да се видя с мама. Много пъти се извинявах на Джереми за глупавото си избухване, но той каза само, че нямало какво да ми прощава. А когато някой приказва така, много често истината е, че той просто нищо не може да прости.

Така че засега между мистър Джереми и мен остана това малко недоразумение, което поне за известно време ме отърва от участие в деянията му. Това, от което най-много се боях, беше да не би по някакъв начин да се покажа като неблагодарник. Само след няколко дни обаче му направих добра услуга, както ще разберете, когато му дойде времето.

Междувременно моите лични работи така се объркаха, че не можех да мисля за нищо друго и с голяма мъка скривах безпокойството си. Защото най-внезапно, без никакво предупреждение, всички сигнали от моята Лорна секнаха. Бях свикнал да ги виждам всеки ден и те ми бяха необходими като храната. Първия път, когато застанах на хълма и открих, че от предния ден няма никаква промяна, просто не можах да повярвам на очите си. Дори помислих, че очите ми нещо не са наред. Това ме подтисна и сърцето ми се свиваше все повече и повече, тъй като дните си минаваха, а знак от Лорна нямаше.

Три пъти отивах и чаках в края на Долината, където потокът течеше мътен и гневен от есенните дъждове. И въпреки че чаках през всяко време на деня и до късно през нощта, нямаше ги леките стъпки, които идваха да ме посрещнат, нямаше го и сладкия й глас.

Веднъж навлязох доста навътре в Долината, където никога преди това не бях ходил и където Лорна беше намерила и загубила младия си братовчед. Като вървях нагоре по течението на реката под прикритието на вечерната мъгла, стигнах съвсем близо до последната къща в Долината. Беше мрачна, ниска, квадратна постройка, от чиито прозорци не проблясваше никаква светлинка. Когато я понаближих, видях, че е грубо изградена от камък и дърво. И тъй като от думите на Лорна знаех, че това е къщата на Карвър, бях подтикнат от любопитство, а може би и от ревност, да я разгледам по-внимателно. А нямаше и от какво толкова да се страхувам, тъй като вече беше достатъчно тъмно и никой стрелец не можеше да се прицели, а аз по това време толкова се гордеех със силата си, че се опасявах единствено от огнестрелно оръжие. И все пак напредвах много внимателно, тъй като почти бях влязъл в гнездото на разбойниците.

Доколкото можех да вярвам на слуха си, в къщата нямаше никой, което накара сърцето ми да подскочи от радост, понеже изпитвах опасения да не намеря Лорна там. После много внимателно изучих цялата постройка, разгледах прозорците и вратите й, като че ли възнамерявах да я ограбвам. И както ще разберете по-късно, това се оказа много полезно.

След като изучих мястото от всички достъпни страни, та дори завоя на потока и храстите край портата, бях склонен да продължа нагоре и да разгледам цялото село. Но ме спря светлината, която идваше от съседната къща — на около четиридесет ярда от тази на Карвър. Там се бяха събрали шумни и весели престъпници, които вдигаха такава врява, като че ли законът беше на тяхна страна.

Преди да си отида у дома тази нощ, взех решение да вляза в Долината на Дун от горния й край и да разбера какво се е случило с Лорна. Около мен ставаха най-различни тревожни неща: от една страна, Джереми Стикълс тайно шпионираше всички; от друга, вуйчо Рубън кроеше нещо, но никой не знаеше какво; някакъв човек с бяла шапка излизаше от гроб; собствената ми сестра щеше да се омъжва за разбойник, а мама беше в отчаяние. Но това, което най-много ме притесняваше, беше, че може би бяха отвлекли и скрили някъде Лорна. Не, това не беше време за игри, нито пък един мъж, в чиито вени течеше кръв, а в мускулите му напираше сила, трябваше да се почесва по главата и да мъдрува. След като прехвърлих всички тези мисли в мудния си мозък, твърдо реших да действувам.

Бележки

[1] Уиги и тори — презрителни названия на двете политически партии в Англия по онова време. Уигите се представлявали от едрите търговци и производители, а торите — от поземлената аристокрация. Б. пр.

[2] Монмътският херцог (1649–1685) — най-големият (незаконен) син на Чарлс II. Б. пр.

[3] Обучени отреди — съставяни били от граждани и свиквани при извънредни положения, за да бъдат в помощ на редовната войска. През 17 в. такива отреди е имало във всяко графство и те са изиграли голяма роля в Гражданската война. Б. пр.

[4] Законопроект, според който католик не може да наследи короната. Б. пр.