Ричард Блакмор
Лорна Дун (2)

II глава
ПОСЛЕДНОТО МИ СБИВАНЕ В УЧИЛИЩЕ

Напуснах училище „Блъндел“ през 1673 година на 29 ноември, точно в деня, в който навършвах дванайсет години. Ето как и защо се случи всичко това.

Излязохме от училище в пет часа, както ставаше всеки вторник. След като съучениците ни, които, си живееха по домовете, си бяха отишли и двойната желязна врата отново беше заключена, ние, шест или може би седем все малки момчета, останахме в здрача, подпрени върху пречките на вратата, гледахме към пътя и мечтаехме да излезем на него. Надявахме се, че ще видим как минават коне, натоварени със стока и охранявани от войници. Бяха ни казали, че конете най-вероятно ще стигнат Тивъртън, преди да настъпи нощта, защото се знаело, че мистър Фагъс, един известен разбойник, бил по следите им. Същият този мистър Фагъс беше мой братовчед и гордост за семейството ни, тъй като славата му се носеше по друмищата и името му се знаеше чак в Лондон. И затова, съвсем естествено, аз се надявах, че той ще залови конете, а останалите непрекъснато ме питаха какво мисля за това.

Едно момче, Робин Снел, ме избута от вратата и ме удари в стомаха. Без да се замисля, аз го праснах по лицето. Той се наведе и ми нанесе такъв страхотен удар с глава през жилетката в гърдите, че ми се стори, че дъхът ми е спрял завинаги. Преди да дойда на себе си, момчетата бяха решили, че ние двамата трябва да се бием. Само трябваше да изчакаме, докато минат конете; после щяхме да отидем на едно място във вътрешния двор, където обикновено ставаха свиванията, и да застанем в кръга около светлината на свещта. Това щеше да се хареса на останалите момчета.

Изведнъж по пътя, но от другата страна, се зададоха само два коня. Върху по-големия яздеше червендалест мъж. Това беше Джон Фрай, управителят на бащините ми имоти.

— Моля ви, добри господа — каза той, като приближи към вратата, — може ли да ми кажете къде е нашият Джон Рид?

— Тук е Джон Рид — отговори едно малко момченце.

— Тогава покажете ми го. Покажете ми го. Останалите ме посочиха, а някои се разкрещяха.

— О, Джон, Джон — извиках аз. — Какъв смисъл има да идваш сега? Ваканцията започва чак след две седмици в сряда. Как е възможно да не знаеш това, Джон?

Навеждайки се напред на седлото, Джон Фрай избегна погледа ми и от гърлото му излезе странен звук.

— О, това ни е добре известно, господарю Джан. Мисля, че всеки го знае, даже и да не ходи на училище като теб. Твоята майка ти е запазила всички ябълки, а старата Бети пече пудинги. Всичко е за теб, момче, сега всичко, до последната троха, е за теб.

Изведнъж Джон Фрай замълча и аз се изплаших — познавах, този негов навик толкова добре.

— А татко, а татко… о, как е татко? — докато изричах тези думи, разблъсках момчетата наляво и надясно и изтичах до вратата. — Джон, татко в града ли е?

Той винаги идваше да ме взима и никога не оставяше това на друг.

— Татко ти ще ни посрещне на пътя — каза Джон. — Не можа да остави къщата поради приготовленията за Коледа.

Докато ми отговаряше, той гледаше в ушите на коня и тъй като добре го познавах, знаех, че ме лъже. Но нищо не исках да ми казва. Сърцето ми натежа като буца олово. Облегнах се на вратата и почувствувах, че не искам да се бия с никого. Нямах желание даже да погаля по муцуната моето пони Пеги, въпреки че то си беше провряло носа през пречките.

— Хайде, Джек — каза едно от момчетата, — Робин те удари и ти го удари, нали така?

— Изплати дълговете си, преди да си заминеш — обади се един от по-големите и се приближи към мен. — Рид, длъжен си да свършиш всичко докрай.

— Бий се заради съучениците си! — извика един дребосък в ухото ми. Умно момче, което беше начело на нашия клас.

Всички искаха да се бия, въпреки че аз нямах никакво желание, и тъй като не бях от най-досетливите, гледах ту тоя, ту оня и не знаех какво да правя. Не че ме беше страх. Вече три години бях в училище „Блъндел“ и докато ме опознаят момчетата, се биех през цялото време, поне веднъж всяка седмица. Просто буцата тежеше в гърдите ми.

— Не — казах — сега няма да се бия с теб, Робин Сиел. Но почакан, докато се върна отново.

— Тогава ти си страхливец, Джон Рид — извикаха половин дузина момчета.

Аз обаче не им обърнах никакво внимание, а гледах Джон Фрай и коня му Смайлър, и моето пони Пеги. И през цялото време Джон Фрай ме гледаше ту в очите, ту в стиснатия юмрук.

— Да се бия ли, Джон? — попитах накрая. — Ако не беше дошъл, щях да се бия.

— Мисля, че е по-добре да се биеш, Джан — прошепна той между пречките на вратата. — Предстоят ти много битки. Най-добре е да започнеш още отсега. Ще ме пусне ли господинът вътре, за да се погрижа борбата да е честна, момчето ми?

Междувременно новината, че ще има бой, беше стигнала до по-големите и шест-седем от тях излязоха тичешком. Освен това сега, в присъствието на Джон Фрай, чувствувах известна отговорност да защитя мъжката чест на семейство Рид и името на Ексмур.

До този миг никога не ме бяха побеждавали, въпреки че през трите години в училище се бях бил над шестдесет пъти. Успехът ми се дължеше отчасти на физическата ми сила и отчасти на това, че никога не знаех кога са ме били достатъчно. Сега обаче имаше вероятност да загубя, защото мисълта ми не беше в предстоящата битка и Робин Снел беше по-голям от всяко друго момче, с което се бях бил дотогава.

Никога не бях казвал на майка си за тези чести сбивания, защото имаше много меко сърце, нито пък на баща си, защото се страхувах да не ме набие. Ето защо Джон Фрай си мислеше, че сега ще ми е за първи път. И когато го пуснаха да влезе, той се приближи към мен със сълзи на очи и каза: „Недей, Джан, недей“. Аз обаче му отговорих, че сега вече е твърде късно да се измъквам.

Мястото, където трябваше да се бием, не беше много голямо, но все пак достатъчно за такова нещо. По-големите момчета стояха в кръг, тъй като те бяха привилегированите, а на малките се разрешаваше да лежат по корем на земята и да гледат между краката им.

Чудех се какво ли изпитва Робин Снел. Най-вероятно нищо, защото той беше винаги готов да се сбие с някого. Аз обаче почувствувах как се разтуптя сърцето ми, когато момчетата се приближиха, за да ми помогнат да се съблека, и страхувайки се да не бъда победен, задухах в свитите си юмруци. После съблякох кожения си жакет и го сложих върху шапката си, а отгоре метнах жилетката. Едно момче гордо се зае да ги пази и още си спомням как ме погледна. А после към мен се приближи Робин Снел, спря се и ме загледа. Затанцува наоколо така, че всичко се залюля пред очите ми. На всичкото отгоре беше и няколко инча по-висок. Но аз все още си мислех за Джон и защо беше дошъл, и не исках да започвам.

— Хайде, подайте си ръце — извика едно голямо момче, което подскачаше от радост. — Подайте си ръце, дяволчета, и не губете смелост.

Робин ме хвана за ръката и като ме гледаше пренебрежително, ме удари в лицето.

— Какво правиш, момче? — извика Джон Фрай. — Върни му го, Джан! А така, браво на нашия Джан!

Защото бях нанесъл на Робин удар с всичката сила на дясната си ръка. И започна истинският бой, и момчетата, които ни гледаха, бяха доволни. Не можех да доловя виковете им, тъй като ударите се сипе-, ха върху ми като градушка, но не беше голяма загуба, защото Джон Фрай ми каза после, че са псували като мъже. Всичко, което знам, е, че когато след края на първия рунд, тежко дишайки, отидох в ъгъла си, изпитвах голямо желание да се предам.

— Ринг свободен — извика един от големите, преди да съм си поел дъх, когато с удоволствие бих си починал още малко върху коляното на момчето, което ме държеше.

— Ринг свободен — извика друг. — Ако докато преброим до три не си станал, ти си страхливец и трябва да отидеш при жените.

Той започна да брои: „едно, две, три“, но преди да бе изрекъл „три“, аз стоях срещу своя противник. Ръцете ми бяха свити пред гърдите, дишах бързо и тежко, но бях решил да чакам своя шанс. Защото умното момче, върху чието коляно лежах, ми беше дало няколко добри съвета; то знаеше колко често нещата започваха по един начин, а завършваха по друг.

— Довърши го, Робин! — извика едно голямо момче. — Довърши го. Заслужава си го, щом се осмелява да удря мъж като тебе.

Но не можеха да ме довършат толкова скоро, въпреки че целите ми ръце бяха в синини. Държаха се единствено краката ми и само те ми помогнаха. Изкарах втория рунд с пълното съзнание какво правя и мислейки за умните съвети, които ми бе дало момчето. Бях решил да заслужа похвалите му, преди отново да се върна на коляното му. И струва ми се, че никога през живота ми в ушите ми не са звучали по-сладки думи от неговите: „Страхотен си, Джек, страхотен! Само дишай дълбоко и ще победиш!“

Междувременно Джон Фрай обикаляше от човек на човек и ги питаше какво мислят и дали има вероятност да ме убият. Но научавайки, че вече се бях бил цели шестдесет пъти, той се приближи към мен, докато лежах на коляното на умния си приятел и дишах тежко, и ми каза на ухото: „Не се предавай, Джан, или никога вече не се връщай в Ексмур!“

Веднага отново стиснах юмруци. Или Робин Снел щеше да ме убие, или аз щях да победя Робин Снел. И така, изпълнен с решителност, отново влязох в бой. А Робин дойде усмихнат, сигурен в победата си и аз го мразех заради усмивката му. Той ме удари с лявата си ръка, а аз му нанесох удар между очите с дясната, от който той не остана много доволен. Вече не се страхувах от него и не го щадях, нито пък щадях себе си. Отново можех да дишам и сърцето ми биеше спокойно. Знаех само, че по-скоро бих умрял, отколкото да посрамя родния си край. За развоя на остатъка от битката нямам ясна представа. Само знам, че накрая победих и помогнах да сложим Робин в леглото.