Ричард Блакмор
Лорна Дун (19)

XIX глава
ЖЪТВА

Въпреки че се бяхме разбрали да не се срещаме цели два месеца — „един за теб и един за мен“, беше прошепнала Лорна, като държеше главата си не чак толкова далече от моята, — знаех, че е в безопасност, от знаците, които всекидневно си разменяхме. „Сега вече няма от какво да се страхувам, Джон — беше ми казала тя на раздяла. — Вярно е, че ме наблюдават, но Гуени е много по-хитра от тях. Докато е жив дядо да ме пази от насилие, и малката Гуени да следи тези, които се опитват да ме следят, и ти, Джон, готов да ми помогнеш всеки миг, ако се случи най-лошото, самотната Лорна Дун ще се радва на повече грижи от всякога. Затова не ми стискай така ръката, Джон, защото не си знаеш силата.“

Скоро настъпи златна жътва, разлюляла тежки класове по откритата равнина и закътаните горски долини. Откакто великанският сърп на баща ми беше оставен да почива, нашият край не се беше радвал на такова плодородие. Досега в Ексмур не се беше намерил достатъчно силен човек, който да жъне с този сърп, чийто собственик бе покосен в разцвета на живота си. Сега обаче аз го свалих от стената, където мама с гордост го беше закачила, а тя ме гледаше и не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

Цялата енория се беше събрала в нашия двор, защото, както се бяхме разбрали с двамата ни съседи, тази година ние щяхме да открием жътвата. Потеглихме в строг ред, според обичая ни. Свещеникът годеше шествието с библия и сърп в ръце. Общо да сме били около шейсетина души: Когато стигнахме до голямата порта, която водеше към нивата, свещеникът вдигна резето и влезе вътре сам. Първо прочете няколко стиха от библията, а после взе сърпа и отряза три хубави ръкойки. След това псалтът подхвана химн, който всички заедно изпяхме ред по ред. А когато химнът свърши, свещеникът отпи голяма глътка сайдер и всички започнахме да жънем.

Ние, мъжете, вървяхме отпред надолу по склона срещу стената от зряло златно жито. Стояхме с разкрачени крака и леко приведени; левите си ръце държахме свити, а сърповете в десните проблясваха като змии. Жените ни следваха отзад, хващаха житото и го връзваха на снопи.

Сега, ако искате, вярвайте ми, ако искате, само ми се присмивайте, но дори и сред това пшеничено, море, докато бързо размахвах сърпа сред жълтата вихрушка, ми се привиждаше само Лорна. Може би в този миг се разхождаше из Долината. Ех, защо не бях птица! Облак е надвиснал над Долината на Дун. О, как исках да съм капка дъжд или нежен полъх, за да галя свежите и страни и да си играя в косите й.

Но по дяволите! Докато аз си мечтая и великанският сърп виси бездеен, какво ли правят останалите? Защо съм сам насред нивата? Използували са залисията ми и са отишли на синора при делвите със сайдер, извадили са хляба и месото и ако все още мога да вярвам на очите си (така заслепени от образа на Лорна), седнали са и здравата похапват още преди църковният часовник да е ударил единайсет.

— Джон Фрай, стари негоднико! — извиках и го вдигнах високо във въздуха. — Джон Фрай, какво означава всичко това, сър?

— Пусни ме долу, иначе не мога да ти отговоря — проговори Джон с известно затруднение, тъй като стискаше гъша кълка между зъбите си.

Та, наложи се да го пусна.

— Моля те, твоя милост — откакто се бях върнал от Лондон, Джон ме наричаше все така, понеже беше твърдо убеден, че кралят ме е направил свой съдия, макар да го пазя в тайна. — Видяхме, че твоя милост се е замислил по кралските дела, и решихме, че е по-добре да използуваме това време, за да обядваме — и ми подаде голям черпак, пълен с печени картофи.

Приех го с удоволствие и оставих хората да се нахранят спокойно.

Всички добре се наобядвахме и което си е право, здравата жънахме този ден, а аз през цялото време не изпуснах първенството. Още преди заник слънце бяхме ожънали поне десет акра. После избърсахме сърповете, гърдите и челата си и поехме към дома, където ни чакаха вкусни гозби.

Разбира се, тази вечер всички жътвари дойдоха у нас за празничната вечеря. Нямах време да задавам въпроси. Непрекъснато режех месото и сипвах от соса, тъй като апетитът на жътварите и жените им си го биваше. През цялото това време нашата мила Ани, запретнала ръкави, тичаше напред-назад с ведро, пълно с картофено пюре, смесено със зеле и мазнина. Даже Лизи беше захвърлила книгите си и разнасяше бира и сайдер, а мама помагаше да се разпределя пудинга и овнешкото. А Бети беше навсякъде — подменяше чиниите, поднасяше месото, раздухваше огъня и готвеше още и още. Не й оставаше време дори да си погълни.

След като изядоха всичко каквото можаха, жътварите се приготвиха здравата да си пийнат. Преди това обаче вдигнаха един житен клас, обкичен с пъстри панделки, и го закачиха над камината. А после всички мъже вдигнаха рогове, догоре пълни с бира, и запяха песента за житото — Ексмурската жътварска песен. Първия път я запяхме много добре, тъй като се водехме по църковния хор, а свещеникът ни тактуваше с чашата си. Втория път също не беше много зле, въпреки че свещеникът вече си беше отишъл. Но когато я подкарахме за трети път, всеки би се затруднил (независимо колко е трезвен), ако трябваше да познае кой куплет пеехме, понеже някои бяха по средата на един, а други вече привършваха следващия, но някак си всички успявахме да се придържаме към мощния рев на хора.

Имаха право да се веселят хората, защото това бе паметна жътва. Тази година бяхме засяли повече ниви с пшеница, отколкото правехме обикновено, и получихме двоен добив от акър. И в разгара на веселието не можех от време на време да не си мисля колко доволен щеше да бъде татко, ако бе видял всичко това. Погледнах към мама, за чието здраве пиеха вече за двайсети път, и по тъгата в очите й разбрах, че и тя си мисли за същото. Скоро след това успях да се измъкна незабелязано от задимената и шумна къща. Пресякох огрения от луната двор и докато се поразхладя, стигнах до татковия гроб.

Въпреки че отдавна вече не се плашех от духове и тям подобни, доста се постреснах, като видях, че там седи Ани, неподвижна като самия камък и облечена в най-хубавата си рокля. Нервите ми обаче са доста здрави, затова се запътих право към нея.

— Какво правиш тук, Ани? — попитах я доста строго, раздразнен от това, че почти беше успяла да ме изплаши.

— Нищо — отговори кротко тя.

— Как така нищо? Мис Ани, как може по това време на нощта да седиш тук и нищо да не правиш? И да ме оставиш съвсем сам да забавлявам гостите?

— Струва ми се, че не правиш нищо подобно, Джон — тихо каза Ани. — А ти, как може по това време на нощта да бъдеш тук и нищо да не правиш?

Бях толкова изненадан, че едно малко момиче като Ани може да бъде толкова дръзко, че се обърнах и си тръгнах. Тя обаче скочи, хвана ме за ръката и тогава видях, че лицето й е обляно в сълзи.

— О, Джон, ще ти кажа, всичко ще ти кажа, само не се сърди, Джон.

— Да се сърдя? Че защо? Какво право имам аз да ти се сърдя за това, че си имаш собствени тайни? Всяко момиченце си мисли, че има право на свои тайни.

— А ти нямаш никакви свои тайни, нали, Джон? Разбира се, че нямаш никакви тайни. Всички тези излизания през нощта…

— Не искам да се караме на това място, Ани. На главата ми тежат много неща, за които момиченцата дори не могат и да предполагат.

— И на моята глава тежат много неща, Джон. О, Джон, всичко ще ти кажа, само ако не ме гледаш така сърдито и обещаеш, че ще ми простиш. О, толкова съм нещастна!

Това събуди съжалението ми, пък и умирах от любопитство да разбера какво имаше да ми каже. Затова й разреших да ме целуне и да ме отведе малко по-настрани, под едно голямо дърво, тъй като отказваше да ми каже каквото и да било там, където се намирахме. Но дори и в сянката Ани не знаеше как да започне и като че ли нещо се двоумеше. Опря бузата си о дървото и се разхълца.

— Няма ли да спреш най-после? — обадих се накрая по-твърдо, отколкото възнамерявах, защото знаех, че ако някой я насърчава, можеше да си плаче цяла нощ.

— Да, ще спра. Много си строг с мене, Джон, но знам, че ми мислиш доброто. Ако някой друг — не знам кой и нямам право да знам — така го болеше от мъка сърцето… Джон, може би щеше да бъдеш мил с нея, може би щеше да я прегърнеш, да я целунеш и да бъдеш много нежен?

Точно това се бях опитал да направя с Лорна, затова почти зинах от учудване, когато Ани така хубаво ми го описа. За известно време изгубих дар слово и само се чудех дали не е ясновидка, но след това започнах да се досещам каква е работата.

— Ако съдя по осведомеността ти, трябва да имаш известен опит в тия работи. Настоявам още този миг да ми кажеш кой си е разрешавал подобни волности с теб.

— Тогава, Джон, ти нищичко няма да научиш. Щом ме питаш по този начин. На всичкото отгоре това не са били никакви волности. Братовчедите имат право на някои неща, а и когато си кръстник на някого… — тук Ани внезапно замълча, защото беше издала тайната си.

— А, опасявах се аз, че ще се стигне дотам — отбелязах много тъжно. — Знаех, че е бил тук много пъти и изобщо не ми се е обаждал. Няма нищо по-лошо от това един мъж да открадне сърцето на девойката, без да знаят близките й.

— А ти самият не правиш нищо подобно, нали, Джон?

— Един нищо и никакъв разбойник — продължавах аз, без да обръщам внимание на току-що изреченото, — човек без парче собствена земя, когото могат да обесят всеки ден…

— Джон — каза сестра ми, — а няма ли вероятност членовете на семейство Дун да бъдат обесени всеки ден?

Тези думи така ме слисаха, че подскочих като ударен заек, хукнах обратно през двора и нахълтах в кухнята, където помолих съседа Николас Сноу да ми даде малко тютюн и някоя свободна лула. Така изпуших първата си лула и несъмнено се почувствувах по-добре.

Междувременно повечето жътвари се бяха разотишли, за да могат да станат рано на другата сутрин. Някои ги водеха жените им, някои си водеха жените…

Вече почти си бях изпушил лулата и тъкмо си мислех да опитам пак на следващата вечер, без да мога да разбера как така досега пушенето не ми е харесвало, когато ми хрумна, че макар и милата ми Ани да се беше държала много грубо, все пак не беше хубаво от моя страна да я оставям там по това време на нощта съвсем сама с мъката й. Освен това бях длъжен и заради Лорна да разбера доколко Ани или който и да било друг знаеше за нашата тайна.

Ето защо веднага излязох навън с лулата в ръка. Горката Ани се беше върнала при бащиния си гроб и тихо ридаеше, тъй като не желаеше да безпокои никого. Нежно я изправих, засуетих се около нея и я зауспокоявах; в края на краищата не можех да й се карам там, а може би и тя не беше толкова виновна, колкото самият Том Фагъс. Ани много се зарадва, че съм отишъл при нея, и ми се извини, че е била така груба с мен. А после се опита да отклони вниманието ми от нейните лични истории и да го насочи към моите с Лорна. Скоро обаче установих, че не знае нищо, дори и името на моята любима, а само има някакви подозрения от това, което беше видяла. Аз обаче отново докарах разговора до Том Фагъс и посещенията му.

— Бедна моя Ани, ти наистина ли си му обещавала да му станеш съпруга?

— Но в крайна сметка, Джон, ти нямаш никакви причини — каза тя, следвайки собствените си мисли, — никакви особени причини, за да не обръщаш внимание на горката Сали Сноу.

— Без даже да попиташ мама или мен! О, Ани, това е голяма грешка! — продължавах аз темата за Том Фагъс.

— Но, Джон, ти знаеш как мама иска да се ожениш за Сали и съм сигурна, че ако речеш, още утре можеш да я вземеш. Тя обожава и земята, по която ходиш.

— Сигурно ти разправя, че обожава и земята, по която ходиш, но ти вярваш ли му, дете мое?

— Повярвай ми, Джон, Сали много те обича, а след смъртта на стария половината ферма ще стане нейна и ако си придава важности, то е само за да те накара да й обърнеш внимание. И знаеш ли каква добра доячка е, Джон? И какви сладки прави…

— Ани, престани вече да говориш глупости. Искам да знам истината за тебе и Том Фагъс. Имаш ли намерение да се омъжваш за него?

— Аз? Аз да се омъжа преди брат си и да го оставя, без да има кой да се грижи за него? Кой друг може като мен да пържи еленско месо освен, може би, Сали? Ела веднага да се приберем в къщи и още сега ще ти изпържа едно парче. Ами ти нищо не яде на вечеря!

Това си беше самата истина. И понеже предчувствувах, че ще последва кръстосан разпит, при който всяко момиче можеше да ме надхитри, оставих се да ме заведе в къщи, мислейки си за сърнешкото. Никога обаче не съм и допускал, че така изкусно ще бъда надхитрен, както се получи в действителност. Разбрала, че съм изоставил всякаква предпазливост, Ани се спря до вратата на двора и се престори, че й се е закачила роклята. И докато се опитвах да й помогна, тя ме погледна право в лицето, осветено от луната, и внезапно запита:

— Твоята любима може ли да пържи еленско, Джон?

— Не, не ми се вярва — отговорих, без да се замислям. — Та да не е някаква си готвачка.

— Но сигурно не е и наполовина хубава като Сали Сноу, нали?

— Ако искаш да знаеш, тя е десет хиляди пъти по-хубава от десет хиляди Салита — разгорещено отвърнах аз.

— О, но погледни само очите на Сали! — извика сестра ми.

— Веднъж само да зърнеш очите на Лорна Дун и никога вече няма да помислиш за Салините!

— О, Лорна Дун, Лорна Дун! — възкликна сестра ми малко поуплашена, но все пак пляскаше с ръце от възторг, че е разкрила тайната ми. — Лорна Дун е прекрасната девойка, която е откраднала сърцето на горкия Джони. Ще запомня името, защото е много странно. Но не, по-добре да го запиша. Дай ми шапката си, нещастни момко, за да го запиша на нея.

— Бих искал да ти дам една хубава плесница — отговорих аз, защото ужасно и се ядосах. — И щеше да си я получиш, ако преди малко не беше плакала, подло същество такова. Но ще я запазя за мистър Фагъс.

— О, не, Джон! Не, Джон! — започна да ме умолява тя и веднага стана сериозна. — Ръката ти така ужасно тежи, Джон, а и той никога няма да ти го прости. Сърцето му е много меко, но не може да понася обиди. Мили Джон, обещай ми, че няма да го удряш, а аз ти се заклевам, че ще пазя тайната ти дори и от мама, дори от братовчеда Том.

— И от Лизи, най-вече от Лизи — казах, тъй като много добре знаех кой от семейството ми щеше да е най-жесток с мен.

— Разбира се, и от малката Лизи. Младо момиче като нея не бива да знае такива работи. А освен това много ще ме е яд, ако не само аз, но и Лизи има право да знае тайните ти. О, Джон, жива душа няма да разбере, че си ми се доверил, въпреки че много ще се тревожа, когато нощно време те няма и знам, че си сред тези ужасни хора.

— Е, станалото — станало — отвърнах, — ти научи моята тайна и аз — твоята, и да ти кажа откровено, не знам кой от двама ни ще си изпати повече, когато това стигне до ушите на мама. Аз лично бих могъл да понеса постоянните разправии, но не и мълчаливото й страдание.

— И с мен е така, Джон.

Като каза това, лицето на Ани се проясни и кротките й очи заблестяха.

— Сега ще съм много по-щастлива, мили, защото ще се опитвам да ти помагам. Не се съмнявам, че твоята любима го заслужава. Надявам се, целта й не е нашата ферма.

— На нея?! — възкликнах презрително и това беше достатъчно.

— Много се радвам, ако е така — Ани умееше от всяко нещо да извлече полза, — защото, да ти кажа честно, подозирам, че Сали Сноу е хвърлила око на мандрата ни и на делвите ни за сметана, и непрекъснато ме разпитва за ливадите ни и за цвета на млякото…

— Тогава, Ани, ти беше права, като каза, че тя обожава земята.

— И нещата, които ходят по нея — добави тя и ме целуна. — Сали е хвърлила око на най-хубавата ни крава, но сега тя никога няма да бъде нейна!

Влязохме в къщи и заварихме съседа Николас Сноу дълбоко заспал. Надали обаче сънуваше, че ние двамата съвсем бяхме объркали плановете му. После Ани хитро ме попита:

— Джон, не би ли желал сега в гостната при мама да е Лорна вместо тези „модерни краварки“, както ги нарича вуйчо Бън?

— Разбира се, че го желая, Ани. Заслужаваш да те целуна само за това, че си го помисли. Божичко, струва ми се, че си знаела за нас поне от една година.

— И тя те обича с цялото си сърце, нали, Джон? — и Ани ме погледна така, като че ли искаше да каже, че много й се иска да разбере кой не би ме обичал.

— Точно това не иска да направи, Ани — казах аз, като знаех, че по-този начин ще й стана още по-мил. — Тя едва е започнала да ме харесва. Още е толкова млада, че засега обича само дядо си. Но надявам се, че лека-полека ще заобича и мен.

— Разбира се, че така ще стане. Тя просто не може да не те заобича — каза сестра ми.

— Ох, не знам — въздъхнах, с цел отново да получа потвърждение! — Момичетата са толкова странни.

— Нищо подобно — извика Ани. — Да обичаш някого е просто като доенето на мляко — стига да знаеш как да го правиш. Но ти не трябва да я оставяш твърде дълго сама. Това е моят съвет. Какъв глупак си бил, че досега не си ми казал! Отдавна да съм направила така, че Лорна да полудее по теб, Джони. Сега обаче иди в гостната, докато ти изпържа малко месо. Сали явно е решила да те покори точно тази вечер. Погледни само каква кърпа си е вързала; мен щеше да ме е срам да сложа такова нещо. Но ти няма да биеш горкия Том, нали?

— Аз ли? Никога, мила моя, но само заради теб.