Ричард Блакмор
Лорна Дун (17)

XVII глава
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД

Стаята не беше много голяма, но с доста висок таван. В отсрещния край имаше няколко кресла, тапицирани с кадифе. На тях седяха само трима души — един в средата и двама отстрани. И тримата бяха облечени с чудесни кожени дрехи и носеха големи сиви перуки. Пред всеки един от тях имаше дъбово бюро, отрупано с хартия и перодръжки. Но вместо да пишат, те като че ли се смееха и разговаряха, или по-скоро този в средата май разказваше някаква хубава история, която караше другите да се смеят. Поради огромните им перуки ми беше трудно да определя възрастта им, но като че ли този, който говореше, беше най-младият, въпреки че беше най-главният.

Още преди да съм успял добре да се огледам, самият Председател на върховния съд ме забеляза и извика:

— Е, селянино, кой си ти?

— С благоволението на ваша милост — високо отговорих аз — аз съм Джон Рид от енорията Оър в графство Съмърсет, доведен в Лондон преди около два месеца от специален пратеник, чието име е Джереми Стикълс. После ми беше наредено да съм винаги подръка и готов, за да може, когато ме повикат, да дам показания по неизвестен за мен въпрос, но засягащ спокойствието на краля, нашия господар. До сега три пъти го виждах из улиците, но нищо не каза за спокойствието си. Освен това всеки ден освен в неделя се разхождах нагоре-надолу из голямата зала на Парламента, но пак никой не ме повика. Затова сега желая да запитам ваша милост дали отново мога да се върна в къщи.

— Браво, Джон — каза съдията, — сигурен съм, че никога досега не си държал толкова дълго слово. Много добре помня въпроса и сам ще се занимая с него. Обаче сега съм зает, Джон. Но струва ми се, няма опасност да се загубим. По-скоро би се загубила крепостта Тауър. Двумесечната ти прехрана трябва да е струвала на краля доста добра сума.

— С ваше позволение, не, милорд. Прехранваше ме майка ми. Досега не съм получил нито пени.

— Спанк, това вярно ли е? — извика негова светлост така, че паяжините се разлюляха. — Спанк, защо не са били поети разноските на този човек?

— Милорд, милорд — прошепна Спанк, — пропуснал съм, милорд, сред по-важните дела съм го пропуснал.

— На теб за какво ти плащат? Ти лично си взел парите. Много добре те познавам. Не, не ми отговаряй — още една дума и ще наредя да те арестуват.

След като се посъвзе, Председателят на върховния съд се обърна към мен и каза:

— Джон Рид, с теб са се отнесли възмутително. Не ми отговаряй нито дума повече, а иди с мистър Спанк и после ме уведоми как се е държал с теб. — След това хвърли такъв поглед на Спанк, че за мен той беше по-ценен дори и от десет лири. — Утре отново ела тук и преди всички други дела аз лично ще се погрижа за теб да възтържествува справедливостта.

Както предполагате, с радост си излязох, защото, ако някога съм виждал нечии човешки очи да се превръщат в дупки, през които да наднича дяволът, то беше тогава; а очите бяха на Председателя на върховния съд Джефрис.

Мистър Спанк беше излязъл в коридора още преди мен. Приближи ме с голяма жълта кожена чанта в ръка.

— Добри ми мастър Рид, вземи ги всичките, вземи ги всичките и кажи една добра дума за мен пред негова светлост. Той те хареса и ти трябва да се възползуваш от това. За пръв път виждам човек, който да го гледа така твърдо в очите, но и да не му противоречи, а той точно това харесва. Ако останеш в Лондон, мастър Рид, той ще те направи богат. И умолявам те да запомниш, мастър Рид, че семейство Спанк е шестнайсетчленно.

Аз обаче отказах да взема чантата, тъй като го възприех като подкуп. Та той дори не ме попита каква сума бях изхарчил. Затова само го помолих да задържи парите, докато изчисля колко ми струват храната и квартирата. Възнамерявах на другата сутрин да връча на мистър Спанк сметката, подписана и удостоверена от моя хазяин, и в замяна да получа точната сума от чантата, за което щях да съм много благодарен.

— Ако така си използуваш възможностите — каза Спанк, — никога няма да се уредиш в наше време. Дори самият Председател на върховния съд не може да ти помогне, ако ти сам не знаеш как да си помогнеш.

Сутринта се срещнах с мистър Спанк, който ме чакаше на входа. Показах му сметката, а той се изсмя и каза: „Вземи два пъти повече, мастър Рид.“

— Не, ще взема само точната сума.

Като чу това, чиновникът щастливо се усмихна и след като ми наброи парите, прошепна: „Джон, тази сутрин той е съвсем сам и в добро настроение.“ След тези думи дръпна завесата и според специалната заповед аз се озовах сам, очи в очи със съдията Джефрис.

Негова светлост беше зает с някакви писма и минута-две въобще не вдигна поглед, макар да знаеше, че съм там. През това време аз стоях прав и чаках да му се поклоня. След малко той отмести писмата настрана и втренчи в мен смелия си открит взор.

— С ваше позволение, милорд, явявам се по ваша поръчка.

— Но ти не си направен по поръчка, Джон — каза той и се изсмя на собствената си шега. — Колко тежиш?

— Само двеста и четиридесет фунта^[1], ваша светлост, но това беше в къщи. След като толкова дълго живях в Лондон, сигурно съм отслабнал.

— Добре, Джек, а сега ще те разпитаме.

Тук държанието му се промени и той така ме погледна изпод тежките си вежди, като че ли никога в живота си не се е усмихвал, нито пък би разрешил на някой друг да го направи.

— Готов съм да ви отговарям, милорд, стига да не ме питате неща, които не знам, или с които ще изменя на честта си.

— Най-добре ще направиш, ако отговаряш на всичко, огромни човече. Какво ли разбираш и ти от чест? И така, има ли във вашия край гнездо на престъпници и крадци, от които всички се страхуват?

— Да, милорд! Според мен поне някои от тях са крадци, но всички са престъпници.

— А какво прави вашият шериф^[2], който би трябвало да ги избеси всичките или да ги изпрати тук ние да ги обесим?

— Предполагам, че се страхува, милорд. Опасно е човек да се занимава с тях. От знатно потекло са, безскрупулни са и живеят в добре укрепено място.

— Знатно потекло! А какъв беше Лорд Ръсел, когото обезглавихме онзи ден? Как се нарича този род и от колко души се състои?

— Това е родът Дун от Баджуъртската гора, с ваше позволение, милорд. На брой са около четиридесет, без жените и децата.

— Четиридесет човека и четиридесет крадци! И жени и деца! Дявол да го вземе! И откога живеят там?

— Може да има тридесет години, милорд, а може да има и четиридесет. Дошли са преди Голямата война^[3], много преди да съм се родил.

— Да, много преди да си се родил, Джек. Хубаво е, че казваш истината. Господ да помага на лъжците, ако ги стигне ръката ми. Там, на запад, имате нужда от мен и аз ще дойда, само веднъж да свърша с лондонските предатели. Някъде наблизо до вас да има семейство на име де Уичхолс, Джон?

Зададе ми въпроса съвсем неочаквано, като че ли искаше да ме хване неподготвен и не сваляше погледа си от мен. И наистина, останах силно изненадан.

— Да, милорд, има. Поне не много далеч от нас. Барон де Уичхолс.

— Хм, барон! И той събира данъците вместо краля. Сигурен съм, че нещичко от това, което взима, би трябвало да стига и малко по-далече. Ще се занимаем и с този въпрос. Размирни негодници от Западна Англия, пияни престъпници, тепърва ще заиграете по свирката ми!

Разбрах, че положението започва да става сериозно, и казах:

— Ваша светлост, макар че сте Председател на върховния съд, не сте съвсем справедлив към нас. Хората от Оърската енория са честни и добри и откак съм дошъл в този голям град Лондон, не съм срещнал някой по-добър от нас, или поне някой, който би могъл да се сравнява с нас по честност, добрина и уважение към съседите. Ние сме тихи хора и не се хвалим…

— Достатъчно, добри ми Джон, достатъчно! А да си чувал някога или да си си го помислял, че де Уичхолс е в съюз с рода Дун от Баджуърти?

Той изрече тези думи някак бавно и така впи поглед в очите ми, че изгубих способността си да мисля, не можех да го гледам, но не можех и да отклоня погледа си. Идеята ми беше съвсем чужда и като ме гледаше, съдията Джефрис разбра, че съм се объркал и не знам как да му отговоря.

— Джон Рид, твоите очи ми говорят достатъчно. Ясно ми е, че никога не си подозирал подобно нещо. А сега, виждал ли си някога човек на име Том Фагъс?

— Да, сър, много, много пъти. Той е мой личен братовчед, а се страхувам, че има намерение да… — тук млъкнах, тъй като нямах никакво право да говоря за нашата Ани.

— Том Фагъс е добър човек — каза той и по усмивката върху голямото му ъгловато лице разбрах, че се е виждал с братовчед ми. — Мистър Фагъс е правил грешки, но той е съвършено честен човек. Независимо от това обаче, боя се, че ще трябва да му наложим данък.

— Разбира се, разбира се, милорд — беше всичко, което успях да кажа, макар че нищо не разбирах.

— Страхувам се обаче, че те ще го обесят — продължи Председателят на върховния съд, като понижи глас, — предай му това от мен. Аз никога не бих го направил, но не мога да бъда навсякъде, а някои от нашите съдии може би са забравили обедите, които им е давал. Кажи му да си смени името или да стане свещеник, или изобщо да направи нещо, та да няма закон, по който да го обесят. Но най-добре е да стане свещеник, той е добър актьор, знам това. А сега, Джон Рид, още няколко неща и засега няма да имам повече нужда от теб.

Сърцето ми подскочи от радост, че ще се махна от Лондон, но все още не можех да го повярвам.

— Да си чувал из вашия край хората да недоволствуват или да се бунтуват срещу Негово величество?

— Не, милорд, няма нищо подобно. Молим се за него в църквата, а после говорим за него и се надяваме, че е за добро. Само че няма какво толкова да си кажем, тъй като знаем много малко неща. Поне докато аз не си отида.

— Точно така трябва да бъде, Джон. И колкото по-малко приказвате, толкова по-добре. Но чух за някои неща в Тонтън и дори по-близо до вас — в Далвъртън, и дори още по-близо — в Ексмур, неща, които плачат за наказание. Виждам, че нищо не знаеш за тях. И така, Джон, ти ми харесваш. Никой досега не ми е говорил истината така смело, така пълно и искрено като теб. Но ако ти, Джон, се забъркаш в тези работи, дори аз не бих могъл да те спася. Стой настрана от рода Дун, настрана от де Уичхолс, настрана от всичко, което не разбираш. Възнамерявах да те използувам като мое оръдие, но виждам, че си твърде простодушен и честен, ще изпратя някой по-хитър, но пази се да не разбера някога, че си станал оръдие на враговете ми. И запомни — на никого не бива да споменаваш това, което съм ти казал.

След тези думи Председателят на върховния съд втренчи в мен такъв суров поглед, че ми се прииска да се отърва час по-скоро от него, въпреки че му бях благодарен за предупреждението. После, като видя, че ме е уплашил, той отново се усмихна и каза: „Сега си свободен, Джон. Ще те запомня, а сигурен съм, че и ти няма да ме забравиш дълго време.“

— Милорд, никога не съм бил толкова радостен, че ще си отида в къщи. Сеното трябва да се прибере и…

— Достатъчно, Джон. Можеш да си отиваш.

И напуснах съда. Но въпреки че съдията ме беше освободил, все още не можех да си отида в къщи, защото нямах достатъчно пари да стигна до Оър, освен ако не тръгнех пеша и не просех по пътя. Затова си събрах дрехите, платих си дълговете и след половин час бях напълно готов за път, стига да получех още малко пари. Бях голям глупак, както веднага ще решите, щом чуете какво направих. След като взех от мистър Спанк парите за спането и прехраната (с петдесет шилинга по-малко от сумата, която ми беше дала майка ми), веднага платих всичките си дългове, а после отидох и похарчих по-голямата част от останалото за подаръци на мама, Ани, Лизи, Бети, Джон Фрай и жена му и дори за семейство Сноу. А ако трябва да не скривам нищо от читателя, всъщност купих за Лорна нещо, чиято цена направо ме уплаши.

Разбира се, всичко това, което направих, беше много глупаво — не защото почетох приятелите и съседите си, но защото предварително не бях разбрал дали изобщо ще получа повече пари. Затова бях много изненадан, когато отидох при мистър Спанк да ми изплати нова сметка за три дни пансион и една седмица разходи за обратния път, а той не само отказа да ме види, но и ми изпрати бележка на синя хартия, на която пишеше: „Джон Рид, върви по дяволите! И научи тази истина — дават ли ти, дръж, гонят ли те, беж.“

От което заключих, че вече не се ползувам с благоволението на Председателя на върховния съд Джефрис. Най-вероятно показанията ми не са му били от полза.

За мен това беше голямо разочарование. Сенокосът отдавна беше преминал, жътвата наближаваше, косовете кълвяха черешите ни и нямаше кой да спре непрестанния плач на мама. Но най-главното — какво беше станало с Лорна? Може би напълно ме беше забравила, може би се беше удавила в черния вир, а може дори и да се беше омъжила за Карвър. Последната мисъл веднага ме накара да скоча и да отида да чакам мистър Спанк с твърдото намерение да го наплескам въпреки голямото му семейство: За съжаление обаче не можах да го намеря. Портиерът ми каза (така му беше наредено, естествено), че Спанк е отишъл на море по здравословни причини, тъй като се бил преуморил от работа.

Тогава реших още на другия ден да потегля за Оър, като добре заредя пушката си, въпреки че цялата енория щеше да ми се смее, че е трябвало да прося от Лондон до дома. До известна степен обаче бях спасен от този позор. Тъкмо бях тръгнал да купя с последните си пари малко сачми и барут, които по пътя щяха да са по-ценни дори от обувките и храната, когато срещнах добрия си приятел Джереми Стикълс, който след дълго отсъствие беше дошъл да ме потърси. Заведох го в малката си стаичка, където му разказах цялата история. За мое огромно удивление обаче той изобщо не се изненада.

— Такъв е животът, Джек. След като са измъкнали всичко, което са могли от теб, защо е нужно да те хранят повече? Казвам ти, Джек, всички хора са лъжци. Най-малък лъжец е онзи, който не настоява достатъчно другите да му казват истината.

Всичко това ми се видя много мрачно, тъй като лично аз никога не гледах на нещата по този начин и никога не бих се признал за лъжец дори и пред самия себе си.

— Ще ти дам пет лири, — каза Джереми, докато все още се чудех: дали съм лъжец, или не. — Пет лири, а аз ще се опитам да ги измъкна от този голям негодник. Спанк. Бих ти дал десет, Джон, но напоследък нещо не ми върви. Прибери тази хартия, момче. Нямам нужда от никаква разписка Джон Рид, не прави глупости!

Бях готов да му целуна ръката. Никога не съм предполагал, че ще се намери човек в Лондон (най-подозрителното място на божия свят), който да ми даде цели пет лири, без да поиска дори разписка! Толкова се разчувствувах, че чак се разплаках, тъй като, макар да съм едър физически, по сърце съм си останал дете. Но не бяха петте лири, които ме развълнуваха, а начинът, по който ми бяха дадени, и вярата в моята добрина.