Ричард Блакмор
Лорна Дун (12)

XII глава
ВУЙЧО БЪН СЕ РАЗОЧАРОВА

На следващия ден мистър Хъкабак доста загадъчно помоли мама да му даде някой, който да го придружи до една опасна част от света, където трябвало да отиде по работа. Скоро успях да я убедя да ми разреши да отида с него, но после бях силно разочарован, когато открих, че това опасно начинание е само едно посещение до барон де Уичхолс, нашия съдия, за да вземе изпълнителен лист срещу разбойниците Дун. Какъвто съм си глупав, а без съмнение такъв и ще си остана, не казах на вуйчо Рубън, че това пътуване е безсмислено и че той никога няма да получи изпълнителен лист срещу рода Дун от барон де Уичхолс.

И точно така и стана, защото баронът отказа да повярва на историята, а вуйчо Бън не можеше да докаже, че е бил обран именно от тях, а не от някой друг.

Същата вечер, преди да си легне, вуйчо Бън ми каза:

— Племеннико Джек, ти не се държа с мен така лошо, както останалите. И понеже не притежаваш дар слово, мисля, че мога да ти се доверя. А сега запомни думите ми — това не е краят. Имам още един коз в ръцете си: ще отида при самия крал или при човек, който е по-високо и от краля и който ме познава. Засега няма да ти казвам името му. Само знай, че ако някога се изправиш пред него, никога няма да го забравиш.

Между другото, както разбрах по-късно, това беше вярно, защото човекът, когото имаше предвид, беше съдията Джефрис^[1].

— И кога има вероятност да го видите, сър?

— Може би през пролетта, а може и чак през лятото, когато възнамерявам да отида до Лондон по работа. Той ще накара някои от вашите барони и земевладелци да треперят като лист. Задържах се в тази усамотена дупка много повече, отколкото възнамерявах, но въпреки това ще остана още един ден при известно условие.

— При какво условие, вуйчо Бън? Съжалявам, че ви е толкова скучно. Отново ще поканим съседа Сноу и…

— Модерните краварки? Благодаря. Прекалено шумни са за мен. Вашата Ани ми е достатъчна. Ани е добро дете и някой ден ще ми дойде на гости в Далвъртън. Моето условие, Джек, е следното: да ме заведеш утре сутринта, без да кажеш никому нито дума, на някое място, откъдето мога да видя Долината на Дун и да разбера откъде най-удобно може да се проникне там, когато му дойде времето. Можеш ли да направиш това за мен? Ще ти платя добре, момче.

Обещах му, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм му полезен, но, разбира се, няма да взема никакви пари за това. Съответно на следващия ден успях да изпратя мъжете да работят в другия край на фермата, а ние с вуйчо Рубън, яхнал моята стара Пеги, веднага след закуска се отправихме на запад. Взех със себе си и една заредена пушка — в тия размирни времена човек винаги трябваше да проявява предвидливост. Вуйчо не ми разрешаваше да се отдалечавам и на три ярда от него, но въпреки това, докато преваляхме хълма, почти не си говорехме.

— Вуйчо Рубън, не се страхувай — казах накрая аз. — Познавам всяка педя земя тук, сър, и знам, че наоколо няма никаква опасност.

— Кой, аз ли се страхувам? Това е последното нещо, което ми идва наум. Колко красиво нещо е игликата!

А аз веднага си помислих за Лорна Дун, момиченцето, което бях видял преди шест или седем години. Дали и Лорна понякога си мислеше за мен? Не бях ли за нея само едно селянче, достойно единствено да й лови риба?

Вуйчо прекъсна мислите ми, защото вече наближавахме Баджуъртската гора — най-мрачното и най-усамотеното място — и мълчанието никак не му се нравеше. Вървях близо до главата на Пеги, а и Пеги вървеше до мен. Докато стигнем обаче до най-високия хребет на хълма, по който понито не можеше да се изкачи, не видяхме нищо друго освен няколко птици. Затова завързахме Пеги на сигурно място, където можехме да я намерим, и се закатерихме по стръмната страна на хребета.

Доста ни окуражи фактът, че нямаше никаква пътека, защото в такъв случай разбойниците нямаха навик да минават оттам. Хребетът беше като странична стена, която закриляше Долината на Дун. Беше толкова стръмно и гъсталакът бе така непроходим, че се налагаше да водим упорита борба за всеки изминат ярд. Накрая се принудих да оставя пушката си, защото с едната ръка се изтеглях нагоре, а с другата помагах на вуйчо Рубън. И така, най-после стигнахме на върха и от края на гората погледнахме към Долината на Дун. На около триста ярда под нас нямаше дървета — само стръмен, хлъзгав склон. И сега за пръв път осъзнах истинската стойност на тази твърдина. Защото, когато преди шест или седем години бях в Долината и се катерех по скалите, за да се измъкна оттам, бях все още дете и почти нищо не бях забелязал.

Хребетът, на който стояхме, завиваше в дясно и в ляво от нас. На около половин миля отпред имаше втори хребет, който извиваше и се срещаше с нашия, като в двата края оставаше по тесен проход. За единия знаех, че е входът към Долината и се нарича Портата на Дун, а другият беше отворът в скалата на срещуположния край на долината, където някога съвсем случайно бях успял да проникна.

Между двата хребета се намираше свежа зелена долина със съвършено овална форма. На дъното й лъкатушеше река и стръмни черни скали я обграждаха като стени. Имаше вид на място, в което никога не прониква студ и никога не духа вятър. Дори и сега, щом се разнасяха облаците, тя се обливаше в слънце.

Вуйчо Рубън обаче първо погледна надолу към долината и подуши с нос, като че ли искаше да я помирише. После се загледа в отсрещния хребет и накрая се втренчи в мен.

— Виждаш ли какви глупаци са тия? — каза той най-после. — Не разбираш ли как тази прочута Долина на Дун може да се превземе за половин час? Три оръдия на оня баир там и три на върха на този и те попадат под кръстосан огън. Ех, момчето ми, не една война съм видял и сега да съм генерал, ако се бяха вслушвали в съветите ми…

Аз обаче не го слушах. Вниманието ми внезапно беше привлечено от нещо, което острите очи на нашия „генерал“ изобщо не забелязаха. Отдавна бях открил малкия отвор в скалата от другата страна на Долината, през който някога се бях измъкнал. От нашето място той изглеждаше не по-голям от заешка дупка. И така, докато го гледах, видях как една дребна фигурка дойде, постоя малко и влезе вътре. Нещо много светло, бяло и бързо, което изчезна, преди да усетя, че е било там.

И все пак сърцето се разтуптя в гърдите ми, цялата ми кръв се качи в главата и гордостта ми се бореше със срама. Защото, въпреки че бяха минали седем години и аз се бях превърнал от момче в мъж, а тя сигурно ме беше забравила, пък и аз почти я бях забравил, в този миг почувствувах, че стоя срещу съдбата (колкото и лоша да беше) в лицето на Лорна Дун.