Ричард Блакмор
Лорна Дун (11)

XI глава
МИСТЪР РУБЪН ХЪКАБАК

Мистър Рубън Хъкабак, когото много хора в Далвъртън ще помнят дълго след като и аз съм си отишъл, беше вуйчо на майка ми, брат на нейната майка. Той държеше най-хубавия магазин в града и беше преуспяващ търговец. И тъй като ние бяхме останали единствените му роднини (освен внучката му Рут Хъкабак), мама смяташе, че е неин християнски дълг да бъде в добри отношения с него и да го покани да ни гостува. Ето защо тази зима старият джентълмен дойде да посрещне Нова година с нас. Не защото обичаше селския живот, а защото мама го беше накарала да обещае, че ще дойде, а старецът се гордееше, че никога не е нарушавал думата си. И така, когато коледната навалица се оттекла, той оседлал коня си и потеглил Към Оър, като оставил на внучката си Рут и на главния си магазинер много работа и малко храна.

Бяхме се разбрали да го чакаме рано следобед последния ден от декември. Разбойниците бяха лениви и обичаха да си поспиват, както повечето нечестни хора, така че най-безопасно беше да се пътува, преди да са станали. Ние обаче не знаехме, че бандитите са пирували предната нощ и че изобщо ги е домързяло да си лягат. И така се случи, че сутринта на последния ден от старата година те излезли да търсят приключения.

Бяхме отложили обяда си за един часа, от което никак не бях доволен, а в шест часа в новогодишната вечер щеше да има голяма вечеря. Освен това вечерта щеше да дойде и съседът ни Николас Сноу с трите си високи дъщери, все хубави момичета. Благодарение на глупостта на Джон Фрай цялата енория знаеше, че съм влюбен и в трите едновременно. Семейство Сноу беше поканено, от една страна, защото мистър Хъкабак, обичаше да вижда млади хубави момичета, а от друга, защото Николас Сноу беше единственият човек в нашата енория, който можеше да пуши с лула. Вуйчо Бън, както всички добре знаехме, беше голям пушач и можеше с часове да седи в топлия ъгъл до огнището и да си пуши лулата, без да промълви нито дума, само че обичаше да има някой да пуши срещу него.

И така, този ден, след като се върнах и нагледах добитъка, надявах се, че ще го намеря в топлия ъгъл. Но никакъв вуйчо Бън със съсухрено лице не седеше там. Само Бети изтича да ме посрещне, стиснала в ръка капак от някакъв тиган.

— Не дойде — извика тя.

— Да не би да искаш да кажеш, че вуйчо Бън още не е пристигнал, Бети?

— Казвам ти, не дойде. Предполагам, че разбойниците са го спипали. Тази мисъл много я радваше, защото Бети мразеше вуйчо Бън.

Той никога не й беше дал дори и пени, а освен това и не й разрешаваха да вечеря с него на една маса. Минах направо през кухнята, като все повече ми накипяваше.

— О, Джони, Джони — извика майка ми, изскачайки от гостната. — Толкова се радвам, че най-сетне се върна. Нещо се е случило, Джони.

Първо, мразех да ме наричат Джони. И второ, мразех майка ми да носи евтини украшения, защото смятах, че нямат място в нашата селска къща. А днес тя си беше сложила няколко гривни на ръката, защото вуйчо Бън и ги беше подарил.

— Е, майко, какво толкова се е случило? — попитах я сухо.

— Сигурна съм, че няма защо да се ядосваш, Джони, но какво би казал, ако онези хора там… — тя никога не споменаваше името Дун — са хванали нещастния ти вуйчо Рубън с коня му, официалното му палто и всичко останало?

— Много ще ми е жал за тях, мамо. Ще отвори магазин в долината им и тъй като е първокласен търговец, ще си тръгне чак след като измъкне всичките им пари.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, Джон? При положение, че обядът ми е сложен, вечерята се приготовлява, а ти изобщо не се притесняваш, а само си мислиш как по-бързо да се наядеш и да приключиш с тази работа!

— Добре де, мамо, извинявай. Но нека първо обядваме. Знаеш, че обещахме да не го чакаме след един часа, а сега само ни караш да прегладняваме. Колко жалко, че ще пропаднат хубавите гозби! След това ще отида да го търся в мъглата като игла в купа сено. Това, разбира се, е в случай че не пожелаеш да тръгна гладен.

— О, не, Джон, никога не съм си мислила такова нещо.

И така, добре се наобядвахме, като през цялото време ни се искаше и вуйчо Бън да си беше хапнал, и се чудехме колко ли да му оставим. След това, тъй като все още не се беше зачул тропотът на коня му, взех пушката си и тръгнах да го търся.

Първо тръгнах по пътеката, която минаваше покрай хълма. После извървях цялото било над потока, спуснах се долу, прескочих Лин, изкачих се по отсрещния скат и стигнах до мочурищата. Мъглата плътно ме обвиваше, но все още имаше малко дневна светлина, тъй като беше едва три часа.

Там хванах пътеката и изминах по нея почти три мили. Нямах дори и куче със себе си, а мястото беше много усамотено. Но не ме беше страх, тъй като вече не бях ученик, а и пушката ми беше заредена. Освен това знаех, че мога да меря сили с които и да са двама души от нашия край.

С настъпването на вечерта меката бяла мъгла все по-плътно ме обвиваше, докато лека-полека започнах да се чудя къде се намирам или как съм се озовал там. Скоро стигнах до съвсем непознато място и събрах смелост да спра, за да помисля. Подпрях пушката си на един камък и си заблъсках главата какво да правя по-нататък. Колкото до намирането на вуйчо Бън, това си беше лично негова работа. Първо трябваше да намеря себе си и щях да съм много благодарен, ако успея отново да се върна в къщи за доброто на цялото ми семейство. И тогава чух далечен звук, като че ли галопираха много коне. В уплахата си грабнах пушката и си казах: „Господи, изпрати ми нещо, по което да гръмна.“ Но нищо не се появи. И тъкмо си помислих какъв съм глупак, когато точно под краката ми се разнесе страхотен тътен, същият тайнствен звук, който ни беше плашил толкова често тази зима, само че много по-силен. Стоях закован на място, косата ми се изправи, та чак шапката ми се повдигна, а сърцето ми силно се разтуптя. Избърсах челото си, като се молех всичко да свърши добре, и реших да тичам чак до къщи.

Тръгнах, но скоро се спрях, защото дочух слаб звук, като че кашляше овца. Ослушах се, въпреки че не ми се щеше да го чувам, тъй като бързах да се прибера у дома. И все пак обичах всички животни и чувствувах, че трябва да отида да й помогна. Постепенно звукът се засили — сухо свирене, от време на време разкъсвано от честа кашлица.

— Господи, имай милост над мен! — чух някъде от мъглата. — О, господи, смили се над душата ми! О, господи, накъде вървя!

Тези думи долетяха до мен от тъмнината, а после чух и дълго стенание. Тръгнах напред по посока на звука и скоро налетях върху главата на едно планинско пони. На гърба му, с крака към врата и глава към опашката, беше завързан човек. Ръцете му висяха от двете страни като стремена. Дивото пони беше силно подплашено и се опитваше да хвърли човека от гърба си.

Преди обаче да успее да се обърне, аз го хванах и здраво го задържах. То непрестанно правеше опити да ме ухапе, докато накрая трябваше да го ударя по носа.

— Добри и уважаеми господине — казах на човека, който лежеше върху гърба на понито, — не се бойте, нищо лошо няма да ви се случи.

— Помогни ми, добри приятелю, който и да си ти — промълви той, но не можеше да вдигне глава, за да ме погледне. — Бог те е изпратил, но не за да ме ограбиш, защото това вече го направиха.

— Какво! Вуйчо Бън! — извиках и от удивление чак изпуснах понито. — Нима това е мистър Рубън Хъкабак!

— Честен търговец… — изстена той, — от почтения град Далвъртън. За бога, освободи ме, добри човече, и когато се прибера в къщата си в Далвъртън, ще ти се отплатя. Но запомни, че това пони е точно толкова мое, колкото и конят, който ми откраднаха.

— Но, вуйчо Бън, не ме ли познаваш? Та аз съм твоят покорен племенник, Джон Рид.

Но без много да се разпростирам. Прерязах въжетата, с които беше завързан, и го изправих да приседне върху малкото конче. Той обаче беше твърде изнемощял, за да се задържи там. Затова го качих на собствения си гръб, хванах и понито за въжетата, които бях завързал за муцуната му, и се отправих към „Могилата на дъждосвирците“.

В мига, в който се увери, че е в сигурни ръце, вуйчо Бън веднага дълбоко заспа на гърба ми. Той захърка така силно, че за малко да повярвам, че страховитият звук, който чувахме в мъглата всяка вечер, идва чак от Далвъртън.

Щом го донесох, веднага го настанихме в топлия ъгъл до огнището. Бях щастлив да го махна от гърба си, защото туловището му, както и богатството му, беше доста масивно. Той отупа един-два пъти дългото си палто, после обиколи из кухнята, докато се убеди, че мястото му е познато, след което отново заспа в ъгъла, и спа, докато приготвим вечерята.

По едно време го чух да казва — не на мен, на себе си: „За тази работа той ще се ожени за Рут и ще получи малките ми спестявания, когато станат по-прилични. Но все още са толкова малки, наистина, толкова малки… и колко много отидоха днес в ръцете на тези разбойници.“

Майка ми така се засуети около него, че оставих нея и Ани да се грижат за него. И докато го тъпчеха с най-хубавото, което можеше да се намери из къщата, излязох навън да разгледам малкото пони. Между другото, оказа се, че си е струвало да го заловя, защото после ни вършеше много добра работа.

Интересен старец беше вуйчо Бън — държеше се много рязко и винаги беше доволен, ако успееше да направи противното на това, което хората очакват от него; и все те гледаше изпитателно, като че ли се страхуваше да не го измамиш. Простият ни начин на живот беше за него една загадка и струва ми се, че докато седя у нас, той се чувствуваше много самотен, защото нямаше с кого да се пазари.

Разбира се, бяха го ограбили само разбойниците Дун и никой друг. Обрали го, а след това решили да се подиграят с него. Взели му стария кротък кон и го качили на дивия, за малко разнообразие, както му казали. После два-три часа го гонили из мъглата и се забавлявали от стенанията му, а след това огладнели и си заминали, като го зарязали сам. При това никой не можеше да накара мистър Хъкабак да разбере защо е бил обран.

— Не съм заслужил такова нещо — непрекъснато повтаряше той — и не мога да го понеса. Живея вече шестдесет и пет години и никога досега не са ме обирали.

Вместо да си яде новогодишния пудинг с удоволствие, мистър Хъкабак толкова много се оплаква и мърмори, че мама му обеща още тази вечер да извика съседа Николас Сноу за съвет.

Вечерта съседът Сноу дойде като водеше след себе си и дъщерите си. И вуйчо Бън остана много доволен, и беше много изискан с градските си обноски. Той не ги беше видял вечерта след грабежа, защото им бяхме съобщили да не идват. Момичетата не за пръв път бяха в изискана компания и скоро преодоляха страха от голямото му богатство. Играеха му най-различни номерца и го караха да се смее, нещо, което събуди силна завист у мама, тъй като нашата Ани беше винаги толкова свита.

Когато приключихме с вечерята, изпратихме момичетата в гостната и заключихме вратата. После придърпахме столовете си към кухненското огнище, за да чуем какво има да ни каже вуйчо Бън. Той остави мама да започне.

— Мистър Сноу — каза тя, — вие естествено сте разбрали как пострада моят близък роднина по време на мирното си пътуване от Далвъртън. В лоши времена живеем, както всички знаем. Аз самата толкова много…

— Отклоняваш се от темата, Сара — каза вуйчо Бън, виждайки сълзи в очите й. Беше му дотегнало да слуша за смъртта на баща ми. — Аз, както мога да докажа, бях сбран в тази енория, за срам на Оър и за позор на цяла Англия. И тази енория трябва да отговаря за това, сър. Ще превърна в просяци всички от нея, ако те вече не са просяци, и ще продам старата ви църква, ако не ми се върнат откраднатите стоки.

Мама ме погледна, аз погледнах съседа Сноу и на всички ни дожаля за мистър Хъкабак. Ние си знаехме каква ни беше енорията, каквото и да приказваше, но той си мислеше, че се страхуваме от него.

Докато се чудех какво да му отговоря, той ме погледна и извика:

— Племеннико Джек, ти, господине, си дебелоглаво мамино синче и селяндур и когато умра, няма да ти оставя нищо освен ботушите си, за да ми ги лъскаш.

— Вуйчо — отговорих, — независимо от това, докато си наш гостенин, аз пак ще ти лъскам ботушите.

Между другото, този отговор, казан, без да се замисля, по-късно ми спечели две хиляди лири, както ще видите по-нататък.

— Колкото, за енорията — извика майка ми, — енорията сама може да се защити. Но нашият Джек не е такъв, сър, и аз никому няма да разреша да говори така за него. Да му оставел нещо, моля ви се! Кой иска нещо повече, освен да го оставите на мира, сър, както и той можеше да ви остави онази нощ в мочурището. И след това да говорите толкова лошо за мен и децата ми!

— Е, е, Сара, предполагам, че твоите деца са като на другите хора — каза вуйчо Бън.

Сега обаче се намеси съседът Сноу, който понякога проявяваше известен разум и беше решил, че е крайно време и той да каже няколко думи за енорията.

— Мистър Хъкабак — размаха лулата си срещу него той, — имайки предвид това, което благоволихте да кажете за нашата енория — за нашата енория, а не за някоя друга — позволявам си, сър, да ви заявя, че вие сте лъжец.

След това съседът Сноу скръсти ръце и ми кимна, а после и на мама, за да се подчертае фактът, че е изпълнил дълга си и не се интересува какви могат да бъдат последствията. От нас обаче не получи никаква благодарност, защото смятахме, че е неправилно наш вуйчо, и при това възрастен човек, да бъде наричан „лъжец“ до собственото ни огнище от един чужд човек. Ние смятахме, че да те нарекат „лъжец“, е едно от най-позорните неща, въпреки че вуйчо Бън, тъй като беше търговец, като че ли беше свикнал с това.

— Достатъчно — много любезно каза майка ми. — Няма нищо по-лесно от това да се говорят остри думи. Но нека сега чуем какво иска вуйчо Рубън от нас, за да премахнем позора от енорията и да компенсираме загубата на вещите му.

— Моите вещи изобщо не ме интересуват, жено — отговори мистър Хъкабак високомерно, — въпреки че бяха със голяма стойност. Те изобщо не ме интересуват. Това, което искам, е наказанието на тези разбойници.

— Тихо, човече, тихо! — извика съседът Николас. — Твърде близо сме до Баджуъртската гора, за да говориш така за рода Дун.

— О, страхливци такива! — каза вуйчо Бън, но все пак първо погледна към вратата. — Не виждам голяма възможност да получа компенсация от Ексмур! А вие, мистър Сноу, боже, та вие не можете да се сравнявате и с най-младия ми продавач. Всички сте страхливци! — извика отново той и се изправи. — Не се опитвайте да ми отговаряте. Нямам повече работа с вас.

Знаехме, че е безсмислено да му отговаряме. Когато обаче донесохме виното и доста от него беше изпито, вуйчо Рубън започна да мисли, че може би е бил доста суров към нас, а момичетата, които отново бяхме пуснали да дойдат, непрестанно пълнеха чашата на стареца и с безгрижния си смях накараха всички ни да се почувствуваме по-добре.

Така че когато на края на вечерята момичетата бяха отишли да палят фенерите си, мистър Хъкабак се изправи и изгледа мама, а после и всички нас.

— Никой да не напуска това място, докато не съм ви казал това, което искам да ви кажа. Въпреки че вие, хората от Ексмур, се страхувате да се биете, достатъчно сте смели за други работи и най-вече сте най-добрите и най-милите хора, що се отнася до гостоприемството.

След тези думи той отново седна със сълзи в очите и поиска още вино. Като чуха това, всички момичета хукнаха да му донесат, но, разбира се, първа беше Ани.