Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

X глава
ЧОВЕК СЪС ЗАСЛУЖЕНА ИЗВЕСТНОСТ

Том Фагъс вечеря с нас, обут в един от най-хубавите панталони на Джон Фрай, защото неговите се сушеха. След това Джон щеше да се пръсне от гордост, че може да разправя как един толкова прославен човек му е носил някога панталоните. По това време славата на мистър Фагъс, въпреки че все още не беше толкова голяма, колкото сега, бързо се разпространяваше по нашия край и беше стигнала дори до Бриджуотър[1].

Том Фагъс беше от ония жизнени оптимисти, които винаги гледаха да са в добри отношения с хората. И така дълбоко им съчувствуваше, че ако някой току-що ограбен от него пътник му кажеше добра дума, винаги му връщаше кесията. Вярно е, че взимаше парите на хората насила и законът беше; против него. Но аз не можех да разбера, докато не станах по-голям и вече имах своя собственост, защо Том Фагъс, който толкова много работеше, наричаха разбойник, а кралят, който изобщо нищо не вършеше, беше първият владетел на страната, на когото всички трябваше да благодарим, че ни взима парите.

Онази вечер обаче не успях да науча нищо повече за заниманието на нашия братовчед, само дето мама ми изглеждаше уплашена и от време на време му прошепваше да не говори за това или онова, защото децата са тук; и всеки път той кимваше в съгласие и отпиваше още бира.

— А сега, Джек, ела да идем да видим Уини — каза ми той след вечеря. — Обикновено я храня, преди да го сторя аз, но сега беше много разгорещена след твоята буйна езда. Сигурно вече ме чака, а аз никога не я оставям да ме чака дълго.

Много се зарадвах, че ще изляза с него, а и Ани хитро се измъкна след нас.

След това Том Фагъс седна в ъгъла до огнището и дълго ни весели, като ни караше да играем най-различни игри. После ни разказа купища истории. И много странно, но те нямаха нищо общо с него и като че ли се отнасяха почти за всеки друг, за когото някога бяхме чували; само не и за Том. Безспир се нижеха историите му, леко и живо, като пламъците през комина; защото говореше с гласовете на двайсет човека, като подражаваше на жестовете на всеки един и всеки миг си променяше физиономията. Беше такъв майстор на мимиката, че без следа от усмивка на лицето си накара дори и мама да скъса от смях новия си корсаж (купен за десет пенса). Колкото до нас, децата, ние се смеехме така, че се търкаляхме на пода, а Бети чак се захласна в кухнята.

Но въпреки че мистър Фагъс беше толкова умен, щедър и известен, не можех да разбера дали се гордеехме с него като наш роднина, или бяхме склонни да се срамуваме. Но като че ли всичко зависеше от хората, с които бяхме. С момчетата например ужасно се гордеех да говоря за него като за „братовчед ми Том“. Но пред богатите ни съседи, пред съдията или пред по-заможните търговци от Порлок, с една дума, пред хора, които се страхуваха да не загубят имуществото си, не обичахме да показваме роднинските си връзки със славния разбойник. А истината беше тази, че го съжалявах, макар да го обвинявах.

По професия Том бил ковач в град Нортмолтън в Девъншир, сурова местност в покрайнините на Ексмур. Можел да чете и пише, имал земя на стойност, сто лири, и двеста овце. И тъй като останал сирак (с всичко това, за което трябвало да се грижи), рано започнал да работи и се прочул с умението да подковава коне. Дори спечелил златен медал за работата си, но хората навсякъде са завистливи и неговите съперници никога не могли да му го простят. И така станало, че тъкмо търговията му се разраснала и любимата му била готова да се омъжи за него, когато някакъв богат благородник от околността го въвлякъл в съдебен процес, в резултат на което нещастният Том бил напълно разорен.

Стопанството му и всичката му стока били разпродадени. Взели му дори и ковачницата. Преди да заловят и него, той оседлал коня си и избягал в къщата на любимата си. Но когато пристигнал, баща й му показал вратата, защото мълвата за разорението му била пристигнала преди него, а бащата на момичето бил заможен гражданин и член на градския съвет.

Всичко това било голям удар за Том и така тежко му се отразило, че той си казал (както би направил и много по-добър човек на негово място): „Хората са като глутница вълци. Ще се отнасям с тях така, както и те се отнесоха с мен.“

Известно време добре преживявал по пътищата и името му се прочуло навсякъде. Практикувал занаята си денем и нощем и неуморно работел с трите си коня, докато си изградил добра репутация. След това вече имал време да спира по хановете и да се забавлява (а той много обичаше компаниите), бил щедър с парите си и черпел приятелите си с най-хубавите неща, които ханът можел да предложи.

Сега обаче мистър Фагъс държеше само един кон, за да не му ги откраднат властите, и това беше младата кобила Уини. И като добавя, че досега не беше отнел нито един човешки живот, че никога не беше ограбил бедняк или обидил жена, че беше много щедър към църквата и голям патриот, че винаги беше веселяк и оптимист, мисля, че съм казал достатъчно, за да бъда справедлив и да покажа защо беше толкова популярен. Всички проклинаха разбойниците Дун, но всеки обичаше мистър Фагъс — стига да не го беше ограбил — и много бедни и болни мъже и жени му бяха благодарни за нечии чужди пари, а конярчетата по хановете го боготворяха.

Доста надълго разказах историята на Том Фагъс, за да бъде разбран правилно характера му и да не падне никаква сянка върху името му. Той беше мой братовчед и любим на моята… но засега ще оставя тази тъжна история.

Около три месеца по-късно, в ранна пролет, той отново дойде да ни види и ми донесе красива нова пушка. Мама обаче не му разреши да ми я даде, докато не й се закле, че честно я е купил. И без съмнение точно това беше направил, доколкото е честно да купуваш с откраднати пари. После ме научи да яздя прекрасната Уини, която беше пораснала от последния път, но все още ме помнеше. И след като обърна голямо внимание на Ани, която много го обичаше — а той казваше, че и бил кръстник (което, разбира се, не беше вярно, тъй като беше само с десет години по-голям от нея) — яхна отново младата Уини, чийто косъм лъщеше като череша на светлината на свещта.

Сега виждам, че няма какво друго да ви разкажа за тези момчешки дни, защото животът си течеше спокойно, както става в повечето случаи.

Сериозно заработих във фермата и се опитвах да помагам на мама, а когато се сещах за Лорна Дун, тя ми се струваше далечна като сън, който трудно си спомнях. Колкото до глупавата ми особа, всяка година ставах с четири инча по-висок и с два инча по-широк, докато никой в Ексмур не можеше да се мери с ръста ми. Съседите и в къщи ме взеха на подбив заради огромния ми ръст, докато започнах да се срамувам от него и вече се страхувах да се погледна в огледалото. Мама обаче много се гордееше с мен.

Но човекът, който най-много ме караше да се срамувам от големината си, беше нашата малка Лизи. Горкото момиче, — беше дребна и мършава, но много умна и рязка и човек не знаеше какво ще каже в следващия миг, а аз самият никак не харесвам такива жени.

Обаче Ани, другата ми сестра, сега беше красива девойка. Когато не ми се спеше, можех по цял час да я гледам как седи до огнището, и да си мисля за милия ни баща. Тя също имаше навик да седи и да ме гледа. Косата си правеше на кок, но част от нея падаше върху раменете и беше чудно да гледаш как светлината танцува по нея. Освен това не познавам друго лице, на което така ясно да се изписва всеки лъч на радост или сянка на печал.

Що се отнася до разбойниците Дун, живееха си много добре и никой не смееше да застане срещу тях, освен с думи, на които те не обръщаха внимание. От време на време се правеха оплаквания и пред по-високи, и пред по-ниски инстанции, а един-два пъти и пред самия крал. Но Негово величество го приемаше като чудесна шега, която му доставяше такова удоволствие, че им прощаваше.

Знам, че ако срещнех онзи, който беше убил баща ми, щях да го посиня от бой; но никога нямаше да стрелям по него, ако не нападнеше мен или някой друг от семейството ми.

А сега ще ви кажа за нещо странно, което се случи онази зима, зимата, когато навърших двайсет и една година — нещо много странно, което изплаши всички, а мен силно ме разтревожи. И тъй като никой не можа да го обясни, реши се, че е дяволска работа.

Зимата беше съвсем мека и почти не падна сняг. Нощите бяха много тъмни, като че ли на небето изобщо нямаше звезди, а по хълмовете по цял ден се влачеха мъгли. Мочурищата бяха пълни с всякакъв вид птици, но поради гъстата мъгла беше много опасно човек да ходи на лов.

Въпреки всичко обаче аз изпитвах нужда да бъда навън, защото все още бях много млад и много глупав и се страхувах да се страхувам. А може би съществуваше и известна радост от тази несигурност на начинанието, която ме караше да настоявам да излизам. Мама много се боеше да не се изгубя и нареди всеки десет минути да звънят с големия овчи хлопатар, но когато в гъстата мъгла до мен долиташе звукът му, това ме ядосваше, защото ми напомняше за училищния звънец в „Блъндел“.

По-късно чухме, че никога по-голямо количество чуждоземно вино не е било стоварвано по нашите брегове, както през тази зима. Контрабандистите умело използуваха мъглата и въртяха цъфтяща търговия.

Но не стоварването на чуждоземно вино по нашите брегове ни плашеше. Това, което ни караше да се събираме по-близо до огъня или да се завиваме нощем презглава, беше някакъв странен, загадъчен звук.

Щом залезеше слънцето, въздухът на долините се изпълваше със стенание. Където и да се намирахме по това време, звукът се чуваше ту сякаш от сърцето на земята, ту някъде отгоре и караше косите ни да настръхват. След като три пъти бях чул това нещо в самотната тъмнина на вечерната мъгла, нощем не исках да излизам дори до конюшните и заобичах още повече светлината на свещта и компанията на хората.

Бележки

[1] Бриджуотър — голям град и важно търговско средище в Съмърсет. Б. пр.