Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (7)

1

Сенаторът Хенри сложи салфетката на масата и стана. Изправен, той изглеждаше по-висок и по-млад, отколкото бе всъщност. Сравнително малката му глава под тънък покров от прошарена коса беше необикновено симетрична. Стареещите мускули висяха от патрицианското лице, подчертавайки отвесните бръчки, но старостта още не беше засегнала устните, а и годините не бяха се отразили на очите: те бяха зеленикавосиви, хлътнали, неголеми, ала блестящи и с твърди клепачи. Той говореше с подчертана учтивост:

— Нали ще ме извиниш, ако отмъкна Пол за малко на горния етаж?

Дъщеря му отговори:

— Да, ако ми оставиш мистър Бомонт и обещаеш да не киснете горе цяла вечер.

Нед Бомонт се усмихна вежливо и наведе глава.

Той и Джанет Хенри влязоха в стая с бели стени, където в камина под бяла подставка горяха лениво въглища и хвърляха тъмночервени отблясъци върху махагонова мебел.

Тя запали лампата до пианото и седна там с гръб към клавиатурата, с глава между Нед Бомонт и лампата. Русата й коса улавяше светлината на лампата и я задържаше като ореол около главата. Черната й рокля беше от някаква подобна на велур материя, която не отразяваше светлината. Не носеше бижута.

Нед Бомонт се наведе да изтърси пепелта от пурата върху горящите въглени. Когато се движеше, една тъмна перла от ризата му блещукаше осветена от огъня като червено мигащо око. Той се изправи и попита:

— Ще ми изсвирите ли нещо?

— Да, щом желаете… макар че не свиря кой знае колко добре… само че по-късно. Сега, докато имам възможност, искам да поговоря с вас. — Ръцете й бяха сключени в скута. Те бяха изпънати и повдигаха раме-; нете й нагоре, към шията.

Нед Бомонт кимна учтиво, но не каза нищо. Той се отдръпна от огнището и седна недалеч от нея, на едно канапе с извита облегалка. Макар че беше внимателен, в изражението му нямаше любопитство.

Като се завъртя на табуретката до пианото така, че застана лице с лице към него, Джанет Хенри запита: „Как е Опал?“ Гласът й бе тих, задушевен. Неговият беше небрежен:

— Отлично, доколкото съм осведомен, макар че не съм я виждал от миналата седмица. — Вдигна преполовената си пура на една педя от устата си, но изведнъж я свали и сякаш въпросът току-що му беше дошъл наум, попита: — Защо?

Тя разшири кестенявите си очи.

— Не е ли на легло с нервно разстройство?

— А, това ли? — каза той с безгрижна усмивка. — Пол не ви ли каза?

— Да, каза ми, че била на легло с нервно разстройство. — Тя го гледаше смутено. — Само това ми съобщи.

Усмивката на Нед Бомонт стана добродушна.

— Изглежда, че е чувствителен на тази тема — произнесе той бавно, поглеждайки пурата си. После погледна нея и помръдна рамене. — Нищо й няма. Просто си е втълпила в главата глупавата мисъл, че той е убил брат ви; и което е още по-глупаво — ходи да го разправя наляво и надясно. Разбира се, Пол не би допуснал дъщеря му да снове насам-натам и да го обвинява в убийство, затова е принуден да я държи вкъщи, докато не избие тази приумица от главата й.

— Искате да кажете, че тя… — Джанет Хенри се поколеба. Очите й заблестяха — тя е … ъ-ь… затворничка.

— Говорите така, че звучи мелодраматично — възрази той небрежно. — Но тя е още дете. Нали има обичай да наказват децата, като ги затварят в стаята им?

Джанет Хенри отговори бързо:

— Е, да. Само че… — Тя погледна ръцете в скута си, после вдигна очи към лицето му. — Но защо Опал мисли така?

Гласът на Нед Бомонт беше хладен като усмивката му.

— А само тя ли мисли така? — запита той.

Джанет Хенри се улови с ръце за ръба на табуретката до пианото и се наклони напред. Бледото й лице стана сериозно, сурово:

— Тъкмо това исках да ви попитам, мистър Бомонт. Наистина ли така мислят хората?

Той кимна. Лицето му беше спокойно.

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели на ръба на табуретката. Гласът й звучеше дрезгаво, когато попита:

— А защо?

Нед Бомонт стана от канапето и отиде до камината, за да хвърли угарката от пурата си в огъня. Когато се върна на мястото си, кръстоса дългите си крака и се излегна спокойно.

— Другата страна смята, че е политически изгодно хората да мислят така — отговори той; Нито в гласа, нито в лицето, нито в държанието му се долавяше нещо, което да доказва, че темата на разговора го интересува лично.

Тя се намръщи.

— Но защо, мистър Бомонт, защо трябва хората да мислят така, щом като няма никакво доказателство или нещо, което да се смята за доказателство?

Той я изгледа с весело любопитство и отвърна:

— Има, разбира се. Смятах, че това ви е известно. — Приглади едната страна на мустачките си с нокътя на палеца си. — Нима не сте получили някое от анонимните писма, които се разпространяват в момента? Джанет Хенри се изправи рязко. Лицето й беше изкривено от вълнение.

— Да, точно днес! — възкликна тя. — Исках да ви го покажа, за да…

Той се засмя тихо и вдигна ръка с длан навън, за да я спре.

— Не си правете труда. Всички те горе-долу си приличат, а съм видял вече цял куп такива писма.

Тя седна бавно, неохотно. Той продължи:

— Та тези писма, материалите, които „Обзървър“ отпечатваше, докато не го накарахме да млъкне, слуховете, разпространявани от противниците ни… — повдигна мършавите си рамена — … всичко това, съчетано с наличните факти, спомогна да се подеме кампания срещу Пол.

Тя захапа долната си устна и запита:

— Значи… той действително е в опасност?

Нед Бомонт кимна, и отговори със спокойна увереност:

— Ако загуби изборите, ако загуби властта си над града и щата, ще го сложат на електрическия стол.

Тя потръпна и запита с треперещ глас:

— Но няма да бъде в опасност, ако ги спечели, нали?

Нед Бомонт пак кимна.

— Разбира се.

Тя затаи дъх. Устните й трепереха така, че думите излизаха на пресекулки:

— А дали ще спечели?

— Мисля, че да.

— И всичко ще бъде наред; колкото и улики да има срещу него, той няма… — гласът й секна — … няма да бъде в опасност?

— Няма да го съдят — каза Нед Бомонт. Внезапно се изправи от канапето. Стисна силно очи, отвори ги и се вторачи в изопнатото й бледо лице. Радостна светлина блесна в очите му и се разля по цялото му лице. Той се засмя, не силно, но с дълбоко задоволство, и като стана, възкликна: — Същинска Юдит^[1]!

Джанет Хенри седеше неподвижна, със затаен дъх, и го гледаше с недоумяващи кафяви очи на озадаченото й бледо лице.

Той се заразхожда из стаята без определена посока, като говореше весело сам на себе си и от време на време извръщаше глава през рамо да й се усмихне.

— Ето такова е положението — каза той. — Тя търпяла Пол, държала се учтиво с него заради политическата подкрепа, от която баща й се нуждае, но всичко си има граници. Впрочем достатъчно е, само че той толкова я обича. Но когато й хрумнало, че Пол е убил брат й и ще се отърве от наказание, ако тя не… Представете си! И дъщерята, и любимата на Пол се опитват да го закарат на електрическия стол. Не ще и дума, много му върви на Пол с жените. — Нед Бомонт държеше в ръката си тънка, светла пура със зелени точици. Той се спря пред Джанет Хенри, подряза връхчето на пурата си и каза, но не укорително, а сякаш й доверяваше някаква тайна: — Вие сте разпращали тези анонимни писма. Сигурен съм, че сте вие. Те са написани на машината в стаята, където вашият брат и Опал са се срещали. Той е имал ключ, тя също. Тя не може да ги е писала, понеже е много разстроена. Само от вас са написани. Вие сте взели ключа, когато полицията го е предала на вас и на баща ви с останалите вещи на Тейлър, промъкнали сте се в стаята и сте ги написали. Великолепно! — Той пак се заразхожда из стаята. — Е, ще трябва да накараме сенатора да докара цял взвод яки медицински сестри и да ви държи под ключ поради нервно разстройство. Започва да прилича на епидемия сред дъщерите на нашите политически дейци, но няма как, трябва непременно да спечелим изборите, дори и ако се наложи във всяка къща в града да има болен. — И като извърна глава през рамо, й се усмихна дружелюбно.

Тя се улови за гърлото. Иначе не помръдваше. Не говореше.

— За щастие сенаторът няма да ни създаде много главоболия — продължи Нед Бомонт. — Той не се интересува за нищо — нито за вас, нито за умрелия си син, — интересува го само преизбирането му, а знае, че без Пол то е невъзможно. — Нед се засмя. — Това ли ви накара да играете ролята на Юдит? Знаете, че баща ви няма да скъса с Пол — дори и да го смятате за виновен, — докато не спечели изборите. Е, това е утешително… поне за нас.

Когато млъкна, за да запали пурата си, заговори Джанет. Тя бе махнала ръката от гърлото си. Сега ръцете й бяха в скута. Седеше изправена, но не сковано. Гласът й беше хладен и спокоен.

— Аз не умея да лъжа. Зная, че Пол е убил Тейлър. Аз писах писмата.

Нед Бомонт извади горящата пура от устата си, върна се на канапето с извитата облегалка и седна срещу нея. Лицето му беше сериозно, но без враждебност.

— Вие мразите Пол — каза той. — Дори и да ви докажа, че не е убил Тейлър, пак ще го мразите, нали?

— Да — отговори тя, впила светлокестенявите си очи в по-тъмните на Нед Бомонт. — Мисля, че пак ще го мразя.

— Там е бедата — каза той. — Мразите го не защото смятате, че е убил брат ви. Смятате, че е убил брат ви, понеже го мразите.

Тя поклати бавно глава.

— Не е така.

Той се усмихна скептично. После запита:

— Говорихте ли по този въпрос с баща си? Тя прехапа устни и се изчерви леко.

Нед Бомонт пак се усмихна:

— И той ви е казал, че това е смешно.

Бузите й поруменяха още повече. Тя понечи да проговори, но не можа.

— Ако Пол е убил брат ви, баща ви непременно ще знае — каза той.

Тя погледна ръцете в скута си и отвърна унило, с угаснал глас:

— Баща ми би трябвало да знае, но не вярва.

— Би трябвало да знае — повтори Нед Бомонт. Очите му се присвиха. — Говори ли му Пол оная вечер за Тейлър и Опал?

Тя вдигна учудено глава и запита:

— Не знаете ли какво стана оная вечер?

— Не.

— То нямаше нищо общо с Тейлър и Опал — поясни тя, премятайки бързо дума по дума в желанието си по-скоро да се изкаже. — Такова… — Обърна рязко лице към вратата и затвори устата си така, че зъбите й изтракаха. Иззад вратата бе долетял басов, боботещ смях и шум на приближаващи се стъпки. Джанет Хенри бързо обърна лице обратно към Нед Бомонт и вдигна ръце в умолителен жест. — Трябва да ви кажа всичко — прошепна тя с искрено отчаяние. — Може ли да се срещнем утре?

— Да.

— Къде?

— В квартирата ми — предложи той.

Тя кимна бързо. Той едва успя да измънка адреса си, а тя — да прошепне: „След десет?“, на което той кимна в знак на съгласие, и сенаторът и Пол Медвиг влязоха в стаята.

2

В десет и половина часа Пол Медвиг и Нед Бомонт казаха „лека нощ“ на Хенри и дъщеря му и се качиха на една кафява лимузина, която Медвиг подкара по Чарлз Стрийт. Когато минаха каре и половина, Медвиг въздъхна доволно и каза:

— Ей богу, Нед, да знаеш колко се радвам, че ти и Джанет така се погаждате.

Нед Бомонт изгледа изкосо профила на русокосия и отвърна:

— Аз умея да се погаждам с всички.

Медвиг се разсмя.

— Да, умееш — повтори той снизходително, — не ще и дума.

Устните на Нед Бомонт се изкривиха в тънка, едва доловима усмивка.

— Утре искам да поговоря с теб по един въпрос — каза той. — Къде ще бъдеш, да речем, следобед?

Медвиг зави с лимузината по Китайска улица.

— В кантората си — отговори той. — Утре сме първо число. Защо не кажеш сега, каквото имаш да казваш? Тази нощ разполагаме с много време.

— В момента още не ми е известно всичко. Как е Опал?

— Добре е — отвърна Медвиг навъсено, после избухна: — Боже мой, как бих искал да бъда строг с дъщеря си! Това ще опрости нещата. — Минаха един светофар. Най-после той се реши да каже: — Тя не е бременна.

Нед Бомонт мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.

Когато наближиха клуба „Дървена къщурка“, Медвиг намали скоростта на лимузината. Като се изчерви, запита дрезгаво:

— Как мислиш, Нед? Била ли му е… — той се изкашля шумно — …метреса? Или само хлапашко увлечение?

Нед Бомонт отговори:

— Не зная. Не ме интересува. Не я разпитвай, Пол.

Медвиг спря лимузината и постоя още малко на кормилото, загледан право пред себе си. После отново се изкашля и проговори с тих, прегракнал глас:

— Все пак ти не си толкова лошо момче, Нед.

— Ъхъ — съгласи се Нед Бомонт, докато слизаха от лимузината.

Влязоха в клуба заедно и се разделиха небрежно под портрета на губернатора на горната стълбищна площадка.

Нед Бомонт влезе в едно сравнително малко помещение отзад, където петима мъже играеха покер, а трима следяха играта. Играчите му направиха място на масата и до три часа, когато играта свърши, той спечели около четиристотин долара.

3

Джанет Хенри пристигна в квартирата на Нед Бомонт малко преди пладне. Повече от един час той вече се разхождаше напред-назад, като гризеше ноктите си и пушеше пура след пура. Когато се позвъни, отиде до вратата, без да бърза, отвори я и като се усмихваше с вид на човек, леко, но приятно изненадан, каза:

— Добро утро.

— Страшно съжалявам, че закъснях — подзе тя, — но…

— Съвсем не сте закъсняла — увери я той. — Нали трябваше да дойдете някъде след десет.

Въведе я във всекидневната си.

— Тук ми харесва — каза тя, като се въртеше бавно и изучаваше старомодната стая, височината на тавана й, ширината на прозорците, огромното огледало над камината, червения плюш на мебелите. — Очарователно е. — Извърна кестенявите си очи към една открехната врата. — А това спалнята ви ли е?

— Да. Искате ли да я видите?

— С голямо удоволствие.

Той й показа спалнята, после кухнята и банята.

— Безупречно е — каза тя, когато се върнаха във всекидневната. — Не знаех, че може да има още такива квартири в нашия град, той е станал отвратително модерен.

Нед Бомонт направи лек поклон, за да поблагодари за одобрението й.

— Мисля, че е доста спретнато и, както виждате, тук няма кой да ни подслушва, освен ако не се е скрил в някой шкаф, което е невероятно.

Тя се изправи и погледна отново в очите му.

— Не съм и помисляла такова нещо. Между нас може да има разногласия, може дори да станем — ако вече не сме станали — врагове, но зная, че сте джентълмен, иначе нямаше да дойда тук.

Той запита с шеговит тон:

— Искате да кажете, че съм се научил да не нося светлокафяви обувки със сини костюми и прочие?

— Нямам предвид неща от тоя род.

Той се усмихна.

— Тогава грешите. Аз съм комарджия и сподвижник на един политически деец.

— Не греша. — В очите й се появи умолително изражение. — Моля ви, нека да не се караме, поне когато не е нужно.

— Прощавайте. — Той се усмихна извинително. — Няма ли да седнете?

Тя седна. Той се разположи на друго голямо червено кресло срещу нея и каза:

— Вие искахте да ми разправите какво се е случило в къщата ви вечерта, когато е бил убит брат ви.

— Да — прошепна Джанет Хенри едва доловимо. Лицето й поруменя и тя сведе очи към пода. Когато отново ги вдигна, те бяха боязливи. Гласът й се запъваше от смущение. — Искам да знаете всичко. Вие сте приятел на Пол и това… това може да ви направи мой враг, но… мисля, че когато узнаете какво се е случило… когато узнаете истината… няма да бъдете… поне няма да бъдете мой враг… Кой знае. Възможно е и вие… Но трябва да знаете. Тогава ще можете да решите. А той не ви е казвал нищо. — Тя го изгледа внимателно, така че боязливостта изчезна от очите й. — Казвал ли ви е?

— Не зная какво се е случило у вас нея вечер — отговори Нед Бомонт. — Не ми е казвал.

Тя се наведе бързо към него и запита:

— Не показва ли това, че се отнася за нещо, което той иска да скрие, че има нещо, което непременно трябва да скрие, дори от вас?

Той повдигна рамене.

— Е, та какво?

Гласът му беше лишен от вълнение, от любопитство.

Тя се намръщи.

— Но трябва да разберете… Впрочем това сега няма значение. Аз ще ви разкажа какво се случи, пък вие сам ще прецените. — Тя се наклони още по-напред и впи в лицето му напрегнати кестеняви очи. — Нея вечер той дойде за пръв път на вечеря у нас.

— Това ми е известно — каза Нед Бомонт. — И брат ви не е присъствал.

— Тейлър не дойде на масата — поправи го тя разпалено. — Но беше горе в стаята си. На масата бяхме само аз, татко и Пол. Тейлър щеше да излиза да вечеря навън. Той… не искаше да се храни с Пол поради дрязгите им за Опал.

Нед Бомонт кимна вежливо, но хладно.

— След вечерята Пол и аз останахме сами за малко в… в стаята, където разговаряхме с вас снощи, и изведнъж той ме прегърна и целуна.

Нед Бомонт се засмя тихо, но с внезапна неудържима веселост.

Джанет Хенри го погледна учудено. Той смени смеха си с усмивка и рече:

— Извинете. Продължавайте. После ще ви обясня защо се засмях. — Но когато тя понечи да продължи, добави: — Чакайте. Каза ли нещо, когато ви целуна?

— Не. Тоест може и да е казал, но не разбрах нищо. — Лицето й изразяваше дълбоко недоумение. — Защо?

Нед Бомонт пак се засмя.

— Трябва да ви е споменал нещо за полагаемия му се фунт месо. Вероятно аз съм причината за това. Мъчех се да го убедя да не подкрепя баща ви в изборите, обясних му, че вашият баща ви използва като стръв, за да си осигури подкрепата му, и го посъветвах на всяка цена да си вземе полагаемия му се фунт месо преди изборите, иначе никога няма да си го получи.

Тя отвори широко очи, но в тях вече нямаше такова недоумение.

— Това стана същия ден следобед, но не бях сигурен, че съм успял да го убедя — продължи той и изведнъж се намръщи. — Какво сте му направили? Той възнамеряваше да се жени за вас, преливаше от уважение и какви ли не чувства; трябва да се сте държали нетактично с него, за да се настърви така срещу вас.

— Нищо не съм му направила — отговори тя бавно, — макар че ми беше трудно онази вечер. Всички се чувствахме неловко. Мисля, че се постарах да не разбере…ъ-ъ… колко ми е противно да го забавлявам. Зная, че се чувстваше неудобно, и предполагам, че… смущението му… и може би мисълта, че сте прав, са го накарали… — Тя завърши изречението с кратко, бързо разперване на ръцете.

Нед Бомонт кимна.

— Какво стана след това? — запита той.

— Бях вбесена, разбира се, и си излязох.

— Нищо ли не му казахте? — Очите на Нед Бомонт проблеснаха от зле прикрита веселост.

— Не, а и той нищо не ми каза. Качих се на горния етаж и срещнах татко, който слизаше. Докато му разправях какво е станало — доядя ме не само на Пол, но и на татко, защото по негова вина Пол беше у дома, — чухме, че Пол излиза през външната врата. Тогава и Тейлър слезе от стаята си. — Лицето й пребледня и се изопна, гласът й подрезгавя от вълнение. — Чул ме да говоря с татко и попита какво се е случило, но аз ги оставих и продължих към стаята си. Бях толкова ядосана, че не ми се говореше повече. И не видях вече нито единия, нито другия до момента, когато татко дойде в стаята ми и каза, че Тейлър бил … бил убит. — Тя млъкна и загледа пребледняла Нед Бомонт, кършейки пръсти и чакайки отговора му.

Отговорът му беше хладен въпрос:

— Е, и какво от това?

— Какво от това ли? — повтори тя смаяно. — Нима не разбирате? Не разбирате ли, че Тейлър се е завтекьл да догони Пол и го е настигнал, а той го е убил? Тейлър беше побеснял и… — Лицето й просветля. — Знаете, че шапката му не бе намерена. Толкова много е бързал… толкова е бил ядосан, че не е имал време да вземе шапката си. Той…

Нед Бомонт поклати бавно глава и я прекъсна. В гласа му звучеше пълна увереност.

— Не — каза той. — Не е така. Не е било нужно на Пол да убива Тейлър, а и никога не би го сторил. Та Пол само с една ръка би могъл да се справи с него, пък и при спречкване не губи самообладание. Зная това. Виждал съм Пол да се бие и сам съм се бил с него. Не е така. — Той присви клепки, очите му бяха станали студени. — Но да предположим, че го е убил. Да речем, случайно, макар че и това не ми се вярва. Дори и да е така, можете ли да го обясните другояче освен със самозащита?

Тя вдигна глава презрително.

— Ако е било самозащита, защо ще го крие?

Този довод, изглежда, не убеди Нед Бомонт.

— Но нали иска да се жени за вас! — обясни той. — Дори и да признае, че е убил брат ви, едва ли ще има някаква полза… — Той се подсмихна. — И аз май започвам да говоря като вас. Не, мис Хенри, Пол не го е убил.

Очите й бяха студени като неговите. Тя го погледна, но не каза нищо.

Изражението му беше замислено, когато продължи:

— Вие имате само… — помръдна пръсти — … някаква догадка, която ви кара да мислите, че брат ви е подгонил Пол оная вечер?

— Това ми е достатъчно — настоя тя. — Така е било. Така трябва да е било. Иначе… иначе какво ще търси там, на Китайска улица, гологлав?

— Баща ви не го ли е видял да излиза?

— Не. Дори не знаеше, докато не научихме… Той я прекъсна.

— А съгласен ли е с вас?

— Не може да не се съгласи — извика тя. — Няма място за съмнение. Каквото и да казва, ще трябва да се съгласи, а и вие също. — В очите й имаше сълзи. — Не мога да повярвам, че не сте съгласен, мистър Бомонт. Не знам какво ви е било известно досега. Намерили сте Тейлър мъртъв. Не знам какво друго сте открили, но сега трябва да научите истината.

Ръцете на Нед Бомонт затрепериха. Той се настани в креслото си така, че да може да пъхне ръцете си в джобовете на панталоните. Лицето му беше спокойно, само около устата се очертаваха дълбоки напрегнати бръчки.

— Да, намерих го мъртъв — каза той. — Но там нямаше никои друг. И нищо друго не съм открил.

— Но сега то е налице — рече тя.

Устата му помръдна под тъмните мустачки. Очите му пламнаха от гняв. Заговори с тих, рязък, преднамерено ожесточен глас:

— Знам само едно: че който е убил брат ви, е направил голямо добро на света.

Тя се сви на креслото си, като първо се улови с ръка за гърлото, но почти мигновено ужасът изчезна от лицето й, изправи гръб и го изгледа съчувствено.

— Знам — каза тихо. — Вие сте приятел на Пол. Тежко ви е.

Той наведе глава и промърмори:

— Лошо се изразих. Глупаво. — Усмихна се кисело. — Ето, виждате ли, излязох прав, че не съм джентълмен. — Престана да се усмихва, срамът изчезна от очите му, те станаха ясни и спокойни. — Имате право, аз съм приятел на Пол. И ще остана такъв, когото и да е убил.

След като дълго го гледа напрегнато, тя заговори с глух, отпаднал глас:

— Значи всичко е напразно? А аз мислех, че ако успея да ви докажа истината… — Спря е жест на отчаяние, в който участваха ръце, рамене, глава.

Той бавно кимна.

Тя въздъхна и стана с протегната ръка.

— Съжалявам и съм разочарована, но не трябва да се разделяме като врагове, нали?

Той се изправи срещу нея, но не хвана ръката й. Каза:

— Враг ми е оная частица от душата ви, която мамеше Пол и продължава да го мами.

Все така с протегната ръка тя запита:

— А другата частица от душата ми, оная, която няма нищо общо с тая работа?

Той улови ръката й и се наведе над нея.

4

Когато Джанет Хенри си отиде, Нед Бомонт се приближи до телефона си, набра един номер и заговори:

— Ало, тук е Нед Бомонт. Прибра ли се вече мистър Медвиг?… Когато си дойде, ще бъдете ли така добър да му предадете, че съм го търсил по телефона и ще се отбия де се видя с него?… Да, благодаря.

Погледна ръчния си часовник. Беше малко след един часа. Запали пура, седна до прозореца и като пушеше, гледаше сивата църква от другата страна на улицата. Пушекът от пурата му се отдръпваше от прозоречните стъкла и се виеше на сиви облаци над главата му. Зъбите му гризяха края на пурата. Седя така десет минути, докато телефонът иззвъня.

Отиде при апарата.

— Ало… Да, Хари… Разбира се. Къде си?… Идвам в центъра на града. Чакай ме там… След половин час… Добре.

Хвърли пурата си в камината, сложи си шапката и палтото и излезе. Мина шест пресечки, влезе в един ресторант, яде салата и кифли, изпи чаша кафе, после прекоси още четири пресечки до един малък хотел на име „Маджестик“ и се качи на четвъртия етаж с асансьор, управляван от недорасъл младеж, който го нарече Нед и попита какво му е мнението за третия етап от конните състезания.

Нед Бомонт помисли и отговори:

— Сигурно Лойд Байрън ще го спечели.

Човекът от асансьора каза:

— Дано не излезете прав. Аз заложих на Орган.

Нед Бомонт повдигна рамене:

— Възможно е, но той е много тежък.

Отиде до стая 417 и почука на вратата.

Отвори му Хари Слос по риза. Той беше пълен, блед, тридесет и петгодишен човек с широко лице и отчасти плешив.

— Точно навреме — каза той. — Влез.

Когато Слос затвори вратата, Нед Бомонт запита:

— Какво става?

Пълният се приближи до леглото, седна и погледна Нед Бомонт намръщено, угрижено.

— Тая работа не ми харесва, Нед.

— Коя работа?

— Това, че Бен е отишъл в прокуратурата, и онова, заради което е отишъл.

Нед Бомонт каза раздразнено:

— Добре, де. Готов съм да те изслушам, когато решиш да ми обясниш за какво става дума.

Слос вдигна широка бледа ръка.

— Чакай, Нед, ще ти обясня всичко. Ти само слушай. — Порови в джоба си за цигари, извади измачкана кутия. — Помниш ли вечерта, когато младият Хенри бе пречукан?

Нед Бомонт измънка небрежно: „Ъхъ“.

— А спомняш ли си, че ние двамата с Бен тъкмо бяхме влезли в клуба, когато ти дойде?

— Да.

— Е, слушай тогава: видяхме как Пол и младокът се караха там, под дърветата.

Нед Бомонт поглади единия край на мустачките си с нокътя на палеца и каза бавно, с озадачен вид:

— Но аз ви видях да слизате от колата пред клуба точно след като намерих трупа. И дойдохте от другата страна. — Той помръдна показалец. — А Пол беше вече в клуба преди вас.

Слос закима енергично с широката си глава.

— Вярно — каза той, — но ние бяхме ходили с колата по Китайска улица до заведението на Пинки Клайн и понеже него го нямаше там, завихме и тръгнахме обратно към клуба.

Нед Бомонт кимна.

— Е, и какво точно видяхте?

— Видяхме, че Пол и хлапакът стояха на същото място, под дърветата, и се караха.

— Видели сте това, когато сте минавали с колата ли?

Слос пак закима енергично.

— Но мястото било тъмно — напомни му Нед Бомонт. — Не мога да проумея как сте могли да различите лицата им така мимоходом, ако не сте намалили скоростта или не сте спрели.

— Не, нито едното, нито другото, но аз бих познал Пол където и да е — настоя Слос.

— Възможно е, но отде разбра, че с него е бил младият?

— Той беше. Сигурен съм. Знаем, понеже го видяхме ясно.

— И видяхте, че се карат, а? Какво искаш да кажеш с това? Че се биеха ли?

— Не, но стояха така, като че се караха. Нали знаеш по какво може да се познае понякога, че някои се карат — по стойката.

Нед Бомонт се усмихна невесело.

— Вярно, ако единият стои върху главата на другия. — Усмивката му изчезна. — И значи с тази история Бен е отишъл в прокуратурата?

— Да. Не знам по свой почин ли го е сторил, или Фар е подушил и го е повикал, но се е раздрънкал пред Фар. Било е вчера.

— А ти как узна това, Хари?

— Фар ме търси — отговори Слос. — Така разбрах. Бен му казал, че сме били заедно, и Фар ме вика да прескоча да него да поговорим, само че аз не искам да се бъркам в тая работа.

— Дано да удържиш на думата си, Хари — рече Нед Бомонт. — А какво ще кажеш, ако Фар те пипне?

— Ще гледам да не ме пипне. Затова именно исках де се срещна с теб. — Слос се изкашля и облиза устните си. — Реших, че не е зле да се махна от града за една-две седмици, докато се размине, но за това са нужни малко пари.

Нед Бомонт се усмихна и поклати глава.

— Тъкмо това не бива да правиш — каза той на пълния. — Ако искаш да помогнеш на Пол, върви да кажеш на Фар, че не си могъл да познаеш двамата под дърветата и че изобщо според теб никой в колата ви не би могъл да ги разпознае.

— Добре, така ще постъпя — каза Слос с готовност, — но слушай, Нед, трябва все пак да получа нещо за това. Нали се излагам на риск, пък и… ъ-ъ… знаеш как стоят нещата.

Нед Бомонт кимна.

— След изборите ще ти намерим някаква лека работа, да се мярваш само по един час на ден.

— Това ще бъде… — Слос стана. Белезникавите му очи със зелени петънца бяха настойчиви. — Виж какво ще ти кажа, Нед: аз съм без пукната пара. Не можеш ли вместо това да ми дадеш малко мангизи? Ще ми бъдат добре дошли.

— Ще видя. Ще поговоря с Пол.

— Поговори, Нед, и ми звънни.

— Непременно. Довиждане.

5

От хотел „Маджестик“ Нед Бомонт отиде в общината, където се помещаваше окръжната прокуратура, и заяви, че иска да се срещне с мистър Фар. Кръглоликият младеж, комуто каза това, излезе от приемната и се върна след една минута с извинително изражение.

— Съжалявам, мистър Бомонт, но мистър Фар не е тук.

— Кога ще се върне?

— Не зная. Секретарката му казва, че не е оставил никаква бележка.

— Ще си опитам късмета и ще почакам в кабинета.

Кръглоликият младеж препречи пътя му.

— О, не може…

Нед Бомонт се усмихна най-мило на младежа и запита кротко:

— Не си ли обичаш работата, момче?

Младежът се поколеба, повъртя се и се дръпна от пътя на Нед Бомонт. Нед Бомонт тръгна по вътрешния коридор към вратата на окръжния прокурор и я отвори.

Фар вдигна глава от бюрото си, скочи на крака.

— А, ти ли беше? — извика той. — Остави го тоя хлапак! Нищо не върши както трябва. Някой си мистър Бауман ми казва.

— Нищо, нищо — рече Нед Бомонт меко. — Нали влязох.

Той позволи на окръжния прокурор да му раздруса ръката и да го заведе до едно кресло. Когато седнаха, запита небрежно:

— Нещо ново?

— Нищо. — Запъхнал палци в долните джобове на жилетката си, Фар се полюляваше на креслото. — Все същата скучна работа. Бог ми е свидетел, до гуша ми е дошло.

— Как върви предизборната кампания?

— Може да върви и по-добре… — по свадливото червендалесто лице на окръжния прокурор премина сянка — …но мисля, че ще се справим.

— Какво има? — попита Нед Бомонт все със същия небрежен тон.

— Ами туй-онуй. Все възниква по нещо. Това е политиката според мен.

— Можем ли да помогнем с нещо… аз или Пол? — запита Нед Бомонт, а когато Фар поклати обраслата си с червена четина глава, добави: — Тия приказки, че Пол имал пръст в убийството, са най-голямата ти неприятност, нали?

В очите на Фар проблесна плахо пламъче, но изчезна, когато премигна. Той се изправи на креслото си и произнесе предпазливо:

— Е, мнозина смятат, че е трябвало отдавна да изясним това убийство. Тази е една от неприятностите… може би една от най-големите.

— Има ли някакъв напредък, откакто се видяхме миналия път? Разкри ли се нещо ново?

Фар поклати глава. Очите му дебнеха Нед. Бомонт се усмихна хладно.

— Продължаваш да караш внимателно по някои пунктове, нали?

Окръжният прокурор се повъртя на креслото си.

— Е, да, разбира се, Нед.

Нед Бомонт кимна одобрително. Очите му святкаха злобно. Гласът му беше насмешлив:

— Бен Ферис от пунктовете, по които караш, внимателно ли е?

Тъпата, издадена напред уста на Фар се отвори и затвори. Той потърка устни една о друга. Очите му, които се бяха разширили от учудване, сега станаха абсолютно безстрастни.

— Не знам има ли изобщо нещо важно в показанията на Ферис, Нед. Мисля, че не. Дори не им придавам такова значение, че да заслужава да ти говоря за тях.

Нед Бомонт се засмя иронично. Фар каза:

— Знаеш, че не бих скрил от теб и Пол, ако има нещо важно. Вие ме познавате достатъчно добре.

— Познавахме те, преди да се разстроят нервите ти — отвърна Нед Бомонт. — Но да не говорим за това. Ако ти трябва човекът, който е бил в колата на Ферис, можеш да го вземеш веднага от стая 417 в „Маджестик“.

Фар гледаше писмения комплект върху зеленото сукно на бюрото си, танцуващата гола фигура, която държеше аероплан високо над главата си, между две наклонени писалки. Лицето му беше посърнало. Той мълчеше.

Нед Бомонт стана от креслото си, усмихвайки се само с устни.

— Пол винаги с удоволствие помага на хората да се измъкнат от затруднение — каза той. — Мислиш ли, че ще има полза, ако се остави да арестуват именно него и да го съдят за убийството на Хенри?

Фар не откъсваше очи от зеленото сукно на бюрото си.

— Не е моя работа да уча Пол какво да прави — измънка той мрачно.

— Гениална мисъл! — възкликна Нед Бомонт. Наведе се през бюрото така, че приближи лицето си до ухото на окръжния прокурор и сниши доверително глас. — А ето още една, не по-малко гениална. Ти не би направил нищо, което Пол да не ти заповяда.

Излезе ухилен, но престана да се хили, когато се озова навън.