Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (3)

1

Слизайки от влака, с който се бе върнал от Ню Йорк, Нед Бомонт беше друг човек — прав, висок, със светещ поглед. Само хлътналите му гърди издаваха известна телесна слабост. По цвят и черти лицето му беше здраво. Крачките му бяха широки и гъвкави. Той се изкачи пъргаво по бетонната стълба, която свързваше гарата с улицата, прекоси чакалнята, махна с ръка на някаква позната зад информационното гише и излезе от гарата през една от пътните врати.

Докато чакаше на тротоара да дойде носачът с куфарите му, си купи вестник. Разтвори го, когато беше вече в таксито с багажа си на път към авеню „Рендъл“. Прочете половин колонка от първа страница:

ВТОРИЯТ БРАТ УБИТ

Франсис Ф. Уест убит близо до мястото, където брат му намерил смъртта си

За втори път в разстояние на по-малко от две седмици в семейство Уест от авеню „Ачланд“ 1342 се разигра трагедия. Франсис Ф. Уест, 31-годишен, е бил застрелян снощи на улицата, почти на една пресечка от мястото, където миналия месец неговият брат Норман бил блъснат пред очите му от предполагаема кола на контрабандисти със спиртни напитки.

Франсис Уест, който работел като келнер в ресторант „Рокауей“, се прибирал от работа малко след полунощ, когато, според свидетелите на тази трагедия, бил настигнат от една черна туристическа кола, която се задала от авеню „Ачланд“ с голяма скорост. Щом се изравнила с Уест, колата свърнала към тротоара и според показанията от нея били дадени повече от двайсет изстрела. Уест паднал с осем куршума в тялото и умрял, преди някой да успее да стигне до него. Колата на убийците според показанията не спряла, а незабавно пак набрала скорост и изчезнала зад хълма на Бауман Стрийт. Полицията е затруднена в усилията си да издири колата поради противоречивите показания, дадени от свидетелите, тъй като нито един от тях не е видял някого от хората в автомобила.

Бойд Уест, единственият останал жив брат, който също е бил свидетел па смъртта на Норман миналия месец, не може да си обясни причината за убийството на Франсис. Мис Мери Шепърд, живуща на авеню „Бейкър“ 1917, за която Франсис Уест щял да се жени идущата седмица, също не може да посочи човек, който би желал смъртта на годеника й.

Тимъти Айвънс, предполагаем шофьор на колата, която случайно блъснала и убила Норман Уест миналия месец, отказа да говори пред репортерите в килията си в градския затвор, където е задържан без право на пускане под гаранция и чака да бъде съден за непредумишлено убийство.

2

Нед Бомонт сгъна вестника старателно и бавно го пъхна в един от джобовете на палтото си. Устните му бяха леко стиснати, а очите му горяха в размисъл. Иначе лицето му беше спокойно. Той се облегна в ъгъла на таксито и заигра с незапалена пура.

Щом влезе в апартамента си, не се спря да свали шапката или палтото си, а отиде направо при телефона и набра четири номера, като всеки път питаше там ли е Пол Медвиг и знаят ли къде може да го намери. След четвъртото обаждане се отказа от опитите си да търси Медвиг.

Затвори телефона, взе пурата си от масата, където я бе сложил, запали я, сложи я пак на крайчеца на масата, вдигна телефонната слушалка и набра номера на общината. Помоли да го свържат с кабинета на окръжния прокурор. Докато чакаше, придърпа до телефона един стол, като провря крак под една от долните му подпори, седна и пъхна пурата в устата си.

После заговори по телефона:

— Ало. Там ли е мистър Фар?… Нед Бомонт… Да, благодаря. — Бавно вдъхна и изпусна дим. — Ало, Фар ли е?… Прибрах се само преди две минути… Да. Може ли да се видим веднага?…Добре. Казвал ли ти е Пол нещо за убийството на Уест?…Не знаеш ли къде е?…Виж какво, има една нишка, за която искам да говоря с теб… Е, да речем, след половин час… Добре.

Затвори телефона и прекоси стаята да прегледа пощата на масата до вратата. Имаше няколко списания и девет писма. Погледна набързо пликовете, сложи ги обратно на масата, без да отвори никой от тях, и влезе в спалнята да се съблече, после — в банята да се обръсне и изкъпе.

Окръжният прокурор Майкъл Джоузеф Фар беше пълен четиридесетгодишен човек. Косата му приличаше на червеникаво стърнище над червендалестото свадливо лице. На ореховото Му писалище нямаше нищо освен телефон и голям настолен комплект за писане от зелен оникс, на който между две автоматични писалки в черно и бяло, наклонени към двете страни под остър ъгъл, стоеше гола женска фигура от метал, държаща над главата си самолет.

Той стисна десницата на Нед Бомонт в двете си ръце и го натика в едно кожено кресло, след което се върна на мястото си. Люлеейки се на фотьойла си, попита:

— Добре ли пътува? — През дружелюбността в очите му проблясваше любопитство.

— Горе-долу — отговори Нед Бомонт. — Идвам във връзка с Франсис Уест: как стои работата с Тим Айвънс след неговото ликвидиране?

Фар трепна, после сля това уплашено движение с бавно извъртане, уж да се намести по-удобно в креслото.

— Е, няма да има чак толкова голямо значение — каза той, — защото все още е налице третият брат, който може да свидетелства против Айвънс. — Той твърде явно отбягваше очите на Нед Бомонт, взирайки се в единия ъгъл на ореховото писалище. — Защо? Какво имаш предвид?

Нед Бомонт наблюдаваше сериозно човека, който не го гледаше.

— Просто се интересувах. Но щом другият брат ще разпознае Тим, значи всичко е наред.

Фар каза, все тъй без да го поглежда:

— Разбира се. — Пет-шест пъти той полюля бавно креслото си по един-два инча напред-назад. Месестите му бузи потрепваха на леки гънки там, където покриваха мускулите на челюстите. Той се прокашля и стана. Сега вече гледаше Нед Бомонт дружелюбно. — Почакай за минутка — каза той. — Трябва да изляза да проверя нещо. Ако не им вися над главата, всичко забравят. Не си отивай. Искам да поговоря с теб за Диспейн.

— Не бързай — промърмори Нед Бомонт, когато окръжният прокурор вече излизаше от кабинета си и докато го нямаше, цели петнайсет минути седя и пуши спокойно.

Фар се върна намръщен.

— Извинявай, че те оставих така — каза той, като седна, — но сме затънали до гуша в работа. Ако продължава все така… — довърши мисълта си, като разпери отчаяно ръце.

— Не се притеснявай. Има ли нещо ново около убийството на Тейлър Хенри?

— Засега нищо.

— Точно за това исках да те попитам — за Диспейн. — Фар явно пак отбягваше погледа на Нед Бомонт.

В ъгълчетата на устата на Нед Бомонт трепна за миг тънка подигравателна усмивка, която събеседникът му не можа да забележи. Той каза:

— Като се замисли човек, почти нямаме в какво да го обвиним.

Фар кимна бавно към ъгъла на бюрото си:

— Може би, но бягството му от града същата нощ май не говори в негова полза.

— Той е имал друга причина да бяга — каза Нед Бомонт, — и то доста основателна. — Неясната усмивка пак се мярна и изчезна.

Фар кимна отново, сякаш беше готов да се съгласи.

— Мислиш ли, че е възможно той да го е убил? Нед Бомонт отговори небрежно:

— Не мисля, че го е убил, но не е изключена такава възможност. И имаш достатъчно основания да го задържиш известно време, ако е нужно.

Окръжният прокурор вдигна глава и погледна Нед Бомонт. Усмихвайки се едновременно стеснително и дружелюбно, той каза:

— Прати ме по дяволите, ако мислиш, че това не е моя работа, но защо, за бога, Пол те прати в Ню Йорк да търсиш Бърни Диспейн?

Нед Бомонт забави отговора си, за да помисли. После помръдна леко рамене и отвърна:

— Той не ме прати. Позволи ми да отида.

Фар не каза нищо.

Нед Бомонт напълни дробовете си с дим от пурата, изпразни ги и рече:

— Бърни ме измами на конния тотализатор. Затова избяга. Чиста случайност е, че Тейлър Хенри бе убит вечерта на същия ден, когато Пеги О’Туул победи в състезанието. А аз бях заложил на нея хиляда и петстотин долара.

— Добре, Нед — вметна бързо окръжният прокурор. — Какво правите с Пол не ме интересува. Но аз… разбираш ли, не съм напълно уверен дали Диспейн не е срещнал младия Хенри на улицата и не го е пречукал. За всеки случай мисля да го задържа още известно време. — Месестата му, издута уста се изкриви от малко подкупваща усмивка. — Не мисли, че си пъхам носа в работите на Пол или в твоите, но… — Червендалестото му лице беше подпухнало и лъскаво от пот. Внезапно той се наведе и издърпа едно чекмедже на бюрото. Под пръстите му зашумоля хартия. Ръката му се измъкна от чекмеджето и се протегна през бюрото към Нед Бомонт. В нея имаше малък бял плик с разрязан край. — Ето. — Гласът му беше хрипкав. — Прегледай това и кажи какво мислиш. А може да е просто глупост?

Нед Бомонт взе плика, но не го погледна веднага. Очите му, студени и искрящи, бяха впити в червеното лице на окръжния прокурор.

Под този поглед лицето на Фар стана още по-тъмночервено, той вдигна месеста ръка в умиротворителен жест. Гласът му също беше умиротворителен:

— Аз не му придавам никакво значение, Нед, но… искам да кажа, че при всеки възникнал случай получаваме куп подобни глупости и… е, прочети го и си кажи думата.

След нова продължителна пауза Нед Бомонт отмести погледа си от Фар към плика. Адресът беше напечатан на пишеща машина:

До мистър М. Дж. Фар,

окръжен прокурор,

Общинско управление

Тук

 

Лично

Пощенският печат носеше дата от предишната събота. Вътре имаше един-единствен бял лист, на който бяха написани с машина три изречения без обръщение и без подпис:

Защо Пол Медвиг е откраднал една от шапките на Тейлър Хенри след убийството му?

Какво е станало с шапката, която Тейлър Хенри е носел, когато е бил убит?

Защо човекът, който твърди, че пръв е открил трупа на Тейлър Хенри, е назначен на служба при вас?

Нед Бомонт сгъна това писъмце, прибра го в плика, захвърли го на бюрото и приглади мустачките си с нокътя на палеца си. От средата наляво и надясно, впери в окръжния прокурор спокоен поглед и му заговори също със спокоен тон:

— Е, и какво?

Бузите на Фар пак затрепкаха там, където покриваха мускулите на челюстта му. Веждите му се сбърчиха над умоляващите очи.

— За бога, Нед — каза той разпалено, — не мисли, че придавам на това кой знае какво значение. Всеки път, когато се случи нещо, получаваме купища такъв боклук. Исках просто да ти го покажа.

— Значи няма нищо лошо, щом ти го възприемаш така — отвърна Нед Бомонт. Очите и гласът му продължаваха да бъдат спокойни. — Казвал ли си на Пол за това?

— За писмото ли? Не. Още не съм се виждал с него. Пък и то пристигна едва тази сутрин.

Нед Бомонт взе плика от бюрото и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Окръжният прокурор, който проследи пътя на писмото до джоба му, изглежда, се смути, но не каза нищо.

След като скри писмото, Нед Бомонт извади от друг джоб тънка шарена пура и рече:

— На твое място аз не бих му споменал нищо по този въпрос. Той и без това си има достатъчно грижи.

Преди Нед Бомонт да довърши, Фар вметна:

— Разбира се, както кажеш, Нед.

Известно време след това никой от двамата не продума. Фар пак се вторачи в ъгъла на писалището, а Нед Бомонт гледаше замислено Фар. Мълчанието бе прекъснато от тихо бръмчене, което идеше изпод бюрото на окръжния прокурор.

Фар вдигна телефонната слушалка и каза:

— Да, да. — Издадената му напред долна устна похлупи края на горната, а червендалестото му лице се изпъстри с петна. — Не ще ли! — изръмжа той. — Докарайте тоя негодник и им направете очна ставка, пък ако продължава да се опъва, ще обърнем другия край… Да… Действайте. — Той тръшна слушалката върху вилката и се взря свирепо в Нед Бомонт.

Нед Бомонт се спря тъкмо когато палеше пурата си. Задържа я в едната си ръка, а горящата запалка — в другата. Лицето му беше малко издадено напред. Очите му блестяха. Пропъхна крайчеца на езика си между устните, прибра го обратно и раздвижи устни в усмивка, в която нямаше нищо приятно.

— Нещо ново ли? — попита той тихо и настойчиво.

В гласа на окръжния прокурор звучеше яд:

— Става дума за Бойд Уест, другия брат, който разпозна Айвънс. Когато разговаряхме, се сетих за него и пратих хора да го попитат ще може ли да го разпознае повторно. А той, негодникът, казва, че не бил уверен.

Нед Бомонт кимна, сякаш бе очаквал това.

— Е, какво ще стане сега?

— Няма да се измъкне — изръмжа Фар. — Той го разпозна веднъж и ще повтори показанията си, когато застане пред съдебните заседатели. Тъкмо наредих да го докарат и щом свърша с него, ще стане послушен като агънце.

— Така ли? Ами ако не стане? — каза Нед Бомонт. Бюрото на окръжния прокурор се разтърси под ударите на юмрука му.

— Ще стане!

Очевидно Нед Бомонт не беше убеден. Той запали пурата си, угаси запалката и я прибра в джоба си, изпусна дим и запита с малко насмешлив тон:

— Положително ще стане. Но да речем, че не стане? Ако погледне Тим и каже: „Не съм сигурен, че е той“?

Фар пак тупна по бюрото си.

— Няма да каже… когато го пообработя… волю-неволю ще застане пред съдебните заседатели и ще заяви: „Той е“.

Насмешката от лицето на Нед Бомонт изчезна. Той заговори малко уморено:

— Ще отрече, че го е разпознал. Знаеш, че така ще стане. И какво можеш да сториш? Нищо, нали? Значи няма в какво да обвиниш Тим Айвънс. Намерили сте колата с алкохол там, където я оставил, но единственото ви доказателство, че именно той я е шофирал, когато е блъснала Норман Уест, са свидетелските показания на двамата братя. Така че щом Франсис е мъртъв, а Бойд се бои да говори, значи обвинението увисва във въздуха, и това ти е известно.

— Ако мислиш, че ще си седя мирно на… — разкрещя се Фар разярен.

Но с нетърпеливо движение на ръката, която държеше пурата, Нед Бомонт го прекъсна.

— Все едно е дали седиш, дали стоиш прав или караш велосипед — каза той, — ти си бит и го знаеш.

— Така ли? Но аз съм прокурор на града и на окг ръга и… — Фар изведнъж спря да беснее. Прокашля се и преглътна. Войнствеността изчезна от очите му, замести я първо смущение, а после — нещо подобно на страх. Той се наведе през бюрото толкова разтревожен, че не можеше да скрие този страх, изписан на червендалестото му лице. Каза:

— Разбира се, ако ти… ако Пол… искам да кажа, ако по някаква причина аз не бива… нали разбираш, можем да замажем тая работа.

Усмивката, в която нямаше нищо приятно, отново повдигна крайчеца на устните на Нед Бомонт и очите му заблестяха през дима на пурата. Той поклати полека глава и заговори бавно, с неприятно мазен тон:

— Не, Фар, няма никаква причина, поне от тоя род. Пол обеща да измъкне Айвънс след изборите, но ако искаш вярвай, Пол никога не е нареждал да убиват когото и да било и дори да е направил това, не е заради Айвънс, той не заслужава чак да убият човек заради него. Не, Фар, няма никаква причина и не искам да мислиш, че има.

— За бога, Нед, разбери ме правилно — запротестира Фар. — Ти много добре знаеш, че няма в града друг като мен, който да държи толкова за Пол и за теб. Не може да не знаеш това. Исках да ти кажа само, че… е, че винаги можете да разчитате на мене.

— Това е чудесно — отвърна Нед Бомонт без особен възторг и стана.

Фар също стана и излезе иззад бюрото с протегната червена ръка.

— Закъде бързаш? — попита той. — Защо не останеш да видиш как ще се държи тоя Уест, когато го доведат? Впрочем — погледна часовника си — какво ще правиш тази вечер? Съгласен ли си да вечеряме заедно?

— Съжалявам, не мога — отговори Нед Бомонт. — Трябва да вървя.

Той позволи на Фар да му раздруса ръката, а в отговор на настоятелната покана на окръжния прокурор да се отбива по-често и да се съберат някоя вечер промърмори: „Добре, нямам нищо против“ — и излезе.

3

Когато Нед Бомонт влезе, Уолтър Айвънс стоеше до един от работниците на машините за коване на пирони във фабриката за дървен амбалаж, където беше майстор. Той забеляза Нед Бомонт веднага и като го поздрави с вдигната ръка, тръгна по централната пътека, но в порцелановосините очи и кръглото светло лице на Айвънс имаше някакси по-малко удоволствие, отколкото изглежда се мъчеше да им придаде.

— Здравей, Уолт — каза Нед Бомонт, като се полуобърна към вратата, за да избегне необходимостта да разговаря или демонстративно да не окаже внимание на протегнатата ръка. — Хайде да се махнем оттук, много е шумно.

Айвънс каза нещо, но го заглуши трясъкът на чуковете, забиващи гвоздеи в дървото, и двамата тръгнаха към отворената врата, през която бе влязъл Нед Бомонт. Навън имаше широка площадка от дебели греди. Стълба с дъсчени стъпала се спущаше на двайсет фута до земята.

Когато застанаха на дървената площадка, Нед Бомонт запита:

— Знаеш ли, че един от свидетелите против брат ти е убит нощес?

— Д-да, ч-четох във в-в-вестника.

— А знаеш ли, че другият свидетел сега не е толкова уверен, че ще може да разпознае Тим? — попита Нед Бомонт.

— Н-не, не знаех това, Н-Нед.

— Обаче знаеш, че ако не го разпознае. Тим ще отърве кожата — каза Нед.

— Д-да.

— Май не се радваш много — забеляза Нед Бомонт.

Айвънс обърса чело с ръкава на ризата си.

— Ами, р-радвам се, Н-Нед, к-кълна се в бога, р-радвам се!

— Ти познаваше ли Уест? Оня, убития?

— Н-не, само в-веднъж ходих при него д-да го помоля да не з-закача Т-Тим.

— Какво ти отговори?

— Отказа.

— Кога беше това?

Айвънс запристъпя от крак на крак и отново обърса лицето си с ръкава на ризата.

— Преди д-д-два-три д-дни.

Нед Бомонт попита тихо:

— А имаш ли представа, Уолт, кой може да го е убил?

Айвънс енергично поклати глава.

За момент Нед Бомонт се вторачи замислено над рамото на Айвънс. Тропотът на ковачните машини идеше през вратата от десет стъпки разстояние, а от друг етаж се чуваше скърцане на триони. Айвънс пое дълбоко въздух и го изпусна.

Лицето на Нед Бомонт изразяваше съчувствие, когато отново се взря в порцелановосините очи на по-ниския. Той се наклони леко напред и попита:

— С чиста съвест ли си, Уолт? Предполагам, че ще се намерят хора, които да помислят, че ти може да си застрелял Уест, за да спасиш брат си. Имаш ли…

— А-а-аз бях в к-клуба цяла вечер, от осем часа д-д-до след д-два тази сутрин — отговори Уолтър Айвънс бързо, доколкото му позволяваше говорният дефект. — И Хари Слос, и Б-Бен Ферис, и Брейджър м-м-могат да п-потвърдят това.

Нед Бомонт се засмя.

— Имаш късмет, Уолт — каза той весело.

Обърна гръб на Уолтър Айвънс и се спусна по дъсчените стъпала на улицата, пренебрегвайки много дружелюбното: „Довиждане, Нед“ на Уолтър Айвънс.

4

От фабриката за дървен амбалаж Нед Бомонт мина четири пресечки до един ресторант и използва телефона. Набра номера, на който бе говорил по-рано през деня, и пак попита за Пол Медвиг, но него го нямаше, затова поръча да му предадат да се обади. После взе такси и се прибра в квартирата си.

Пощата, вече намираща се на масата до вратата, се беше допълнила с нова. Той закачи шапката и палтото си, запали пура и седна с писмата на най-голямото от червените си плюшени кресла. Четвъртият плик, който отвори, беше подобен на този, който му бе показал окръжният прокурор. В него имаше един-единствен лист с три напечатани на пишеща машина изречения без обръщение и подпис:

След смъртта на Тейлър Хенри ли намерихте трупа му, или присъствахте на убийството?

Защо съобщихте за смъртта му едва след като полицията намери трупа?

Мислите ли, че можете да спасите виновните, като изфабрикувате улики против невинните?

Присвил очи и сбърчил чело над това писмо, Нед Бомонт смукна дълбоко от пурата си. Той го сравни с полученото от окръжния прокурор. Хартията и шрифтът бяха еднакви; еднакви бяха и подредбата на изреченията върху всеки лист, и датата на пощенския печат.

Навъсен, той прибра всяко от писмата в съответния плик и ги пъхна в джоба си, но веднага ги извади пак да ги прочете и прегледа отново. Поради прекомерно бързото пушене пурата му гореше неравномерно от едната страна. Сложи пурата на ръба на масата до себе си с гримаса на отвращение и задърпа с пръсти нервно мустачките си. Прибра отново писмата и се облегна в креслото, като се загледа в тавана и загриза нокътя на показалеца си. Прокара пръсти по косата си. Пъхна върха на пръста си между яката и шията. Привдигна се а извади пак пликовете от джоба си, но ги върна обратно, без да ги погледне. Прехапа долната си устна. Накрая се отърси нетърпеливо и зачете останалата поща. Още я четеше, когато телефонът иззвъня. Отиде да се обади.

— Ало… А, здравей, Пол, къде си?… Колко време ще останеш там?… Да, чудесно, отбий се пътьом… Добре, ще бъда тук.

И се надвеси отново над пощата си.

5

Пол Медвиг пристигна в квартирата на Нед Бомонт, когато камбаните в посивялата църква от другата страна на улицата биеха за вечерня. Още от вратата се провикна сърдечно:

— Здравей, Нед. Кога се прибра? — Беше облечен в костюм от сив туид.

— Късно тази заран — отговори Нед Бомонт, докато се ръкуваха.

— Откри ли нещо?

Нед Бомонт показа връхчетата на зъбите си в доволна усмивка.

— Намерих каквото търсех… всичко.

— Чудесно. — Медвиг захвърли шапката си на един фотьойл и седна на друг до камината.

Нед Бомонт се върна на креслото си.

— Случи ли се нещо в мое отсъствие? — попита той, като взе пълната до половина чаша, поставена до сребърния съд за приготвяне на коктейли до лакътя му!

— Оправихме бъркотията около договора за канализацията.

Нед Бомонт сръбна от коктейла си и попита:

— Много ли трябваше да отстъпиш?

— Твърде много. Няма да остане нищо от предвижданата печалба, но така е по-добре, отколкото да рискуваме да размътваме водата точно преди изборите. Ще наваксаме от пътния строеж идущата година, когато ще продължи връзката със Салем и Чеснът.

Нед Бомонт кимна, загледан в опънатите кръстосани глезени на русокосия.

— Не бива да носиш копринени чорапи с костюм от туид — каза той.

Медвиг вдигна крак, протегна го и погледна глезена си.

— Така ли? Аз пък обичам мекотата на коприната.

— Тогава не носи костюм от туид. Погребаха ли вече Тейлър Хенри?

— В петък.

— А ти ходи ли на погребението?

— Да — отговори Медвиг и добави малко смутено: — По съвет на сенатора.

Нед Бомонт сложи чашата си на масата, извади от малкото джобче на сакото си бяла носна кърпичка и я допря до устните си.

— Как е сенаторът? — той погледна изкосо русокосия с нескрита насмешлива искрица в очите.

Медвиг отговори, пак малко смутено:

— Добре е. Прекарах почти целия следобед горе при него.

— В неговата къща ли?

— Ъхъ.

— Там ли беше русата опасност? Медвиг присви леко вежди и отговори:

— Джанет беше там.

Нед Бомонт прибра кърпичката си, от гърлото му се изтръгна задавен клокочещ звук и той промърмори:

— М-м-м. Сега пък Джанет. Докъде си стигнал с нея?

Медвиг възвърна самообладанието си. Той каза спокойно:

— Все още се надявам, че ще се оженим.

— А тя знае ли вече това — че имаш почтени намерения?

— За бога, Нед! — запротестира Медвиг. — Докога ще ме разпитваш?

Нед Бомонт се засмя, взе сребърния прибор за коктейл, разклати го и напълни отново чашата си.

— Какво мислиш за убийството на Франсис Уест? — запита той, като се облегна с чаша в ръка.

Медвиг като че за момент се обърка. После лицето му се проясни и каза:

— Аха, става въпрос за човека, застрелян на авеню „Ачланд“ нощес, нали?

— Именно за него.

През сините очи на Медвиг отново премина лека сянка на смущение.

— Е, аз не го познавах — каза той.

— Той беше един от свидетелите против брата на Уолтър Айвънс — допълни Нед Бомонт. — А другият свидетел, Бойд Уест, се бои да дава показания, така че обвинението отпада.

— Чудесно — каза Медвиг, но след като думата излезе от устата му, в очите му се появи съмнение. Прегъна нозе и се наведе напред. — Бои ли се? — попита той.

— Да, или по-скоро сплашен е, ако ти харесва повече.

Лицето на Медвиг стана напрегнато, а очите му се превърнаха в каменносини кръгчета.

— Накъде биеш, Нед? — попита той рязко.

Нед Бомонт пресуши чашата си и седна върху масата.

— След като си казал на Уолт Айвънс, че не можеш да измъкнеш Тим, докато не минат изборите, онзи споделил грижите си с Шед О’Тори — произнесе той бавно и монотонно, като че разказваше урок. — Шед пратил неколцина от бандитите си да сплашат двамата Уестовци да не свидетелстват против Тим. Единият от тях не се уплашил и те го пречукали.

Медвиг възрази намръщен:

— Какво го интересуват Шед грижите на Тим Айвънс?

Посягайки към прибора за коктейл, Нед Бомонт отвърна раздразнен:

— Е, само си правя догадки. Да оставим този въпрос.

— Не го усуквай, Нед. Знаеш, че ценя твоите догадки. Ако имаш нещо предвид, кажи.

Нед Бомонт сложи прибора за коктейл на масата, без да си налее в чашата, и заговори:

— Може да е само догадка, Пол, но така мисля аз. Всички знаят, че Уолт Айвънс работи за теб в трети район, че е член на клуба и тъй нататък и че ти си готов да направиш каквото можеш, за да избавиш брат му от беда, ако те помоли. А сега всички или мнозина ще започнат да си задават въпроса дали свидетелите против брат му не са сплашени и застреляни по твое нареждане. Така поне ще си мислят външните хора, женските клубове, от които напоследък ти толкова се страхуваш, и порядъчните граждани. А вътрешните — повечето от тия, на които им е все едно дали си направил това или не — ще разберат горе-долу истината. Ще научат, че един от твоите хора е бил принуден да се обърне към Шед за помощ и че Шед му е помогнал. Ето в каква беля те е вкарал Шед… а може би смяташ, че не е способен на такова неща?

Медвиг изръмжа през зъби:

— Много добре зная, че е способен, мръсникът. — Той се бе навел намръщено над един зелен лист, извезан на килима в нозете му.

Като изгледа внимателно русокосия, Нед Бомонт продължи:

— Но да погледнем на въпроса и под друг ъгъл. Може нищо да не стане, ала ти си застрашен, ако Шед реши да използва това положение.

Медвиг вдигна глава и попита:

— Какво положение?

— Уолт Айвънс прекарал в клуба почти цялата нощ до два часа сутринта. Тоест около три часа повече от обикновено, като се изключат вечерите на избори или на банкети. Разбираш ли? Подготвял си е алиби — в нашия клуб. Ами ако… — Нед Бомонт сниши глас, а тъмните му очи се закръглиха и станаха сериозни — ако Шед измени на Уолт и пробута лъжливи доказателства, че той е убил Уест? Тогава твоите женски клубове и всички други, които обичат да крякат за какво ли не, ще си помислят, че алибито на Уолт е нагласено — че ние сме го нагласили, за да прикрием Уолт.

— Мръсник — повтори Медвиг. Той стана и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — О, боже мой, защо не бяха свършили изборите или поне да бяха още далеч!…

— Тогава нищо подобно нямаше да се случи.

Медвиг направи две крачки към средата на стаята.

Промърмори: „Дяволите да го вземат!“ — и се спря вторачен навъсено в телефона на поставката до вратата на спалнята. Огромните му гърди се движеха в такт с дишането. Без да поглежда Нед Бомонт, той произнесе с крайчеца на устата си:

— Измисли как да се измъкнем от това положение. — Направи крачка към телефона, но се спря. — Впрочем няма нужда — каза той и се обърна с лице към Нед Бомонт. — Аз смятам да изгоня Шед от нашето градче. Омръзна ми да се върти тук. Мисля да го натиря веднага, още тази вечер.

— Как например? — попита Нед Бомонт.

Медвиг се ухили:

— Например — отговори той — ще накарам Рейни да затвори „Кучешката колибка“, „Райската градина“ и всички други вертепи, от които, както знаем, са заинтересувани Шед или някои от приятелите му. Ще накарам Рейни да ги ликвидира един по един, без много-много да се церемони, още тази нощ. Нед Бомонт възрази колебливо:

— Ще вкараш Рейни в беля. Нашите полицаи не са свикнали да си дават голям зор, когато прилагат закона за сухия режим. Тази работа едва ли ще им хареса.

— Поне веднъж могат заради мен да нарушат навиците си — каза Медвиг, — и пак няма да ми се издължат напълно.

— Дано. — Лицето и гласът на Нед Бомонт все още показваха съмнение. — Но цялата тази работа много ми напомня използването на динамит, за да взривиш врата на сейф, която можеш да отвориш безшумно, с шперц.

— Имаш ли нещо предвид, Нед?

Нед Бомонт поклати глава:

— Нищо определено, но не е зле да почакаме два-три дни, докато…

Сега пък Медвиг поклати глава.

— Не — каза той. — Аз искам да се действа. Не разбирам нищо от отваряне на сейфове, Нед, но умея да се бия — по своему — с двете ръце. Не можах да се науча да се боксирам; колкото пъти опитвах, все ме натупваха. Ще употребим срещу мистър О’Рори динамит.

6

Жилестият човек, носещ очила с рогови рамки, каза:

— И тъй, няма защо да се безпокоите за това. — Той се излегна самодоволно в креслото си.

Другият, от лявата му страна — кокалест човек с гъсти кестеняви мустаци и немного коса на главата си — се обърна към този от лявата си страна.

— Не ми се вижда толкова лесно.

— Така ли? — Жилестият се извърна и погледна през очилата си кокалестия. — Виж какво, Пол няма нужда да идва лично в моя район, за да…

— Глупости! — тросна се костеливият.

Медвиг се обърна към костеливия:

— Брийн, срещна ли се с Паркър?

Брийн отговори:

— Да, срещнах се, той каза пет, но мисля, че можем да измъкнем от него още две.

— Има си хас! — вметна подозрително очилатият. Брийн му се усмихна подигравателно през рамо.

— Така ли? А от кого другиго би измъкнал толкова?

На широката дъбова врата някой почука три пъти: Нед Бомонт стана от стола, който бе възседнал обратно, и отиде до вратата. Открехна я малко.

Човекът, който бе почукал, беше мургав, с ниско чело и син, доста измачкан костюм. Той не се опита да влезе в стаята, а заговори полугласно, но толкова развълнувано, че всички в стаята чуваха думите му.

— Шед О’Рори е долу. Иска да се види с Пол.

Нед Бомонт затвори вратата и се облегна с гръб на нея, погледна Пол Медвиг. Единствени те двамата от десетте мъже в стаята, изглежда, не се смутиха от съобщението на нискочелия. Останалите не показваха вълнението си открито — у някои то пролича но внезапното вцепеняване, — но дишането на нито един не беше спокойно както преди.

Нед Бомонт сякаш не знаеше, че е излишно да повтаря, произнесе с тон, който показваше, че му е интересно как ще реагират на думите му:

— О’Рори иска да се види с теб. Той е долу.

Медвиг погледна часовника си.

— Кажете му, че сега съм зает, но ако почака малко, ще го приема.

Нед Бомонт кимна и отвори вратата.

— Кажи му, че Пол е зает в момента — нареди той на човека, който бе почукал, — но ако потрае малко, Пол ще го приеме — и пак затвори вратата.

Медвиг вече разпитваше някакъв субект с квадратно жълтеникаво лице има ли шансове да получат повече гласове оттатък Чеснът Стрийт. Човекът с квадратното лице отговори, че според него ще получат повече от предишния път, „значително повече“, но все пак недостатъчно, за да смажат опозицията. Докато говореше, очите му непрекъснато шареха настрана, към вратата.

Нед Бомонт отново яхна стола си до прозореца и запуши пура.

Медвиг се обърна към друг с въпрос каква помощ за предизборната кампания може да се очаква от някой-си Хартуик. Тоя не следеше вратата, но отговаряше доста несвързано.

Нито спокойното изражение на Медвиг и на Нед Бомонт, нито деловата им съсредоточеност върху проблемите на кампанията не можеха да разсеят напрежението в стаята.

След петнайсет минути Медвиг стана и рече:

— Е, още не сме грабнали победата, но тя се очертава. Залягайте здраво и ще успеем. — Той се изправи до вратата и се ръкува с всекиго по ред. Излизаха малко забързано.

Когато останаха с Медвиг сами в стаята, Нед Бомонт, без да става от стола си, запита:

— Да чакам ли, или да се измитам?

— Чакай! — Медвиг прекоси стаята, приближи се до прозореца и погледна обляната от слънце Китайска улица.

— Значи с двете ръце действаш, а? — попита Нед Бомонт след кратка пауза.

Медвиг се извърна от прозореца и кимна.

— Друг начин не зная… — И се усмихна по момчешки на човека, който бе яхнал стола — … освен може би и с краката.

Нед Бомонт понечи да каже нещо, но му попречи изскърцването на топчестата дръжка на вратата, която се превъртя.

Някакъв човек отвори и влезе. Малко над среден ръст, той имаше елегантна фигура — елегантност, която му придаваше измамно крехък вид. Макар че пригладената му коса беше съвсем бяла, вероятно не бе прехвърлил тридесет и петте. Извънредно ясните му сивосини очи бяха разположени на доста продълговато и тясно, но изящно изваяно лице. Носеше тъмносиньо палто върху тъмносин костюм и държеше черно бомбе в ръка, пъхната в черна ръкавица.

Човекът, който влезе подире му, беше кривокрак мургав главорез със същия ръст. С полегатите си широки рамене, дълги дебели ръце и сплеснато лице приличаше малко на маймуна. Неговата измачкана сива мека шапка стоеше на главата му. Той затвори вратата и се облегна на нея, като пъхна ръце в джобовете на карираното си палто.

Първият, който по това време бе пристъпил четири-пет крачки в стаята, сложи шапката си на един стол и се залови да сваля ръкавиците си.

Медвиг с ръце в джобовете на панталоните се усмихна любезно и каза:

— Как си, Шед?

Белокосият отговори:

— Отлично, Пол. А ти? — Гласът му беше приятен баритон. В говора му се долавяше слаб ирландски акцент.

Медвиг посочи с леко кимване човека на стола и попита:

— Познаваш ли се с Бомонт?

— Да — отговори О’Рори.

— Да — потвърди и Нед Бомонт.

Никой от двамата не кимна на другия, Нед Бомонт дори не стана от стола си.

Шед О’Рори бе свалил вече ръкавиците си. Сложи ги в джоба на палтото си и каза:

— Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Аз си пробивам път с пари и съм готов да продължавам да си пробивам път с пари, но желая да получа това, за което плащам. Гласът му беше любезно сериозен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Медвиг, като че ли чутото не го интересуваше особено.

— Искам да кажа, че половината от полицаите в града плащат баничките и бирата си с пари, които получават от мен и от някои мои приятели.

Медвиг седна до масата.

— Е, и какво? — попита той все тъй небрежно.

— Желая да имам това, за което плащам. А аз плащам да ме оставят на мира. Искам да ме оставят на мира.

Медвиг се подсмихна.

— Да не би да ми се оплакваш, Шед, че твоите полицаи не искат да ти се отблагодаряват?

— Ето за какво ми е думата: Дулън ми съобщи снощи, че ти лично си наредил да затворят моите заведения.

Медвиг пак се подсмихна и обърна глава към Нед Бомонт:

— Какво мислиш по този въпрос, Нед?

Нед Бомонт се усмихна кисело, но си замълча.

— Знаеш ли какво мисля аз? — каза Медвиг. — Мисля, че капитан Дулън се преуморява. Мисля, че някой трябва да даде на капитан Дулън хубава дълга отпуска. Напомни ми после за това.

— Аз плащам за закрила, Пол, и я изисквам — настояваше О’Рори. — Бизнесът си е бизнес, политиката си е политика. Нека да не ги смесваме.

— Няма да го бъде — отвърна Медвиг.

Сините очи на Шед О’Рори гледаха замечтано нещо в далечината. Той се усмихна малко тъжно и в приятния му глас с лек ирландски акцент прозвуча печална нотка, когато заговори:

— Значи ще се лее кръв.

Сините очи на Медвиг станаха непроницаеми, а гласът му — трудно разгадаем, като очите.

— Щом желаеш това — каза той.

Белокосият кимна.

— Ще трябва да се лее кръв — повтори той все така печално. — Аз не съм дете, за да ме разиграват.

Медвиг се облегна на стола си и преметна крак въз крак. От тона му личеше, че не придава особено значение на думите. Той каза:

— Може да си вече голям, но ще слушаш. — Сви устни и добави, сякаш отпосле му беше дошло наум: — Ти вече слушаш.

Замечтаността и тъгата мигновено изчезнаха от очите на Шед О’Рори. Той сложи черната шапка на главата си. Оправи яката на палтото си. Насочи дълъг бял пръст към Медвиг и произнесе:

— Тази вечер отварям отново „Кучешката колибка“. Не искам никой да ме закача. Закачиш ли ме, и аз ще те закача.

Медвиг свали кръстосаните си крака и посегна към телефона на масата. Набра номера на полицейското управление, поиска да го свържат с началника и му каза:

— Здравей, Рейни… Да, отлично. Как са вашите?… Чудесно. Слушай, Рейни, чух, че Шед възнамерявал да отвори отново тази вечер… Да… Да, удари така, че да го заболи… Именно… Ясно. Довиждане. — Побутна телефона назад и се обърна към О’Рори: — Сега разбираш ли положението? Свършено е с теб, Шед. Завинаги е свършено с тебе тук.

О’Рори каза тихо: „Разбирам“, обърна се, отвори вратата и излезе.

Кривокракият главорез се спря да се изплюе нарочно на килима пред себе си и вторачи дръзки, предизвикателни очи в Медвиг и Нед Бомонт. После и той излезе.

Нед Бомонт обърса дланите си с кърпа. Той не продума нищо и гледаше въпросително Медвиг. Очите му бяха мрачни.

След малко Медвиг попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Ти сбърка, Пол — отговори Нед Бомонт.

Медвиг се изправи и отиде до прозореца.

— Боже господи — простена той през рамо, — кога най-после ще ти угодя?

Нед Бомонт стана от стола си и тръгна към вратата.

Медвиг се извърна от прозореца и запита ядно:

— Пак ли някоя щуротия си намислил?

Нед Бомонт отговори: „Да“ — и напусна стаята. Слезе долу, взе шапката си и излезе от клуб „Дървена къщурка“. Мина седем пресечки до гарата и си купи билет за нощния влак до Ню Йорк. След това взе такси до квартирата си.

7

Пълна безформена жена и бузесто дребно момче приготвяха един куфар и три кожени чанти под надзора на Нед Бомонт, когато се позвъни.

Коленичилата жена се повдигна с пъшкане, отиде до вратата и я разтвори широко.

— Боже мой, вие ли сте, мистър Медвиг! — възкликна тя. — Влизайте, влизайте.

Медвиг влезе с думите:

— Как сте, мисис Дювийн? От ден на ден все повече младеете. — Погледът му се плъзна от куфара и чантите към момчето. — Здравей, Чарли. Май си вече готов да работиш на циментобъркачка, а?

Момчето се усмихна свенливо и каза:

— Здравейте, мистър Медвиг.

Медвиг се обърна ухилен към Нед Бомонт:

— Ще пътуваш ли?

Нед Бомонт се усмихна учтиво.

— Да — отговори той.

Русокосият огледа повторно стаята, чантите и куфара, дрехите, нахвърляни по столовете, и отворените чекмеджета. Жената и момчето се заловиха отново с работата си. От купчината на един стол Нед Бомонт извади две малко избелели ризи и ги сложи настрана. Медвиг запита:

— Можеш ли да ми отделиш половин час, Нед?

— Разполагам с много време.

— Вземи шапката си — каза Медвиг.

Нед Бомонт взе шапката и палтото си.

— Натъпчете колкото е възможно повече неща — заръча той на жената, когато тръгна с Медвиг към вратата, — а останалото можете да пратите с другия багаж.

Двамата с Медвиг слязоха по стълбата на улицата. Завиха по една пресечка в южна посока. Тогава Медвиг запита:

— Закъде заминаваш, Нед?

— За Ню Йорк.

Свърнаха в една тясна уличка.

— Завинаги ли? — попита Медвиг.

Нед Бомонт повдигна рамене:

— Завинаги се махам оттук.

Отвориха една зелена дървена врата в задната червена тухлена стена на една сграда, минаха по коридор и през друга врата влязоха в някакъв бар, където пиеха пет-щест души. Поздравиха се мимоходом с бармана и трима от пиещите и влязоха в по-малко помещение с четири маси. Там нямаше никой. Седнаха на една от масите.

Барманът надникна и попита:

— Бира ли както винаги, господа?

Медвиг каза: „Да“, а после, когато барманът се скри: „Защо?“

Нед Бомонт отговори:

— Омръзнаха ми тия провинциални интрижки.

— Мен ли имаш предвид? Нед Бомонт замълча.

Медвиг също мълча известно време. После въздъхна и рече:

— Сега намери да ме зарязваш!

Барманът влезе с две халби светла бира и купа с кренделчета^[1]. Щом си излезе отново и затвори вратата подире си, Медвиг се провикна:

— Дявол да го вземе, не може да се излезе на глава с теб, Нед!

Нед Бомонт помръдна рамене.

— Никога не съм отричал това. — Вдигна халбата си и пи.

Медвиг трошеше едно кренделче.

— Наистина ли искаш да заминеш, Нед? — попита той.

— Заминавам.

Медвиг захвърли парченцата от кренделчето на масата и измъкна от джоба си чекова книжка. Откъсна един чек, извади от друг джоб автоматична писалка и попълни чека. После го помаха да изсъхне и го захвърли на масата пред Нед Бомонт.

Нед Бомонт погледна чека, поклати глава и рече:

— Нямам нужда от пари, а и ти не ми дължиш нищо.

— Дължа ти. Задължен съм ти дори много повече, Нед. Искам да го вземеш.

Нед Бомонт каза: „Добре, благодаря“ — и прибра чека в джоба си.

Медвиг сръбна от бирата, изяде едно кренделче, понечи да пие отново, но сложи халбата на масата и запита:

— Да не би да ти тежи нещо… някаква неприятност… Освен онова, което стана в клуба днес следобед?

Нед Бомонт поклати глава:

— Нямаш право да ми говориш така. Никой няма право.

— E-e, Нед, аз нищо не съм казал.

Нед Бомонт не му възрази. Медвиг пак сръбна.

— Ще ми кажеш ли защо мислиш, че съм постъпил неправилно с О’Рори?

— Няма да има никаква полза от това.

— Все пак, опитай!

— Добре, но повтарям ти, няма да има полза — каза Нед Бомонт и се наклони със стола си назад, държейки в едната си ръка халбата, а в другата — няколко кренделчета. — Шед ще се бори. Не може другояче. Ти го постави натясно. Каза му, че тук е завинаги свършено с него. Сега не му остава нищо друго освен да приеме предизвикателството. Той ще направи всичко възможно, за да ти подложи динена кора в изборите. Ако пък ти спечелиш изборите, ще трябва да си прибере чукалата. Но сега ти използваш полицията срещу него. В такъв случай той ще трябва да се бори срещу полицията, и ще го направи. А това значи, че ще имаме, както се казва, вълна от престъпления. Ти искаш цялата градска администрация да бъде преизбрана. Ако им сервираш точно преди изборите вълна от престъпления — а аз се обзалагам, че няма да успеят да се справят с нея, — ще ги изложиш като некадърници. Те…

— Значи мислиш, че трябва да сложа оръжие, а? — запита Медвиг намръщено.

— Съвсем не мисля така. Смятам, че трябваше да му оставиш някаква вратичка, път за отстъпление. Не биваше да го притискаш до стената.

Медвиг се намръщи още повече.

— Не разбирам твоята бойна тактика. Той започна пръв. Аз зная едно: че когато притиснеш някого до стената, трябва да атакуваш и да го довършиш. Досега тази система винаги ми е помагала. — Той се изчерви леко. — Е, не се смятам за Наполеон или друг като него, Нед, но от разсилен у Пеки Флъд на Пето авеню аз се издигнах до сегашното си завидно положение.

Нед Бомонт допи халбата си и спусна предните крака на стола си на пода.

— Предупредих те, че няма да има никаква полза — рече той. — Прави каквото щеш. Продължавай да мислиш, че това, което е минавало на Пето авеню, ще мине навсякъде.

В гласа на Медвиг звучеше и негодувание, и смиреност, когато запита:

— Ти, Нед, май нямаш високо мнение за мене като политик?

Сега Нед Бомонт се изчерви:

— Не съм казвал такова нещо, Пол — отговори той.

— Но именно това излиза, нали? — настояваше Медвиг.

— Не, но мисля, че този път се остави да те надхитрят. Първо, позволи на Хенриевци да те придумат да подкрепиш сенатора. Тогава имаше възможност да атакуваш и да довършиш един притиснат до стената враг, но се оказа, че този враг има дъщеря, обществено положение и прочие, така че ти…

— Стига, Нед! — изръмжа Медвиг.

Лицето на Нед Бомонт стана безизразно. Той се изправи, промърмори: „Е, трябва да вървя“ — и пое към вратата.

Медвиг веднага скочи след него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Почакай, Нед.

— Махни си ръката — рече Нед Бомонт, без да се обръща.

Медвиг улови с другата си ръка лакътя на Нед Бомонт и го завъртя към себе си.

— Слушай, Нед — подзе той.

— Пусни ме — каза Нед Бомонт. Устните му бяха бледи и стиснати.

Медвиг го разтърси:

— Не ставай глупав. Нали с теб…

Левият юмрук на Нед Бомонт удари Медвиг в устата.

Медвиг го пусна и отстъпи две крачки. Докато пулсът му удари три пъти, стоеше с отворена уста и учудено лице. После лицето му потъмня от гняв и стисна устни така, че челюстта му се втвърди и мускулите й изпъкнаха. Сви ръце в юмруци, наежи се и политна напред.

Нед Бомонт замахна встрани и сграбчи една от тежките стъклени халби на масата, но не я вдигна. Тялото му се наклони малко към халбата. Сега той стоеше точно срещу русокосия. Лицето му беше изопнато и неподвижно, с напрегнати бръчки около устата. Тъмните му очи бяха впити свирепо в сините очи на Медвиг.

Стояха така, на по-малко от един ярд един от друг — единият рус, висок и с мощно телосложение, наведен силно напред, с наежени и едри плещи и стиснати големи юмруци; другият — тъмнокос и тъмноок, висок и слаб, наклонен леко настрана, с полегато извита ръка, хванала тежка стъклена халба за дръжката — и в тишината на стаята се чуваше само дишането им. От бара зад тънката врата не идеше никакъв звук — нито звън на чаши, нито шум на гласове, нито плясък на вода.

Когато минаха цели две минути, Нед Бомонт пусна халбата и обърна гръб на Медвиг. Нищо не се промени в лицето на Нед Бомонт, само очите му, които вече не фиксираха очите на Медвиг, станаха сурови и студени, гневът в тях угасна. Той пристъпи бавно към вратата.

Медвиг заговори дрезгаво, издълбоко:

— Нед.

Нед Бомонт се спря. Лицето му пребледня още повече. Но не се обърна.

— Ти си откачен хлапак — каза Медвиг.

Тогава Нед Бомонт бавно се обърна.

Медвиг протегна разтворена длан и блъсна Нед Бомонт в лицето така, че той загуби равновесие и трябваше да отмести бързо крак на тая страна и да се улови за един от големите столове до масата.

— Би трябвало да те пребия от бой — каза Медвиг.

Нед Бомонт се усмихна гузно и се отпусна на стола, за който се бе подпрял. Медвиг седна срещу него и почука по масата с халбата си.

Барманът отвори вратата и подаде глава.

— Още бира — поръча Медвиг.

През отворената врата от бара идеше човешка глъчка, звън на чаши и чукане на чашите в дърво.