Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (2)

1

Нед Бомонт с шапка, която не му прилягаше, вървеше след хамалина, който носеше куфарите му през Централната гара към изхода за Четиридесет и втора улица, а оттам — до едно кафяво такси. Плати на носача, качи се на таксито, каза на шофьора названието на някакъв хотел около Бродуей, на улиците с номера от четиридесет до петдесет, и като се облегна на седалката, запали пура. Повече дъвчеше пурата, отколкото я пушеше, докато таксито се промъкваше през колите, возещи пътници за театрите на Бродуей.

На авеню „Медисън“ едно зелено такси, пресичайки на червен светофар, връхлетя с пълна скорост върху кафявото на Нед Бомонт, блъсна го в друга кола, паркирана до тротоара и запокити пътника в един ъгъл сред градушка от изпочупени стъкла.

Нед се изправи и се измъкна сред насъбралата се навалица. Каза, че не е ранен. Отговори на въпросите на един полицай. Намери шапката, която не му прилягаше, и я сложи отново на главата си. Разпореди се да пренесат куфарите му в друго такси, каза на втория шофьор името на хотела и се сгуши в едно ъгълче отзад, пребледнял и разтреперан, докато траеше пътуването.

Когато се зарегистрира в хотела, попита има ли кореспонденция за него. Предадоха му две телефонограми и два запечатани плика без пощенски марки.

Помоли пиколото, което качи багажа в стаята му, да му донесе половин литър ръжено уиски. Когато пиколото излезе, превъртя ключа в бравата и прочете телефонограмите. И двете бяха от тоя ден; на едната беше отбелязано 4:50 часа след обяд, на другата — 8:05 вечерта. Погледна ръчния си часовник. Беше 8:45 вечерта.

Първото съобщение гласеше: „В Капчука“. Второто: „У Том и Джери. По-късно ще се обадя по телефона.“

Разпечата единия от пликовете. В него имаше два листа, изписани с едър мъжки почерк, с дата от предишния ден.

Тя е настанена в „Матен“, стая 1211, зарегистрирана под името Айлийн Дейл от Чикаго. Няколко пъти се обади по телефона от гарата, докато се свърже с един мъж и едно момиче, които живеят на Тридесета източна улица. Ходиха на много места, предимно в спийкийзи^[1], вероятно да го търсят, но, изглежда, че не им е провървяло. Аз съм в стая 734. Мъжът и момичето се казват Брук.

Листът в другия плик, изписан със същия почерк, носеше дата от тоя ден.

Видях се тази сутрин с Дюард, но той казва, че не знае дали Бърни е в града. По-късно ще се обадя по телефона.

И двете съобщения бяха подписани с името Джек.

Нед Бомонт се изми, облече си чисто бельо от куфарите й тъкмо палеше пура, когато пиколото му донесе половинметровата бутилка уиски. Плати на пиколото, взе водна чаша от умивалнята и придърпа едно кресло до прозореца на спалнята. Седна там и докато пушеше, пиеше и гледаше надолу към другата страна на улицата, телефонът иззвъня.

— Ало — произнесе той в слушалката. — Да, Джек… Току-що… Къде?… Разбира се, идвам.

Отпи пак от уискито, сложи си шапката, която не му прилягаше, взе палтото, преметнато през облегалката на един стол, навлече го, потупа един от джобовете му, угаси осветлението и излезе.

Беше девет часът и десет минути.

2

През двукрилата остъклена врата, отваряща се в двете посоки под осветена с електричество табела „Том и Джери“, разпростряла се по цялата височина на фасадата на една сграда, от която се виждаше Бродуей, Нед Бомонт мина в тесен коридор. Еднокрила въртяща се врата в лявата стена на коридора го изведе в малък ресторант.

Някакъв човек на една маса в ъгъла се изправи и му даде знак с показалец. Човекът беше среден на ръст, млад и елегантен, с гладко, мургаво, доста красиво лице.

Нед Бомонт се приближи до него.

— Здравей, Джек — каза той, когато се ръкуваха.

— Те са горе, момичето и ония, Брук — осведоми го Джек. — Най-добре е да седнеш тук с гръб към стълбата. Аз ще ги видя, ако те излязат или той влезе, а в навалицата теб никой няма да те забележи.

Нед Бомонт седна на масата на Джек.

— Него ли чакат?

Джек повдигна рамене.

— Не знам, но нещо се бавят. Искаш ли да хапнеш? Тук няма да получиш нищо за пиене.

— А на мен ми се пие — каза Нед Бомонт. — Не може ли да се намери горе място, където да не ни видят?

— Заведението не е твърде голямо — възрази Джек.

— Горе има две-три сепарета, там можем да се скрием от тях, но ако той дойде, вероятно ще ни забележи.

— Да рискуваме. Жаден съм, а бих могъл да му поговоря и тук, ако се яви.

Джек погледна Нед Бомонт с любопитство, после извърна очи и рече:

— Е, ти си шефът. Ще проверя дали някое от сепаретата е свободно. — Той се поколеба, повдигна пак рамене и стана от масата.

Нед Бомонт се изви на стола си и проследи елегантния млад мъж, който тръгна към стъпалата и се заизкачва по тях. Продължаваше да гледа подножието на стълбите, когато младият заслиза обратно. Джек му даде знак на второто стъпало. Когато Нед Бомонт отиде при него, той каза:

— Най-хубавото сепаре е свободно, а момичето е обърнато гърбом, така че мимоходом можех да хвърлиш един поглед на двамата Брук.

Качиха се на горния етаж. Сепаретата — маси и пейки, разположени между дървени прегради, високи до гърдите — се намираха от дясната страна на горната стълбищна площадка. Трябваше да се обръщат и да гледат през една широка арка и покрай бара, за да виждат столовата на втория етаж.

Очите на Нед Бомонт се впиха в гърба на Лий Уилшир в сивобежова рокля без ръкави и кафява шапка. Кафявото й кожено палто висеше от облегалката на стола й. Той погледна нейните сътрапезници. От лявата й страна стоеше блед мъж с орлов нос и заострена брадичка, хищник на около четиридесет години. Отсреща й седеше пълно червенокосо момиче с раздалечени очи. То се смееше.

Нед Бомонт вървеше по петите на Джек към сепарета им. Разположиха се на масата един срещу друг. Нед Бомонт седна гърбом към столовата, близо до края на пейката си, за да се крие по-добре зад дървеното крило на преградата. Свали шапката си, но остана по палто.

Дойде келнер.

— Ръжено уиски — поръча Нед Бомонт.

— Рики^[2] — поиска Джек.

Джек отвори пакет цигари, извади една и като се вторачи в нея каза:

— Ти командваш, а аз работя за теб, но не биваше да му се изпречваме точно на това място, щом си има приятели тук.

— Има ли?

Джек пъхна цигарата в ъгълчето на устата си така, че се движеше като диригентска палка в такт с думите му:

— Щом го чакат именно тук, значи това е едно от неговите постоянни свърталища.

Келнерът дойде с напитките. Нед Бомонт веднага пресуши чашата си и се оплака:

— Каква гнусотия!

— Да, така е — съгласи се Джек и сръбна от своята чаша. Запали крайчеца на цигарата си и пак сръбна.

— Слушай — каза Нед Бомонт, — ще го пресрещна веднага, щом се зададе.

— Добре. — Красивото мургаво лице на Джек беше непроницаемо. — А аз какво да правя?

— Остави на мен — каза Нед Бомонт и повика келнера.

Поръча си двойно шотландско уиски, а Джек — още едно рики. Нед Бомонт изпразни чашата си още щом я донесоха. Джек остави да приберат първата му чаша, изпита само до половина, и сръбна от втората. След това Нед Бомонт си поръча второ и трето двойно уиски, а Джек не успя да допие нито една от чашите си.

В този момент Бърни Диспейн се изкачи на стълбищната площадка.

Джек, който следеше стълбата, забеляза комарджията и настъпи Нед Бомонт под масата. Нед Бомонт вдигна глава от празната си чаша, изведнъж очите му станаха сурови и студени. Подпря се с длани на масата и се изправи. Излезе от сепарето и се изпречи пред Диспейн.

— Искам си парите, Бърни — каза той.

Човекът, който се бе качил по стълбата подир Диспейн, го заобиколи и удари Нед Бомонт с все сила в корема с левия си юмрук. Той не беше висок, но имаше широки плещи и юмруци като големи топки.

Нед Бомонт политна назад и се блъсна в преградата на едно сепаре. Той се преви, коленете му се подкосиха, но не падна. Задържа се така за миг. Очите му бяха изцъклени, лицето му — позеленяло. Каза нещо, което никой не можа да разбере, и тръгна към стълбищната площадка.

Заслиза но стълбата, като се олюляваше, блед и гологлав. През столовата на долния етаж се озова на улицата и на тротоара, където повърна. Когато се облекчи, отиде в едно такси, което стоеше на десетина крачки, качи се в него и каза на шофьора някакъв адрес в Гринидж Вилидж.

3

Нед Бомонт слезе от таксито пред една къща. Отворената врата на сутерена с кафяви каменни стъпала пропускаше светлина на тъмната улица, оттам се чуваше шум. През вратата на сутерена той влезе в тясно помещение, където двамина бармани в бели сака обслужваха десетина мъже и жени на двайсетфутов тезгях, а двама келнери сновяха между масите, на които седяха други клиенти.

— Я гледай, та това е Нед! — провикна се по-плешивият от барманите и като наля във висока стъклена чаша розовата смес, която разклащаше, протегна мокра ръка през тезгяха.

— Здравей, Мак — отвърна Нед Бомонт и раздруса мократа ръка.

Един от келнерите също дойде да се ръкува с Нед Бомонт, а после и някакъв закръглен червендалест италианец, който Нед Бомонт нарече Тони. Когато свършиха тези приветствия, Нед Бомонт каза, че иска да си поръча нещо за пиене.

— Дума да не става! — обади се Тони. Той се обърна към тезгяха и почука по него с празна чаша за коктейл. — Тази вечер не бива да продавате на този човек дори чаша вода — обяви той, когато привлече вниманието на барманите. — Всичко, което пожелае, ще бъде за сметка на заведението.

— Нямам нищо против — каза Нед Бомонт. — Двойно шотландско уиски.

Две момичета на една маса в другия край на помещението станаха и се провикнаха в един глас:

— Ехо-о, Нед!

— Ей сега ще се върна — каза той на Тони и тръгна към масата на момичетата.

Те го прегърнаха, обсипаха го с въпроси, представиха го на кавалерите си и му направиха място на своята маса.

Той седна и на въпросите им отговори, че е дошъл в Ню Йорк за малко, а не за постоянно, и че си поискал двойно уиски.

Към три часа станаха от масата, излязоха от заведението на Тони и отидоха в друго почти досущ като това през три пресечки, където седнаха на една маса, която едва ли можеше да се различи от първата, и пиха от същия алкохол, както оттатък.

Единият от мъжете си тръгна в три и половина, Той не каза сбогом на останалите, а и те не се сбогуваха. Десет минути след това Нед Бомонт, вторият мъж и двете момичета също си тръгнаха. Взеха такси на ъгъла и отидоха до един хотел близо до площад „Вашингтон“, където другият мъж и едното от момичетата слязоха.

Второто момиче, което Нед Бомонт наричаше Фединк, го заведе в един апартамент на Седемдесет и трета улица. Апартаментът беше претоплен. Когато Фединк отвори вратата, лъхна ги топъл въздух. Момичето прекрачи три стъпки във всекидневната, въздъхна и се тръшна на пода.

Нед Бомонт затвори вратата и се опита да я събуди, но тя не се събуждаше. С мъка я довлече до съседната стая и я сложи на една кушетка с кретонена покривка. Свали част от облеклото й, намери няколко одеяла, с които я зави, и отвори един прозорец. После влезе в тоалетната и повърна. След това се върна във всекидневната, легна на канапето с всичките си дрехи и заспа.

4

Събуди го някакъв телефон, който звънеше до главата му. Нед Бомонт отвори очи, спусна краката си на пода, обърна се по хълбок и огледа стаята. Когато видя телефона, затвори очи и се успокои.

Звънът продължаваше. Той изпъшка, пак отвори очи и се повъртя, докато измъкне лявата си ръка изпод тялото. Приближи китката си до очите и като ги присви, погледна часовника. Стъклото на часовника го нямаше, а стрелките му бяха спрели на дванайсет часа без дванайсет минути.

Нед Бомонт пак се повъртя на кушетката, докато успя да се облегне на левия си лакът, а с лявата ръка подпря главата си. Телефонът продължаваше да звъни. Огледа стаята с тъжни, потъмнели очи. Лампите горяха. През една отворена врата виждаше завитите с одеяло крака на Фединк на края на кушетката.

Изпъшка отново и се изправи, като прокара пръсти през разрошената си тъмна коса и притисна слепоочията си с долната част на дланите. Устните му бяха засъхнали с кафява корица. Облиза ги и направи гримаса на отвращение. После стана, покашля, свали ръкавиците й палтото си, захвърли ги на канапето и влезе в банята.

Когато излезе, отиде до кушетката и погледна Фединк. Тя спеше тежко, по очи, прегънала над главата си ръка със син ръкав. Телефонът бе престанал да звъни. Нед Бомонт оправи вратовръзката си и се върна във всекидневната, запали цигара и влезе в кухнята. Във висока стъклена чаша изстиска сока на четири портокала и го изгълта. Свари си и изпи две чаши кафе.

Когато излезе от кухнята, Фединк запита със страшно отпаднал глас:

— Къде е Тед?

Единственото й око, което се виждаше, беше полуотворено.

Нед Бомонт се приближи до нея.

— Кой е Тед? — попита той.

— Оня, с когото бях.

— Нима си била с някого? Отде да знам?

Тя зина и отново затвори уста с неприятен къркащ звук.

— Колко е часът?

— И това не зная. Някъде около зори.

Тя потърка лице с кретонената възглавничка под главата си и каза:

— Голяма негодница излязох аз. Вчера обещах да се омъжа за него, а после го зарязах и домъкнах вкъщи първият попаднал ми безделник. — Тя свиваше и отпущаше ръката, която беше над главата й. — А дали аз съм си вкъщи?

— Във всеки случай имаше ключ за този апартамент — отговори й Нед Бомонт. — Искаш ли портокалов сок и кафе?

— Не искам нищо, дявол да го вземе, само да умра. Моля те, Нед, върви си и не идвай вече.

— Трудно ще го преживея — каза той с неприязън. — но ще се опитам. Навлече палтото и ръкавиците си, извади от единия джоб на палтото тъмно измачкано кепе, сложи си го и излезе от къщата.

5

Половин час по-късно Нед Бомонт чукаше на стая 734 в своя хотел. След малко иззад врата се чу сънливият глас на Джек:

— Кой е?

— Бомонт.

— Аха — в гласа не звучеше особен възторг, — ей сега.

Джек отвори вратата и запали осветлението. Той бе по пижама на зелени точици. Краката му бяха боси, очите му — потъмнели, лицето му — поруменяло от съня. Прозина се, кимна и се върна на леглото, Изтегна се по гръб и се вторачи в тавана. После запита без особен интерес:

— Как си тази сутрин?

Нед Бомонт бе затворил вратата. Той стоеше между вратата и леглото, загледан мрачно в легналия. Попита:

— Какво стана, след като си отидох?

— Нищо не стана. — Джек се прозина отново. — А може би имаш предвид какво съм направил аз? — Той не дочака отговора. — Излязох и останах да дебна от другата страна на улицата, докато излязоха. Бяха Диспейн, момичето и оня тип, дето те цапардоса. Отидоха в „Бъкман“, на Четиридесет и осма улица. Там се крие Диспейн — в апартамент 936 — под името Бартън Дюи. Повъртях се наоколо до след три, а после се изметох. Всички бяха още там, освен ако не ме мамеха. — Той посочи с глава към един ъгъл на стаята. — Шапката ти е там, на стола. Помислих: пак може да ти потрябва.

Нед Бомонт отиде до стола и взе шапката, която не му прилягаше. Напъха измачканото тъмно кепе в джоба на палтото си и сложи шапката на главата си. Джек предложи:

— Ако искаш да сръбнеш, на масата ще намериш джин.

— Не, благодаря — отговори Нед Бомонт. — Имаш ли пистолет?

Джек откъсна погледа си от тавана. Повдигна се на леглото, протегна се, прозина се за трети път и запита:

— Какво възнамеряваш да правиш? — В гласа му звучеше само учтиво любопитство.

— Да се срещна с Диспейн.

Джек притегли коленете си, обхвана ги с ръце и седна малко наведен напред, загледан в долната част на леглото.

— Според мен не бива да правиш това, и то точно сега — произнесе той бавно.

— Трябва да го направя, и то точно сега — отговори Нед Бомонт.

Тонът му накара Джек да го погледне. Лицето на Нед Бомонт беше сивожълтеникаво, болнаво. Очите му — мътни, с червени кръгове, подпухнали така, че бялото им почти не се виждаше. Устните му — сухи и малко по-дебели от обикновено.

— Цяла нощ ли си будувал? — попита Джек.

— Подремнах малко ти не отговори на въпроса ми за пистолета.

Джек измъкна краката си изпод завивките и ги спусна до леглото.

— Защо първо не се наспиш? После ще го търсим. Сега не си във форма.

— Тръгвам веднага — заяви Нед Бомонт.

— Добре, но грешиш — каза Джек. — Знаеш, че нямаш работа с плашливи деца. Те не си поплюват.

— Къде е пистолетът? — повтори Нед Бомонт.

Джек се изправи и започна да разкопчава горницата на пижамата си.

— Дай ми пистолета и си лягай пак. Аз отивам! — настоя Нед Бомонт.

Джек закопча копчето, което току-що беше разкопчал, и се мушна в леглото.

— Пистолетът е в най-горното чекмедже на бюрото — отговори той. — Там има и запасни патрони, ако ти потрябват. — Обърна се по хълбок и затвори очи.

Нед Бомонт намери пистолета, пъхна го в задния джоб на панталона си, каза: „До скоро виждане“ и излезе.

6

„Бъкман“ представляваше квадратна жилищна сграда, заемаща по-голямата част от квартала, в който се намираше. Вътре Нед Бомонт каза, че иска да се види с мистър Дюи. Когато го запитаха за името му, отговори: „Нед Бомонт“.

Пет минути по-късно слезе от асансьора и тръгна по дълъг коридор към една отворена врата, на която стоеше Бърни Диспейн.

Диспейн беше дребен човечец, нисък и жилест, с несъразмерно голяма за тялото му глава. Дълга, гъста, бухната, къдрава коса увеличаваше размерите на главата му дотам, че й придаваше уродлив вид. Лицето му бе мургаво, широко, с малки очички; дълбоки бръчки пресичаха челото и се спущаха от ноздрите покрай устата. На едната си буза имаше светлочервеникав белег. Синият му костюм беше грижливо изгладен; не носеше никакви бижута.

Застанал на вратата с язвителна усмивка, той каза:

— Добро утро, Нед.

— Искам да говоря с теб, Бърни — отвърна Нед Бомонт.

— Така и предположих. Щом ми съобщиха по телефона името ти, веднага си рекох: „Обзалагам се, че иска да говори с мен.“

Нед Бомонт мълчеше. Устните на жълтото му лице бяха стиснати.

Усмивката на Диспейн стана още по-широка.

— Хайде, момчето ми, не бива да висиш така. Влизай — каза той и се дръпна настрана.

Врата водеше към малък вестибюл. През отсрещната врата, която стоеше отворена, се виждаха Лий Уилшир и мъжът, който бе ударил Нед Бомонт. Те стягаха два куфара, но прекъснаха тази работа и се загледаха в Нед Бомонт.

Той влезе във вестибюла.

Диспейн го последва, затвори вратата на коридора и рече:

— Хъшлака е малко сприхав, та когато вчера ти ме посрещна, си помисли, че ще направиш някаква пакост, разбираш ли? Аз хубаво го насолих за това, тъй че ако поискаш, може да ти се извини.

Хъшлака измърмори нещо полугласно на Лий Уилшир, която гледаше злобно Нед Бомонт. Тя се засмя ехидно и отговори:

— Да, джентълмен до мозъка на костите.

Бърни Диспейн каза:

— Влезте, не бойте се, мистър Бомонт. Вие вече се познавате с тия хора, нали?

Нед Бомонт пристъпи в стаята, където бяха Лий и Хъшлака.

— Как е коремът? — попита Хъшлака.

Нед Бомонт не отговори.

Бърни Диспейн възкликна:

— Я гледай! Уж казваш, че си дошъл тук да говориш, а почти не съм чул гласа ти.

— Аз искам да говоря с теб — рече Нед Бомонт. — Нужни ли са ни всички тия хора?

— На мен са ми нужни — отговори Диспейн. — На теб — не. И можеш да се отървеш от тях само ако излезеш и отидеш да си гледаш работата.

— Моята работа е тук.

— А, да, въпросът беше за пари. — Диспейн се усмихна на Хъшлака. — Нали ставаше въпрос за пари, Хъшлак?

Хъшлака се бе отместил така, че препречваше вратата, през която Нед Бомонт бе влязъл в стаята.

— Ставаше въпрос за нещо — отвърна той с дрезгав глас, — но забравих точно за какво.

Нед Бомонт свали палтото си и го метна на облегалката на едно кафяво кресло. Седна на креслото и скри шапката зад гърба си.

— Този път дойдох по друга работа — каза той. — Аз съм… чакайте да видя. — Извади от вътрешния джоб на сакото си един лист, разгъна го, погледна го и каза:

— Аз съм тук в качеството на специален следовател при окръжната прокуратура.

За малка част от секундата веселият блясък в очите на Диспейн помръкна, но той каза веднага:

— Я гледай, напредваш в обществото! Последния път, когато те видях, ти само прислужваше на Пол.

Нед Бомонт сгъна отново листа и го прибра в джоба си.

— Е, хайде — подкани го Диспейн, — разследвай нещо за… каквото и да е… просто да ни покажеш как става. — Той седна срещу Нед Бомонт, клатейки огромната си глава. — Да не искаш да кажеш, че си бъхтал толкова път до Ню Йорк, за да ме разпитваш за убийството на Тейлър Хенри?

— Да.

— Много жалко. Можеше да си спестиш този път. — Той махна тържествено към куфарите на пода. — Щом разбрах от Лий каква е работата, започнах да стягам багажа си да дойда да се посмея на твоята инсценировка.

Нед Бомонт се изтегна удобно на креслото си, отметна ръка назад.

— Ако е инсценировка — отвърна той, — Лий ще е виновна. Полицията е получила сведения от нея.

— Ще получи, я — тросна се тя, — какво да правя, като си ми ги пратил, мерзавец такъв.

— Е, вярно, че Лий е глупава патка — рече Диспейн, — но тези разписки нямат никакво значение. Те…

— Глупава патка, а? — кресна Лий възмутено. — Не бих ли толкова път дотук, за да те предупредя, след като офейка с всичките тия мръсни…

— Да — съгласи се Диспейн добродушно, — ала самото ти идване тук показва, че си глупава патка, защото докара тоя човек при мен.

— Щом мислиш така, не съжалявам, че предадох на полицията тия разписки. Е, какво ще кажеш?

— Ще ти кажа точно какво мисля, когато останем насаме — отговори Диспейн и се обърна към Нед Бомонт. — Значи порядъчният Пол Медвиг те насъсква срещу мен, а?

Нед Бомонт се усмихна:

— Не е инсценировка, Бърни, и ти знаеш това. Лий ни посочи нишката, а останалото, с което разполагаме, съвпада.

— Значи има и нещо друго освен посоченото от лея?

— Много.

— Какво?

Нед Бомонт пак се усмихна:

— Много неща бих могъл да ти кажа, Бърни, но не искам да ги казвам пред толкова хора.

— Глупости! — изруга Диспейн.

Хъшлака заговори на Диспейн от вратата с дрезгавия си глас:

— Я да светнем тоя мухльо по кратуната и да се изпаряваме.

— Чакай — каза Диспейн. После запита навъсено Нед Бомонт: — Има ли заповед за арестуването ми?

— Ама аз не…

— Да или не? — Закачливата шеговитост на Диспейн беше изчезнала.

Нед Бомонт изрече бавно:

— Не, доколкото зная.

Диспейн стана и блъсна креслото си назад.

— Тогава измитай се бързо оттук, докато не съм накарал Хъшлака да ти дръпне пак един бой.

Нед Бомонт стана. Взе палтото си. Извади кепето от джоба му и като го държеше в едната си ръка, а палтото преметна през другата, произнесе сериозно:

— Ще съжаляваш.

После излезе с достойнство. Изпратиха го дрезгавият смях на Хъшлака и пронизителното дюдюкане на Лий.

7

Когато излезе от „Бъкман“, Нед Бомонт пое бързо по улицата. Очите на умореното му лице святкаха, а тъмните мустачки потрепваха в едва-едва забележима усмивка.

На първия ъгъл се сблъска с Джек. Попита:

— Какво правиш тук?

Джек отговори:

— Доколкото ми е известно, аз все още работя за теб, та наминах да видя дали мога да помогна с нещо.

— Отлично. Намери бързо такси. Те се измъкват.

— Слушам — каза Джек и тръгна по улицата. Нед Бомонт остана на ъгъла. Оттам се виждаха главният и страничните входове на „Бъкман“.

След малко Джек се върна с такси. Нед Бомонт се качи и каза на шофьора къде точно да спре.

— Какво си им направил? — попита Джек, когато спряха.

— Много неща.

— Аха.

Минаха десет минути. „Гледай“ — каза Джек и посочи е показалец едно такси, което спря пред един от страничните входове на „Бъкман“.

Хъшлака с два куфара излезе пръв от сградата, после, когато вече се беше настанил в колата, Диспейн и момичето изтичаха да се присъединят към него. Таксито тръгна.

Джек се наведе и обясни на шофьора какво да прави. Полетяха по дирите на другото такси. Криволичеха през улици, осветени ярко от утринното слънце, и най-после по околен път стигнаха до една порутена къща от кафяв камък на Четиридесет и девета западна улица.

Колата на Диспейн бе спряла пред къщата и Хъшлака пак пръв от тримата скочи на тротоара. Той огледа улицата в двете посоки. Приближи се до пътната врата и я отключи. После се върна при таксито. Диспейн и момичето слязоха бързо и се мушнаха през вратата. Хъшлака ги последва е куфарите.

— Чакай тук с колата — каза Нед Бомонт на Джек.

— Какво ще правиш?

— Ще си опитам късмета.

Джек поклати глава.

— Недей в този квартал. Ще си навлечеш беля — каза той.

— Ако изляза с Диспейн, офейкай — разпореди се Нед Бомонт. — Вземи друго такси и се върни обратно да следиш „Бъкман“. Ако пък не изляза, прецени сам какво да правиш.

Той отвори вратата на колата и слезе. Трепереше. Очите му блестяха. Направи се на глух, когато Джек се подаде навън да му каже нещо, и забърза през улицата към къщата, в която бяха влезли двамата мъже и момичето.

Изкачи се направо по главната стълба и натисна дръжката на вратата. Топчестата дръжка се превъртя в ръката му. Не беше заключено. Бутна вратата, взря се в тъмния коридор и влезе.

Вратата се затръшна подире му и един от пестниците на Хъшлака го фрасна така силно в главата, че кепето му отхвръкна, а той се блъсна в стената. Смъкна се надолу, леко зашеметен, почти на едно коляно, и другият юмрук на Хъшлака удари стената над главата му.

Разлютен, Нед Бомонт заби юмрук в слабините на Хъшлака — кратък, рязък удар, който накара Хъшлака да изръмжи и да политне назад, а противникът му успя да се изправи, преди Хъшлака да се нахвърли отново върху него.

Малко по-навътре в коридора Бърни Диспейн, облегнат на стената, разтегнал и изтънил устни, присвил очи до тъмни точици, повтаряше едва доловимо:

— Прасни го, Хъшлак, прасни го…

Лий Уилшир въобще не се виждаше.

Следващите два удара на Хъшлака улучиха Нед Бомонт в гърдите, прилепиха го о стената, той се закашля. Третия, прицелен в лицето му, Нед отбягна. После отблъсна Хъшлака от себе си с лакът на гърлото му и го ритна в корема. Хъшлака изрева от ярост и се хвърли, размахвайки и двата си юмрука, но Нед Бомонт го отблъсна с ръка и крак и успя да посегне с десница към хълбока си и да извади от джоба пистолета на Джек. Нямаше време да се прицели, но като държеше пистолета наклонен надолу, дръпна спусъка и простреля Хъшлака в дясното бедро. Хъшлака извика и се строполи на пода в коридора. Лежеше там и гледаше Нед Бомонт отдолу нагоре с уплашени кръвясали очи.

Нед Бомонт се отдръпна от него, пъхна лявата си ръка в джоба на панталона си и се обърна към Бърни Диспейн:

— Да излезем навън. Искам да поговоря с теб. — Лицето му беше мрачно-решително.

Над главите им преминаха бързи стъпки, някъде в задната част на сградата се отвори врата, в другия край на коридора се чуха възбудени гласове, но никой не се показа.

Диспейн дълго гледа Нед Бомонт като хипнотизиран. После, без да пророни нито дума, излезе пред него. Нед Бомонт пъхна пистолета в джоба на жилетката си и заслиза по външната стълба, с ръка върху оръжието.

— Към онова такси — заповяда той на Диспейн, сочейки колата, която Джек водеше. Когато стигнаха до таксито, той каза на шофьора да кара накъдето и да е, „обикаляй, докато ти кажа точната посока“.

Бяха в движение, когато Диспейн възвърна гласа си.

— Това е разбойническо нападение — каза той. — Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш, защото не искам да бъда убит, но това е чисто и просто разбойническо нападение.

Нед Бомонт се засмя неприятно и поклати глава:

— Не забравяй, че аз се издигнах в обществото и сега съм фактор в окръжната прокуратура.

— Но срещу мен няма никакво обвинение. Не ме търсят. Ти сам каза…

— Аз те излъгах, Бърни, и имаше причини за това. Търсят те.

— За какво?

— За убийството на Тейлър Хенри.

— А, за това ли? Готово съм, дявол да го вземе, да се върна и да се боря. Какви доказателства имате срещу мен? Вярно, че притежавах някои от разписките му. Вярно е също, че избягах през нощта, когато е бил убит. И го попритиснах, като отказа да плати. Но всеки може да направи на пух и прах едно обвинение, изградено върху такива улики. Ей богу, та като съм оставил разписките в сейфа си преди девет и половина, както твърди Лий, нима това не е доказателство, че не съм се опитвал да си взема парите през въпросната нощ?

— Не, но това не е единственото ни обвинение срещу теб.

— Друго не може да има — заяви Диспейн убедено.

Нед Бомонт се усмихна подигравателно.

— Грешиш, Бърни. Спомняш ли си, че когато дойдох тази заран при теб, аз имах на главата си шапка?

— Възможно е. Май имаше.

— А спомняш ли си, че когато излизах, извадих от джоба на палтото си кепе и си го сложих?

В малките очички на мургавия започна да се промъква смущение, страх.

— Дявол да го вземе! Е, и? Какво целиш с това?

— Целя да се сдобия с доказателства. Спомняш ли си шапката, която не ми стоеше много добре?

Гласът на Бърни Диспейн подрезгавя:

— Не зная, Нед. Но за бога, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че шапката не ми стоеше добре, понеже не беше моя. Спомняш ли си, че шапката, която Тейлър е носил, когато бил убит, не бе намерена?

— Не зная. Не зная нищо за него.

— А аз се мъча да ти обясня, че шапката, която носех тази заран, беше шапката на Тейлър, и сега тя е скрита между седалката и облегалката на кафявото кресло в апартамента ти в „Бъкман“. Мислиш ли, че това плюс останалото ще бъде достатъчно, за да седнеш на електрическия стол?

Диспейн щеше да изкрещи от ужас, ако Нед Бомонт не бе сложил ръка на устата му и не бе изръмжал в ухото му: „Мълчи!“

По мургавото му лице заструи пот. Диспейн притисна Нед Бомонт, улови го с две ръце за реверите на палтото и забръщолеви:

— Слушай, недей така, Нед. Ще получиш всичко до последния цент, който ти дължа, до последния цент с лихвата, ако не ме закачаш. Аз изобщо не съм имал намерение да те ограбвам, Нед, честна дума. Просто бях закъсал и го смятах за заем. Честна дума, Нед. Сега нямам у себе си много, но днес ще получа парите за скъпоценните камъни на Лий, които продадох, и ще ти се разплатя до последния цент. Колко ти дължа, Нед? Ще ти върна всичко веднага, още тази сутрин.

Нед Бомонт блъсна мургавия в другия ъгъл на таксито и каза:

— Три хиляди двеста и петдесет долара.

— Три хиляди двеста и петдесет долара. Ще ги получиш до последния цент, още тази сутрин, веднага. — Диспейн погледна Часовника си. — Да, сър, още тази минута, щом пристигнем там. Старият Стейн ще си е вече у дома. Само кажи, че ще ме пуснеш, Нед, поне в името на миналото.

Нед Бомонт потри замислено, ръце.

— Не мога да те пусна. Във всеки случай не сега. Не бива да забравям, че съм подчинен на окръжния прокурор и че те търся за разпит. Така че можем да се спазарим само за шапката. Ето какво предлагам: върни ми парите, а аз ще се постарая да няма никой, когато открия шапката, и никой нищо не ще узнае. Иначе ще направя така, че да присъства половината нюйоркска полиция и… Ето, това е. Приемаш или не приемаш?

— Ох, боже! — изпъшка Бърни Диспейн. — Кажи на шофьора да ни закара при стария Стейн. Той живее на…