Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (10)

1

Нед Бомонт се прибра в квартирата си. Пи кафе, пуши, изчете един вестник, едно списание и половин книга. От време на време спираше четенето и се разхождаше неспокойно из апартамента си. Звънецът на вратата му не позвъняваше. Телефонът му също не издаваше звук.

В осем часа сутринта се изкъпа, обръсна се и се преоблече. Поръча си закуска и я изяде.

В девет, часа отиде до телефона, набра номера на Джанет Хенри, попита за нея и каза:

— Добро утро… Да, чудесно, благодаря… Е, готови сме за фойерверките… Да… Ако баща ви е там, не е зле първо да го поставим в течение на цялата работа… Добре, но нито думица, докато не дойда… Щом успея. Тръгвам веднага… Добре. Ще се видим след няколко минути.

Стана от телефона, вторачен някъде в пространството, плесна шумно с ръце и потри длани. Устните под мустачките му бяха сурово стиснати, очите му приличаха на пламтящи кафяви точици. Отиде до гардероба и бързо си сложи палтото и шапката. Излезе от квартирата си, като си подсвиркваше през зъби „Загубено девойче“ и вървеше с широки крачки по улиците.

— Мис Хенри ме чака — съобщи той на прислужницата, която му отвори вратата на дома на Хенри.

Тя каза „Добре, сър“ и го заведе в една лъчезарна стая с ярки тапети, където сенаторът и дъщеря му закусваха.

Джанет Хенри скочи веднага, тръгна към него с протегнати ръце и развълнувано възкликна:

— Добро утро!

Сенаторът стана по-бавно, погледна дъщеря си с учудване, после подаде ръка на Бомонт и каза:

— Добро утро, мистър Бомонт. Много се радвам, че ви виждам. Няма ли да…

— Благодаря, не, закусих.

Джанет Хенри трепереше. От вълнение руменината се бе отцедила от кожата й, очите й бяха потъмнели, придавайки й вид на наркоманка.

— Трябва да ти кажем нещо, татко — заговори тя с напрегнат, пресеклив глас, — нещо, което… — обърна се внезапно към Нед Бомонт. — Кажете му! Кажете му!

Нед Бомонт я погледна изкосо, със сбърчени вежди, после погледна баща й право в очите. Сенаторът продължаваше да стои прав до мястото си на масата. Нед Бомонт започна:

— Имаме много солидни доказателства — включително и самопризнание, — че Пол Медвиг е убил вашия син.

Очите на сенатора се присвиха, той се подпря с длан на масата пред себе си.

— Какви са тези много солидни доказателства? — запита той.

— Е, сър, главното е, разбира се, самопризнанието. Пол Медвиг заявява, че вашият син го подгонил в оная вечер и посегнал да го удари с някакъв чепат кафяв бастун, ала когато Медвиг се помъчил да измъкне бастуна от ръцете на сина ви, случайно го ударил с него. Казва, че отнесъл бастуна и го изгорил, но вашата дъщеря… — Нед Бомонт кимна леко на Джанет Хенри — …заявява, че бастунът и досега си е на мястото.

— Така е — потвърди тя. — Става дума за бастуна, който майор Собридж ти донесе.

Лицето на сенатора беше бледо и твърдо като мрамор.

— Продължавайте — рече той.

Нед Бомонт махна с ръка.

— Е, сър, щом вашият син не е носил бастун, значи отпада твърдението, че е било случайност или самозащита. — Той повдигна рамене. — Вчера съобщих това на Фар. Той явно се страхува да поеме излишни рискове — нали знаете какъв е, — но според мен не му остава нищо друго освен да арестува Пол още днес.

Джанет Хенри гледаше намръщено Нед Бомонт, очевидно озадачена от нещо, понечи да заговори, но само стисна устни.

Сенаторът Хенри докосна устата си със салфетката, която все още държеше в лявата си ръка, хвърли я на масата и попита:

— А има ли… ъ-ъ… някакви други доказателства?

Отговорът на Нед Бомонт беше също въпрос, изречен небрежно:

— Това не е ли достатъчно?

— Но нали има и други? — обади се Джанет Хенри.

— Да, нещо в подкрепа на първото — каза Нед Бомонт пренебрежително и се обърна към сенатора: — Мога да ви дам повече подробности, но вече имате главното. То е достатъчно, нали?

— Напълно — отговори сенаторът и сложи ръка на челото си. — Трудно ми е да повярвам, но явно е така. Моля да ме извините за момент, мистър Бомонт, и — към дъщеря си — и ти, мила. Искам да бъда сам, да помисля, да свикна с… Не, не, останете тук. Аз ще се оттегля в стаята си. — Поклони се грациозно. — Моля ви да не си отивате, мистър Бомонт. Няма да се бавя… само за момент да… да свикна с мисълта, че този човек, с когото работех рамо до рамо, е убиецът на сина ми.

Той се поклони пак и излезе гордо изправен.

Нед Бомонт улови Джанет Хенри за ръката и попита с тих, напрегнат глас:

— Слушайте, да не го прихванат дяволите?

Тя го изгледа учудено.

— Например да търти да гони Пол? — обясни той. — Това не е желателно. Кой знае как може да свърши.

— Не знам — отговори тя.

Той направи нетърпелива гримаса.

— Не бива да допуснем това. Не може ли да се скрием някъде около изхода, за да го възпрем, ако се опита?

— Може. — В гласа й звучеше уплаха.

Тя го заведе в една малка стая, обърната към улицата, но притъмняла от дебелите пердета на прозорците. Вратата й беше на няколко крачки от портата. Застанаха притиснати един до друг в тъмната стаичка, до леко открехнатата врата. И двамата трепереха. Джанет Хенри се опита да прошепне нещо на Нед Бомонт, но той й изшътка да мълчи.

Не стояха дълго. По килима на коридора прошумяха тихи стъпки и сенаторът Хенри с шапка и палто забърза към пътната врата.

Нед Бомонт пристъпи напред и каза:

— Почакайте, сенаторе Хенри.

Сенаторът се обърна. Лицето му беше сурово и студено, очите му — властни.

— Моля да ме извините — каза той. — Трябва да изляза.

— Не бива — рече Нед Бомонт и прегради пътя на сенатора. — Само ще ни навлечете нови неприятности.

Джанет Хенри притича до баща си.

— Не отивай, татко — замоли се тя. — Послушай мистър Бомонт.

— Аз вече послушах мистър Бомонт — отвърна сенаторът. — Готов съм на драго сърце да го изслушам пак, ако иска да ми даде някакви допълнителни сведения. В противен случай ще го моля да ме извини. — Той се усмихна на Нед Бомонт. — Отивам да действам въз основа на това, което ми казахте.

Нед Бомонт го гледаше спокойно в очите.

— Според мен не бива да се срещате с него — настоя той.

Сенаторът изгледа Нед Бомонт високомерно.

— Но, татко… — подзе Джанет, ала той я спря с поглед.

Нед Бомонт се изкашля. По бузите му избиха червени петна. Той протегна бързо лявата си ръка и докосна десния джоб на палтото на сенатора.

Сенаторът Хенри се отдръпна възмутен.

Нед Бомонт кимна сякаш на себе си.

— Лошо — каза той сериозно и погледна Джанет Хенри. — Той има пистолет в джоба си.

— Татко — извика тя и сложи ръка на уста си.

Нед Бомонт сви устни.

— Слушайте — обърна се той към сенатора, — в никой случай няма да ви позволим да излезете оттук с пистолет в джоба.

— Не го пускай, Нед — замоли Джанет Хенри.

Очите на сенатора ги обгаряха с презрение.

— Струва ми се, че и двамата се самозабравяте — каза той. — Джанет, моля те, прибери се в стаята си.

Тя се върна неохотно две крачки, после се спря и кресна:

— Няма да се прибера! Няма да ти позволя да направиш това. Не го пускай, Нед.

Нед Бомонт облиза устни.

— Няма да го пусна — обеща той.

Сенаторът го погледна студено и улови дръжката на пътната врата.

— Вижте какво, сър — заговори той почтително. — Не искам да ви се меся, но не мога да ви позволя това. — Пусна ръката на сенатора, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оръфан, измачкан и изцапан сгънат лист. — От един месец вече съм специален следовател при окръжната прокуратура, ето назначението ми. — Подаде го на сенатора. — Доколкото ми е известно, досега не е отменявано, тъй че… — повдигна рамене — …не мога да ви позволя да извършите убийство.

Без да поглежда листа, сенаторът произнесе презрително:

— Вие се опитвате да спасите живота на вашия приятел-убиец.

— Знаете, че не е така.

Сенаторът се изправи.

— Достатъчно — каза той и натисна дръжката на вратата.

— Стъпите ли на тротоара с този пистолет в джоба, ще ви арестувам — предупреди Нед Бомонт.

— Ох, татко! — простена Джанет Хенри.

Сенаторът и Нед Бомонт стояха един срещу друг задъхани и се гледаха в очите. Пръв заговори сенаторът.

— Остави ни за няколко минути насаме, мила — обърна се той към дъщеря си. — Искам да кажа някои неща на мистър Бомонт.

Джанет погледна въпросително Нед Бомонт. Той кимна.

— Добре — отговори тя на баща си, — но при условие че няма да излезеш докато не се видим пак.

— Ще се видим — усмихна се той.

Двамата мъже я проследиха с очи, докато вървеше по коридора, свърна наляво, хвърли им поглед назад и изчезна зад една врата.

Сенаторът заговори печално:

— Боя се, че влияете лошо на дъщеря ми. Обикновено тя не е толкова… ъ-ъ… упорита.

Нед Бомонт се усмихна гузно, но не възрази.

— Откога е това? — запита сенаторът.

— Искате да кажете: откога се ровим в убийството? Лично аз само от ден-два. Дъщеря ви се занимава още от самото начало. Все мисли, че Пол го е извършил.

— Какво? — сенаторът остана със зяпнала уста.

— Винаги е смятала, че той го е извършил. Вие не знаехте ли това? Тя го мрази отдън душа… винаги го е мразила.

— Мрази ли го? — изпъшка сенаторът. — Боже мой, не може да бъде!

Нед Бомонт кимна и се усмихна озадачено на човека до вратата.

— Наистина ли не знаехте?

Сенаторът изпухтя шумно.

— Елате тук — каза той и го поведе към тъмната стая, където Нед Бомонт и Джанет Хенри се бяха крили. Докато Нед Бомонт затваряше вратата, сенаторът запали осветлението. После двамата застанаха един срещу друг.

— Искам да си поговорим като мъже, мистър Бомонт — подхвана сенаторът. — Мисля, че можем да забравим вашите… — той се усмихна — …служебни задължения, нали?

Нед Бомонт кимна.

— Разбира се. И Фар вероятно също ги е забравил.

— Именно. Слушайте, мистър Бомонт, аз не съм кръвожаден човек, но за нищо на света не мога да се примиря с мисълта, че убиецът на моя син е свободен и ненаказан, когато…

— Нали ви казах, че ще го арестуват. Не могат да оставят тази работа току-така. Доказателствата са неоспорими и всички знаят това.

Сенаторът пак се усмихна студено.

— Нека говорим като опитни политици. Нима разчитате да ме убедите, че има опасност Пол Медвиг да бъде наказан за нещо, което е извършил в този град?

— Да. С Пол е свършено. Всички му изменят. Единственото, което ги спира, е навикът им да скачат, когато плесне с камшика. Нужно им е малко време да съберат кураж.

Сенаторът Хенри се усмихна и поклати глава:

— Ще ми позволите ли да не се съглася с вас? И да ви изтъкна, че се занимавам с политика още преди вие да се родите?

— Не ще и дума.

— В такъв случай мога да ви уверя, че никога няма да могат да съберат нужния кураж, с колкото и време да разполагат. Пол е техен главатар и макар че са възможни временни бунтове, ще си остане техен главатар.

— Май няма да се разберем по тоя въпрос — отвърна Нед Бомонт. — С Пол е свършено. — Той се навъси. — А сега за пистолета. Не бива да си служите с него. По-добре ми го дайте. — Протегна ръка.

Сенаторът пъхна десница в джоба на палтото си. Нед Бомонт пристъпи към сенатора и го улови с лявата си ръка за китката:

— Дайте ми го.

Сенаторът го гледаше свирепо.

— Е, добре — каза Нед Бомонт, — щом не може другояче — и след кратка борба, при която прекатуриха един стол, взе от сенатора оръжието — старомоден револвер. Когато пъхаше револвера в един от задните си джобове, влезе Джанет Хенри с обезумял поглед и пребледняло лице.

— Какво става? — извика тя.

— Не иска да се вразуми — промърмори Нед Бомонт. — Наложи се да му иззема револвера.

Лицето на сенатора се гърчеше. С хрипкаво пъхтене той направи крачка към Нед Бомонт.

— Махай се от къщата ми — заповяда той.

— Няма да се махна — отвърна Нед Бомонт. Ъгълчетата на устните му потрепваха. Очите му пламтяха от гняв. Той се пресегна и дръпна Джанет Хенри грубо за ръката. — Седни и ме изслушай. Ти сама си го търсеше и сега се налага да изтърпиш. — Обърна се към сенатора:

— Имам да говоря много, затова не е зле и вие да седнете.

И Джанет, и баща й останаха прави. Тя гледаше Нед Бомонт с разширени от ужас очи, той — със суров, предпазлив поглед. Но лицата им бяха еднакво бледи.

Нед Бомонт се обърна към сенатора:

— Вие сте убили сина си.

Нищо не трепна по лицето на сенатора. Той не помръдна.

Няколко секунди Джанет Хенри стоя неподвижно като баща си. После на лицето й се появи изражение на неописуем ужас и тя съвсем бавно седна на пода. Не падна. Бавно прегъна колене и се отпусна на пода в седнало положение, наклонена надясно, подпряна о пода с дясната си ръка, обърнала ужасеното си лице към баща си и към Нед Бомонт.

Двамата мъже дори не я поглеждаха.

Нед Бомонт заговори отново на сенатора:

— Сега вие искате да убиете Пол, за да не може да каже, че сте убили сина си. Знаете, че можете да го убиете и да се измъкнете безнаказано като опитен джентълмен от старата школа, — ако успеете да разиграете пред света комедията, която току-що изиграхте пред нас. — Той се спря.

Сенаторът мълчеше. Нед Бомонт продължи:

— Знаете, че Пол ще престане да ви прикрива, ако го арестуват, понеже не иска Джанет да го смята за убиец на брат й. — Той се засмя горчиво. — Каква лоша шега сте му скроили! — Прокара пръсти през косата си. — А сега как са се развили нещата: когато Тейлър научил, че Пол целунал Джанет, изтичал подире му, като взел със себе си бастун и си сложил шапка, макар че това не било толкова важно. И след като вие сте разсъдили как може да се провалят плановете ви да бъдете преизбран…

Сенаторът го прекъсна с прегракнал гневен глас:

— Това са глупости! Аз няма да позволя дъщеря ми да бъде подлагана…

Нед Бомонт се изсмя грубо.

— Разбира се, че са глупости — каза той. — И това, че сте върнали вкъщи бастуна, с който сте го убили, и това, че сте си сложили шапката му, защото сте се завтекли гологлав, всичко е глупост, но глупост, която ще ви прикове на кръста.

Сенаторът попита с тих, презрителен глас:

— А самопризнанието на Пол?

Нед Бомонт се усмихна.

— Много просто — отвърна той. — Ето какво ще направим. Джанет, потърси го по телефона и го помоли да дойде веднага. Тогава ще му разкажем как баща ти тръгна да го гони с пистолет, да видим как ще реагира.

Джанет помръдна, но не стана от пода. Лицето й беше безстрастно.

— Това е смешно — каза баща й. — Няма да направим нищо подобно.

— Телефонирай му, Джанет — заповяда Нед Бомонт властно.

Тя се изправи на крака и без да обръща внимание на вика на сенатора: „Джанет!“, тръгна към вратата. Тогава сенаторът промени тона.

— Чакай, мила — каза той и се обърна към Нед Бомонт: — Искам да поговоря насаме с вас.

— Добре — съгласи се Нед Бомонт и погледна момичето, спряло се нерешително на вратата.

Но преди да успее да проговори, тя каза упорито:

— Искам да чуя какво ще си кажете. Имам право на това.

Той кимна, погледна баща й и рече:

— Вярно, има право.

— Джанет, скъпа — заговори сенаторът, аз се мъча да те пощадя. Аз…

— Не желая да ме щадиш — възрази тя с тих, безжизнен глас. — Искам да зная всичко.

Сенаторът разпери длани в знак на безсилие.

— Тогава няма да кажа нищо.

— Телефонирай на Пол, Джанет — рече Нед Бомонт.

Но преди тя да успее да помръдне, сенаторът проговори:

— Недейте. Поставяте ме в затруднение, но… — Той извади кърпа и обърса ръцете си. — Ще ви разкажа точно какво се случи, а после ще ви поискам една услуга, която, мисля, не можете да ми откажете. Обаче… — Той се спря и погледна дъщеря си. — Е, щом искаш да чуеш, влез, мила, и затвори вратата.

Тя затвори вратата и седна на един стол до нея, наведена напред, вцепенена, с напрегнато лице.

Сенаторът сложи ръце зад гърба си, продължавайки да държи кърпичката, и като гледаше Нед Бомонт без враждебност, заговори:

— Нея вечер се завтекох подир Тейлър, понеже не исках да развалям приятелството си с Пол заради избухливостта на сина ми. Настигнах ги на Китайска улица. Пол вече беше измъкнал бастуна от ръцете му. Те се караха ожесточено, по-право Тейлър даваше тон. Помолих Пол да ни остави сами, сам да се оправя със сина си. Той се подчини, като ми даде бастуна. Тогава Тейлър ми заговори така, както никой син няма право да говори на баща си, и се опита да ме изблъска, за да подгони Пол отново. Не зная как точно стана това… ударът… но така или иначе стана, Тейлър падна и разби главата си в бордюра. Тогава Пол се върна обратно — не беше се отдалечил много — и разбрахме, че Тейлър е умрял моментално. Пол настоя да го оставим там и да не признаваме съучастието си в смъртта му. Каза, че това неминуемо ще предизвика неприятен скандал, който ще компрометира предстоящата предизборна кампания и… хм… успя да ме убеди. Той именно взе шапката на Тейлър и ми я сложи на главата: аз бях изскочил от къщи гологлав. Увери ме, че ще прекратим полицейското следствие, ако то ни застраши отблизо. По-късно, по-точно миналата седмица, когато се разтревожих от слуховете, че уж той убил Тейлър, отидох при него и му предложих да направим пълни самопризнания. Той се изсмя на опасенията ми и ме увери, че е в състояние да се погрижи сам за себе си. — Сенаторът измъкна ръцете си иззад гърба, обърса лицето си с кърпа и заключи: — Ето така се развиха нещата.

— И си го оставил да лежи в такова положение там, на улицата! — извика дъщеря му със задавен глас.

Той трепна, но не отговори нищо. След кратко мълчание Нед Бомонт каза:

— Същинска предизборна реч… украсена дори с мъничко истина. — Той направи гримаса. — Щяхте да ни искате някаква услуга.

Сенаторът сведе очи към пода, после ги вдигна отново към Нед Бомонт.

— Но само вие трябва да я чуете.

— Не може — каза Нед Бомонт.

— Прости ми, мила — обърна се сенаторът към дъщеря си, а после към Нед Бомонт: — Аз ви казах истината, но напълно съзнавам в какво положение се намирам. Услугата, която ви искам, е да върнете револвера ми и да ме оставите пет минути… една минута… сам в тази стая.

— Не може — повтори Нед Бомонт. Сенаторът се олюля, притиснал до гърдите си ръка, от която висеше кърпичката.

— Ще си понесете заслуженото — каза Нед Бомонт.

2

Нед Бомонт изпрати до пътната врата Фар, белокосата му стенографка, двама полицейски служители и сенатора.

— Няма ли да дойдеш? — попита Фар.

— Не, но ще се видим.

Фар раздруса възторжено ръката му.

— Дано да бъде по-скоро. Отбивай се по-често, Нед — каза той. — Ти ми правиш номера, но не ти се сърдя, като виждам какво излиза от тях.

Нед Бомонт му се усмихна, кимна на детективите, които също му кимнаха, поклони се на стенографката и затвори вратата. Изкачи се по стълбата до стаята с белите стени, където беше пианото. Когато влезе, Джанет Хенри стана от канапето с извита облегалка.

— Отидоха си — каза той с преднамерено сух глас.

— Какво… какво стана?

— Взеха от него почти пълни самопризнания… повече подробности, отколкото даде на нас.

— Ще ми кажеш ли истината?

— Да — обеща той.

— Какво… — Тя се спря. — Какво ще му направят, Нед?

— Вероятно нищо особено. Възрастта, неговата известност и някои други неща ще му помогнат. Сигурно ще го осъдят за непредумишлено убийство, а после ще отложат изпълнението на присъдата или ще я отменят.

— Смяташ ли, че е било случайност?

Нед Бомонт поклати глава. Очите му бяха студени. Той каза рязко:

— Изглежда е побеснял при мисълта, че неговият син проваля шансовете му да бъде преизбран, и го е ударил.

Тя не възрази. Кършейки пръсти, зададе следващия си въпрос със затруднение:

— Щеше ли… щеше ли да… да застреля Пол?

— Като нищо. Можеше да се отърве, представяйки се като стар човек, който отмъщава за смърт, за която законът не може да отмъсти. Знаеше, че Пол няма да си държи езика зад зъбите, ако бъде арестуван. Пол мълчеше от същите съображения, поради които подкрепяше баща ти за преизбиране: понеже те обичаше. Не можеше да те спечели, ако потвърдеше, че е убил брат ти. Не го интересуваше какво мислят другите, ала не знаеше, че и ти го смяташ за убиец. Ако знаеше, лесно щеше да докаже невинността си.

Тя поклати тъжно глава.

— Аз го мразех. Бях несправедлива към него, но продължавам да го мразя. — Тя изхълца. — Защо става така, Нед?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не ми задавай гатанки.

— А ти — каза тя — ме подлъга, измами ме и стовари всичко на главата ми, а въпреки това не те мразя.

— Пак гатанки — рече той.

— Откога, Нед — запита тя, — откога знаеш… знаеш за баща ми?

— Не мога да ти отговоря. Това отдавна се въртеше в подсъзнанието ми. Като че само така можех да си обясня глупостта на Пол, защото ако бе убил Тейлър, щеше отдавна да ми го каже. Нямаше причина да го крие от мен. Ала имаше причина да крие престъплението на баща ти. Знаеше, че не храня симпатии към баща ти. Аз достатъчно ясно давах да се разбере това. Смяташе, че съм способен да забия нож в гърба на твоя баща. А беше уверен, че не съм в състояние да забия в неговия гръб. Затова, когато му заявих, че възнамерявам да разясня убийството независимо от твърденията му, той ми направи онова лъжливо самопризнание, за да ме възпре.

— А защо ти не хранеше симпатии към баща ми? — запита тя.

— Защото — отговори той разпалено — не обичам сводници.

Лицето й почервеня, погледът й се смути. Тя попита с дрезгав, задавен глас:

— И мен ли не харесваш, понеже…?

Той не каза нищо.

Тя прехапа устни и кресна:

— Отговори!

— Ти си друга — рече той, — само че не си за Пол, много см играеш с него. И ти, и баща ти бяхте отрова за него. Аз се опитах да му втълпя това. Опитвах се да му втълпя, че и ти, и баща ти го смятате за някакво низше същество, с което можете да се отнасяте както си искате. Опитах се да му втълпя, че баща ти е свикнал цял живот да печели без особен труд и че ако го поставят натясно, или ще се обърка, или ще се увълчи. Само че Пол беше влюбен в теб, затова… — Нед Бомонт стисна зъби и отиде до пианото.

— Ти ме презираш — каза тя с тих, твърд глас. — Смяташ ме за развратница.

— Не те презирам — отвърна той раздразнено, без да се обръща към нея. — Каквото си направила, платила си за него, а и на теб са ти платили… Това се отнася до всички ни.

Настъпи мълчание, най-сетне тя заговори:

— Сега ти и Пол пак ще бъдете приятели.

Той се извърна рязко от пианото, като че искаше да се отърси от нещо, и погледна ръчния си часовник.

— А сега трябва да се сбогуваме.

В очите й блесна уплаха.

— Отиваш ли си?

Той кимна.

— Ще успея да хвана влака в четири и половина.

— Завинаги ли си отиваш?

— Ако не ме повикат за някое от тия дела, но мисля, че лесно ще се отърва.

Тя протегна поривисто ръце:

— Вземи ме със себе си.

Той замига срещу нея.

— Наистина ли искаш да се махнеш? Или просто изпадаш в истерия? — запита той. Лицето му беше пурпурночервено. Преди тя да успее да проговори, добави: — Впрочем няма значение. Ще те взема, щом искаш да се махнеш. — Намръщи се. — Но всичко тук… — махна с ръка и посочи къщата — …кой ще се грижи за това?

— Не ме интересува — каза тя горчиво. — Нашите кредитори ще се погрижат.

— Трябва да помислиш и за нещо друго — произнесе той бавно. — Всички ще кажат, че си изоставила баща си, когато е изпаднал в беда.

— Изоставям го — заяви тя — и нека да кажат това. Не ме интересува какво говорят хората… ако ме вземеш със себе си. — Тя изхлипа. — Нямаше да постъпя така, ако той не беше избягал, ако не го беше оставил да лежи сам в оная тъмна улица.

— Остави това сега — каза рязко Нед Бомонт. — Ако ще тръгваш, стягай си багажа. Вземи само това, което се побира в два куфара. За останалото по-късно можем да пратим някого.

Тя се засмя пискливо, неестествено и избяга от стаята. Нед Бомонт запали пура, седна до пианото и свири до завръщането й. Тя дойде с черна шапка, черно манто и два куфара в ръце.

3

Тръгнаха с такси към квартирата му. Почти из целия път мълчаха. По едно време тя заговори внезапно:

— В оня сън… не ти казах… ключът беше стъклен и се счупи в ръцете ни точно когато отваряхме вратата, защото заяде в бравата и трябваше да я насилим.

Той я погледна изкосо и запита:

— Е, и?

Тя потръпна.

— Не успяхме да заключим змиите, те излязоха и се нахвърлиха върху нас, аз изпищях и се събудих.

— Това е било само сън — каза той. — Забрави го. — Усмихна се тъжно. — А в моя сън… ти хвърли обратно пъстървата ми.

Таксито спря пред жилището. Качиха се в апартамента. Тя предложила му помогне да стегне багажа си, но той отвърна:

— Не, сам ще се оправя. Седни и си почивай. Имаме един час до тръгването на влака.

Тя се настани на едно от червените му кресла.

— Къде отиваш… отиваме? — попита тя плахо.

— Като начало в Ню Йорк.

Нед Бомонт бе успял да приготви само един куфар, когато на вратата се позвъни.

— По-добре върви в спалнята — каза той и пренесе куфарите й там. Когато излезе, затвори междинната врата.

Отиде до външната врата и я отвори. Пол Медвиг заговори:

— Дойдох да ти кажа, че се оказа прав, чак сега разбрах това.

— Но снощи ти не дойде.

— Да, защото тогава не знаех. Прибрах се веднага, след като ти си отиде.

— Влез — кимна му Нед Бомонт и се дръпна от вратата.

Медвиг влезе във всекидневната и веднага забеляза куфарите, но известно време оглежда стаята, преди да запита:

— Заминаваш ли?

— Да.

Медвиг се отпусна уморено на креслото, на което бе седяла Джанет Хенри. Лицето му изглеждаше състарено.

— Как е Опал? — запита Нед Бомонт.

— Добре е, горката. Сега ще се оправи.

— Ти си виновен за това.

— Зная, Нед. Ей богу, зная. — Медвиг изпъна крака и се загледа в обувките си. — Не мисли, че се гордея със себе си. — Помълча и добави: — Струва ми се… сигурен съм, че Опал ще се радва да те види, преди да заминеш.

— Предай на нея и майка си „сбогом“ от мое име: Аз тръгвам с влака в четири и половина.

Медвиг вдигна сините си очи, помрачени от мъка.

— Разбира се, имаш право, Нед — каза той дрезгаво — хм… бога ми, ти си прав! — Загледа се пак в обувките си.

— А какво ще стане с не твърде верните ти помагачи? — запита Нед Бомонт. — Ще ги строиш ли? Или вече са се строили?

— Фар и останалите мерзавци ли?

— Ъхъ.

— Ще им дам урок — Медвиг говореше решително, но в гласа му нямаше ентусиазъм. Той не откъсваше очи от обувките си. — Цели четири години ще ми струва всичко, но мога да използвам това време за „почистване на къщата“ и създаване на здрава организация.

Нед Бомонт повдигна вежди.

— За да ги биеш на урните, а?

— Да ги бия ли? Не, това е малко, ще ги вдигна във въздуха! Шед е мъртъв. Ще оставя бандата му да вилнее още четири години. Между тях няма нито един способен да ми създаде грижи. Следващия път градът ще бъде отново в мои ръце, а дотогава ще съм „почистил къщата“.

— Но ти би могъл да победиш сега — подхвърли Нед Бомонт.

— Вярно, само че не искам да побеждавам с тия негодници.

— Разбира се, нужно е търпение и смелост — кимна Нед Бомонт, — но мисля, че това наистина е най-добрият път.

— Само той ми е останал — каза Медвиг тъжно. — Виж, мозък никога не съм имал. — Той премести очи от краката си към огнището. — Налага ли се непременно да заминаваш, Нед? — попита той едва чуто.

— Налага се.

Медвиг се изкашля шумно.

— Не искам да съм последен глупак — каза той, — ала ми се иска, независимо дали ще заминеш или ще останеш, да не ми се сърдиш, Нед.

— Не ти се сърдя за нищо, Пол.

Медвиг вдигна бързо глава.

— Ще се ръкуваш ли с мен?

— Разбира се.

Медвиг скочи, сграбчи ръката на Нед Бомонт и я стисна до болка.

— Не заминавай, Нед. Не ме изоставяй. Господ е свидетел колко си ми нужен сега. Но дори и да не си ми нужен… ще направя всичко възможно да изкупя вината си.

Нед Бомонт поклати глава.

— Няма какво да изкупваш.

— Тогава?

Нед Бомонт повторно поклати глава.

— Не мога. Трябва да замина.

Медвиг пусна десницата му и като седна отново, промърмори тъжно:

— Е, така ми се пада.

Нед Бомонт махна нетърпеливо с ръка.

— Това няма нищо общо с нашите отношения. — Спря се и прехапа устна. После каза решително: — Джанет е тук.

Медвиг се вторачи в него.

Джанет Хенри отвори вратата на спалнята и влезе във всекидневната. Лицето й беше бледо и измъчено, но тя пристъпи с високо изправена глава. Застана пред Пол Медвиг и каза:

— Аз ти причиних много нещастия, Пол. Аз…

Лицето му бе пребледняло като нейното. Но изведнъж в него нахлу кръв.

— Недей, Джанет — произнесе той прегракнало. — Каквото и да си направила… — Останалото измънка така, че нищо не се разбра.

Тя трепна и отстъпи назад уплашено.

— Джанет заминава с мен — обади се Нед Бомонт.

Медвиг зяпна. Той гледаше тъпо Нед Бомонт и кръвта пак се отдръпна от лицето му. Когато лицето му стана съвсем безкръвно, той смънка нещо, от което можа да се разбере само думата „щастие“, обърна се тромаво кръгом, отиде до вратата, отвори я и излезе, без да я затвори.

Джанет Хенри погледна Нед Бомонт. Той беше приковал очи във вратата.