Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Hard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

РОДЪРИК ТОРП. Умирай трудно

Роман. Серия „Кино“

Американска, първо издание.

Преводач Георги Димитров

Отговорен редактор МИЛАН АСАДУРОВ

Редактор Анелия Бошнакова

Технически редактор Тодорка Риджова

Илюстрация на корицата Петьо Маринов

Графично оформление Димитър Трайчев

Коректор Тошка Начева

 

Дадена за набор м. юни 1991 г. Излязла от печат м. юли 1991 г.

Изд № 2366. Формат 70×100/32. Печ. коли 14. Изд. коли 9,07. ISBN 954-418-007-9.

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1991.

ДФ „Георги Димитров ’90“ — София.

Пор. № 2941.

 

Серия „Кино“ от библиотека „Галактика“ започва да излиза през 1991 година. Нейното оформление е дело на художника Димитър Трайчев. Библиотечният знак е създаден от Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979. „Умирай трудно“ е включен в серията с пореден номер 4.

 

Roderick Thorp, 1979

Penguin Books, 1988

История

  1. —Добавяне

10:38 ч. Тихоокеанско стандартно време

И продължаваше да вие, втренчен в отворения прозорец, в яркото небе отвъд. Завъртя пистолета и се вгледа в цевта, като виеше от болка… ако беше направила каквото й бе казал, щеше да е жива и здрава.

Трябваше да му има доверие.

Дори не го бе послушала: „Застреляй го, тате!“ — бе изкрещяла.

— Стефи!

Какво да прави сега? Какво се очаква от него, от обученото куче? Тълпата все още викаше, крещеше.

Какво искаха? Още кръв… или пари?

Не бяха ли разярени, защото мислеха, че няма да получат парите? Той не искаше да отива до прозореца. Не искаше да види какво се е случило долу — но не виждаше и защо да им позволява да узнаят, че е жив.

Не знаеше дали е жив. Не знаеше дали го е грижа. Не знаеше дали това изобщо има значение.

Не беше помръдвал. Осъзна какво чувства. Беше се чувствал така, когато умря майка му, когато бракът му рухна и после — когато Карън умря: чувството, че е време да се оттегли, че е по-добре да е мъртъв. Всичко това се беше стоварило отгоре му отново, сякаш изобщо никога не се е отдалечавало от него. Частица от нас винаги иска да умре. Няма опрощение — никога няма опрощение приживе! Какво ли може да се каже за човек, надживял всички жени, които някога са го обичали? Човек като него, с пистолет в ръка? Какво значеше пистолетът, ако не смърт!

Той се затътри обратно към източната част на сградата и взе радиото.

— …вътре. Джо, ако ме чуваш, повтарям, ние сме вътре и някои от заложниците започват да пристигат.

Реши да остави радиото включено. От улицата долетя глас, който викаше за парите. Как обикновено наричаха ония приятелчета от бейзболното игрище? Кожени дробове. Шест милиона долара. За оръжия. Пушки. Застреляй го, тате. Милиони за един мост. Милиони и милиони, като че ли изобщо имаше някакъв смисъл в този бяс за пари и в трупането на съкровища. Като че ли това можеше да прибави поне ден към живота ти. Като че ли можеш да изядеш повече от две яйца на закуска, бе казал веднъж Стайнбек, и не беше ли това всичко, което е потребно да се знае за пределите на живота? Какво беше търсила Стефани? Какви житейски уроци я бяха накарали да повярва в това? Какво беше накарало Литъл Тони да повярва в революцията?

Шест милиона долара! Президентът на „Клаксън“ беше долу на улицата, гледаше развалините на своята корпорация и се питаше дали няма да откажат да му изплатят застраховката. Лийланд беше работил в застрахователна компания, тъй че знаеше — ще направят всичко възможно, за да не платят. Метеж? Война? Не, самата незаконна сделка с оръжия правеше недействителен застрахователния риск на „Клаксън“. Това накара Лийланд да се усмихне. Колко болка може да бъде причинена на една петролна компания? Колко може тя да поеме, преди акционерите да настоят някои хора да отидат в затвора? В браунинга имаше два патрона — повече не му и трябваха. Весела Коледа на всички! Той отново се заизкачва по стълбите, плачейки като дете.

 

 

През нейното детство той и Стефи си играеха на дама и на „Монопол“. Беше се родила в началото на войната и през първите четири години от живота й той я виждаше рядко, като една от разделите продължи почти две години. Когато се върна у дома, двамата с Карън се помъчиха да наваксат загубеното, защото усещаха, че тя също е поразена от войната като тях, само че пораженията бяха скрити. Те се помъчиха да наваксат…

Това, което не узнаваш сред своите тревоги и грижи, е, че по-късно в живота ти спомените, които придобиват най-голямо значение, са от ежедневието. Дама и „Монопол“. Отношенията им се бяха пропукали отново, когато той се пропи, но когато тя разбра, че е спрял завинаги, нещата потръгнаха. Той не харесваше мъжа й, Джинаро…

Ако се беше предал и бе останал просто наблюдател или ако се бе измъкнал от сградата, за да повика полицията, сега тя щеше да е жива. Не, не беше сигурен. Не можеше да си спомни защо бе направил толкова неща тази нощ. Във всеки случай за него би било най-добре, ако беше изпуснал самолета в Сейнт Луис. Произшествието по пътя към летището можеше да го спре. Можеше — ако бе отстъпил пред съдбата. Ала не, той бе извадил патлак, за да не закъснее. Трябваше да обърне внимание на онова, което някои неща се бяха опитали да му подскажат. Сякаш бързаше да види как ще умре дъщеря му.

Всяко чеше ще ви каже: рано или късно си наясно с всяка грешка, която някога си допуснал. Топ бе допускал грешки от напрежение през целия си живот. Грешките бяха част от човешката природа точно толкова, колкото и ситуациите, които ги пораждаха. Може би Литъл Тони е имал време да осъзнае къде е сбъркал. Тони знаеше за пистолета на гърба на Лийланд, но въпреки това умря. Стефи даде на Лийланд възможност да пуска куршум след куршум в него. Тя бе изпитала вина за това, което се беше случило с баща й. Беше се почувствала отговорна. Никой не бе помислил за това.

Лийланд не знаеше какво би станало, ако бе рискувал с изстрел в главата. Можеше да улучи нея. Ако се беше отдръпнала, Лийланд щеше да опита да изпразни браунинга в Тони. Можеше да успее. Това можеше да струва живота на Лийланд, но пак щеше да е по-добре от сега.

 

 

Той се добра до четирийсетия етаж, все още с браунинга в ръка. Нямаше нужда да внимава. Изкуцука край заседателната зала, където масата беше затрупана с пари, и зави към стълбището за покрива. Сега трябва да го направи бързо; ако полицаите са в сградата, те идваха нагоре по стълбите — бавно, може би предпазливо, но идваха. Неговата самостоятелност тук вътре беше към края си.

Когато стигна коридора за стълбището, той се запридвижва по-безшумно. Чуваше я там вътре — тя мислеше, че няма опасност от нападение отдолу. Той си напомняше отново, че е жертва, че дъщеря му щеше да е жива, ако не бяха тези хора, включително тази: тя щеше да умре преди много часове, ако Лийланд се бе добрал до нея. Той беше приел риска в началото; може би и Стефи го бе приела, но не виждаше какво променя това.

Трябваше да продължи още мъничко. Може би щяха да схванат кой какво е направил през последните няколко минути, действителния ред, по който нещата са се случвали, но нямаше да има свидетели, които да оспорят версията на Лийланд. Прекарваш целия си живот зад една или друга значка, без да знаеш дали си добро ченге, или просто късметлия, но едно нещо накрая ти става ясно: ти по-добре от всеки друг знаеш как се извършва престъпление. Петокнижието казва, че не отговаряш за това, което си сторил, докато си жертва на престъпление. Тоя довод не помогна на Пати Хърст[1], но на него щеше да помогне.

Правило първо: никакви свидетели.

Нямаше да отиде в затвора заради някакви си шест милиона, откраднати от корпорацията. При тези обстоятелства това, което беше добро за Литъл Тони и за още деветима от бандата, и за Стефани… щеше да е добро и за „Клаксън“. Той щеше да причини болка на тези хора, колкото можеше.

Развъртя браунинга към стълбището:

— Не мърдай!

— Камарад!

— Говори английски! Ръцете над главата!

Беше дребно момиче, закръглено, с розови бузи и зелени очи. Изглеждаше почти колкото Джуди. Джуди беше дори по-висока. На върха на стълбището с нея имаше още ракети в метателни тръби и още достатъчно въоръжение, да се удържи сградата цяла седмица. Ако полицаите бяха дошли по-рано тази сутрин, бандата би могла да излезе от сградата, да отблъсне полицията и да причини тежки загуби в жива сила и разрушения навсякъде по пътя си.

— Имаш ли там горе автомат или картечница?

За миг тя изглеждаше объркана, после кимна утвърдително. Приличаше на нечие по-малко сестриче. На колко ли беше, на двайсет? На двайсет и две?

— Много добре те виждам — предупреди я Лийланд. — Разбираш ли ме? — Нервите му се късаха от самоотврата. — Искам от теб да вземеш едно оръжийце за дулото и две пачки патрони с другата ръка. Движи се бавно!

Тя го направи, сякаш с облекчение, помисли си той. Той я виждаше по-лошо, отколкото й беше казал: дневната светлина блестеше през отворената врата зад нея. Тя имаше прекрасни тъмночервени коси, гъсти, чак до раменете.

— Слизай стъпало по стъпало.

Той трепереше. Искаше тя да дойде близо до него, та да я убие с един-единствен изстрел, преди тя да осъзнае какво ще направи. Искаше да потисне жалостта си към нея; не знаеше коя е, какво е сторила, не знаеше колко хора е убила. Ако е била тук горе от зори, тя беше убила мъжете в хеликоптерите.

И се опитваше да убие и него. Още една грешка. Това беше цената на провала. Тя беше стигнала най-долното стъпало, хванала калашник, вгледана в очите му, уплашена, мъчеше се да се усмихне. Имаше съвършени зъби. Пистолетът му беше свален, за да повярва, че няма намерение да го насочва към нея. Той потрепера, затресе се… мехурът му се отвори. Когато вдигаше пистолета, тя проумя, че й бе разрешил да живее тези извънредни секунди само за да му донесе оръжието. Започна да пищи. Лийланд виждаше, че тя така и не беше живяла и знае, че умира, без да е изпитала естествената пълноструйност на живота си. Лийланд се сети за мъртвата си дъщеря Стефи и застреля тая кучка в челото над гънката между веждите.

 

 

По радиото — нищо. Никаква стрелба долу. Освен шестте милиона на масата имаше още: документи, кореспонденция, вътрешни доклади, някои от тях — с инициалите на Стефи, едно „S.G.“, което приличаше на цвете. Нямаше да се тревожи за проблемите на полицията. Нямаше да се тревожи за нищо. Би било интересно да види дали някой ще поиска да го убие, когато парите полетят над града: дали ченгетата автоматично ще приемат, че той е един от бандата? Или това ще бъде просто историята, която ще представят за пред хората? Въпросът, кой е бил прав и кой крив, е въпрос повече на гледна точка, отколкото на нещо друго. Ако си в хеликоптер, би могъл просто да натиснеш спусъка, защото парите са недостижими за теб. Дори няма да знаеш защо си го направил.

Трябваше да намери стол на колелца, но и тогава трябваше да се разходи два пъти до отворения прозорец — покрай обезобразения Ривърс и хлапака с пречупения врат. Тук горе Лийланд беше единственият останал жив. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, пък и стотачки — всичките в пачки и подпечатани с инициалите на неизвестни банкови касиери от Сантяго. След подобно нещо, ако имаш мозък в главата си, по-добре очисти и тях.

Лийланд трябваше да разкъсва лепенките на стотици пачки с долари. Телата на Ривърс и хлапето бяха вече вкочанени, придобили мъртвешки синкав оттенък, като чифт колосани ризи. Умници. Мърши.

Кракът започваше да го наболява пак. Не знаеше добър или лош знак е това. Първите пачки сякаш изчезнаха в маранята, тъй че Лийланд отвори пет наведнъж, преди да ги хвърли. От улицата долетя вик, после ликуващи крясъци. Лийланд чу, че приближава хеликоптер. Той отдръпна стола, за да не се вижда, и разопакова всичките пачки долари. При прозореца вятърът ги подхвана, захвърли ги нагоре и те се разпръснаха като облак разпилени пайети. Още писъци долу, а когато той забърза е втория товар на стола, завиха клаксони. Шест милиона — още шест милиона, ако броим й постройката.

В люшкащия се напред-назад хеликоптер имаше човек с телевизионна камера. Лийланд се притаи за по-сигурно извън полезрението му. Може би щяха да се сетят кой е хвърлил парите от прозореца, но нямаше да могат да го докажат. Той разкъса всички пачки, преди да търкулне стола покрай труповете, и парите се въззеха като последните фойерверки на Четвърти юли.

Лийланд чуваше автомобилните клаксони от всички краища на града. Той си събра багажа за похода надолу.

 

 

На трийсет и деветия етаж зареди калашника и пристъпи между компютрите. Спря, разбрал, че това, което се кани да направи, е безсмислено. Щеше му се да изпразни две пачки в апаратурата. Но какъв смисъл имаше! Това беше част от новата магия, която младите разбираха така добре — какво би променило това! Каквото и да съсипе тук, то би могло бързо да се подмени или работата да се прехвърли другаде. Хората от тази сфера най-вероятно биха приветствали предизвикателството.

Той захвърли оръжието на пода. Нека полицията открие отпечатъци от пръстите му. Всъщност щеше да види дали ги бива за това. Нещо, което нямаше да стане: полицията и „Клаксън“ нямаше да направят от него изкупителната жертва.

Въпреки проклетата му фалшива значка. Шест милиона и постройката, това беше достатъчна щета. Може би цели двайсет и пет милиона, достатъчно, за да предизвика паника и продажби на Уолстрийт. Президентът на „Клаксън ойл“, който и да беше той, още не можеше и да си представи неприятностите, които Лийланд се канеше да стовари върху него. Някак.

Нищо нямаше да върне Стефи. Искаше да знае кога… откога… животът й се бе изплъзнал от него.

Той усили радиото.

— Тук е Лийланд. Идвам долу.

— Здрасти, Джо. — Беше Ал Пауъл. — Къде си?

Не искаше да го хващат в лъжа:

— Трийсет и деветия етаж, по пътя надолу от четирийсетия. Току-що приключих с последния от тях тук горе. Оправихте ли се с онзи там долу?

— Не сме видели още никого. Какво имаш предвид — приключил си с последния от тях там горе?

— Нали ти казах, че ги чух да споменават, че са дванайсет. Броих много внимателно. Откак излязох от ефир след девет часа, убих още четирима, включително Литъл Тони…

Тако Бел нададе боен вик.

— Ние видяхме двама — каза Ал. — Приземиха се върху една патрулна кола.

— Не, единият беше Литъл Тони. Другият, който той уби, е дъщеря ми, Стефани Лийланд Джинаро.

— Успокой се, Джо.

— Не, искам да съм точен. Освен него убих и други трима, двама мъже и една жена. Жената е последната — тя е на четирийсетия етаж. Казах ти, че не спирах да броя. Убил съм единайсет.

— Хайде, Джо…

Той беше на трийсет и осмия етаж.

— Не, изслушай ме, по дяволите! Има един долу. Ако не сте сигурни дали е там, уверете се. Името му е Карл. Аз убих брат му и той го знае. Яко копеле, целият в мръсотия и кръв. Като мен. Намери внучката ми. Тя ще ви каже, че единият от тях е омазан целият в сажди и може би в кръв. Това е приятелчето, което не съм убил. Разбираш ли? Не съм се срещал с него.

— Джо, защо не седнеш и не изчакаш, докато се доберем до теб? Ако покривът е чист, както ти казваш, тогава ще можем да спуснем хора там…

— Останал ми е един патрон. Онзи ни е слушал през цялото време. Докъде сте стигнали?

— Хората прииждат и от четирите стълбища. Имаме само твоята дума, че си се справил с толкова хора, колкото казваш… или че са били дванайсет на старта. Аз не настоявам, Джо, само ти казвам: влез ни в положението. Нека си свършим работата.

— Има още един — не мирясваше Лийланд. Болката се усилваше, ала той напредваше с бавни, ритмични движения, ръцете и раменете му поемаха тежестта му и я стоварваха върху перилата. Беше свършен — щеше да рухне. Имаше нужда от медицински грижи. Със скоростта, с която действаха, полицаите нямаше да стигнат до него още няколко часа, дори ако се спуснат от покрива. Ако се опитат да го вдигнат с хеликоптер, биха могли чисто и просто да го изпуснат на улицата. Случваше се. И всички заинтересовани щяха да са далеч по-доволни, ако това си остане загадка.

Той се учуди на себе си: все още се страхуваше от падане, дори след като Стефи вече бе паднала. Това разбърка стомаха му. Останал му беше един патрон, а Карл беше на свобода, полицаите се страхуваха да се качат по стълбите. Сякаш хората искаха той да умре. Президентът на „Клаксън ойл“ — със сигурност. След тази нощ списъкът на желаещите беше станал по-дълъг от всякога.

 

 

По пътя надолу той се опита да си спомни всичко, което се бе случило, и къде бяха всичките тела, но беше толкова уморен, толкова уморен, че не беше сигурен дали ще си спомни, дори след като достатъчно си почине. Нека другите да му берат грижата. Той щеше да поспи. Нямаше да мисли. По-късно щеше да отговаря на въпроси. Първият човек, с когото щеше да говори, беше адвокатът му.

На трийсет и втория етаж той реши отново да погледне в кабинета на Стефи. Ако искаше да живее, трябваше да забрави тези неща. След медицинските грижи щеше да има нужда от баня, ядене и сън — в този ред. Искаше да види внуците си. Искаше да поговори с Кати Лоуган. Децата имаха баща, но Лийланд не беше сигурен, че ще искат да живеят с него. Те не бяха чак толкова малки и Лийланд не беше чак толкова стар. Смисъл и причина да живее.

На двайсет и осмия етаж трябваше да спре за отдих. Той приседна тежко, изопвайки левия си крак вдървено напреко стълбите. И двата крака го боляха, гърбът, кръстът и ръцете. Докато слизаше и се опитваше да облекчи натоварването на една част от тялото си, друга започваше да дава път на болката, а после и на спазмите. Знаеше, че може да се справи. Ще бъде в ред — видят ли го хората, насочат ли се камерите към него. Това искаше. Искаше да се оправи. Да оздравее, да изяде един стейк с печен картоф. Искаше ядене, което да започне е коктейл от скариди, поне осем пресни едри животинки. Той стана.

На двайсет и втория етаж трябваше отново да спре и този път се просна по гръб върху стълбите, да отпусне мускулите на гръдния кош. Teppa инкогнита: той продължаваше да мисли за канцелариите и за лабиринтите отвъд стълбището, надменните бастиончета на чиновническа неприкосновеност — ами ако отвореше вратите и намереше още компютри, още ценни книжа, още магии, които не може да овладее? Той продължи да върви и си мислеше, че ето на — един старец вярва в себе си напук на изменящата се видимост, напук на всичко.

На деветнайсетия етаж пак взеха да го викат по радиото и той го изключи, докато преминаваше през опасната според него зона. Питаше се къде ли неговият стол-бомба е улучил асансьора. Отломките, които бе видял по телевизията, предполагаха възможността едно, повече или всички стълбища да са опасни, оголени, или и двете. Ако заложниците се криеха в средната част на сградата, той не би ги видял. Не искаше да ги вижда. Останал му бе един патрон и не искаше по погрешка да пръсне черепа на някой случаен човек.

Стълбището беше цяло-целеничко. Взривната вълна трябва да е избила направо през прозорците. Може би постройката не беше чак толкова съсипана. Той реши да не рискува излишно и се отказа да огледа двата етажа. Карл не беше показал, че има въображение, но пък какво ли въображение се искаше да завардиш етажите, към които Лийланд би проявил най-голямо любопитство?

На петнайсетия той отново спря да отдъхне. Този път легна на пода. Няколко плоскости от тавана бяха срутени, имаше счупени прозорци, но иначе изглеждаше като всяка канцелария в очакване на понеделник сутрин. Той седна на едно бюро, отпусна се назад, тъй че бедрата му да намерят опора, след това се излетна по гръб. Трябваше да изстърже мръсотията от стъклото на часовника си, за да види какво показва. Почти дванайсет, ако е точен.

Помисли дали да не остане където си е.

Трябваше да слезе до партера. Дъщеря му беше мъртва. Децата й бяха сами. Не можеше да спре. Човек като него никога не спира, каквото и да става.

Едва намери сили да се изправи. Мускулите му трепереха — имаше усещането, че го повдигат с крик. Сега слънцето беше толкова високо, през прозорците нахлуваше бисерна светлина. Кой ли щеше да разчисти стаята на дъщеря му? Той се бе погрижил и за двамата си родители, когато умряха, и може би господ го бе пощадил с Карън, но не искаше да го прави за Стефани. Не искаше да прониква в частния и живот. Карън не би го позволила. Беше вече на крака и се движеше.

— Бил? Ще ми дадеш ли да говоря с Кати?

— Готово, мой човек. Каквото кажеш.

— Джо? Добре ли си?

— Знаеш ли какво се случи?

— Да. Съжалявам. Ако мога, нека ти помогна по някакъв начин, моля те.

— Свърших с всички освен с един. Един от тях все още се крие тук някъде.

— Показаха всичко по телевизията. От полицията казват, че така или иначе не могат да са сигурни. Можеш ли да останеш където си? Можеш ли да кажеш на полицията къде си и да почакаш да дойдат за теб?

— Това приятелче чува всяка дума, която си казваме. Той е някъде тук.

— Джо, ти не си длъжен да се справиш с него…

— Тя ти казва истината, Джо — намеси се Ал Пауъл.

— Виж, аз ти вярвам. Не искам да ти се случи нещо!

— Аз не го търся! Аз се опитвам да се измъкна оттук!

— Моля те, Джо…

Сякаш беше живял живота си за нищо. Какво бе останало? Всичко, за което той и Карън се бяха блъскали, всичко, което бяха планирали, и всичко, което бе оцеляло след катастрофата, която заедно бяха причинили, беше изчезнало. Беше просто история. Потокът на времето. Той натисна копчето за говор:

— Какво друго става? Какво показват по телевизията?

— Улиците на Лос Анджелис са задръстени с коли — отвърна Кати. — Хората се опитват да проследят парите, които вятърът издухва на изток. Сградата е между Бевърли Хилс и посоката, в която са поели парите, тъй че хората в ролс-ройсовете си не могат да избягнат задръстването. Ако ти си направил това след всичко, през което мина, ако ти си тоя, дето хвърли парите през прозореца, ще те обичам винаги.

— Не зная нищо за никакви пари. Изобщо не съм виждал пари.

— Искаш ли да дойда?

— Ще трябва да отида в подходяща болница. Опитай да си починеш. Искам всичко да се успокои.

— Ще чакам да те видя по телевизията — отрони тя.

Беше забравил, че и телевизията ще е долу. Нещо пробуди у него зачатъци на страх — не знаеше какво е. Ал Пауъл се намеси:

— Джо, нека ти кажа две думи. Тук слизат по двама и по трима и ни донасят, че горе има хора, тъй изтощени и уплашени, че не могат да помръднат. Вече са слезли около четирийсет души, но от внуците ти няма и следа. Въз основа на онова, което казваш, капитан Робинсън е разработил план. Изпращаме групи полицаи нагоре по всички стълбища. Тежко въоръжени. При пристигането си на всеки етаж те ще ми докладват по радиото. Ще ти препредавам съобщенията им. Не трябва да ни даваш местоположението си. Когато полицаите се приближат, седни на стълбите и сложи ръце на главата си. Ние ще те свалим долу, обещавам. Обещавам ти, ортак.

Чака ги цели четирийсет минути; бяха много предпазливи. Беше на шестия етаж, когато чу гласовете им и скърцането на обувките им. Седна и сложи ръце на главата си, за да го познаят.

 

 

Сякаш се връщаше след дълги години отсъствие — далеч от хората. След като го обезоръжиха и Ал им каза по радиото, че точно това е човекът, двама полицаи го вдигнаха и го понесоха по стълбите надолу. Бяха само шестима и се надпреварваха да говорят едновременно. Чудесно, понеже той нямаше какво да каже. Ужасяваше се от онова, което трябваше да разкаже. Беше изгубил тегло; чувстваше го по лекотата, с която го носеха, а после го предадоха на колегите си.

— Как е?

— Добре. Добре съм.

— Кажи ни, ако те тръскаме много.

— Не, справяте се екстра.

Дори през стоманената врата към фоайето чу разбунени гласове някъде над втория етаж. Той промърмори нещо и полицаят, който го крепеше отдясно, каза, че би трябвало вече да е свикнал с такива неща.

— Ето го! Ето го! Отдръпнете се!

Вратата се отвори към стена от хора, полиция, оператори и репортери, всичките викаха към него и се блъскаха. Светлината беше толкова ярка, че го ослепи. Някакъв доктор започна да разрязва левия крачол на панталоните му. Видя носилка на пода.

— Искам да постоя малко.

— Как се чувстваш? — запита една репортерка.

— Наистина ли уби всичките?

— Къде е Ал Пауъл?

— Ето ме тук. — Той стоеше на два метра отзад, с ръка на приклада на своя 38-калибров патлак, а очите му шареха над главите на хората.

Лийланд се усмихна:

— По телевизията изглеждаш по-добре.

— Ще го запомня. — Той отстъпи встрани, без да погледне към ниския, тъмнокос бял мъж отляво: — Това е капитан Дуейн Робинсън.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса, Лийланд. Сега изучаваме видеозаписите и много ни интересува кой изхвърли тия пари и защо.

Лийланд видя Пауъл да клати глава: на записа не се вижда нищо.

— Не отговарям на никакви въпроси, без да се посъветвам с адвокат — сряза го Лийланд. — Мисля, че съветът му щеше да е да ми се окаже първа помощ.

— Нека поговорим с него — обади се един тъмнокос мустакат репортер.

Лийланд разбра какво става още при първия звук отляво, на вратата за североизточното стълбище. Той искаше да залегне на пода, но Робинсън му се пречкаше, като го избутваше назад към стената. Карл извика и откри огън срещу репортерите, чиито писъци и вопли, докато падаха, почти заглушиха тътена от калашника. Сякаш се гледаше в огледало. Карл беше покрит с мръсотия и кръв. Искаше да ги избие всички. Беше някаква друга лудост, като алчността, която им бе докарала това. Карл нямаше да се насити, докато някой не го спре. Дори Стефани не бе успяла да спре Лийланд. Дори смъртта на Стефани.

Сега Карл откри Лийланд. Сякаш гледаше в огледало. Карл не виждаше никой друг освен Лийланд; Лийланд го знаеше. Робинсън беше извадил пистолета си, но така и не изстреля един куршум. Карл стреля пръв, Ал Пауъл сграбчи Робинсън за рамото и го изтласка пред огъня на Карл. В изражението на Пауъл имаше свирепост, която Лийланд никога не би могъл да си представи след видяното по телевизията горе. Робинсън политна назад и падна върху Лийланд, който усети, че са го уцелили отново, високо в бедрото. Преди шокът и тежестта на Робинсън да го повалят на пода, Лийланд видя как Пауъл се прицели внимателно и с два чисти изстрела разби главата на Карл, а наоколо се разхвърча мозък и кръв.

Лийланд опита да се измъкне изпод Робинсън. С две ръце Пауъл претърколи тялото на Робинсън настрани. Разкъса крачола на Лийланд. Усещаше кръвта така, сякаш някой беше излял паница супа в скута му.

— Лекар! Лекар!

Докторът лежеше мъртъв край Лийланд и Робинсън. Хората се разшаваха по местата, където бяха залегнали из фоайето. Започнаха да викат.

— Дай ми го тоя шибан колан — надвика ги Пауъл, като го разхлабваше. — Няма да умреш в ръцете ми, не сега! — Той върза здраво колана около бедрото на Лийланд. — Хареса ми как се скри зад Робинсън.

Лийланд го погледна с недоумение.

— Той умря като герой — намигна Пауъл. — Не го забравяй!

— По-добре щеше да е да не правиш нищо.

Пауъл го погледна:

— Знам. Но никой не мисли по тоя начин, когато се отнася за него самия — особено ей тоя тип, когото броя за ортак.

— Робинсън направи грешка — високо каза Лийланд, но на себе си.

— Той отдаде живота си за теб — наблегна Пауъл. — Така трябва да се гледа на това. Кръвта спря. Ще живееш!

— Ти си страхотно ченге — каза му Лийланд.

— В сравнение с теб изобщо не съм никакво ченге. — Той плачеше. Ченгетата ги накачулиха, проточили шии да видят. Донесоха банка с кръвна плазма. Появи се ново лице.

— Не махай тоя колан, момче.

— Сержант — каза Пауъл.

— Съжалявам, сержант. Точно така. Не го махай.

— Спокойно — каза Пауъл на Лийланд. — Пред теб са години живот.

Лийланд замълча. Искаше да каже нещо, но изведнъж откри, че не желае да мисли. Осъзна, че всичко му е безразлично — и можеше да се остави на течението. Усети как целият му досегашен дълъг живот потъва дълбоко в паметта му. Вдигнаха го, бързо го забутаха на носилка с колелца към вратата. Някой държеше банката с плазмата и тичаше край него заедно с Пауъл. Пауъл се усмихна — същият човек, който преди малко имаше толкова свиреп вид.

Лийланд затвори очи. Сега и няколко мига още щеше да си мисли за летене.

Бележки

[1] Случаят „Пати Хърст“ — милионерската дъщеря, присъединила се към терористичната банда на похитителите си. Б. пр.

Край
Читателите на „Умирай трудно“ са прочели и: