Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Hard, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Димитров, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
РОДЪРИК ТОРП. Умирай трудно
Роман. Серия „Кино“
Американска, първо издание.
Преводач Георги Димитров
Отговорен редактор МИЛАН АСАДУРОВ
Редактор Анелия Бошнакова
Технически редактор Тодорка Риджова
Илюстрация на корицата Петьо Маринов
Графично оформление Димитър Трайчев
Коректор Тошка Начева
Дадена за набор м. юни 1991 г. Излязла от печат м. юли 1991 г.
Изд № 2366. Формат 70×100/32. Печ. коли 14. Изд. коли 9,07. ISBN 954-418-007-9.
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1991.
ДФ „Георги Димитров ’90“ — София.
Пор. № 2941.
Серия „Кино“ от библиотека „Галактика“ започва да излиза през 1991 година. Нейното оформление е дело на художника Димитър Трайчев. Библиотечният знак е създаден от Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979. „Умирай трудно“ е включен в серията с пореден номер 4.
Roderick Thorp, 1979
Penguin Books, 1988
История
- —Добавяне
08:42 ч. Тихоокеанско стандартно време
Достатъчно. Нека си мислят, че се е сврял в някой ъгъл и е умрял. Отново усещаше болка, по-силна от всякога. Радиото мълчеше почти час. Никакъв опит да го намерят. Добре. Хубаво.
Той се заизкачва, стъпало по стъпало. Беше успял да си направи чаша кафе, което имаше ужасен вкус, а после се бе напъхал в дамската тоалетна да се облекчи и да си измие лицето. Всичко това на тъмно. Не му се искаше да се види. Страхуваше се. Беше зърнал огледалото, преди да намери електрическия ключ.
Изкачваше се, като използваше перилата за опора. Беше толкова мръсен, че усещаше коричката върху клепачите си, когато мигаше, в чатала, когато размърдаше краката си. Ако се отървеше, щеше да чувства болка до края на живота си. Никакъв шум от асансьорните шахти. Прецени, че ще е на най-сигурно нейде по средата между четирийсетия и трийсет и втория етаж. Тъй като досега не го бяха откривали там, той си помисли, че трийсет и седмият ще е най-безопасен. На неговата схема бе отбелязано, че в северната страна бяха канцелариите, в южната — някаква машинописна агенция.
Опитваше се да остане нащрек. Продължаваше да върти радиото между девети, който мълчеше, и деветнайсети, който от време на време изсъскваше от смущенията на далечни предавания. Търсеше някакъв смисъл в пращящия етер на Маркони. Това издаваше годините на Лийланд. Епохата му. Дръж се. Той усещаше кръвта в пешкира на лявото си ходило. Сега това нямаше значение. Пред телевизора се бе опитал да мисли за Кати Лоуган, очакваше тя пак да се появи на екрана, но когато се появи в мислите му, тя беше Карън. Беше толкова уморен. Навярно щеше да настъпи време в човешката история, когато на хората нямаше да им се налага да плащат шест или два пъти по шест пъти за правото да остават живи.
Той се настани до асансьорната клетка на трийсет и седмия етаж. Пет пари не даваше колко дълго щеше да чака. Той можеше да се справи с двама, дори с трима, ако изобщо имаше късмет. Те го бяха отписали. Това му харесваше. Литъл Тони, Карл и жената, която беше чул да изрежда букви и цифри по радиото. Това ще е краят. Искаше да чуе онзи електрически стон. Когато си в асансьор, никога не знаеш къде ще спре. Трийсет и осми етаж — дамско бельо, домашни потреби и детски играчки; трийсет и седми етаж — смърт.
Той се питаше дали ще може да се снишава под обичайната черта на пушечния огън — не можеше да свива лявото си коляно. В негова полза беше единствено фактът, че хората в кабината не знаеха, че тя ще спре. Може би щеше да ги сгащи, както си говорят колко добре им е потръгнало, след като са се отървали от него.
Той трябваше да изчака още двайсетина минути, докато един от електромоторите заработи. Една кабина идеше отдолу. Трябваше да куцука от врата на врата, за да реши коя от четирите от дясната страна е. Започнеше ли да се отваря вратата, щеше да напъха автомата и да стреля. Натисна копчето за повикване и избърса грапава длан в ризата си или в онова, което бе останало от нея. И това му беше от полза, външният вид.
Карабината изстреля три патрона, преди да засече. Лийланд беше извадил браунинга, когато вратата се отвори докрай — кабината беше празна. Вратите отново започнаха да се затварят. Той удари гумата на ръба на вратата с цевта на браунинга. Когато вратите се заотваряха за втори път, Лийланд надникна вътре.
Малък сандък на пода, а във вътрешния ъгъл до бутоните за етажите, на алуминиев триножник — телевизионна камера. Вратите се хлъзнаха отново. Лийланд сграбчи камерата от триножника и я измъкна на трийсет и седмия етаж. Щом трябваше да се издаде и оръжието му да засече заради една телевизионна камера, по-добре да си я прибере. И да се изпарява оттук, защото бандата ще е пак по петите му.
Той помъкна камерата към стълбите.
Трябваше да разчисти бюрата от пътя си, за да стигне до отворения прозорец. Застана в сянката и включи девети канал:
— Пауъл, там ли си?
— Хей, Джо, къде се скатаваш?
— Поразходих се наоколо. Виж, искам да ти доставя още един сувенир, но не искам да се покажа на прозореца, а някой млад гений да ми пусне един в гръдния кош.
— Добре. Чакай. — Радиото онемя. — Чисто е. Какво имаш за нас?
Лийланд му каза.
— Ти спомена, че искат да им се даде ефир? Те разполагат с телевизионна техника.
— Черно-бяла или цветна? Пускам се в тоя бизнес.
Нямаше смисъл да казва на Пауъл, че го е видял по телевизията:
— Така, ама аз им развалих веселбата. Не стана това, което имах наум, но ще стане.
Той метна телевизионната камера навън, в слънчевия утринен въздух. Докато я гледаше да потъва като стрела към улицата, Лийланд се попита дали Литъл Тони беше наистина толкова изкукуригал и самовлюбен, че да се изтъпани по телевизията, без да има сериозна причина. Отговорът беше не, той си имаше причина. Докато стоеше до прозореца, Лийланд вдигна засяклата карабина над главата си. Ако Тони гледаше телевизия, можеше да повярва, че Лийланд все още е в играта. Пилотът на полицейския хеликоптер опря ръка на прозореца и помаха за поздрав. Време беше да се скрие от поглед.
Мислеше си за Тони… и за сейфа. След позата на борец за свобода край прозореца Литъл Тони очакваше Лийланд отново да поеме инициативата. В действителност Лийланд разполагаше само с браунинга — но и с достатъчно експлозив, за да превърне сградата на „Клаксън“ в Уилшърски каньон. И Тони трябваше да се сети за експлозива. Може би накрая се бе убедил, че е възможно Лийланд да направи нещо. Номерът беше да го извади от равновесие. Положението не беше се променило. Въпреки дневната светлина и радиовръзката Лийланд си оставаше сам. В негова полза беше да накара Литъл Тони да си мисли другояче — че е „обученото куче“, което бе пребило и умъртвило Хана. Изглежда, Тони си въобразяваше, че Лийланд все още се мъчи да пробие отбраната им срещу полицията. Лийланд се отправи към трийсет и третия етаж, където Литъл Тони не би го потърсил. Време беше да освободи заложниците, преди възелът около тях да се е затегнал твърде яко.
Карабината беше засякла безнадеждно. Трябваха му инструменти, да я разбърника, но и тогава можеше да открие счупена част, да речем, скъсана пружина. Той я прибра в чекмеджето на едно бюро. Нямаше нужда от излишен товар, а да остави оръжието там, където може да бъде видяно, беше направо глупаво.
Той включи телевизора, с много тих звук. Един от асансьорите вървеше и Лийланд си помисли, че това е номер, за да го привлекат извън леговището му. Беше любопитен какво са замислили. Стига де — те искаха да е любопитен. Най-малкото, защото не вярваха, че могат да го уплашат.
Радиото все още немееше. На телевизионния екран репортерът въодушевено бръщолевеше и гледаше нагоре. Режисьорът прехвърли в кадър сградата с надпис „На живо“. Камерата се насочи към прозореца, където беше застанал Лийланд преди малко. Какъв смисъл имаше това, по дяволите? Пак репортерът. Смениха картината и отново се появи сградата, с надпис „записано по-рано“.
Беше същият кадър, ала сега Лийланд видя потъмнялата, опърпана фигура, която стискаше безполезното оръжие. На екрана той бе по-скоро трогателен, отколкото ужасяващ. Като същество от концентрационен лагер. Сега режисьорът подбра кадър, заснет от хеликоптер, който пък проследяваше полицейския хеликоптер пред него, а по-нататък се люшкаше сградата. Ето го пак, записан по-рано с високо вдигнато оръжие. Лийланд изключи звука. Искаше да поразмисли. Телевизията беше още едно средство, стига да можеше да се сети как да я впрегне в работа. Ако можеше да съобщи какво иска, без да издаде плана си.
Нещо повече: и без да е чул думите на говорителя, Лийланд знаеше, че той разказва на света това, което току-що е видял и пак ще види. Тони имаше телевизор. Хората, длъжни да следят какво се пуска в ефир, бяха разкрили местоположението му в ситуация, когато войната все още беше на живот и смърт.
Той написа нова бележка, закрепи я с ластици за един автомат със сгъваем приклад и я сложи във войнишката торба. Полицията можеше да вземе само бележките, хвърлени от североизточния ъгъл. По пътя той взе пожарникарската брадвичка от стената, за да счупи прозореца.
Това, което искаше, не беше никак просто, и той се надяваше, че го е написал ясно. Ако видеше хеликоптер по телевизията, застинал в небето на четиристотин метра на изток, щеше да отиде до прозорците на трийсет и четвъртия етаж, където да изнесе представление с местене на бюра от тук до там. Операторите щяха да го заснемат и да излъчат записа за първи път точно в 09:28 ч. с надпис „На живо“. Щяха да добавят и диалога между него и Пауъл по радиото. Лийланд предполагаше, че само след минута Литъл Тони ще е наясно, че това е поредният му номер, но времето щеше да му стигне да помете стъклата от стълбите с пешкира на крака си и да слезе на трийсет и втория етаж.
Да счупи прозореца с брадвичката се оказа по-трудно, отколкото си бе представял — накрая то се пръсна с гръм като от взрив. Хората малко по-нататък по булевард „Уилшър“ се втурнаха да се скрият. Той виждаше счупени прозорци и почернели стени навсякъде около себе си, на няколко пресечки нататък. Изхвърли навън автомата със сгъваемия приклад и се оттегли, стиснал брадвичката като дървар. Идеята беше добра — щеше да свърши работа: заложниците ще се втурнат надолу по стълбите около 09:45 ч. Всичко, което Лийланд трябваше да направи, беше да се укрива още девет минути.
Отново асансьор… не беше само един. Вратите се отвориха и някой извика на немски. Лийланд залегна, преди да е започнала стрелбата, пукотевицата кънтеше през стъклените преградки. Бяха го видели по телевизията как изхвърля автомата! Той заряза брадвичката и запълзя по пода на стаята. Още пукотевица, отгоре и отдолу. Трябваше да го очистят на всяка цена, затова не им пукаше какво се вижда и чува долу на улицата. Следващата стая, вместо да води някъде, го връщаше при асансьорите. Той извади браунинга и се притаи зад едно бюро с гръб към булевард „Уилшър“. Пукотевицата се усили — бяха наблизо. Следващият откос пресече плота на бюрото и събори стени и таван отгоре му. Лийланд се сви долу, като се опитваше да опази главата си.
Следващият откос отпраши в друга посока. Някой извика и следващата серия сякаш беше по-далеч. Още разбито стъкло. Един полицейски хеликоптер прелетя над сградата, двигателите му гърмяха. Трябваше да бяга, но беше погребан сред отломки от собствената си барикада. Трябваше да изпълзи навън — цяла нощ беше пълзял, а сега — пак, на светло. Той прибра брадвичката. Дори след като почти всичките стъклени преградки бяха изпотрошени, не се виждаше нищо. Хеликоптерът бе отлетял, а двамата терористи или се бяха изтеглили към стълбите, или бяха скрити някъде зад преградите. С изваден браунинг Лийланд тръгна към стълбите. Трябваше да изкачи един етаж, за да ги срещне. Имаше още почти шест минути.
В стъклото от другата страна на сградата видя отражението на един от терористите зад асансьорната клетка. Той се беше свил до стената, в очакване да се върне хеликоптерът, и не видя Лийланд. Лийланд забърза, опитваше се да намери някакво прикритие.
Радиото на терориста внезапно прогърмя с гласа на Литъл Тони, на немски. Говореше много бързо и възбудено — неразбираемо за Лийланд. Лийланд се добра до вратата на северозападното стълбище и звукът изчезна.
Той се поколеба. Тони беше достатъчно умен да изпрати двама от шайката след него, когато телевизионният репортаж показа как Лийланд си тръгва. За какво ли бяха, всичките тези приказки по радиото? 09:24 ч — само четири минути и тръгва. Той искаше да си седи скатан до последния миг. Бандата все още не знаеше, че няма автомат — или Тони беше чатнал и това.
В 09:26 ч отвори вратата и се огледа. Чисто. Дневната светлина не беше вече негова естествена обител. Беше започнал да слиза по стълбите, когато точно отдолу се отвори врата.
Не се сдържа и се усмихна. Върна се на трийсет и четвъртия етаж и леко, внимателно затвори вратата. Ако Бозо[1] се появи на този етаж, Лийланд го очакваше, а ако продължи нагоре, обръщайки гръб на вратата, пак не беше зле.
Повече от четири часа бяха изминали, откак пакетира един от тях. За миг Лийланд се уплаши, че е изгубил желание да убива. Той придърпа брадвичката до главата си. Оня беше от другата страна на вратата, обувките му скърцаха по бетона. Ако имаше поне малко акъл, Лийланд щеше да подбере нечии обувки в началото на вечерта. Но не биваше да се носят обувки на мъртвец. Беше прекалил с доброто си възпитание. Топката на вратата се завъртя бавно и изпълни Лийланд с тревогата на съмнението. Тони беше заподозрял нещо — внезапно установи Лийланд.
Вратата леко се заотваря към стълбището. Първо цевта на Бозовия калашник — беше същият тип, който Лийланд току-що бе видял на трийсет и третия етаж, един от двамата, които се опитваха да го убият. Лийланд заби острието на брадвичката под лакътя му, избивайки оръжието от ръцете му, и го изтласка, пред входа. Брадвичката беше замаяла онзи — беше така зашеметен, че дори не изкрещя. Затъркаля се по пода, като се държеше за ръката, и Лийланд го удари отново. Беше по-лесно, отколкото да разрязваш пиле със сатър. Онзи вече не можеше да крещи. Когато Лийланд погреба брадвичката в главата му, той беше още жив, береше душа, втренчен в него, безпомощен.
— Пак се хванах за работа.
Той си спомни часа 09,28. Имаше около минута — време, достатъчно да скрие Бозо или поне да го завлече зад някое бюро и да се надява, че Тони ще започне да се тревожи, че е дезертирал.
Бозо имаше пълнител и половина. Лийланд и не искаше повече. Той се насочи към източната част на сградата, като се мъчеше да си напомня да внимава. Сега знаеше нещо, което другите не знаеха: бяха останали четирима. Този път Лийланд искаше да запази информацията за себе си.
Когато заобиколи ъгъла, небето на изток беше пусто. Той се придвижи напред, за да вижда по-добре: в тази част на небето нямаше нищо чак до планините.
Погледна през рамо, на запад. Два хеликоптера, толкова далече, че не можеше да каже какви са. Помисли да се доближи още до прозореца, обаче промени намерението си. Обърна се към стълбите и включи радиото:
— Пауъл, къде си?
— Тук съм, Джо.
— Не съвсем. Аз съм тук.
— Не можеш по тоя начин, Джо.
— Какво й беше лошо на идеята?
— Постави се на наше място, Джо. Ние сме полагали клетва и не можем да ти прехвърлим отговорността си, макар че дотук ти свърши за нас хубава работа. Джо, искаме да се оттеглиш от сражението. Стига ти толкова.
Лийланд беше на стълбите, слизаше; мислеше си за нещо друго. Натисна копчето за говор:
— Мога ли да говоря с Кати Лоуган?
Мълчание.
— Майтапиш ли се с мен?! — кресна Лийланд. — Казах ти колко сериозно е положението! Вие не ми повярвахте! Хората ви са мъртви, защото не ме послушахте! Големи хубавци сте, няма що — какво се опитвате да направите по тоя начин, да поразкрасите представата за себе си ли?
— Виж, Джо…
Беше заглушен от друг глас, ясен и гърмящ:
— Оттук изглежда, като че наистина ти го зачукват, каубой. — Беше Тако Бел. — Даваха те по телевизията. Видяхме, че хвърли бележка долу. Господи, ти наистина си на кайма. След всичката работа, която им свърши, те не искат да бачкат с теб? Е, да ме цунат отзад. Искаш да лафиш с момичето си? Ето я, гледам я по телевизията и сам мога да те свържа с нея, ако имат радио.
— Мислиш, че ще стигнеш до Сан Диего? — Той знаеше отговора; беше на трийсет и третия етаж, движеше се приведен към стаята с телевизора.
— Ум да ти зайде — рече Тако Бел. — Ей я тука на този екран и някакъв тарикат току-що й подаде портативно радио. Чуваш ли ме, душице? Ти говори по микрофона, пък аз ще те приемам с моя телевизор и ще те препращам на приятеля ти.
— Много благодаря. — Това беше Кати, чуваше се, сякаш беше в една стая с Тако Бел.
Целият етаж беше разпердушинен, но телевизорът още работеше и ето я Кати. Той усили звука, но не прекалено.
— Здрасти, Кати. — Хайде, давай. — Бил, усили сигнала, ако можеш, тя май не ме чува добре. — Той се отдалечаваше от телевизора към източната страна на сградата. Не беше останало нито едно стъкло и зимното слънце разливаше по пода бяла светлина. — Чуваш ли ме? Изглеждаш страхотно.
— Минутка, Джо.
Той я наблюдаваше от съседната стая през дупките на преградата. Тя изключи радиото, сетне протегна ръка и усили звука на телевизора.
— Телевизионната мрежа получава и разпръсква сигнала — каза тя. — Чувам те идеално.
И аз. Той едва не се разкикоти, докато продължаваше да се отдалечава. Тони не би се хванал на това, ала не Тони беше по следите на Лийланд. Бозо бе избрал злощастното стълбище. Лийланд схващаше, че Тони е пратил на обиколка двамата, които току-що бяха спрени от полицейските хеликоптери — Тони беше подушил нещо. Имаше акъл за това. Беше като животно. Може би вече знаеше, че Бозо е мъртъв.
Лийланд натисна копчето за говор:
— Кати, искам да знам разбираш ли какво се случи тук.
— Разбирам. — Чуваше я с двете си уши, от телевизора и от радиото. Той намали звука на радиото; това нямаше да се отрази на неговото предаване.
— Виждаш ли — каза той, докато все още отстъпваше, — мисля си за толкова неща и искам да ги изрека, преди да ми отнемат всяка възможност. Не знам какво си видяла през последните няколко минути, но, изглежда, късметът ми се изпари.
— Не говори така — каза тя.
Вече беше в източната част на сградата. Като изключим целувката, между тях никога не бе имало нищо освен най-обикновена, почти външна връзка. Може би дори целувката… Четири-пет здрави стъклени препятствия стояха между телевизора и него. Трябваше да пресметне всичко много точно. Почувства се отново нервен. Натисна копчето за говор:
— Слушай… чуваш ли ме? Кажи нещо.
— Да. — Сега той беше извън обхвата на телевизионния звук. Добре че Тако Бел все още препращаше сигнала по радиото. Лийланд разбираше, че ще се издаде, ако настои да си остане така.
— Внуши си, че сме сами — каза той по радиото. — Искам да си внушим, че никой не слуша освен мен и теб. Най-лошото нещо в света е, когато едно човешко същество използва друго. — Той понижи глас. — Ужасен начин за започване на една връзка. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да.
— Недей да мълчиш, говори! Искам да чувам гласа ти. — Това щеше да му даде възможност да се придвижи. Струваше му се, че е чул нещо, изпукване, сякаш някой бе стъпил върху стъкло.
— Разбирам какво правиш, Джо — вклини се тя. Той намали още звука на радиото, после превключи на деветнайсети канал. Тишина. Жалко, че не чуваше телевизора. Върна се на девети. — Много важно за теб е да помниш, че всички ние, тук, навън, знаем и вярваме, че онова, което вършиш, колкото и да е окаяно, е заради всички нас.
Очакваше се той да отговори нещо:
— Обаче е тежко. Те са още деца.
Сега говори — не спирай! Той върна на деветнайсети и наостри уши да чуе какво става в стаята. Пак изхрущя стъкло. Лийланд почти лазеше по пода като костенурка, опитваше се да се приближи.
— Найн! Найн!
Лийланд го чуваше отблизо и отдалеч, гласа на Литъл Тони, по радиото от двете страни; но тогава, в следващата секунда, сякаш нещата бяха напреднали твърде много, за да бъдат спрени, затрещя автомат. Лийланд се изправи тежко и изпразни целия пълнител в тази посока. Докато стъклото валеше от тавана като сняг, той зърна за миг сянката на онзи да се гърчи в танц под куршумите, които го улучваха. Преди да тръгне напред, Лийланд зареди последния половин пълнител. Прибра радиото и натисна копчето за говор:
— Правя ти услуга, Тони. Давам ти да разбереш, че съм жив.
— Смахнат перко…
— Тони, тръпна от желание да те убия.
— Ще видим.
— А, добре. Трябва да се обадя тук-там. Коледа е, нали не си забравил? — Той завъртя на девети канал. — Кати, чуваш ли ме? Сега ще трябва да говориш по радиото.
— Да, да, мога.
— Ами ти, Бел?
— Целият съм слух. Някога ще ти покажа. Как си?
— Добре. Кати, съжалявам, наистина съжалявам. Имам предвид онова, което казах за използването на хората, но нямах избор.
— Знаех какво правиш. Сега започвам и да го чувствам.
Лийланд потръпна: пак беше злоупотребил с късмета си.
— Дължа ти една трета от помощта, Бел. Другата една трета е от Били Гибс… — Той гледаше своята девета жертва. Беше убил девет млади мъже и жени от девет часа снощи досега. Този беше получил три в гърдите и един в бузата под дясното око. Лицето беше разкривено, но кръвта още се стичаше. Беше жив — на Лийланд му прилоша. Той извади браунинга и сложи точката на смъртта. Отново бе подложил на проверка късмета си — имаше лошо предчувствие за себе си, ужасно предчувствие.
— Били винаги е знаел как да опази някого жив — каза Лийланд по радиото, ала разсеяно, сякаш на себе си.
— Той казва да се върнеш в базата, Джо. — Беше Пауъл. — Защо не го послушаш?
— Ти казваш това.
— Искаш ли да говориш с него?
Може би Били не знаеше, че Стефи е тук. Той можеше да каже нещо, което да позволи на Тони да разбере коя е.
— Не, не искам да говоря с него. Аз съм наред.
— Тук са кметът и президентът на компанията.
— Кажи на кмета, че не съм избирател, но съм поласкан от интереса му. Колкото до другото приятелче, кажи му, че застраховката ми не покрива случаи на метеж или война.
— Джо, моля те…
— Още не.
— Точно така, мистър Лийланд — обади се Литъл Тони. — Дъщеря ти иска да говори с теб.
— Тате! — извика Стефи. — Слушай го!