Родърик Торп
Умирай трудно (14)

06:41 ч. Тихоокеанско стандартно време

Те се появиха в периферията на зрението му, три мигащи светлинки, които се издигаха над хълмовете. Само трички. Лийланд се чудеше какво ли знаят терористите за тактиката на вертолетното подкрепление и кацане. Една от двете резервни пачки беше пред него на надписа, а радиото, с намален звук — зад нея. Втората пачка беше в задния му джоб. Ивици перести облаци бяха започнали да се появяват над небостъргачите. Планините се виждаха ясно, в очакване на следващите десет хиляди години. Лийланд придърпа радиото близо до себе си:

— Тако Бел.

— Тук съм.

— Кажи ми какво виждаш по телевизията.

— Ами, много добре те рисуват. Хиляди хора са наизлезли по улиците в далечината.

— Нищо друго?

— Всичко друго е тайна. Виждаме сградата, добре си я поопушил, но и там нищо не се променя, дори една лампа не е светвала или угасвала. Знам го, защото по телевизията само за туй им бяха позволили да говорят. Това и че на изток хората вече отиват на църква…

— Джо, можем да ти помогнем…

— Чакай малко, Ал. Бел, бъди готов.

— Добре.

— Джо, не искаме да правиш нищо. Можеш веднага да спреш и да се спасиш.

— Ако смятах, че това може да стане, щях да оставя всичко на вас. — Хеликоптерите продължаваха да кръжат. — Не мисля, че имам някакъв избор. Казах ти какво ще се случи. Ако бях там долу, щеше да ми повярваш. Щеше да вземеш по-навътре думите ми.

Той се отблъсна назад, докато дръжките на войнишките торби го придърпаха през ребрата. Трябваше да запази свободата на движенията си. Хеликоптерите започнаха да се издигат. Може би щяха да проявят малко разум — но не и без да създадат друг проблем. Ако се спуснеха на покрива на тази светлина, имаха отличната възможност да го застрелят. Той разбра защо бандата не се беше домъкнала на покрива: Литъл Тони и другите имаха същото полезрение от горните етажи и виждаха хеликоптерите, които се издигаха още по-високо.

Трябваше да наблюдава вратите. Имаше петнайсет-двайсет минути, докато слънцето изгрее над него, а хеликоптерите не бяха на повече от пет минути разстояние — а може би и по-малко, ако такъв беше планът.

— Ал, те могат да излязат само от западната кула.

— Скачен си към пилотите.

— Как си, Кати?

— Гледам се по телевизията. Как си ти?

— По-добре от всякога.

— Има ли някакъв начин да направиш това, което казва полицията?

— И да оцелея? Не.

— Оставиха ме на мира сега. Погледни нагоре, на север.

— Виждам. И всеки вижда. — От улицата се надигна тътенът на нетърпеливата тълпа, като на боксов мач. Лийланд си помисли за приятеля на Кати, боксьора. Искаше да я попита дали онзи е имал такъв дълъг мач, такъв дълъг рунд.

Приближи се до ръба на надписа. Виждаше хора зад барикади само на три пресечки, твърде близо. Някои щяха да пострадат. Полицията не можеше да предотврати това — тя беше с вързани ръце. Прожекторни лъчи се плъзгаха по покрива, нещо, което и той би направил, ако командваше операцията: да се опита да огледа какво става.

Прожекторите, тълпата, камерите — всичко така прилягаше на начина, по който новият свят разбира нещата. Хората трябваше да видят какво става. Това беше започнало с убийството на първия Кенеди. Ако помислят, ще проумеят, че са навикнали да очакват извънредни телевести като тази. Това беше част от убеждението, което повечето хора споделяха, за маловажността или незначителността на индивида. Те бяха свикнали с полицаи като Дуейн Робинсън, който очакваше покорност само затова, че се опира на собствения си здрав разум.

Хеликоптерите завиха на запад, небето беше достатъчно светло и той виждаше очертанията им.

— Кати, не искам да се тревожиш.

— Разбирам.

Мислеше, че тя разбира, че той трябва да изчезне от ефира за известно време. Хеликоптерите сега бяха толкова високо на запад, че обираха розовата светлина на слънцето, все още зад планините. В този час там горе въздухът беше кристален и мразовит и Лийланд почти пожела да е с тях. Почти. Завъртя на трийсети канал, после обратно:

— Бил, брой обратно от десет до нула и после започни да заглушаваш трийсети канал.

— Трийсети. Сега броя.

Лийланд завъртя на трийсети канал, наду звука и с всички сили запрати радиото към южната стена. Първият от хеликоптерите се стрелна на юг. Радиото започна да тръби органна музика — Тако Бел беше прикачил трийсети канал към предаване на някаква коледна служба. Вторият и третият хеликоптер последваха първия и на слънцето трите бяха синьобели като хокеисти от „Бел Джет Рейнджърс“, с огромни прожектори, монтирани под дюзите.

Радиото беше на шест метра зад линията между вратата към покрива и местоположението на Лийланд. Той желаеше този непланиран миг на разсейване, ако то беше възможно. Хеликоптерите все още бяха твърде далеч, за да се чуват, навървени на около осемстотин метра един от друг.

Лийланд пак надзърна набързо от ръба на покрива, да се увери в изчисленията си. Маркучът беше от дебел брезент и той го бе завързал на клуп с месинговия накрайник тъй, че да не се изплъзне или разхлаби; но още не можеше да мисли за това, което предстоеше да направи, за самото действие, как щеше да се люшне над улицата, подсигурен от едно стъкмяване, което сам беше изработил.

Вече нямаше избор. Полицията така беше подредила нещата, че сега много от тях щяха да умрат. Когато той ще полети от сто и двайсет метра над улицата. Искаше да си мисли за нещо друго, каквото и да е. Първият хеликоптер започна да наближава, спускаше се, забиваше нос. Слънчевата светлина лумна по върха на асансьорната кула, твърде високо, за да освети самия покрив. Лийланд се надяваше, че неговият собствен график ще е по-точен.

Вторият хеликоптер започна да се снишава, първият все още беше на около шест километра от целта. Лийланд чуваше тътнежа на двигателите. Той запълзя към ръба, където чу как тълпата на улицата закрещя. Все още беше скрит от погледите им от надписа „КЛАКСЪН“. Когато се претърколи, ще трябва да се държи за автомата и маркуча едновременно — ако се отпусне на маркуча, брезентовото въже можеше да се изхлузи от раменете му, дръпнато рязко от падащото му тяло, и той щеше да полети право надолу. По-малко от четири секунди.

Няма да успее!

Слънчевата светлина заливаше асансьорната кула. Лийланд не смееше да погледне в обратната посока — слънцето тутакси щеше да го заслепи. Вратата на стълбите помръдна. Ако бандата го бе слушала, от него очакваха веднага да започне да стреля — освен ако не бяха схванали, че всичко, което беше наговорил, е някакъв трик. Надяваше се, че те още му имат страха. Беше преодолял онези допълнителни пет градуса по дъгата, с гръб към слънцето над планините, което светеше в очите на противниците му.

Първият хеликоптер беше само на километър и половина и стълбищната врата, надупчена здравата от Лийланд през нощта, пак помръдна, като че ли хората от другата страна искаха да пробват тежестта й. Те наблюдаваха приближаването на хеликоптера през дупките, а от разстояние над двеста метра тези дупки бяха невидими. Лийланд изпробва чешката карабина върху вратата, откос на височината на кръста. Щеше да чака до последния възможен миг. Органът по радиото спря и мъжки глас в някаква голяма зала подкани всички да станат.

Вратата се открехна петнайсет сантиметра и промушеното дуло забълва по посока на Лийланд, над главата му. Лийланд изстреля две къси серии — трябваше да пести мунициите, в случай че не може да зареди друга пачка. Следващата серия улучи стената под него, метър и половина под пръстите на краката му.

Асансьорната кула заизригва прах, щом първите изстрели от хеликоптера я зашибаха. Сега хеликоптерът се приближаваше бързо и Лийланд виждаше мъжете вътре. Той изстреля още една къса серия по вратата, преди хеликоптерът да забръмчи над главата му; после, когато отминаваше, той се наведе от ръба на покрива и се прицели внимателно с карабината в прозореца, който си беше набелязал. В сенчестия сумрак, който не се отдръпваше, той успя да види какво е направил.

Вторият хеликоптер налиташе и този път вратата за миг се отвори широко, терористите отвръщаха на огъня. Докато Лийланд стреляше, да подсигури прикритие, видя дулото на ракетомет. Още автоматичен огън беше насочен към него, но те нямаха време да установят къде точно е. Докато той беше на покрива, не можеха да намерят добър прицел за хеликоптерите. Но той навярно щеше да си свърши мунициите или пък щеше да се наложи да сменя пачка, или да бъде надупчен и тогава — край на неговото прикритие.

Куршумите от втория хеликоптер разкъсаха алуминиевия тръбопровод от покрива и го изхвърлиха над булевард „Уилшър“. Третият хеликоптер кръжеше наблизо, по-ниско, стреляше по надписа от южната страна на постройката. Първият тъкмо се връщаше за втори набег по една по-тясна дъга и много по-бавно. Лийланд стреля отново по отворената врата.

Преброи двама вътре. Ако полицията беше предприела нападение и отдолу, тогава само един от бандата пазеше заложниците. Много избързваше. Щом хеликоптерът наближи, той изстреля още една къса серия. Терористите му обърнаха гръб и той се наведе от ръба на покрива, за да изпразни пачката в прозореца. Стъклото започна да побелява, пукнатините се разрастваха, както съскащата пяна на прибоя залива брега.

Терористът отново стреля в него, куршумите задрънчаха по рамката на надписа. Преди да се опита да смени пачката, Лийланд трябваше да изчака втория хеликоптер. Още куршуми засвистяха над главата му. Вторият хеликоптер започна обстрел и Лийланд посегна за новата пачка, като изхвърли старата от покрива — грешка, понеже я видя как се смалява, а после изчезва в мрака далече надолу. Щеше да повърне.

И на улицата имаше пукотевица. Лийланд откри огън по асансьорната кула. Трябваше да пести муниции. Не можеше да спре да мисли за падането. Маркучът изобщо не беше еластичен. По време на престрелката Лийланд бе пълзял в погрешна посока. Сега вратата се отвори широко с трясък, автоматичният огън заля хеликоптера, последван от оглушителен залп и стълб бял пушек, плътен и тънък — като флагщок. Хеликоптерът се взриви в кълбо от пламъци, което обагри покрива в черешовочервено. Един от терористите изскочи на покрива. Лийланд стреля в него. Много късно! Ако изобщо можеше да се спаси, това бе единственият начин и трябваше да действа без отлагане.

Обгърнал с ръце карабината, забил пръсти в маркуча, Лийланд се претъркули от покрива.

Изкрещя. Не искаше да отвори очи. Маркучът се опъна почти мигновено — той се люлееше и въртеше надолу и нагоре. Щом отвори очи, видя друг взрив, по-силен от първия, и пламъци изригнаха във всички посоки, сякаш само на няколко метра над него.

Въртенето го отнасяше далеч от сградата, после отново го запращаше към нея. Той виждаше как улицата се полюшва под краката му. Стъклото на прозореца се трошеше. Той се хвана за рамката с лявата си ръка, късчета стъкло нарязаха дланта му, но инерцията отново го отпрати назад. Ако сега не се хванеше здраво, щеше да се люлее напред-назад под все по-малък ъгъл и накрая щеше да се изравни с трийсет и деветия етаж, на метър и половина от сградата.

Той пусна маркуча и карабината и се оттласна назад, замахвайки с дясната, а после и с лявата си ръка, тъй че висеше на ръце, залюлян с лице към улицата. Карабината се поклащаше на пода, точно под краката му. За да се освободи от маркуча, трябваше да се повдигне на една ръка и да откопчае колана си с другата. Дори ако го направи лесно, в което се съмняваше, и успее да скочи право на пода, ако се приземи върху карабината, резултатът ще е същият като при подхлъзване на динена кора.

Разтягането на маркуча го завличаше към улицата и той не беше сигурен, че поне една от двете му ръце е достатъчно силна, за да го удържи, докато се справя с колана. Сякаш го влачеха към гроба. Той изплака… изстена, не на себе си, със здраво стиснати клепачи. Когато се впи в колана, лявата му ръка трепереше. Разхлабваше го, но недостатъчно бързо.

Ноктите му дращеха по катарамата. Парашутистите раздират дрехите си с нокти, когато парашутът не се отвори. Маркучът започна да се отдалечава. Лийланд го блъсна, като се гърчеше да разпори тънкия въздух, за да попадне по-навътре в стаята. Отново крещеше — страхът и яростта го бяха завладели напълно, гореше, крайно възбуден. Усети, като че китката му се чупи, и разтвори вкочанените си пръсти.

Той падна по гръб върху карабината, с ръце и лакти се отблъскваше от рамката на прозореца, тъй като краката и хълбоците му висяха извън прозореца. Борбата му беше взела въздуха; единственото, което съзнаваше и помнеше, беше ужасът. Пищеше с все сила. Ръката му легна на карабината и той почти я избута изпод себе си. Преобърна се по корем и, хлипайки, изпълзя в стаята.

На пода имаше човек! По гръб!

Лийланд се взираше право в мъртвите очи на Ривърс. Писъкът опари гърлото му и сърцето му спря. Той го усети и усети как отново започва да бие с могъщ тласък. Просна се по гръб, скимтящ, задъхан, сграбчи автомата и изпразни пълнителя в Ривърс.

Погледна надолу към улицата, където специалните групи бягаха под дъжда от горящите отломки, и се озъби. Беше жив — отново беше спасен. Не беше ченге, каквото и да си въобразяваше. Беше жертва. Жертва. Литъл Тони и бандата му все опитваха да го убият, дори сърцето му бе спряло, но той беше жив. Все още разполагаше с браунинга и една-единствена резервна пачка за карабината.

Огледа се: бандитите още се мъчеха да отворят сейфа. Мебелите бяха накамарени в коридора да поемат евентуална взривна вълна. Зашеметяваща, болката се лепна за гърба му като пиявица. Накуцвайки и залитайки, Лийланд отново влизаше в сградата.