Родърик Торп
Умирай трудно (9)

23:24 ч. Тихоокеанско стандартно време

Три изстрела, които в тази бездна прозвучаха като атомна бомба, запушиха плътно ушите му. Той прибра картечния пистолет вътре с цевта надолу и отново спусна предпазителя. Не можеше да измъкне браунинга от колана си. Можеше да включи радиото, но не можеше да извие ръцете си достатъчно, за да го доближи до главата си. Трябваше да го остави между ръцете си и да напредва сантиметър по сантиметър към него.

После да завърти копчето за звука с устни.

— Добре ли си? — попита познатият глас. — Каква беше тая пукотевица?

Ако кротува, ония може да помислят, че е мъртъв — самоубийство или жертва на случаен изстрел.

Трябваше само да съберат смелост и да се изкачат по металната стълбичка край асансьорната кула. Но тогава може да си помислят, че той им е скроил номер, за да ги накара да се покажат на мушка.

От друга страна, той нямаше представа колко ясно са чули изстрелите ония на четирийсетия етаж. Но сигурно бяха засекли местоположението му и вече бяха на път. Трябваше да се размърда.

Спускаше се с краката напред. Дори ако можеше да види нещичко, не би могъл да види накъде се е упътил. Не би могъл да види нищо отвъд собственото си тяло. Може би се връщаше право при тях.

Той започна да се придвижва в шахтата, като влачеше снаряжението след себе си и преодоляваше по петнайсет, двайсет, понякога трийсет сантиметра. Трябваше да побърза. Вдигаше шум, но не голям; трябваше да рискува с надеждата, че между него и тях има достатъчно изолация, за да приглуши онова, което биха могли да чуят.

Нямаше начин да отмерва разстоянието, което е изминал. Започваше да разбира, че клаустрофобията му не е по-безобидна от страха му от падане. Пак трябваше да опази главата си ясна. Той се чудеше дали изобщо има някакъв начин да пресметне точния брой на терористите. Трябваше да забрави страха си и да се съсредоточи върху това, което става. Ако ония още мислеха, че е на върха на асансьорната кула, това беше добре — като нов договор за живот под наем. В такъв случай той би могъл да се движи из сградата на воля. Можеше да промени тактиката си, да спре да убива и да започне да пресмята. Докато ония си мислеха, че е извън строя, той можеше да изпрати сигнали — колкото си иска.

Стигна края. Едва ли бе изминал и шест метра. Нещо не беше наред.

Той опита да погледне през рамо, но беше невъзможно. Ни намек за светлина. Металната решетка беше студена за босите му крака и по-яка, отколкото си бе мислил — по-яка, отколкото такива неща изглеждат от другата страна. Той я натисна. Наистина беше здраво занитена. Стаята от другата страна трябва да беше много близо до северната част на сградата, толкова важна за бандата. Той отново натисна, толкова силно, че решетката се вряза в кожата му. Стегна се и натисна още по-силно и този път усети как едното крайче се отделя от стената. Опря стъпалата си в горния край и натисна с все сила. Отвори се.

Още щом стъпи долу, разбра какво не е наред. Насмолен картон. Бе направил грешка. Лошо бе преценил разстоянието до водоравната шахта. Все още беше на покрива.

Тихичко издърпа нещата от шахтата. Залегнал, окачи пак дръжката за войнишката торба, нагласи през рамо ремъците и прибра браунинга в кобура. Кървенето на темето му бе спряло или намаляло, а той беше посипан с черен прах от вътрешността на шахтата. Преди няколко часа се возеше като джентълмен в лимузина; сега приличаше на палячо от цирка, който къса главите на живи кокошки в съпътстващата програма.

Той се усмихна.

Остави картечния пистолет до вентилационния отвор. На покрива беше пълно с тръби и за да стигне до южния край, трябваше да внимава с равновесието. Този път щеше да предаде съобщение, но не можеше да рискува, докато не прочисти покрива. Тъй или иначе беше му нужен още един от тях. Отново беше настървен — от слизането в шахтата или от бягството преди това, или пък от усилието да преодолее клаустрофобията си в оная тясна тръба. Беше се почувствал унижен. Озверен.

Но беше доволен, че е жив. И искаше да направи нещо, за да е сигурен, че така ще си и остане.

Времето се бе променило. Небето над хълмовете просветляваше, полъхваше топъл бриз. Той виждаше накачулени със сняг планини, които се издигаха над високите сгради в центъра. Планините бяха на шейсет и пет километра; той си спомни, Стефани казваше, че Лос Анджелис е най-красивото място в света, и навярно беше права.

После ще се възхищаваш на пейзажа, синко!

Приведен, той се приближи до асансьорната кула, към мястото, където някой би застанал, за да наблюдава вратата над главата си. Тук горе, в тъмнилото, такъв мръсен, той беше почти невидим. Чудесно. Страхотно.

Очите му уловиха приятелчето. Седеше на нещо като алуминиево сандъче. Лийланд извади браунинга, освободи предпазителя, изправи се и тръгна към него. Само след миг момчето го видя — мършаво, дребно момче с диви рунтави бакенбарди, и за частица от секундата на лицето му се изписа недоумение, но Лийланд вече бе опрял браунинга в ревера на куртката му, тъй както Литъл Тони бе направил с Ривърс. Очите на момчето бяха ококорени. Сини очи.

— Говориш ли английски?

— Да.

— Какво, по дяволите, сте намислили, копелдаци такива?

Оня се маеше, очите му заблестяха. Искаше да се прави на умник. Канеше се да спори или да дръпне една реч.

Няма време за глупости — изпревари го Лийланд и натисна спусъка. Малкият рухна назад върху алуминиевото сандъче. Изпусна малко въздух и застина с втренчен поглед. „Станаха двама“, промърмори Лийланд. Той взе радиото и прати съобщение по девети канал, така наречения спешен канал, без да сваля очи от вратата за стълбите към вътрешността на сградата. Прибра радиото обратно в торбата и взе оръжието от хлапето. И то беше хлапе, дори по-младо от първото. Оръжието беше чешка карабина, пълен автомат. Лийланд реши да си остане с томпсъна. Може би и то имаше шоколадчета. Нямаше торба, а Лийланд не искаше да пребърква джобовете му.

По дяволите, не искаше.

Шоколадчета „Марс“. Винаги ги е обичал.

Той скри оръжието зад сандъчето, сграбчи момчето за китките и го намести да седне. Наложи се да го хване за яката, за да не рухне по лице.

— Ако знаеше какво следва, Скийзикс^[1], щеше да се зарадваш, че си мъртъв.

Лийланд го прихвана под мишниците и го завлече към булевард „Уилшър“. Рамката за светлинния надпис на „Клаксън“ стърчеше почти метър от покрива, но предоставяше и място, където Лийланд да положи тялото, докато си поеме дъх. Повече нямаше да го вдига. А след това нямаше да има нужда да прави каквото и да е, за да привлече внимание. Той бутна тялото от ръба.

— Джеронимо, копеле шибано!

Трябваше да разбере къде се е приземило тялото. Докато го беше носил по покрива, кръвта на момчето го беше опръскала целия. Трябваше да е сигурен, че хората ще видят тялото. Лийланд надникна иззад надписа точно когато то се стовари на стълбите и се търкулна на улицата, разкривено и усукано, сякаш всичките му кости бяха изпотрошени. Лийланд си мислеше, че е твърде високо, за да чуе нещо, но звукът долетя — зловещ, мокър, пукащ звук. Лийланд веднага усети, че ще повърне. Дръпна се на покрива и тогава помисли за Макайвър и за всички останали, които бяха постъпили така със себе си. Те бяха чули този звук. Лийланд едва успя да се наведе, преди вечерята, която Кати Лоуган му бе поднесла в самолета, да излети нагоре.

Той плю и обърса брадичката си в ръкава. Сега да си вземе томпсъна.

 

 

Щеше да опита още веднъж. Това беше последното нещо, което очакваха. Той внимателно слезе по стълбите от покрива, после излезе на четирийсетия етаж, към коридора зад библиотеката — вървеше бързо и целенасочено по дебелия мокет, прекрачи Ривърс и Номер Едно. Чу, че някой работи в заседателната зала. Спря отляво на вратата и замря, пое дълбоко въздух и застана на прага.

Беше момиче! Носеше военна куртка и кепе, но у нея нямаше нищо друго сурово или войнствено. Очите й подскочиха от Лийланд към автомата на масата. Помая се, после се присегна.

— Не смей!

Тя действително спря… но сетне погледна към него и продължи, метна се върху масата и докопа оръжието. Лийланд изстреля един откос, който я улучи в главата и гърдите, издуха я от масата и я залепи за стената.

Стегна се, сърцето му туптеше. Не можеше да се разтакава. Какво ли толкова ги привличаше тук горе? Той заобиколи бързо масата и се шмугна в следващата стая. Сейф — колко просто. Голям, великолепен вграден сейф с бакърен цвят, сега декориран с четири малки, блестящи дупки в ъглите на съвършен квадрат, пробити около колелото. Четири войнишки торби бяха подредени до стената. Той знаеше какво иска — не шоколадчета. Първите две торби съдържаха пластичен експлозив. Той взе три пакета. В следващата торба беше взривното устройство заедно с капсулите. Той я метна на рамо.

Асансьорът идваше. Той притича по коридора и влезе в библиотеката, като се мъчеше да не изпуска шума от приближаващата кабина. С експлозива и детонаторите беше прибавил още девет кила. Само преди малко бе казал, че повече няма да вдига нищо. Повръщането бе изтръгнало нещо от него. Убиването на момичето — също. Тя беше на двайсет и три или и четири, почти дете.

Как ти харесва това, приятел? Мина всякакви граници!

Спря, когато стигна до коридора в западната част. Гласове. Трябваше да остане някъде тук. Беше близо до северозападното стълбище, поел единствения маршрут, който познаваше добре, и отново беше близо до заседателната зала. Трябваше да рискува. Не знаеше как са свързани канцелариите в тази част или дали вратите щяха да се заключват зад гърба му, ако не внимава с тях.

Той мина през луксозните кабинети, провирайки се към мъничката кутийка на машинописката. Нейната врата се отвори към широкия коридор, който водеше до заседателната зала. През открехнатата врата той ги чуваше ясно, говореха на немски, но беше твърде близко — беше опасно.

Той остави вратата да се затвори и долепи ухо до нея.

Те се мъчеха да успокоят Карл. Името на мъртвото момиче беше Ерика. Знаеха за Скийзикс долу на „Уилшър“. Карл настояваше той да убие Лийланд. Съмняваше се, че ще изпълнят мисията си. И Карл каза нещо просто прекрасно: останали бяха само девет. Само? Какво обичаше да казва Степин Фечит^[2]?

— Нозе, свършете ваш’то дело — прошепна Лийланд.

Първо скри детонаторите. Ако го хванат с тях, ще се върнат към плана си. Дори ако го хванат без тях, дори ако е бил хитър в избора на скривалище, биха могли да ги открият след това. И тъй войнишката торба се приюти в кошчето под бюрото в най-вътрешната канцелария. Следващата стъпка беше, ако може, да отгатне как щяха да го издирват. Можеше да повлияе на това: можеше да промени правилата на играта.

Той беше на трийсет и шестия етаж, упътен надолу, когато чу стрелба високо горе, силна и отекваща. Някой бе имал блестящото хрумване, че Лийланд сигурно ще се върне на своя редут в асансьорната кула. Не, нямаше да е толкова просто. Нямаше нужда да му се напомня втори път, че те се мъчат да отгатнат всеки негов ход.

По дяволите, ами принудени бяха, особено сега!

И това беше причината, поради която нямаше да отиде на трийсет и втория етаж, за да ги „изненада“ с още един набег! Ако добре познаваше човека си, Литъл Тони, Антон Грубер, новината вече бе слязла до него по допълнителния канал и те го чакаха на стълбите.

Имаше само седмина действащи. Двама бяха долу — един в сутерена, другият в главното фоайе, където сигурно бе видял нещо да пада от шейната на Дядо Коледа върху булевард „Уилшър“. Лийланд се чудеше дали го е видял още някой. Те може би са успели да скрият тялото, но едва ли са успели да измият стълбите.

Лийланд се мъчеше да си намери оправдание. Беше го направил, за да привлече внимание. Да им покаже, че си имат работа с човек, който не беше извадил случаен късмет с брата на Карл. Ако искаха да го вземат за побъркан, толкова по-добре. Терзаеше се и си го знаеше. Никога преди не беше убивал момиче. Късметлията Линди, последният от самотните рицари. Какво я бе накарало да помисли, че може да го победи? Кръвта на Скийзикс, ами да, която залепваше ризата на Лийланд върху кожата му. Тя бе помислила, че това е негова кръв, че е тежко ранен. Следващият нямаше така лесно да се подлъже, помисли си Лийланд. Във всеки случай не беше нещо, на което може да се разчита.

Той спря на трийсет и четвъртия етаж, където бюрата бяха строени в редица от единия край на сградата до другия. От всички познати му места това навярно предлагаше най-сигурната истинска защита. Преградите на някои от другите етажи то ужасяваха. Зад тях човек беше скрит от погледа, но не и от опасността. Ако можеше да ги използва в своя изгода, щеше да го направи, но засега не знаеше как.

Още пукотевица горе. Те си проправяха път надолу. Прочистваха. Знаеха ли как? Лийланд отиде до асансьорите и натисна копчетата за повикване. Нищо — нямаше го познатият вой. Асансьорите бяха застопорени долу. Е, добре. Нямаше съмнение — той беше цел номер едно.

Навярно най-безопасно беше в някой от ъглите. Той си избра североизточния и започна да струпва бюра, като се мъчеше да постави колкото може повече ламарина между себе си и ония. Колко патрона му бяха останали? Дванайсет в браунинга, пълнител и половина за томпсъна, който можеше да засече по всяко време.

Имаше експлозива. Ако пакетите бяха със „закопчалки“ за капсулите, един залп от картечен огън можеше да ги „откопчее“ и ако той нагласи пакетите над червените алармени лампи около вратите за стълбите, нямаше да е много трудно да ги улучи.

Хвърли поглед на часовника си. 23:51 ч. Девет минути до Коледа. Онези не се интересуваха нито от папата, нито от когото и да било извън сградата на „Клаксън“. Работата им беше на четирийсетия етаж. Пак се сети за Стефи. Нямаха повод да я свържат с него. Всъщност, докато той им отваряше работа, тя беше в безопасност. Може би.

Той се покатери на бюрата, за да се настани в импровизираното си укрепление. Ако добре си беше направил сметките, трябваше да се погрижи за далеч по-малко от деветима — а един беше във фоайето. Нужни бяха поне двама да пазят заложниците. Оставаха петима. Сега, когато Лийланд бе прибрал детонаторите, ония горе бяха безпомощни. Тъй че за него щяха да дойдат най-много петима. Ако го търсят пет души, нямаше никакъв шанс. Не и така. Не и като седи тука и ги чака.

Но не виждаше друг изход. Те знаеха, че е разбутвал плоскостите по тавана, за да се изкачи на четирийсетия етаж. Претърсваха навсякъде, където можеше да се скрие човек, и ако се съдеше по гърмежите, стреляха по всичко, което будеше подозрение.

Но само петима нямаше как да огледат всичките стълбища, докато претърсват различните етажи. Лийланд все още се колебаеше. Искаше да е сигурен, че ще ги срещне при условия, диктувани от него. Не искаше да влиза в престрелка на стълбите с някого от тях, когато другите биха могли да са само на десет-дванайсет метра.

Сега осъзна, че ако по следите му са петима, не е останал никой на стълбите на трийсет и втория етаж, който да му попречи да избяга на по-долните етажи. Може би бяха преценили, че няма да го направи. Какви ли изводи си правеха за него? И защо бяха толкова много? Искаха да отворят сейфа. Искаха заложниците да запазят спокойствие. Подготвили бяха голям удар. Разполагаха с всичкото време, което им бе нужно, за да го намерят.

23:56 ч. Той бе оставил момичето да го нападне. Кръвта по ризата му я бе накарала да помисли, че е ранен. Може би мръсотията по лицето му не й бе позволила да види очите му. Симпатично момиче. След като откосът единайсетмилиметрови куршуми я бе повалил, и тя беше заприличала на Скийзикс долу на улицата.

Той включи радиото. Двайсет и шести канал.

— Там ли си? Слушаш ли ме?

Лийланд натисна копчето за говор. Гледаше навън — към хълмовете — на някои места виждаше бледи коледни светлинки, които примигваха тук-там.

— Какво си си наумил?

— Идваме за теб. Искаме си боеприпасите. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще започнем да разстрелваме заложници…

— Я не ме прави на идиот! Вие искате да държите тези хора мирни и тихи!

— Не, не, ти не разбираш! Ние ще ги доведем при теб, където и да те намерим, и ще ги разстрелваме там. Тъй като, изглежда, ти нямаш скрупули да убиваш жени, ние си мислехме за някое дете…

— Задръж, звънят ми по другата линия. — Лийланд изключи радиото. Той се взираше в един малък чукар в каньона Лоръл и се опитваше да не отмества очи от него. Ето: едно, две, три, четири просветвания. Отново тъма. Започна да брои. Девет секунди. Едно, две, три, четири. Ако искаше да отвърне на сигнала, би трябвало да се измъкне оттук и да отиде до електрическия ключ до стълбите. Четири? Какво значеха четири просветвания? Той се измъкна. Сега промеждутъкът беше десет секунди. Едно, две, три, четири. Добре де, но какво означава? Той се разбърза. Когато щракна ключа, светлината го ослепи. Чудничко. Той прибяга обратно до прозореца, като се опитваше да не откъсва очи от светлината на хълма. Четири просветвания, пауза, още четири бързи; после светлината стана постоянна, само леко потрепваше. Беше на четири-пет километра. Някой я размахваше в кръг. Четири. Четирите просветвания означаваха всъщност десет — четири, защото той бе изпратил сигнала по радиото. Съобщението разбрано.

Заплака.

00:02 ч.

— Весела Коледа — прошепна. Включи радиото: — Там ли си още? Съжалявам, че те накарах да чакаш. Не съм ти аз единственият проблем. Другото приятелче ми каза, че ченгетата идат.

— Не съм изненадан. Ние сме се подготвили да останем тук много дни… седмици, ако е нужно.

Лийланд не отговори. И тъй да беше, защо трябваше да го казва? Защо наистина? Ако бяха подготвени да издържат седмици, единственият проблем, който имаха, единственото неовладяно обстоятелство, беше самият Лийланд. Те знаеха точно какво правят дори при разговорите по радиото. Трябваше да заздравят позициите си. Искаха детонаторите — а него мъртъв, — преди полицията да започне да схваща положението.