Родърик Торп
Умирай трудно (8)

22:40 ч. Тихоокеанско стандартно време

Колко ли са? На четирийсетия етаж можеше да има не повече от двама. В паниката си Лийланд ги бе броил поне за трима. Сега това нямаше значение. Като подгонена котка се бе покатерил на дървото.

Пак беше на хладното метално мостче в асансьорната кула. Надявал се бе, че намери ли се на покрива, всичко ще е наред, но за тях не беше никак трудно да се изкачат по вътрешните стълби и да стигнат до покрива. Дотогава той вече бе заобиколил желязната стълбичка от външната страна на асансьорната кула и когато най-накрая го видяха, той беше точно на вратата за горе. Сега те не можеха да се покатерят по стълбичката, без да се изложат на прицел, а той нямаше накъде да ходи. Асансьорът, който беше на четирийсетия етаж, бе извикан отдолу. Когато надзърна в шахтата, Лийланд видя, че са отворили горния капак на кабината. Бяха предугадили всичко, бяха тъй близо зад гърба му, че всъщност той не бе избягал — бяха го пуснали.

Лийланд завъртя ключа на радиото през деветнайсети на девети канал. Той се бе изтеглил горе в ъгъла до вратата към покрива, откъдето можеше да чува онези отвън, както и да наблюдава какво става в асансьорната шахта — е, и това беше нещо. Трябваше само да се преместят към другата клетка с асансьори и щяха да го неутрализират. Той натисна копчето за говор.

— Мейдей — прошепна. — Мейдей^[1]. Кажете на полицията, че чуждестранни терористи са превзели сградата на „Клаксън ойл“ на булевард „Уилшър“. Много заложници. Повтарям. Мейдей… — И той го повтори. Когато освободи копчето за говор, радиото започна да приема.

— Съмнявам се, че от това ще излезе нещо. Чуваш ли ме? Ние знаем къде си. Ако обичаш, би ли отговорил?

Лийланд натисна копчето.

— Какво искаш?

— Искам с теб да сключим сделка, истинска сделка. Между другото това радио не е много мощно, тъй че пращането на сигнали за тревога от вътрешността на желязна клетка най-вероятно е безполезно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Стой където си. Не щем да се пролива кръв повече. Стой си там и не ни се бъркай в работата. Можем да те проследим, ако потрябва. А и нали знаеш, че няма как да ти се размине леко.

На Лийланд му се стори, че чува странен шум:

— Как ме проследихте?

— Сам си си виновен — отекна Грубер наперено, — когато каза, че искаш да пратиш момичето долу. Чул си ме в асансьора и си помислил, че веднага ще ти повярвам, че има момиче.

Разговорът на английски за дрехите, дето ги намерихме… твоите дрехи, нали така… просто никога не се е състоял. Може би ще ти се стори безсмислица, но открих, че е полезно да действаш, воден от такива неясни малки подтици. Обаче сега, като се замисля, отсъждам, че всъщност разбираш. В края на краищата ти измисли да се качиш на покрива на асансьорната кабина. Кой си ти? Дързък си…

Защо е това шикалкавене? Лийланд взе паузата преди забележката, че няма да му се размине леко, за намек, че братът на убития се държи зле — не чак да нарушава дисциплината, но може би показва признаци… Изглежда, имаха време в излишък. 22:50 ч. След час и десет минути ще е Коледа. 03:00 ч в Ню Йорк. 10:50 ч. в Европа. Папата винаги отправяше коледно послание — дали излиза пред публика? Най-големият кошмар на италианската полиция: опит за убийство на папата. Но какво общо има папата с една петролна компания, която строи мост в Чили?

Лийланд разтърка очи. Бе станал от леглото за началото на „Добро утро, Америка“ в Сейнт Луис, 07:00 ч Централно стандартно време. В оня часов пояс беше един без десет, коледната утрин. Осемнайсет часа. Ако бе заспал в самолета, щеше да изтърве Кати Лоуган, която вече сигурно се е прибрала вкъщи и се чуди дали касетофонът към телефона не е изключил. Той не можеше да губи време в надежди, че тя ще направи някакъв извод от една прекъсната връзка. Бяха се целунали като хлапета. Искаше да се измъкне оттук и да я целуне пак.

Може би тези само се опитваха да го залъжат, че е в безопасност. Щом са го надушили, те са си очертали периметъра на четирийсетия етаж. Бяха нащрек за мъжа, който бе разкрил присъствието си.

Въпрос: Какво им беше казал за себе си?

Отговор: Че се мисли за способен да се справи с тях.

Ако допускаха, че е така и че той не се надценява, би трябвало да бранят онова, което е най-важно за тях. На водача им му трябваха само няколко секунди да съобщи на другите, че се е запътил към тях. И то докато си говореше с Лийланд по двайсет и шести канал. Май трябваше да си отваря очите на четири. Засега те не знаеха, че той разбира немски, макар и немного добре. Радиото можеше да стане важно колкото томпсъна.

Ако изобщо има възможност да ги използва отново.

Друга фантазия. Дик Трейси винаги тропосваше съвършени хиксчета със своя автомат. Явно Честър Гулд^[2] никога не е опитвал да обязди такъв „мустанг“.

Лийланд не знаеше да изпраща ли друго съобщение и дали изобщо си струва.

А се боеше да отвори вратата и да погледне навън.

Карън страшно би харесала това, знаеше. Всичко — от пристигането на летището в Сейнт Луис до този миг. Как извади пистолет при улично произшествие. Как целуна Кати Лоуган. Как позволи да се случи това. И после — как правеше грешка след грешка, докато ето — не можеше ни да помръдне, ни да проговори. Високомерие. Героят на Америка. Грехът на възгордяването. Той бе срещнал идеален пример за това в едно интервю с някакъв хубавец спортист: „Жена ми ми беше просто състудентка, но все повече и повече се превръща в допълнение към мен.“

Лийланд потръпна. Той бе наранил много хора в живота си, но Карън — повече от всеки друг.

С изключение, разбира се, на хората, които бе убил. Той натисна копчето за говор.

— Слушай, Фриц, писна ми вече от тази евтина серенада. Защо просто не ми кажеш какво сте намислили, отрепки такива?

Грубер се засмя:

— Много забавно. Може би ще ти е интересно да слезеш оттам и да се предадеш.

— Ти току-що ми каза, че няма как да мина метър. Карл там ли е? Чува ли ме? Искам да му разкажа как счупих врата на братлето му.

Нещо изпращя, после радиото заглъхна. Лийланд погледна часовника си: почти единайсет часът. Взря се във вратата и се запита дали наистина може да е сигурен, че ще ги чуе, когато се заизкачват по желязната стълбичка. Пак потрепери. Температурата падаше — Лос Анджелис беше град в пустиня. Той се разкърши.

 

 

Повъртя известно време копчето на радиото, опитваше се да чуе разговорите им, сетне усили звука и се заслуша в тихите предавания от света отвън. Гражданският обхват. Хлапета, които си приказват как ще карат ски през зимната ваканция. В Юта. Друг пък отиваше в Аризона. Той обичаше по-бавния темп на живот.

Трябваше да се преборва със студа. Баща му, който също беше ченге, го бе учил да поема десет дълбоки вдишвания: това докарваше кислород в кръвта, което ускоряваше затоплянето. Баща му бе надживял майка му и той бе надживял Карън. Не, не беше същото. Майка му бе прекарала два удара, през година, и през тази година баща му бе поел грижата за нея. Когато умря, Карън беше омъжена за друг, което съвсем не беше същото.

Тя бе починала, докато спи, сърцето й бе спряло. Съпругът й се обади на Лийланд рано сутринта и Лийланд му се отплати, като забрави името му. Неин съпруг в продължение на две години… Лийланд не би могъл да си спомни името му, дори животът му да зависеше от това. Той знаеше, че това е начин да загърби всичко, което се бе случило с техния брак. Въпреки всичките си усилия те му бяха позволили накрая да им се изплъзне. Да се разпадне. Дик Трейси имаше пълното право да изстрелва съвършени хиксове: в края на краищата той сполучваше да вкара лошите момчета в пандиза и да остане отвън.

Като хлапе, което си брои коледните парици, Лийланд отново провери мунициите си. Два пълнителя и малко отгоре — повече от четирийсет патрона. Ако му се случеше следващия път да влезе в единоборство, щеше да се снабди с друго оръжие.

Изхвърляш се, помисли си.

Никъде не отивам.

След развода и преди нейния втори брак, след като Лийланд бе отказал пиенето и отново беше в добра форма, той писа на Норма Макайвър в Сан Франсиско. Преди години между тях бе пламнало взаимно привличане, ала от това не излезе нищо по много причини. В писмото си той й разказваше какво се е случило с него. Бе ходил по работа в района на Сан Франсиско няколко пъти след развода, но не й се бе обаждал, защото мислеше, че тя няма да хареса този мъж, който ще й се представи. Сега, писа й той, се чувства по-добре и иска да я види.

Тя му звънна. Говориха три часа.

Шест седмици по-късно, когато най-сетне успя да го уреди, той пътуваше на север от Международното летище на Сан Франсиско с кола под наем. Времето беше идеално. Норма имаше апартамент на Ноб Хил, на две пресечки от Катедралата. Ключът беше в плик под изтривалката пред вратата. Бележката го предупреждаваше да не се стряска от рунтавото пуделче и че Джоана, дъщеря й, трябва да се върне от училище в четири без двайсет. Навлизаше в друг живот.

Норма беше помощник училищен инспектор в Сан Франсиско, кучето беше малък реактивен изтребител, а Джоана беше висока и слаба като баща си, но мургава като майка си.

— Ти си свалил всички тия самолети, нали? Татко е в самия край на книгата.

— Той се включи във войната късно. Сега, когато поостарях, вече знам колко храбри бяхме всички, включително и баща ти. Особено той.

Рибарският пристан. Три дена по-късно щяха да са на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Норма изглеждаше чудесно. Майчинството и десетте години бяха омекотили и източили фигурата й; битката да се справя сама с всичко я бе омъдрила. Джоана беше съвършена: интелигентна, любопитна и преливаща от самоувереност. Норма му каза, че тя знае, дето майка й и Лийланд ще спят заедно.

Нямаше значение. Лийланд се люби с Норма Макайвър за пръв път в нейната кухня, онази първа нощ, след като набързо разтребиха кафените чашки от масата. Той я разсъблече, по-възбуден от когато и да било в живота си, и те се любиха с отворени очи под флуоресцентното осветление, гледайки се какво вършат. Той вярваше, че е с най-честната жена, която някога е познавал. Занесе я в спалнята и сутринта, когато се събудиха, все още бяха прегърнати.

Следващите пет дена те непрекъснато се любеха и повече от година бяха любовници, верни един на друг. Тя обаче не искаше да се връща на изток, а неговата работа правеше невъзможно преселването му на запад. Беше луд от любов по нея, надяваше се, че биха могли някак да разрешат проблема, когато тя внезапно скъса връзката. Незабавно би се преместила, каза му, ако можеше да повярва, че някога ще е нещо повече от втора цигулка в живота му — не само по отношение на работата му, но и по отношение на онова, което въплъщаваше тази работа.

— Джо, ако поне веднъж си бе помислил да зарежеш всичко и да започнеш отначало с мен и с Джоана, нямаше да стигнем дотук. Но ти никога не го каза, никога не размисли над това достатъчно дълго, за да го обсъдиш с мен. Не искам да съм влюбена в човек, който ще ни прикачва към кариерата си. Няма да се примиря с това. Дори Макайвър не се отнасяше така с мен… и мисля, че ти дори не знаеш за какво говоря.

Знаеше. Той я обичаше, но не толкова, че да й позволи да завладее изцяло мислите му. Години по-късно тя се омъжи за един радикал от Бъркли, пет години по-млад от нея, и се премести с Джоана и с него в Сейнт Томас, в Карибието, където, доколкото знаеше, все още живееха. Тя беше права. Ако бе поискал да си даде шанс, щеше да се чувства щастлив. Трябваше да мине много време, преди да си позволи отново да мисли за нея. Той си даваше сметка и сега, че е пропуснал възможността да спаси нещо от живота си.

— Весела Коледа — каза високо.

Стоеше прав и изопнат, вдигнал картечния пистолет над главата си. Какво ти подариха на Коледата, а, Джо?

По време на Депресията дори за ченгетата нямаше достатъчно работа; седиш на ъгъла с момчетата ден-два след празника, разменяш впечатления, опитваш се родителите ти да изглеждат добри. „О, аз прекарах чудесно. Получих каквото си бях поискал.“ Той беше единствено дете. И сам имаше едно — Стефани. А сега Джуди и Марк и… поне засега, помисли си, не ги грози опасност. Да се надяваме.

Не ни каза, Джо. Какво ти подариха за Коледа?

Точно каквото ми трябваше, помисли той, както бе говорил като дете, получих тая страхотна пушка.

Дори баща му не можеше да разбере нещата, които му се бяха случили. „Никога не ми се е налагало да употребявам оръжие — бе казал на стари години, сякаш за да изкупи кръвта от ръцете на своя син. — Нямаш си представа колко съжалявам, че се случи на теб.“

Хей, ас, колко са за убиване сега?

Лийланд нямаше никаква представа. Той не знаеше как да брои грешките, като старото ченге отпреди войната, чийто съвет „заекът“ Лийланд бе послушал някак без да иска, или като Тесла, който бе отишъл на електрическия стол вместо истинския убиец.

Карън го подкрепяше за Тесла:

— Не трябва да виниш себе си. Той призна. Други измъкнаха признанието от него, а не ти. Имаше прокурор, съдия и съдебни заседатели. Защитник. Ти не си отговорен.

Може би. Но понеже бе надживял и двамата, те обитаваха сънищата му. Особено Тесла — живееше там живота, който му бе отнет.

Лийланд допря ухо о вратата за към покрива. Нищо. Взря се надолу в шахтата. Всички асансьори бяха далече под него, неподвижни.

Кабелите бяха далеч — пък и без това покрити с грес. Стените на шахтата бяха от гладки сгуриени плочи — по цялата обиколка, по цялата дължина.

Той отново се замисли за вратата. Ако някой от тях е отвън и види как се завърта топката, Лийланд щеше да изстине завинаги. Дори докосването на топката от тази страна представляваше неприемлив риск.

Дали му харесваше или не, трябваше да хвърли още един поглед на вентилационната инсталация.

Един тип в Сан Франсиско бе паднал в такава отвесна шахта, двайсет и девет или трийсет етажа; според вестниците бе оживял, понеже въздухът под него омекотил като възглавница падането. Лийланд не искаше да пробва.

Той прецени също, че няма да е никак глупаво, ако вдига по-малко шум. Ако някой чуеше малката желязна врата да подрънва, цялата тайфа щеше пак да е по петите му.

 

 

Виждаше около метър надолу. От идеята да се вмъкне в шахтата му прилоша, не беше сигурен дали ще може да остане където си беше, а още по-малко му се щеше да опитва може ли да издържи вътре. Нямаше смисъл да пуска друг патрон. Сто и двайсет метра. Не беше като да летиш. Не беше дори като да лазиш в пещера. Голямата отвесна шахта би трябвало да се разклонява в по-малки, ала все пак достатъчно големи, водоравни правоъгълни тръби. Влезеше ли вътре — ако стигне дотам, — нямаше да може да се обърне. Можеше да не намери опорна точка, че да се провре през затулката, която закрива отвора на тунела. Можеше да се окаже захлупен по очи така, че да не е в състояние да шавне.

Трябваше ли да се прави на буболечка в канализационна тръба?

Той постави долу радиото и томпсъна, легна по корем на металната платформа, сетне подаде глава и рамене през входа, вгледан надолу в шахтата.

По-широко, отколкото мислеше. Почти просторно. Можеше да се спусне метър и нещо, не повече. Ако не можеше да види първото водоравно разклонение, надяваше се, че ще го напипа. Лош зар. Ще трябва да влезе в шахтата, без да знае къде ще намери първата опора за краката си. Ако се окаже недостижимо далеч и силите го напуснат, ще полети към смъртта. Казано другояче, щеше да има още почти четири секунди живот, достатъчно, за да превърнат смъртта му в бавно мъчение. Стомахът му се разбърка и той се измъкна от шахтата.

Пак огледа с какво разполагаше. Как щеше да мъкне всичко това? Щеше да има нужда и от двете си ръце, а томпсънът нямаше каишка за през рамо.

Войнишката торба беше с брезентова дръжка. Ако я откачи, беше около метър и половина. Можеше ли някоя от куките да го удържи? Ако използва томпсъна като Т-образен напречник през малката желязна врата, можеше да се спусне в шахтата. Като премисли, че едва ли ще може да изопне напълно ръцете си, защото те ще понесат почти цялата му тежест, навярно би могъл да се спусне около три метра. По-добре две куки — тъй или иначе, ако първата не издържи, това ще да е краят.

Презраменният ремък за кобура беше от дебела волска кожа и сто на сто по-як от брезентовата дръжка на торбата. Още половин метър с браунинга, затъкнат в колана. Още половин метър. Можеше да загуби томпсъна. А и войнишката торба. Не. Можеше да закачи торбата за едната страна на дръжката, да я пусне в шахтата и да се смъкне след нея, сетне още малко — по ремъка. След като намери къде да стъпи, ако не можеше да издърпа томпсъна, все пак щеше да е в състояние да се пресегне нагоре и да откачи торбата. А ако трябва да се откаже от цялата тая огнева мощ, щяха да помислят, че е отново невъоръжен — ако, разбира се, привлече вниманието им върху това. Първо трябваше да намери къде да стъпи. Не се изхвърляй, момче!

Мислеше. Бе успял да се прекачи от покрива на асансьора върху мостчето — стъпка нагоре: бе стигнал перилата над главата си. Още малко размисъл. Може да е само на около метър и половина над тръбопроводите в тавана на четирийсетия етаж. А после какво? Да предположим, че го чуят как дращи над главите им като плъх в хоросана?

Трябваше да погледне в очи факта, че няма да продължи до долу само ако намери излаз на, безопасно равнище. Ако я нямаше относителната сигурност на дръжката и на ремъка, нямаше и да помисли да се вмъква там.

Куките бяха най-слабата брънка. Не биха могли да послужат за нищо — някаква сплескана жица. На светлина напомняха месинг. Щеше да пробва да преметне томпсъна през перилата. Безшумно. Само да не се олее, че ония ще хукнат насам.

 

 

Добре би било, когато може, да мисли за други неща. Така съзнанието си отдъхваше. Той се чудеше за ползата от това, да си говориш сам. Години наред беше мислил, че никога не го е правил, но майка му бе разказала на Карън, че го е правил като дете. Карън беше сираче, осиновено дете. Беше си говорила сама. И имаше повече спомени от детството си, отколкото той. Откакто бе поискал да стане ченге и нищо друго, той прекарваше детството си в свят от мечти, играеше, слушаше радио, убиваше времето, пробуждаше се да отбележи нещо само когато някой изричаше една от дузината „сигнални“ думи, като „гепя“ или „заподозрян“.

Майка му винаги го подкрепяше, а той приемаше това за толкова естествено, че бе преминал средата на живота си и бе дочакал края на нейния, преди да осъзнае колко малко я разбира. Неговите взаимоотношения с Карън имаха много общо с тази късно осъзната истина и с напредващата старост на баща му. Прекрасна жена беше майка му, класика на двайсетия век. Тя бе срещнала съпруга си веднага след гимназията и единственото й дете бе родено преди двайсетия й рожден ден. Останалата част от живота си прекара да гради дом, което, неженените мъже знаеха това, значеше да правиш нещо от нищо, само от любов, воля, усилие и саможертва.

Той спря да се поогледа. Дори карикатурният Наполеон, побягнал през прозореца от откачалницата, се бе поспрял да огледа навързаните чаршафи. Лийланд май щеше да опознае тази сграда — може би само за четири секунди, но щеше. Той провери дали предпазителят на томпсъна е спуснат и затегна в клуп дръжката на торбата за перилата, които веднъж вече бяха издържали тежестта му. Куките все още го безпокояха. Вероятно щеше да има възможност да използва само едната, тук имаше толкова малко пространство за маневри. Трябваше да си проясни главата. Трябваше да си внуши, че все едно сменя гума на кола.

Какво ли би си помислила сега за него майка му? Истинският въпрос беше какво си е мислила за него, преди да умре? Тя винаги казваше, че се гордее с него, ала по-сетне, когато беше по-честен към себе си, той си бе припомнил и друго. Той я плашеше. Е, добре, по дяволите, той плашеше всички. През целия му живот хората се държаха на разстояние от него и само от време на време се приближаваха.

Един родител беше в правото си да има резерви спрямо своето дете и той се съмняваше, че поколението на майка му е първото, което го е проумяло. И той имаше резерви към Стефи. Обичаше да играе на „Монопол“ с нея, като се надяваше тя да победи. Много истински живот имаше в подобни игри.

А сега — кокаин и Елис. Това, което Лийланд наистина знаеше за наркотиците, го знаеше от Норма, която бе започнала да пуши марихуана, когато бяха заедно. Беше по времето, когато наркотиците за първи път наводниха страната. Той мина между капките; със своя предишен рекорд по интоксикация знаеше, че си прави услуга. Това, в което превръщаш наркотиците, като алкохола например, беше изцяло въпрос на индивидуалност — и точно това го тревожеше в случая. Той добре познаваше и Стефи, и кокаина, за да е наясно, че „тревата“ може само да усили всичко кофти в нея. Кокаинът беше за излетници в увеселителното влакче на властта, хора, които търсят бърз напредък, ръб на пропаст — като Елис.

Като Стефани. Той си пое въздух.

 

 

Вътре. Не можеше да мисли за страха. Сто и двайсет метра. Патронът пада толкова дълго, че той се бе зачудил какво става с него. Картечният пистолет беше запречен на дъното на отвора. Самата врата беше отворена до стената и беше твърде тежка, за да се захлопне и да заклещи томпсъна. Лийланд си помисли, че и без това навярно ще загуби оръжието. Шахтата беше твърде широка за него, не можеше да се подпре на срещуположните стени с гръб и с пети. Той отпусна тежестта си на ремъка едва когато увисна от отвора на ръце. Нищо не се размести. Беше целият вътре.

Увиснал на ремъка, той обходи с крака стените, търсейки пролука. Стените сякаш бяха покрити с някакъв фин прах. Все още можеше да досегне отвора. Трябваше да продължи надолу, но вече не вярваше в това. Не вярваше, че ще успее.

Трябваше да престане да мисли: нямаше избор.

Той започна да се спуска, едната ръка под другата, докато не отмина войнишката торба и не стигна до средата на дръжката й. Беше толкова тъмно, че не виждаше дланите си. Протегна крака, опипвайки отново четирите стени. Никакъв отвор. Трябваше да слезе по-надолу.

О, боже, моля те, не ме оставяй да падна!

Беше останал по-малко от един метър от брезентовата дръжка. Той още веднъж провери стените с крака. Вдясно стената пропадаше. Трябваше да се спусне още, може би не повече от шейсет сантиметра.

Не. Кракът му докосна пода на водоравната шахта почти веднага. Шахтата не беше по-широка от трийсет сантиметра.

Поне имаше опора, на която да отпусне тежестта си. Тук беше тъмно като в рог: трябваше да реши дали да рискува с водоравната шахта. Откачи ли веднъж томпсъна, няма да има връщане назад.

Ако малката шахта се разклони отново, той можеше да заседне за цели дни, а може би завинаги.

Той провря десния, после левия си крак в тръбата, докато се оказа на колене, увиснал на последните четирийсетина сантиметра от брезентовата дръжка. Трябваше да освободи томпсъна от натиска, за да падне при него. Но все още използваше брезента за равновесие.

Спокойно, момче!

Той избърса лявата си длан о панталона и я подпря на отсрещната стена. Бавно отпусна хватката си от брезентовата дръжка. Отгоре долетя дрънчене, което той повече почувства, отколкото чу. Дръжката не можеше повече да поема тежестта му.

Той слезе по-ниско в главната шахта и напъха краката си във водоравната шахта, докъдето можеше, като забърсваше горната стена със задната част на бедрата си. По-навътре не можеше да се пъхне, без да се пусне от брезентовата дръжка.

Спря отново.

Ремъкът беше около приклада на томпсъна, който трябваше да падне в шахтата с цевта нагоре. Притегли дръжката. Когато тя поддаде, той се снижи още и се напъха по-навътре в тесния отвор. Прецени, че е трийсет на четирийсет сантиметра: достатъчно широк. Беше успял да вкара бедрата си, тъй че беше почти легнал напреко на голямата шахта. Дори да можеше да извърти глава, отгоре не идеше достатъчно светлина, та да види къде е томпсънът. Предпазителят му беше спуснат. Всичко щеше да се стовари отгоре му; трябваше да се натика във водоравната шахта колкото може повече, когато дръпне дръжката на торбата за последен път.

Последна почивка. Преброи: пет-четири-три-две-ед-но.

Дръпна силно с лявата ръка и бясно се намъкна вътре; дръпна дръжката, тя се закачи за нещо, после се освободи, издрънча и когато Лийланд загуби опората на лявата си ръка и започна да навира глава в шахтата, войнишката торба го удари по тила, а прикладът на томпсъна отскочи от торбата и го удари силно по темето. За миг му причерня; сякаш губеше ориентация. Беше доста вън от голямата шахта, за да може отново да се добере до отсрещната страна. Картечният пистолет пое надолу, повличайки торбата и дръжката й. Лийланд се пресегна за дръжката, като се опитваше да се шмугне обратно в голямата шахта. Темето му сякаш кървеше. Той сграбчи дръжката, ала не беше в безопасност и все още беше замаян от удара на приклада. Със свободната си ръка си проправи път обратно, докато се намести в шахтата, само ръцете му стърчаха отвън, а снаряжението му — пред тях; картечният пистолет все още беше в голямата шахта, твърде дълъг, за да влезе в страничния отвор. Усети, че по метала отгоре се размазва кръв от главата му. Беше притиснат от всички страни. Той усещаше как яростта се надига в него, когато се изтегли назад за томпсъна. Не мислеше; усещаше ръката си върху предпазителя, но беше твърде вбесен от себе си и от положението, за да съобрази какво върши. Ръката му се плъзна към спусъка, натисна го и пистолетът затрещя.