Родърик Торп
Умирай трудно (7)

21:27 ч. Тихоокеанско стандартно време

Пак беше на трийсет и четвъртия етаж. Идваше от трийсет и петия — етаж с подобно разпределение, и вече се чувстваше готов. Но и сега, когато се бе подготвил, отново го мъчеше липсата на самоувереност. Един точен изстрел и той е мъртъв. Беше ли готов за това? По-готов от мистър Ривърс, миросан върху мекия мокет горе? Лийланд беше виждал много трупове, виждал бе и как умират хора, но никога не бе виждал така хладнокръвно застрелян човек. Гръмнат. След всичко това Лийланд беше забравил как насочи браунинга си към мъжа-планина от пикапа в снега, който затрупваше Сейнт Луис. Той се питаше какво ли прави шофьорът на таксито. Сигурно си беше у дома със семейството, тъй че нямаше какво да го мисли. Планът му едва ли щеше да успее. Но трябваше да опита. Не биваше да им позволи да разберат, че има оръжие. Бе открил, че може да запалва флуоресцентните лампи на тавана по определен код, докато наблюдава асансьорите. По вратите за стълбите беше закачил пожарникарски брадвички, които потракваха, щом вратата се отвори. При първия знак за нечие приближаване светлините щяха да угаснат. Не се искаше много досетливост и ум за това. Той чакаше да види колцина от тях ще сгащи.

Беше с лице към Холивудските хълмове. Какво ли се виждаше от високото там? Тази сграда се извисяваше самотно, край нея нямаше нищо по-високо от девет етажа. Думата КЛАКСЪН, с тежки, главни букви, обрамчваше покрива: отдалече буквите се размиваха във флуоресцентна лента. Цялата сграда светеше. Лампите на трийсет и четвъртия етаж; просветването на три дълги, три къси, три дълги щеше да изглежда мижаво като кибритена клечка, почти незабележимо на този фон. И хич не беше сигурно, че няма да бъде забелязано и вътре в сградата. Човек би могъл да види някакво колебливо блещукане на покривите далеч-далеч — но дори да гледа към него, може и да не схване какво вижда.

Очите го заболяха от светлината… трябваше да прогони съмненията си. Ако се вярва на популярните списания например, хората, които живееха по тези склонове, бяха едва лй не последните, към крито да се обърнеш за помощ. Лийланд си представи някакъв замогнал се млад актьор в Якуци, който си мисли, че е зърнал светлините на коледна дискотека. Я се покрий, бе. Карън винаги е мислела, че той осъжда такива хора. Никога.

Те му напомняха, че това, с което се занимава, не е никак важно. Съществуваше по-особен живот, който си течеше независимо от политиката, а може би и от самата цивилизация. Карън така и не повярва, че той може да съзре връзката между заможните актьори и разединените хора от отсамната страна на чертата, като портиера долу, който се оживи при мисълта да размърдат оня в ягуара. Жителите на Лос Анджелис харчеха много повече пари за козметика и процедури за разхубавяване от всичко живо на Земята. Това се смяташе за много глупаво в Сан Франсиско, където харчеха повече пари за дрехи…

Асансьор: бръмченето беше като токов удар.

Лампите угаснаха. Лийланд приклекна зад едно бюро с браунинга в ръка. Имаше отлична видимост към асансьорната клетка. С едно-единствено леко прозвънване бялата светлинка над втория чифт врати оповести пристигането на изкачващата се кабина. Лийланд ликуваше. Щат-не щат, те дори обявяваха през коя врата ще излязат.

Един. Само един; имаше „Томпсън“, боже мили! Лийланд трябваше да изиграе юначагата с тая антика. Оня вече беше вън от асансьора. Беше на около двайсет и пет. Вратите зад него се затвориха, но кабината не помръдна. Още нещо за запомняне. Хлапакът пристъпи напред предпазливо, с пръст на спусъка. Двайсет патрона в пълнителя. Все още беше далечна мишена за пистолет.

— Ей, казвам ти! Излез с вдигнати ръце! Наблюдавахме те как святкаш! Излез, няма да пострадаш!

Още един германец. Лийланд трябваше да внимава — силуетът му можеше да се очертае на светлината отвън. Той се беше притаил ниско долу, изтегляше се на запад и с това правеше разстоянието дълго дори за картечен пистолет. Имаше нужда от преспапие, от нещо, два пъти по-голямо от мастилница. Хлапакът търсеше пипнешком електрическия ключ, но още беше на цели шест метра от него. Сега Лийланд тръгна към стълбите.

— Излез! Не си усложнявай положението! Ние имаме оръжия! И не се боим да ги използваме!

Саксия. Филодендрон с хубави бели листа на ивици. С изпъната ръка Лийланд запрати саксията като граната към прозорците на северната стена. По бюрата се посипа пръст — шумът не беше като от бягащ човек, но и това вършеше работа: хлапакът даде пет-шест изстрела още преди саксията да се пръсне на пода.

Тогава се случи нещо странно …чу се пращене, пукане. Прозорците се натрошиха. Темперираното стъкло се разсипваше на милион ситни матови късчета. В стаята зафуча вятър. Хлапакът се придвижи натам, като скачаше от бюро на бюро.

Лийланд напредваше към стълбите… и към електрическия ключ.

Беше достатъчно близо до ъгъла, можеше да стигне ключа, без да се показва от прикритието си. Когато светна, хлапакът се извърна, наведе се бързо и в същото време започна да стреля. Откатът го събори по гръб и изстрелите раздраха шест метра от пластмасовите плоскости на тавана, които се откъртиха и рухнаха върху бюрата. Лийланд почака, докато хлапакът се изправи отново, примигвайки. Браунингът не се виждаше. Лийланд трепереше: беше се договорил със себе си да убие този хлапак, ала сега просто не знаеше дали ще може да го направи, най-малкото по начина, по който го бе намислил.

— Ей, малоумнико, насам!

Още един откос се наби с глух звук в измазаните стени. Долу сто на сто чуваха това. Стефани и Елис знаеха какво става. Лийланд изтича по стълбите и прекоси трийсет и петия етаж. Той беше отрязал няколко електрически кабела, беше ги завързал един за друг и бе занесъл до прозореца един стол, обвит с хартия от компютърен принтер. Беше скапано чучело, плашило или каквото там беше, но Лийланд вече си мислеше, че хлапакът е направил твърде много грешки и може би ще стане по-съобразителен. Лийланд знаеше, че късметът му не може да работи вечно. Той блъсна чучелото, после побягна обратно към стълбището.

Столът бавно се въртеше и улавяше светлината. Лийланд чу стържене по стълбите. Той беше зад ъгъла, нямаше и два метра от вратата. Хлапакът се появи. Не се заблуди. Пристъпи към Лийландовото чучело с вдигнат томпсън, готов да гърми. Лийланд се спусна към него с браунинга, вдигнат като полицейска палка.

Момчето се показа почти навреме. Лийланд нанесе кос удар в слепоочието му и то политна назад. Беше още в съзнание, опитваше се да препречи томпсъна помежду им, когато Лийланд го хлопна отново, връхлетял с цялата си тежест отгоре му. Главата на хлапака се удари в пода; картечният пистолет отхвръкна. Хлапакът се изправи на четири крака. Беше зашеметен, мъчеше се да изпълзи. Лийланд сключи ръката си около шията на момчето. Сграбчи гръкляна. Ръцете на хлапака се вдигнаха. Нямаше време за губене. Лийланд натисна с рамо основата на черепа.

Учеха ги на това с чертежи и диаграми, без показни демонстрации. „Повярвайте ми, върши работа — бе казал един инструктор от ФБР преди почти четвърт век. — Ужасно се надявам никога да не ви се наложи да го използвате.“

Човешкият гръбнак беше дебел колкото дръжката на бейзболна бухалка. Съсредоточен в това, на което го бяха учили, Лийланд не мислеше за онова, което вършеше със себеподобния си. Нямаше друг избор — при положение, че горе лежеше Ривърс. Докато мушкаш ръка отпред, прехвърляш тежестта си назад към рамото, чийто натиск отделя черепа от врата.

Лийланд го направи и отскочи като от потъваща палуба, а вратът на момчето се скърши като фиданка, превита от силни мъжки ръце.

Главата му увисна като на кокошка.

Лийланд усети как се отпушва пикочният му мехур. Май щеше да повърне. Трябваше да се облекчи. Дишаше дълбоко и изчакваше. Чуваше как се излива мехурът на хлапака. Краката му се тресяха, ръцете — стиснати в юмрук, сякаш не знаеха, че са мъртви.

Лийланд измъкна томпсъна и го положи на бюрото, докато ровеше в раницата на хлапака. Още два пълнителя — четирийсет патрона. Малко, но обещаващо тежко преносимо радио, гражданска американска версия на „уоки-токи“. Шоколадчета — „Милки уей“, „О, Хенри!“ и „Марс бар“. Никакви гранати.

Лийланд издърпа раницата изпод тялото и я провеси на рамото си. Би било лудост да си въобрази, че е спечелил някакво предимство. Бе преминал от положението на незасечен в положението на човек, когото ще преследват. Но вече нямаше да го подценяват.

Трябваше да осъзнае, че навярно е изчерпал късмета си. Трябваше да приеме, че е мъртъв; беше го правил през войната, и то тъкмо понеже искаше да живее. Тъкмо това Карън така и не разбра у него. Забравяш, че имаш своя собствена съдба. Да, когато ум и тяло са едно и действат като едно, ти забравяш, че имаш самоличност. Това е номерът.

Той премести стола на секретарката до мъртвия и после настани тялото в него, като се мъчеше да го закрепи на седалката. Главата клюмна на гърдите, почти се заби в пазвата. Лийланд извади останалите патрони от пълнителя на томпсъна, сетне напъха нов пълнител. Взе от едно бюро хартия и писалка.

Когато беше готов, той избута стола с тялото до асансьорите. На трийсет и четвъртия етаж беше дошла втората кабина; ако не е повикана обратно долу, щеше да прелети един етаж нагоре само за миг. Лийланд натисна копчето и се спотаи зад ъгъла.

Звънчето прозвуча почти веднага и вратите се плъзнаха встрани; кабината беше празна. Лийланд подпря с крак вратата, докато набута тялото вътре и завърти стола.

Погледна нагоре. Точно това искаше да види, дали ще се качи на покрива, и да премести панела, преди кабината да стигне трийсет и втория етаж.

С дулото на томпсъна Лийланд отмести панела. Първо трябваше да качи оръжието. Той би могъл да спечели от шест до десет секунди, като натиска копчетата за трийсет и четвъртия и за трийсет и третия етаж. Въпросът беше, има ли сили да се набере през отвора? Ако не успее, вратите ще се отворят и затворят на трийсет и втория… ще има от три до пет секунди за тринайсет изстрела в отбрана.

Той се пресегна, хвана се здраво и се повдигна на една ръка. Избута горе томпсъна, натисна всички копчета и остави вратите да се затворят.

Беше на покрива, когато кабината достигна трийсет и третия етаж, но все още се мъчеше да постави панела обратно на мястото му, когато тя потегли отново надолу, и тъкмо се изправяше на крака с томпсъна на рамо, когато вратите се отвориха на трийсет и втория.

Те чакаха. Някаква жена ахна — значи имаше жени, така и подозираше. Кабината се разтресе, щом стъпиха в нея, а когато вратите почнаха да се затварят отново, те ги блокираха. Лийланд виждаше само тясна ивица от пода, на около трийсет сантиметра от входа на асансьора. Той знаеше разположението на шахтите и от двете страни, но не искаше да любопитства и да наднича.

— Was geht hier vor? Lass mich den Zettel sehen!

Пак Литъл Тони, който искаше да знае какво става.

— „Сега си имаме автомат“ — прочете той. — Вратът му ли е счупен? — попита. — Говори на английски.

— Може би някой от охраната, когото не сме забелязали?

— Защо някой ще прави това, ако има оръжие? Написано е в множествено число. Интересно. Какво намерихте в онзи кабинет?

— Сако, обувки, чорапи.

— Дрехи на един човек. „Имаме си…“? Мъж и жена, ако това, дето казваш, е истина. Кръшнали са да правят любов и са успели да се измъкнат. По стълбите нагоре. Защо мъжът е без обувки и чорапи, а жената — напълно облечена? Любовчии, които чупят човешки вратове като Зелените барети? О, не.

— Трябва да направим нещо!

Литъл Тони Червения въздъхна:

— Трябва да кажем на Карл, че брат му е мъртъв. Искам го тук долу. Тялото нека остане горе, да не се вижда. Искам хората да запазят спокойствие колкото може по-дълго. — Той се отдалечи, почти не се чуваше. — Извикай Карл по радиото и му кажи да дойде тук. През това време ти и Франко занесете Ханс на онова място, където оставихме другото приятелче. Този човек… или тези хора… сега разполагат с един от нашите радиопредаватели. Не са го написали в бележката. Това не е самохвалство и човекът не е глупак. Ти и Франко слезте по стълбите с вдигнати оръжия. Ние ще ви осигурим чист път.

— Карл идва насам — прекъсна го някакъв нов глас. — Вие изчезвайте!

Вратите се тряснаха и кабината пое нагоре. Лийланд помисли дали да не ги избие още сега, като стреля през покрива на кабината, ала твърде много фактори бяха „против“. Гърмежите щяха да бъдат чути. Кабината можеше да се повреди така, че да го заклещи и убие. Или резултатът от пукотевицата да не бъде толкова благополучен, колкото би трябвало. Може пък да му правеха услуга, като го превозваха до последния етаж.

Кабината, която слизаше надолу, се стрелна покрай него толкова бързо, че трябваше да се хване за кабела с другата ръка. До края на пътуването остана здраво вкопчен в него.

 

 

Той изчака да извадят Ханс от кабината, а после прекрачи върху тясното мостче в асансьорната шахта над четирийсетия етаж. Трябваше да се прехвърли през двойни перила. Беше омацан с гъста черна грес. След като не можеше да се измие, трябваше да внимава, когато се опитва да се закачи за нещо с ръка или крак. Вратата на асансьора отново се затвори и той остана на тъмно.

От един вентилатор идваше мъничка светлина. Четири асансьора от едната страна, четири от другата: ами по средата? Стената беше бетонна. Той напипваше пътя си, докато стигна до метална врата, висока метър и двайсет. По средата имаше метална табелка с надпис, който не можеше да разчете. Все пак беше предупреден, помисли си. Вратата тежко се отвори. Лийланд извади един от 11-милиметровите патрони от брезентовата торба, подържа го малко отвън през открехнатата врата, после го пусна. Десетина метра първата секунда, удвояваме на втората, отново удвояваме на третата. След почти четири секунди патронът се приземи, без да гръмне. Цялата височина. Бе намерил климатичната инсталация. Усмихна се. Имаше нужда само от въже, обувки, чук и алпинистки „котки“… и щеше да притичва през сградата като плъх. Продължи.

В оттатъшната стена имаше още една метална врата, достатъчно голяма за човек. Не беше заключена, но нещо я притискаше да е затворена. Вятърът. Виеше тук горе… но издухваше смога към морето. Градът блестеше. Лийланд се взираше на юг, към високите постройки на хоризонта, отдалечени на двайсет-трийсет мили; автомобилният поток все още струеше към тях. Според Стефани — към Лонг Бийч и Сан Педро.

Беше се озовал на височина два или три етажа над осветения ръб на покрива. Едно беше очевидно: тук хеликоптер не можеше да кацне. Можеха да се приземят щурмоваци, но заложниците едва ли можеха да се изкатерят по разлюлените стълбички до хеликоптерите, увиснали на четирийсет и пет — петдесет етажа над улицата.

По стълбичката Лийланд излезе на самия покрив. Навярно не всичките четири стълбищни шахти излизаха на покрива, но сигурно поне една водеше до някоя врата тук горе. Лийланд се запита дали и някому другиму не е хрумнало същото, но едва ли някой щеше да се досети, че гой се е качил на покрива на асансьора.

Обаче нямаше никакво съмнение: в лицето на Литъл Тони той имаше труден и хитър противник, който не се бе хванал на глупостите в идиотската бележка на Лийланд. Дори да му бе останал някакъв късметец, този тип сигурно щеше да го опознае по-добре, навярно достатъчно, за да излезе с един ход пред него. Запита се: ако той беше от другата страна, какво би търсил?

Сега си помисли, че навярно направи грешка, като не уби онези двамата в асансьора. Те очакваха, че ще опита да използва радиото, а ако им позволеше да научат, че се е добрал до покрива, щеше да им стане съвсем ясно, че с него трябва много да внимават.

Щеше да е по-добре, ако асансьорната кабина беше пристигнала на четирийсетия етаж с три трупа вътре. Сред объркването той щеше да има повече време да изпрати съобщение.

Те, разбира се, щяха да чуят пукотевицата, но ако бе помислил, ако бе пожелал да рискува, можеше здравата да ги „поразреди“, да скочи в кабината, да я спре и да изчезне, преди да е стигнала четирийсетия етаж.

Побиха го тръпки и се зачуди дали не изпада в шок. Още усещаше как се чупи вратът на онова момче. Не биваше да мисли за това. Ако се огъне, ще е въпрос само на време да го заловят и убият. Няма какво да се заблуждава: ако го хванат, ще го убият.

Намери отворена врата в югозападния край. Вътре — голяма стая, пълна с флуоресцентни лампи за надписа около покрива, и стълбище, което водеше надолу към четирийсетия етаж. Вратата там вероятно беше към коридора, по който той бе направил пълна обиколка на етажа, преди да види как пречукват Ривърс. Ако добре схващаше начина, по който тези хора действат, изпращането на Карл долу значеше, че на четирийсетия етаж е останал само един човек. 22:25 ч — бяха изминали почти десет минути, докато намери изхода от асансьорната кула. Колко етажа ли бяха успели да претърсят другите двама? Лийланд искаше! да знае какво правеха в директорските покои, но по-важно бе да изпрати съобщение. Той отново излезе на покрива.

 

 

Радиото имаше пет канала, които някой за улеснение бе номерирал. Настроено беше на двайсет и шести канал. Лийланд включи радиото.

„…тъй че, както виждате, доста безразсъдно е да продължавате. Ще започнем да избиваме заложници, освен ако не се предадете до десет и половина. Кой знае, може би ще застреляме някой, когото познавате и обичате…“

Дрън-дрън. Литъл Тони Грубер стреляше в тъмното. Той искаше заложниците да са спокойни. Нямаше как да го постигне с избиването им. Той дори не знаеше дали Лийланд слуша. Разбира се, ако Лийланд покаже, че го е чул, всичко щеше да се промени, и то не в негова полза. Нещо го смущаваше. Дори при положение, че е на свобода и има картечен пистолет, защо ли пък оня ще му посвещава толкова време и усилия?

Не бяха готови да действат открито. Имаха нужда от нещо, което Ривърс бе отказал да им предостави. На четирийсетия етаж.

В 22:28 ч Лийланд включи радиото и натисна копчето за говор.

— Адски много плещиш, не мога да хвана и дума. Искам да сключа една сделка с теб. Слушаш ли?

— Да. Продължавай.

— Нека пратя момичето долу. Тя нищо не е направила и се бои да не й се случи нещо. Нека я пратя долу с асансьора. Искам честната ти дума.

— Да, разбира се, имаш думата ми. Повикай асансьор, нека влезе вътре…

Лийланд не го слушаше. Той постави радиото на масата в библиотеката и бързо изскочи в коридора, който водеше към двата трупа в директорския кабинет. Лийланд прецени, че има около минута, преди да проумеят, че е отвлякъл вниманието им заради някакви свои цели. Кой от тях беше сам? Лийланд искаше да се страхуват от него, ако е възможно. И без това започваше да изглежда страховито, нацапотен от глава до пети с грес от асансьорния кабел.

Щом стигна до края на коридора, лампите в директорския кабинет изгаснаха.

Замръзна на място. Чу щракане далеч зад ъгъла — някой се опитваше да завърти тихичко топката на някаква врата. Лийланд отстъпи две крачки назад, после се обърна и побягна. Чу ги да идват. Спря, извърна се, сниши се и изстреля един ред. В тъмното не виждаше нищо и грохотът на томпсъна го оглуши, но той имаше представа за огромните поразии от изстрелите, които разбиваха междинните панелни прегради в отдалечената част на помещението и тежките стъкла отвъд.

Бяха се усетили — бяха съобразили къде е. Той продължи да отстъпва по коридора към вратата на библиотеката и изстреля нова, по-дълга серия. Трепереше, уверен, че ще го застрелят в гръб, докато се опитва да влезе вътре. Побягна отново, а като се озова пред самата врата, залитна и влетя вътре.

Когато в коридора закънтя ответна стрелба, той се опитваше да се изправи на крака, рамото му беше изтръпнало. Калашници — звукът не можеше да бъде сбъркан. Трябваше да се докопа до един от тези автомати. Огнедишащите дула осветиха коридора по цялата му дължина и Лийланд чуваше как всичко се троши в стаите от южната страна на сградата. Нямаше да се бие с тях. Явно и те идваха насам по другия път. Трябваше му радиото. Като отчиташе откъде идеха изстрелите, които разкъсваха преградите на парчета, явно трябваше да заляга. Той се измъкна през оттатъшната врата с радиото на рамо. Чувстваше се като Робинзон Крузо, който бяга от човекоядците.

Докато пресичаше южната страна на сградата и минаваше от стая в стая, той се стараеше да не надига глава над бюрата. Три единични изстрела прозвъннаха оттатък — ония бяха в библиотеката. Той продължи, макар да се страхуваше, че се е насочил отново право към тях. Как ли се бяха досетили? Беше допуснал някаква грешка, но не знаеше каква. Целият етаж беше незащитим. Ако успееше да обиколи до северозападното стълбище, би могъл да се скрие на някой от долните етажи.

Той се отдръпна в коридора от западната страна. И тук лампите бяха изгасени. А преди това светеха. Преследваха го като дивеч из цялата сграда. Искаха да го заприщят като тапа в гърлото на бутилка. Щяха да го пипнат насред пътя за северозападното стълбище и да го посекат на две. Той се питаше дали не са научили нещо за него от някого долу. Да речем, от Елис, шефа на Стефани. Е, Стефани тепърва имаше да научава някои истини.

Спреше ли да се мести, Лийланд щеше да умре тук.

Още веднъж огледа коридора. Вратата към покрива беше на около четири метра — прекалено далеч, както беше натоварен с радиото, торбата и томпсъна. Той потропа по преградката, която го отделяше от канцеларията срещу изхода за горе. Дървения, най-вероятно плоскости, дебели около сантиметър, с кухина помежду. Ако имаше време, щеше да си пробие път през тях като плъх, който прегризва стена от хоросан.

Погледна нагоре: като размести пластмасовите плоскости на тавана, би могъл да се качи горе.

Ако успее да го направи достатъчно бързо…

От друга страна, трябваше да увисне на металната подпора и да хвърли последните петдесетина сантиметра от плоскостите на пода. Искаше да постави плоскостите обратно на мястото им, но и така бързо-бързо щяха да разберат какво е направил. Рамото му туптеше. Утре щеше да е неподвижно. Стрелбата с томпсъна нямаше да му се отрази добре. Той бе стрелял с томпсън веднъж, на един курс във ФБР, и тогава имаше чувството, че се мъчи да отнеме топката на Лари Зонка^[1].

Вратата към коридора бе заключена отвън. Той отстъпи. Беше се надявал да прекрачва от врата до врата, но сега дори не можеше да види другата. Когато онези стигнеха съседната стая, щяха да видят пролуката на тавана и да разберат какво е направил.

Беше се напъхал в кутия. Сякаш се намираше в един от онези градински лабиринти, които англичаните обичат толкова много. Той беше вътре и те можеха да гърмят, докато се уверят, че са го утрепали. Дик Трейси^[2] само това и правеше през цялото време.

За разлика от великия чикагски детектив при Джо Лийланд беше наопаки — лошите държаха и детето му, пък и самия Линди Късметлията. Искаше да ги изтреби, за първи път го помисли. О, да, сега вече искаше.

Ключалката беше покрита с една от ония масивни, излъскани алуминиеви плочи. Оставаше му да се надява патроните да не са с малък заряд. Само това му липсваше — куршуми, които рикошират из стаята, та сам да се довърши. Той се примъкна до стената и изстреля един дълъг откос. Вратата се отвори навътре като в приказка за духове.

Лийланд реши, че не ги е изплашил изобщо. Сега, когато бе разкрил местоположението си, трябваше да се догажда дали го причакват в края на коридора, или вече са пристигнали в следващата стая — и дори дали го причакват на стълбището към покрива.

Дори да се добереше до покрива, не знаеше дали ще успее да им попречи да го последват горе. Във всеки случай нямаше време да мисли за това. Той се втурна приведен в коридора и на трийсетина сантиметра над главата му пет пъти изгърмя картечен пистолет „Браунинг“ или нещо подобно.

Затича се към стълбите. Отново пукотевица. Имаха достатъчно артилерия да задържат отряд морски пехотинци, при това благоприятно местоположение. На върха на стълбите Лийланд се сниши и изстреля последния пълнител през отворената врата отдолу; опитваше се да спечели време, за да излезе на покрива. Вече не чуваше нищо освен грохота на стрелбата. Ушите му бяха като натъпкани с памук. Нямаше да може скоро да зареди нов пълнител в томпсъна. Мъжът с картечния пистолет „Браунинг“ стигна долната врата, преди Лийланд да скочи на покрива, и за миг силуетът на Лийланд се очерта на бледото небе. Той хукна пак, а мъжът се опита да му пресече пътя и Лийланд усети два от изстрелите да минават на сантиметри от очите му.