Родърик Торп
Умирай трудно (5)

20:19 ч. Тихоокеанско стандартно време

Излезе на трийсет и четвъртия етаж. Достатъчно далече. Главното, осветление беше изключено и във всички посоки, през прозорците от тавана до пода, обрамчили сградата, той виждаше светлините на града, които проблясваха чак до тъмния хоризонт, и магистралите, като червени потоци, които се оттичаха от града. Тоя етаж беше различен от трийсет и втория, открит, без преградни стени за защита и скривалище. Дотук добре.

Той проумя, че ще трябва да научи повече за сградата. Най-напред искаше да проучи „сърцевината“ на постройката. „Сърцевината“ беше една и съща на всеки етаж: осем асансьора, по четири от всяка страна, които се гледаха в очите един срещу друг като салонни танцьори. Сега-засега той не можеше да каже дали асансьорите работят, и задействаше ли някой от тях, без да е необходимо, това навярно само би го издало. Четирите стълбища се виеха зад асансьорните клетки, обърнати към четирите външни ъгли на сградата. Забавата два етажа по-долу беше в югозападната част. Добре. Ако слезеше по това стълбище, щеше да се окаже по-близо до дансинга, но му се искаше първо да помисли още.

Той се разтъпка из целия етаж, като гледаше надолу към улицата. Входове за гаража от двете страни в улиците, рампи, които пресичаха стълбите. Входът беше два етажа по-нагоре, спомни си Лийланд, със стъклени стени, тъй че всичките асансьорни клетки и поддържащите пилони на постройката бяха видими. Като се има предвид големината на сградата, подземният гараж беше най-малко на два етажа надолу, а може и три. Най-долу бяха отоплението, контролното табло за електричеството и телефонният комутатор. Не можеш да отбраняваш сградата от партера, но отгоре, високо отгоре, с неработещи асансьори, тя беше по-непристъпна от средновековен замък: дори специалните части не биха могли да си възвърнат загубената територия.

Четиримата мъже в джинси и винтяги, въоръжени с калашници, бяха запалили флуоресцентното осветление и бяха натирили тълпата към центъра на голямата стая. Лийланд не беше видял Стефи, Джуди или Марк, но бе видял Ривърс и Елис с ръце на темето.

Петима-шестима там долу, ако бяха запазили хладнокръвие, за да мислят ясно, щяха да забележат, че Лийланд не е в навалицата. Може би от всички тях най-голямо доверие заслужаваше Ривърс, независимо какво си мислеше за характера му. Ривърс беше жилав: в това Лийланд беше по-уверен за него, отколкото за собствената си дъщеря. Отдавна бе минало времето, когато тя обичаше баща си и имаше пълна вяра в него. Но през последните години той беше забелязал, че я отегчава, понеже тя го смяташе за старомоден, изостанал от времето й безполезен. Ала това тук не й беше преустроената кухня в Санта Моника, а поради мястото й в йерархията на компанията тя беше в по-голяма опасност, отколкото си мислеше. Човекът, когото Лийланд позна, беше убиец, който обичаше да убива, — и сигурно, почти сто на сто, нямаше да устои да не затрие някого тази вечер чисто и просто за да покаже, че тук командва той.

Лийланд реши да слезе по югоизточното стълбище до трийсет и втория етаж. Вратата беше тежка, огнеупорна и почти шумоизолираща. Топката на дръжката се завъртя лекичко и резето се придръпна в пълна тишина. Той почака. Нямаше как да знае дали някой не гледа право насам от другата страна. Предпазливо отвори вратата.

Пред него се виждаше гола стена. Но сега чуваше доста ясно мъжа, който говореше, и разбираше някои от думите му. „Вие, хората“ и нещо там. После пък нещо като „целият свят гледа“.

Лийланд излезе в коридора. Искаше да разбере какво имат наум. Искаше да разбере колко са. Коридорът по-нататък се стесняваше до дванайсетина метра и някой в ярко осветената зала трябваше да има доста силни очи, за да го забележи в сумрака. Той стисна браунинга в лявата си ръка. Дори да го видят, щеше да успее да се върне до стълбището и докато не разберат, че има пистолет, вероятно нямаше да го броят за заплаха.

Гледката не беше такава, на каквато се надяваше. Виждаше само един от въоръжените мъже и част от хората, все още с ръце на тила. Водачът, мъжът, когото Лийланд беше познал, продължаваше да говори и ставаше Ясно още нещо: той знаеше, че е защитен отдолу. Лийланд се върна при стълбището и се изкачи един етаж нагоре.

Потвърдено предположение: трийсет и третият етаж беше различен от другите два — тези отгоре и отдолу, които Лийланд бе видял; низ от „зайчарници“ водеше до огромни, потънали в плюш кабинети покрай прозорците. В някои дори имаше телевизори. Той трябваше да проследи и подреди нещата, да си набележи различното разположение на помещенията на етажите, които оглеждаше. Ако ще трябва да бяга, за да спасява живота си, навярно би успял само ако има представа в коя посока да поеме.

Бандата. Беше видял четирима. Макар че имаха радиопредаватели, долу им бяха нужни поне още двама души — във фоайето и в помещението с електрическите табла. Този във фоайето в момента вероятно отпращаше полицията. На Лийланд му трябваха десетина-петнайсет минути да слезе пеша оттук до партера. А после?

Той знаеше отговора. Беше участвал в секретните семинари и конференции, на които се разработваха предполагаемите действия на много от градските полицейски управления. Това беше същинската, единствена и истинска причина за създаване на групите по специалните оръжия и тактики. Избиването на Смесената освободителна армия беше показателен пример. Бившият шеф на Лосанджелиското полицейско управление Ед Дейвис беше разпердушинил стратегията със своето тъй наречено майтапчийско предложение за решение на проблема за въздушното пиратство: „Обесете ги на летището!“

Стратегията: Да се избият до един.

Скривалището на Смесената армия беше изгорено до основи и всички вътре измряха.

В Ентийб един заложник бе убит от израелски парашутист, след като, вместо да се подчини на заповедите, се огледал да види какво става.

Заложниците не бяха важни. Същността на тази вълна от международен тероризъм бе единственият значим елемент в изясняването на проблема. Лекциите, прожектирането на диапозитиви, докладите, психологическите портрети, материалите, предоставяни от дузина правителства и от още дузина многонационални корпорации, не оставяха алтернатива. Съществуваше световна мрежа от хора на по двайсет-трийсет години, някои действаха самостоятелно, но повечето се сдружаваха с други групи, дирижирани и прикривани от страни като Сирия, Ливан, Южен Йемен и Либия, които бяха посветили живота си на разрушаване на обществения ред в некомунистическия свят. После щяха да построят революционно общество и, съвсем естествено, между тях имаше остри разногласия как точно да стане това.

Нечии кратуни бяха разработили различни сценарии за това, което би се случило в действителност, като извличаха закономерности от революциите — 1789-а във Франция, 1917-а в Русия, дългогодишната борба в Китай и напоследък в Камбоджа и Виетнам: чистки, кланета, геноцид, контрареволюция, нови разколи. Един дебел, дребен академик, горд, че е между „железните момчета“, така се бе разгорещил, че изпусна следния „бисер“: „Ние предвиждаме трийсет и три до трийсет и осем процента вероятност за световна анархия, вместо онези петнайсет до двайсет процента, валидни сега.“

Психолозите помагаха повече, но най-полезен за Лийланд бе психиатърът с „портретите“ на пет действителни човешки същества. Някои от тези хлапета не бяха сополанковци от средната класа, както ги рисуваха списанията. Аржентинец, израсъл в къща два квадратни метра, дигната от петролни варели, мукава, сандъци за вино; палестинец, отгледан в бежански лагер в Бейрут с изглед към свръхскъпи апартаменти и първокласни хотели, но който на двайсет и две вече бе изгубил всичките си зъби. Хора, чийто живот нямаше смисъл, се надяваха на изкупление във или чрез смъртта. Тия младоци знаеха, че ще умрат, и това ги караше да се държат един за друг. Преди всяка бойна задача те се запиваха до умопомрачение и си предаваха момичетата от ръка на ръка. Япончето, докато попилявало едно летище с калашник, колкото и да е било уплашено, е знаело, че за него раят е на две крачки. Те наистина бяха обречените на земята.

За сополанковците от средната класа човек трябваше да отиде до Европа и Америка. Урсула Шмит, германската поетеса, която възпяваше смъртта, италианските хлапаци, които специализираха бавно убиване на политици, или Литъл Тони Червения, също от Германия, който обичаше драмата на смъртта, превръщаше я в театър — оправяше вратовръзката на жертвата си, преди да я простреля през петлицата на сакото — „закичването на черната бутониера“, така го наричаше.

Литъл Тони — Антон Грубер — беше човекът, когото Лийланд разпозна долу.

Професионалната поука, а и общото мнение на всички колеги на Лийланд беше, че тези хора са явно неспасяемо луди, че не биха се спрели пред никакво злодеяние — използване на ракети срещу пътнически самолет, отсичане на пенис в Заир, екзекутиране на пилот, след като е бил накаран да падне на колене и да се моли за живота си.

В четвъртък, предпоследния ден на конференцията, когато Лийланд и повечето от останалите смятаха, че май ще е ден на разделяне и подразделяне в комисии и в подкомисии, те видяха, че залата се претърсва — още веднъж — за подслушватели. Седнал отпред, с разпилени пред него листи, бе шефът — на управление в Средния Запад, беловлас мъж с хлътнали страни почти, на шейсет, един от най-почитаните полицаи в Америка, с устни, така силно притиснати към зъбите, че бяха почти обезкръвени. Тъй като беше добре известен, събранието бе проведено по обичайния начин и председателстващият отбеляза, че едва ли някой ще е против, ако отсрочи обявената в дневния ред точка. Без повече приказки етажът бе опразнен. Шефът стоеше зад бюрото си и едва повдигайки глава, подхвана бавно:

— Съжалявам за всичко това, но имах дълга, трудна нощ. Исках да можем свободно да се изказваме. Искам аз самият да се изкажа свободно.

Колкото по-дълго мислих върху това миналата нощ, толкова по-дълбоко в себе си трябваше да прониквам, за да разбера къде наистина се намирам. Това продължи да ме предизвиква през цялото време. И тогава, най-накрая, се опомних: Това е не само най-противната проклета гадост, с която съм се сблъсквал като полицейски служител, а и най-трудният проблем, с който съм се сблъсквал като човешко същество.

Той се размърда на стола и погледна нагоре към най-младите от последните редове:

— За тези от вас, които не ме познават — занимавах се с взломни кражби осем години и служих трийсет и три месеца в морската пехота в Южния Пасифик. Видял съм какво ли не… знам колко ужасен може да бъде животът. Женен съм трийсет и седем години за една жена и днес я обичам повече, отколкото когато бях млад. Имам четири дъщери, всичките образовани в колежи, и деветима внуци. В събота трябва да замина по най-бързия начин, защото ще има градинско празненство в чест на осемдесет и седем годишната ми леля. Тя е по-малката сестра на майка ми и май е решила, че ще мре, защото сама помоли за тържеството. Ние сме споделили много живот, тя и аз, и знам, че е много доволна от онова, което е постигнало семейството.

Той стана:

— Е, тези хлапета ме принудиха да се замисля за семейството си и за това, което е важно за мен, понеже те показаха съвършено ясно, че имат нюх за всичко, което може да се използва, за да разчисти пътя за грандоманските им кроежи. Много внимателно слушах психиатъра, който беше тук; и видях как тези младоци са стигнали до заключенията си за същността на света. Дори и да грешат някъде, то не е за нещо съществено. И аз като тях искам всеки да има равни възможности в живота си, но аз не само зачертавам убийството като средство, аз не успявам да видя връзката между начина, по който те убиват, и обществената справедливост, която твърдят, че искат да ни донесат.

Твърдят. Аз съм бил тук-там… виждал съм такива неща навремето. Хора ката тези хлапета започнат ли един път да убиват, нямат спиране. Когато спечелят властта… ако я спечелят… те ще организират съдебни процеси и тайна полиция, но убийствата ще продължат, ще станат кървава баня, после геноцид. И не е нужно да си историк, за да схванеш, че щом веднъж светът попадне в ръцете на фанатици, фанатизмът става закон на деня. Няма нужда да се вглеждаме в новата история. Инквизицията разруши Испания.

Това ми къса сърцето. Бях отгледан с вярата, че ние тук, в Съединените щати, сме деца на всички и имаме отговорността да бъдем водачи по пътя тъкмо към този свят, който тези хлапаци твърдят, че искат. Когато поостарях и имах възможността да попътувам зад граница, видях другата страна на медала: ако ние сме част от световното семейство, тогава тези, с които имаме взимане-даване в другите страни, са правнуците на дедите на нашите братовчеди — разликите между нас се свеждат в повечето случаи до каприз на съдбата.

Днес сме тук, понеже светът е попаднал в такъв катаклизъм на насилието, че нашата страна, която доскоро беше в безопасност, вече не е. Било е време, споделяли сме си го с леля ми, когато семействата е трябвало да се сплотяват заради единия животец. И мнозина не са успявали. През изминалите петнайсет-двайсет години сме виждали не един пропилян и разбит живот.

Той отстъпи крачка назад и подръпна колана си. — Та късно снощи започнах да се питам за какъв, по дяволите, се мисля, та подлагам личния си живот на всичко това? Аз съм професионален полицейски служител, комуто е поверено едно управление, отговорно за безопасността на почти милион и половина човешки същества. Тъй като съм призван да бъда професионалист, аз съм обременен от огромно количество закони, правила и прецеденти. Например правилникът на моето управление за най-разумната употреба и за въздържането от употреба на сила е четирийсет и седем страници. Огласяване на сведения — чудесно! — всеки, който иска да си навлече беля, може предварително да се ориентира при всяко положение къде точно се намира.

Казах ви, че искам да говоря. Малко по-късно снощи, когато се опитвах да разбера вариантите за действие и до какво могат да доведат те, си припомних моите собствени правила за употреба на сила. Моите хора са задължени да вземат всички и всякакви мерки, за да се осигури обществената безопасност, ако за извършване на углавно престъпление се използват огнестрелни оръжия. Във всякакви случаи.

За какво, по дяволите, приказваме тук? За побъркан от любов бивш съпруг, който държи на мушката в дома им бившата си жена и детето? За трима юначаги, които нахълтват в супермаркет? Независимо дали юначагите в супермаркета го знаят или не, последното, което искаме при такива сблъсъци, е загубата на човешки живот. Колкото до мен, след всичко, което съм препатил, мисля, че не е добре за морала на полицаите това да се случва прекалено често.

Той изправи гръб и изпъна гърди:

— Тези хлапаци не са шепа несретници, които търсят изход. Те са здраво организирана, самоуправляваща се групировка от млади психопати, за които нищо не е достатъчно низко, достатъчно долно, достатъчно варварско, щом подклажда общата лудост. Аз за нищо на света няма да позволя моят район да стане поле на техните битки. Тъй или иначе, ако се наложи, ще разпратя писмени предупреждения, че всеки набег в моя район ще бъде посрещнат с най-крайни контрамерки. Тези хора твърдят, че се борят за бъдещето. Е, добре, бъдеще в моя край за тях няма. Резултатът ще е, че няма да има повече произшествия, нито обществена осведоменост, нито зрелищни процеси. Тия лунатици няма да стават герои. И по-късно няма да взимат заложници, че да се иска в замяна освобождаването на терористи.

Както ви казах, много мислих за това. Никак не ми харесва. Ще трябва да отговарям пред Създателя за това. Но тези хлапаци дадоха ясно да се разбере, че няма да преговарят, освен ако това не ги приближава към собствената им цел, няма да се съобразяват с никого и няма нужда старата ми леля да ми казва, че това „никого“ включва четирите ми дъщери, техните деца и всичко, което семейството ми е успяло да постигне за няколко поколения.

И е ясно също, че средствата за осведомяване няма да ни помогнат, те обаче не са виновни. Ние правим новините. Ако започнем да строяваме затворници пред журналистите, вестниците ни ще заразказват какво са закусвали те, когато са били седемгодишни… и ако не могат да го научат, ще го измислят. Колкото до телевизията, тя само заснема картинките, които ние й показваме.

Искам това да бъде добре разбрано. Затворникът е чепато, враждебно, надървено копеле. Трупът е боклук. Човек, който използва огнестрелно оръжие в моя район, ще трябва да понесе най-крайните мерки. Имам предвид смърт. Ако тези хора дойдат в моя град, те ще бъдат изнесени на носилки, и то непокрити с чаршафи, тъй че всеки да може да види точно какво ще се случи следващия път. Наистина мисля всичко това, което казвам… Бог да ме съди: поемам лична отговорност за това.

Той седна. Един по един полицейските началници и техните представители се изправиха на крака и заръкопляскаха. Лийланд и едрият мъжага отдясно бяха сред последните, които станаха.

— Много невинни ще загинат — промърмори мъжагата.

Един по-възрастен човек от предния ред се обърна:

— След десет години, след пет години тези копел-даци ще сложат ръка и на атомна бомба. Мислите ли, че ще се поколебаят да я използват?

 

 

Това вече нямаше значение. Литъл Тони, мъжът долу, беше един от тези, чиито портрети изучаваха на конференцията: Антон Грубер, познат и като Антонино Рохас. Литъл Тони Червения, който затягаше вратовръзки, който обичаше да „поднесе подаръка на смъртта“ във формата на черна бутониера.

Лийланд трябваше да научи още адски много неща. Беше 20:52 ч. Повече от половин час бяха в сградата. Никаква стрелба вече толкова време, обаче това не беше непременно добър знак. Какъв беше планът им? Бяха твърде много, за да реши, че са самоубийци. Думите, които Лийланд бе дочул, не оставяха съмнение, че, каквито и да са техните намерения, те действаха неприкрито… което значеше, че смятат да вземат заложници със себе си.

— Ами да, ако ги наблъскат вътре и ги използват като изолиращ материал, можеха да вкарат трийсет-четирийсет заложници в камиона. Щом имаха калашници, вероятно имаха и осколъчни гранати.

Лийланд осъзна, че се е заслушал в глухото бучене на асансьора в шахтата.