Родърик Торп
Умирай трудно (4)

19:14 ч. Тихоокеанско стандартно време

Лийланд не знаеше как всъщност дъщеря му е получила тая работа. Тя бе дошла тук с Джинаро, нейния съпруг, след колежа, по времето, когато не говореше с майка си, а отношенията с баща й едва започваха да се позакърпват. Джинаро приличаше на Лийланд, спретнат, с късо подстригана тъмна коса — малко преди бума на дългите коси. Косата на самия Лийланд тогава вече беше почти побеляла, но му беше ясно какво минава през главата на дъщеря му, макар и несъзнателно. Джинаро беше малко прекалено нетърпелив да направи впечатление, един от тези типове, твърдо решени да те гледат в очите, докато говорят. За ченгетата това беше сигурен белег, че е лъжец, но Лийланд беше в период на компромиси със себе си, така си мислеше, и какво толкова, майната му, бракът беше крачка напред за Стефи, дори един такъв, толкова очебийно пръв брак.

Отивали в Калифорния, му съобщи Джинаро. Той имаше диплома за административен ръководител и няколко немного близки познанства от колежа, и по думите му „кроеше планове“ — по дяволите, каза си Лийланд, който мислеше, че вече няма никакво влияние върху дъщеря си.

Сега Лийланд дори не знаеше дали Джинаро плаща детските издръжки. Известно време живеел с някаква актриса в Малибу, не пропускал отбраните празненства, а после, преди няколко години, Стефи каза на Лийланд, че юнакът се е настанил в Енсино, където и да е това, южно от булеварда, което може би също значеше нещо. Според Стефи от време на време той се опитвал да бъде по-добър баща за Марк и Джуди — пълна щуротия, защото Лийланд не бе чувал никое от децата да споменава баща си през цялото това време.

Лийланд започна да подочува нещо, щом асансьорът приближи трийсет и втория етаж. Вратите се отвориха с тропот и страхотна дискодандания изригна и го блъсна в лицето. Стробоскопни светлини хвърляха отблясъци по стените. Майко мила, и Стефани искаше той да я открие в тая лудница? Дали беше домъкнала и децата? Пет-шест души се бяха изсипали в коридора, държаха по чашка, натискаха се и се кършеха под звуците на музиката. Зад тях в тъмното, където, изглежда, беше цялата югозападна четвъртина на постройката, петдесет-шейсет пълнолетни и непълнолетни „вършееха“ под такава гръмовна, такава оглушителна шумотевица, че бетоненият под, изчислен за немалки натоварвания, се тресеше като плевник на обор.

— Здрасти — подхвърли една блондинка. — Весела Коледа. Пушиш ли от тия фъшкии?

— Докторите в санаториума ми казаха, че не бива. Познавате ли мисис Джинаро? Тя искаше да се срещнем тук.

— А знаеш ли я как изглежда?

— Винаги съм знаел. Аз съм й баща.

— Божичко! Съжалявам. Извинете. Само за минутка. — Тя се помъкна към средата на коридора. — Виждате ли тази врата ей там? Канцеларията на мистър Елис. За последно я видях там с другите големи клечки. О, боже мой, извинете. Ей, я забравете какво съм казала, а? Моля ви. Кажете й, че нейната Дорийн й пожелава весела Коледа… и поздравления.

— За какво?

— За всичко това.

— Какво е това „всичко“?

— Ама не знаете ли? Мистър Елис и мисис Джинаро току-що сключиха сделка за сто и петдесет милиона долара! Я идете да видите! Нека тя ви разкаже… после се върнете при нас да се позабавлявате! Ще се погрижим за вас!

— Прекалено стар съм дори за майка ви!

— Но не и за мен, хитрецо! Той смигна и й изпрати целувка.

— Този е бащата на Джинаро — чу я да хихика, когато се предполагаше, че той вече не може да я чуе. Не погледна назад, защото хич не хареса начина, по който тя произнесе името на дъщеря му.

Бюрата в голямата стая бяха изтикани до стените, за да се отвори място за танци, и Лийланд трябваше да си пробива път с лакти през зяпачите, които бяха в три редици околовръст. Вратата на Елис водеше първо до стаята на секретарката, но обзавеждането тук беше къде-къде по-горе от ярко оцветените метали и пластмаси отвън. Дебел зелен мокет, стени, облицовани с палисандрово дърво, и имитация на цветно стъкло за розетката на тавана — и всичко това за секретарката! Като повечето себеподобни, директорите на „Клаксън“ се възползваха от това, че според закона разходите за обзавеждане не подлежат на данъчно облагане, и си угаждаха с разни гиздосии, които биха накарали и египетски фараон да се облещи от завист. Вратата към вътрешния кабинет беше открехната, но думкането на музиката, която тътнеше и под краката му, пречеше да чуе има ли някой там. Той, почука по касата.

— Кой е? Влезте.

Трима мъже извърнаха глави. Стефи, която седеше на дивана срещу тях, скочи.

— Татко! Весела Коледа! Идваш точно навреме! — Тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна по бузата. В прегръдката си я усети някак омекнала и слаба и това го подразни. С ръка на кръста му тя се обърна към другите, които сега стояха прави, и го представи. Елис, зад бюрото, беше като нея около четирийсетте; мъжът на Лийландова възраст беше тексасец на име Ривърс, вицепрезидент по продажбите; и едно момче на двайсет и няколко, Мартин Фишър — новият помощник на Стефани.

Ривърс пръв се ръкува с него:

— Добре дошли, мистър Лийланд. Чест и удоволствие. Чухме за произшествието в Сейнт Луис. Е, не е било много сериозно…

Стефани погледна челото му. Ривърс се обърна към момчето:

— Знаеш ли колко германски самолета е свалил този човек?

— О, да. — Той се взираше в Лийланд и се мъчеше да сьотнесе разказите към човека, който стоеше пред него.

— Стара история — каза му Лийланд. — И родителите ти не си я спомнят.

— Не е така — възропта Елис, докато усмихнат заобикаляше бюрото. — Съвсем не е така. Добре дошли. Идвате точно навреме. Това е най-големият ден в живота ни. — Той стисна ръката му прекомерно поривисто, което веднага отблъсна Лийланд.

— Чух нещо за сто и петдесет милиона долара.

— Вярно е — възторжено потвърди Елис. — Това е най-големият договор, който сме подписвали в „Клаксън“ извън петрола.

— Ще строим мостове, татко. В Чили.

— Покажи му часовника — настоя Елис.

— Ще го види по-късно — отвърна тя.

— Горе в стаята имам макет на моста, мистър Лийланд — вметна Ривърс.

— Наричайте ме Джо. И без бяла брада се чувствам достатъчно стар, ама не се отнасяйте към мене като към Дядо Коледа. — „Или като към Късметлията Линди“, помисли си, защото образите на миналото вече няколко часа се виеха във вихрушка, като листа, понесени от вятъра.

— Аз пък бях в Южния Пасифик — внезапно тръсна Ривърс.

— Ако питате мен, от цялата история ще излязат чудесни картинки за дъвки — поклати глава Лийланд. — Стефи, бих искал малко да се умия, ако може. Вече четиринайсет часа не съм се спрял. Бих искал да ползвам и телефона.

— Нещо не е наред ли? — попита Ривърс.

Лийланд поклати глава. Той си мислеше за старото ченге долу, ала навитата на руло еднодоларова банкнота, която видя върху бюрото на Елис, го направи по-предпазлив.

— Искам да звънна в Сан Диего. — Лийланд се усмихна на Стефи. — Случи се нещо в самолета.

— Стар козел! — подскочи тя. — Взел си самолета до Сан Диего, нали? Тя още не се е прибрала вкъщи.

— Дамата има телефонен секретар или автомат, едното или другото. Не ми го е казвала, но се басирам, че е така.

— Да си полицай е като да имаш шесто чувство, нали? — намеси се Ривърс.

— По-скоро трябва да умееш да събираш отделните факти в цялостна картина — каза Лийланд, без да гледа към Елис.

— Коя е? — попита Стефани, като го дърпаше за ръкава.

— Стюардесата — отговори Лийланд. — Не се безпокой, по-възрастна е от теб… е, немного. Какъв е тоя часовник?

— Купих си подарък. Защо я наричаш стюардеса?

— Обикновено ги наричам съпровождащи полета. Но в случая исках да е ясно, че говоря за жена.

Смехът на мъжете я накара да се изчерви.

— Целите сме в слух — подхвърли Елис. — Ето, всички се настройваме…

— Разстройваме — репликира тя с усмивка.

Лийланд се извърна към Ривърс:

— С радост ще видя този макет по-късно.

— Бива.

С кого спи Стефани, си беше нейна работа — беше достатъчно зряла, та да знае, че служебните връзки водят до неприятности, но на Лийланд хич не му се нравеше, че тук е намесен кокаин. Под своето търговско лустро Елис беше мрачен екземпляр, каквито Лийланд бе виждал, че виждал. Изглежда, Стефани все още беше неспособна да извлича поуки от собствения си живот и Лийланд можеше само да приеме бремето на провала си с нея. Той я притисна до себе си още веднъж:

— Ще използвам твоя кабинет. Знам къде е.

— Ще дойда с теб — поиска тя. — И без това не правехме нищо друго, освен да се потупваме по гърба.

— Тя е главната — каза Ривърс на Лийланд. — Вложи много в това. Нямаше да се справим без нея.

— Страхотно — измърмори Лийланд.

 

 

В нейния кабинет — по диагонала от мястото на забавата — Лийланд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. Ягуарът беше изчезнал. Лийланд бе подплашил приятелчето или го бе принудил да си промени плановете.

Джуди и Марк бяха тук, запилени в гъмжилото и в мрака. Забавата беше идея на Ривърс. От Сантяго се бяха обадили сутринта и всички бяха пощурели. Сделката бе много заплетена, преговорите с управляващата хунта бяха деликатни, всичко все още се пазеше в тайна. В „Клаксън“ бяха принудени да държат Стефи на задна линия поради фактора „мачо“, което я бе вбесило. Ривърс я увери, че нейната премия ще е „като другите“. Изчакваше да види.

Лийланд си помисли, че изглежда уморена. От години си беше все две-три кила над нормата, ала сега май бяха поне пет. При тоя кокаин в живота й той трябваше поне да е доволен, че все пак яде. Изглеждаше ужасно изтощена. Може би щеше да е готова да го изслуша след ден-два. Сега — не. Първото нещо, който искаше да й каже, беше колко се гордее с нея.

— Завърти девятка, за да излезеш на външната линия — обясни му тя. — Ще намериш всичко необходимо в банята. Ще се видим оттатък.

Лийланд й махна. Първо намери един указател и се свърза с главния вход.

Пазачът каза „ало“.

— Тук е Лийланд, преди малко влязох. Ягуарчето е духнало.

— Да, добре, аз сега звъннах. Ако няма полза, поне няма и вреда. Той сигурно е някъде тук, наоколо, и на ченгетата няма да им е трудно. Как е забавата горе?

— Оглушителна. Приятна Коледа.

— Ами, ще бачкам тука.

Лийланд реши тази вечер да опита да се свърже с Кати Лоуган, какво пък… но не веднага. В банята установи, че Стефи знае как да си харчи премиите. Такова местенце човек очаква да види в будоар — душ, добре заредена аптечка. След като се подкрепи с още два аспирина, Лийланд си свали сакото и вратовръзката, разкопча яката и нави ръкавите. Смъкна кобура от рамото си и сложи браунинга върху сакото. Години наред се бе оправял и без да носи огнестрелно оръжие, но сетне го заставиха. Без оръжие и без опитността, която би му позволила да си служи ефективно с него, той беше заплаха за себе си и за другите. Винаги е бил отличен стрелец, но сега, дори на тая възраст, поради многогодишната практика, беше по-добър от всякога.

Не му се щеше много-много да се заглежда в браунинга, докато Елис е заседнал в мислите му. По навитата доларова банкнота, свидетелство за наличие на кокаин, тоя тип му стана ясен. Дупедавец. Полицейското управление в Лос Анджелис ги наричаше дупедавци — типове, които си въобразяваха, че могат да са все крачка пред системата в преследване на собствените си отчаяни удоволствия. Стефи спеше с него. Лийланд познаваше дъщеря си. Тя искаше да се доказва — пред майка си, пред него, пред Джинаро, пред Елис и пред всички мъже.

Във всеки случай трябваше да внимава. Той бе избягвал в разговора темата за полицейската работа в кабинета на Елис заради навитата банкнота. Марихуаната беше навсякъде, особено в Калифорния, но кокаинът беше сериозна работа и никой не може да каже как биха постъпили хора, заплашени с години затвор. По-добре да се прави на гламав, за какъвто Елис имаше Ривърс. Това, което разочарова Лийланд, бе, че и Стефи го подценява — беше забравила за оня начин на живот, който Ривърс определяше като „шесто чувство“.

Лийланд не харесваше Ривърс бог знае колко повече от Елис, и то не заради това лигавене с бойното другарство от войната. Ривърс беше още един „пробивен“ тип — като Елис, само че по-талантлив. Бе постигнал много благодарение на тексаското си хладнокръвие. Някои източноамериканци никога не успяваха да разберат каква е причината и тексасците винаги печелеха от това.

Тексас — това бе друго светоусещане, друга култура. Да очистиш някого не беше достатъчно: трябваше да го гледаш в очите, да се усмихваш и да стискаш ръката му. Ей това беше Ривърс, сладуран. Една утеха: Елис си мислеше, че е добър колкото Ривърс, а не беше.

 

 

Като пътешественик, който се опитва да не заспи, Лийланд изми шията и ръцете до лактите, а после и лицето си със студена вода, като внимателно заобиколи лепенката на веждата си. После енергично се избърса, като се разтъркваше, за да предизвика оросяване на кожата си. Почувства се по-добре, психически уморен, но все още не беше готов за спане, беше „освестен“ за още няколко часа.

Изу обувките и чорапите си. През шейсетте, първия път, когато отиде по работа в Европа, той седна до някакъв германец, директор в американския клон на оптична фирма, който от първата четвърт на века беше прекосявал Атлантика седемдесет пъти. Лийланд излъга, че работи за „Форд“ и проучва предимствата на въздушния транспорт пред водния при превоза на части, с което се намаляват средствата, блокирани в стокови запаси, а после остави стария човек да приказва — от Вирджиния до Хамбург.

Старецът бе познавал Хитлер, когото наричаше селяндур, неспособен да променя мнението си. Най-добрият начин да пресечеш океана, каза той, от всички начини, които бил опитал, си оставал дирижабълът. Сто мили в час на височина триста метра, почти два дена в компанията на истински дами и джентълмени. Чудесен мъж, натрупал мъдрост. Лийланд беше готов да излъже, ако той го беше попитал какво е правил през войната.

— Искате ли да ви издам една тайна, мистър Бизнесменски? Ще бъдете кукуряк в края на деня, ако си поизмиете краката. Походете бос десет минути. Ще се почувствате страхотно.

Вярно беше. Като подгъваше пръстите си, със запретнати до коленете крачоли, Лийланд примъкна телефона на дъщеря си до прозорците, натъкми го на коляното си, набра девятка, сетне единица, за да излезе от Лос Анджелис, после — кода на Сан Диего, и накрая — номера на Кати Лоуган, който вече бе запомнил.

Телефонът позвъня два пъти, задейства се автоматичното приемане.

— Привет, тук е Кати Лоуган. Сега не съм си вкъщи, но ако оставите името и номера си, след като чуете бипкането, ще ви изпратя десетте цента обратно. Или може би ще ви звънна. Кой сте все пак? Изтрийте си ухилената физиономия и говорете!

Ах, Калифорния! Когато се чу бипкането, Лийланд се смееше високо. Далече под него, трийсет и два етажа по-надолу, един камион зави от „Уилшър“ към страничната уличка, после също толкова бързо — към рампата за подземния гараж, разположен под площадката, която опасваше сградата. Нещо прищрака в мозъка на Лийланд. Камионът се движеше прекалено бързо… но не, не беше това.

— Кати, тук е Джо Лийланд, днешният ти приятел от Сейнт Луис. Благодаря ти. Изкарай си един идеален ден утре. Ще се обадя надвечер и ще те помоля да се видим. Мисля, че бихме могли да се срещнем в Сан Франсиско…

Прекъсна. Лентата се бе изнизала… не, нямаше сигнал. Телефонът беше глух и ням. Той потупа вилката. Нищо.

Погледна часовника си: осем часът. Може би комутаторът изключваше автоматично. Нямаше защо да излиза вън, че да се обажда отново; това само би объркало още повече Кати. Той постоя малко до прозореца, взрян в светлините на Холивудските хълмове. Някой някога му бе обърнал внимание върху каньона Лоръл — той не можеше да си спомни кой и кога.

Онзи стар германец бе оставил един проблем неразрешен: как отново да нахлузиш чорапите. Промяна в подаването на въздух откъм вентилатора го накара да погледне нагоре. Не, не беше това. Музиката беше спряла. Той се зачуди защо трябваше да си го отбелязва и тогава се сети какво искаше да си спомни за камиона: беше същият камион, който видя паркиран на страничната улица с лице към „Уилшър“ преди половин час. Нямаше какво да се удивява, че оня от ягуара искаше да скрие микрофона.

Глух и ням телефон?

Лийланд се беше запътил към браунинга, когато чу женски писък.

 

 

Той мигновено се стегна. Главата му беше бистра. Добра се до кобура, измъкна пистолета, освободи предпазителя и зареди първия патрон.

Загаси осветлението и колкото се може по-тихо бавно отвори вратата. Коридорът беше празен, но се чуваше мъжки глас, остър, но твърде далечен, за да разбере какво казва.

Лийланд трябваше да решава какво да прави — веднага. Обувките му бяха в банята. Ако гласът изстрелваше нареждания към празнуващите, значи беше въпрос на секунди останалите от бандата да претършуват стаите на етажа. Колко ли бяха? Стълбището се виеше от другата страна на асансьорната клетка. Докато пресича главния коридор, Лийланд за миг би останал на открито, но ако хората гледат в обратна посока, към празничната зала, може би щеше да се измъкне.

Браунингът. Ако го заловят с него, ще има стрелба. Ако пък го остави и те го намерят, ще хукнат да търсят притежателя. Нямаше време и да го крие, нито пък имаше смисъл да се остави да го надушат — не и щом носи значката на Нюйоркското полицейско управление, нищо, че тя си беше един майтап. Бос, с вдигнат браунинг, Лийланд стъпи на мокета в коридора.

С приближаването му до асансьора гласът се усили. Нямаше да е зле да си вземе бележка за това, ако може, но сега трябваше просто да се намери някакво безопасно или поне сравнително безопасно укритие. Той спря на метър и половина от ъгъла.

Акцент. Лийланд все още не можеше да различи думите. Акцентът беше едва доловим; внимателното, обмислено изразяване подсказваше, че ораторът е изучавал езика чак в училище или дори по-късно. Сега Лийланд пребяга през зоната пред асансьора към вратата на стълбището.

Четирима, единия той позна, по дяволите — по-дя-во-ли-те! — всички въоръжени с най-доброто в света лично оръжие, автомати „Калашников АК-47“. Лийланд се вбеси от собствената си глупост. Веднага трябваше да се досети!

Изчака, стаил дъх. Ако го бяха засекли, някой щеше да извика. Трябваше да прецени видяното, а то не беше малко. Трябваше да мисли. Първото очевидно нещо беше, че с информацията, която имаше дотук, не беше в състояние да предприеме каквото и да било ползотворно действие. Сега трябваше да вземе друго решение. Внимателно отвори вратата към стълбището, пристъпи и леко, безшумно затвори вратата след себе си.

Заизкачва се; взимаше с лекота по две грапави бетонни стъпала наведнъж, а босите му нозе обираха хладината.