Родърик Торп
Умирай трудно (3)

18:02 ч. Тихоокеанско стандартно време^[1]

 

— Мистър Лийланд?

Негър, доста възрастен, с почти побелял мустак. Носеше униформа, фуражка с козирка и черна вратовръзка.

— Изпратен съм да ви поема, сър.

— Точно днес ли… тази вечер? Не беше нужно. Би трябвало да сте си у дома със семейството.

— О, за това ми плащат, сър — отвърна човекът с усмивка. — Мисис Джинаро иска да ви откарам до работата й.

Това беше ново.

— Трябва да си взема багажа.

— Аз ще се погрижа за това, сър. Само ми дайте билетите.

Лийланд се чудеше защо Стефи си прави този труд. Не беше никак приятно, особено когато се стига дотам един седемдесетгодишен дядо да прави мускули с куфарите ти.

— Хайде — оживи се той. — Може би ще успеете да стигнете вкъщи навреме за Бъдни вечер.

— Всичко е наред, сър.

Минаха още двайсет минути, докато вземат двете чанти, и още десет, докато големият черен кадилак се измъкне от паркинга и се влее в потока, забързан на изток. Шофьорът включи климатика и някаква стереофонична какофония. Лийланд го помоли да разкара и двете. В мотелите по булевард „Сенчъри“ се нижеха коледни поздравления. Лийланд затвори очи; надяваше се, че Стефи не е сготвила нещо много тежко тази вечер. Беше му казвала сума пъти, че става все по-опак, но простата истина беше, че той не приемаше начина на живот, който дъщеря му водеше напоследък.

Тя беше помощник на вицепрезидента по международните продажби на „Клаксън ойл“. Титла — да си разчекнеш устата, но и работата беше толкова голяма, а заплащането — доволно. Лийланд бе установил, че дъщеря му изкарва добри пари — над четирийсет хиляди годишно, плюс премиите. Проблемът бе, че тя беше всецяло погълната от всичко това — голямо БМВ, три отпуски в годината и ресторантски сметки, клубни членства и кредитни карти, на които той не успяваше да хване дирята. Това, разбира се, си беше нейният живот и той си траеше, но беше убеден, че тя прекалява. За децата се грижеше добре, даваше им се всичко необходимо, те се чувстваха по-добре, отколкото Лийланд можеше да очаква. Той ги обичаше и им пращаше подаръци през цялата година, ала разбираше, че едва ли ги познава изобщо, че тяхното всекидневие е съвършено неведомо за него.

Тук и разстоянието си казваше думата, пък и времето, в което живееха.

Без да се брои миналото и докъде той и Карън бяха докарали собственото си семейство. Стефи беше далеч, първа година в колежа, когато двамата с Карън стигнаха до последната горчива чаша. Той така и не проумя истински дългонатрупваното напрежение, взривило отношенията между тях. В началото на съвместния им живот Карън си бе навлякла сериозни неприятности, вместо да сподели проблемите си с него. Мислеше, че тя се е страхувала. През войната бяха разделени няколко години. Никога не успяха отново да заживеят заедно така, както на младини. Бяха се променили и бяха продължили да се променят, никога не говореха за личните си проблеми и ядове. Той съзнателно задържаше своите за себе си и тя бе решила, че трябва да постъпва по същия начин. От хилядите грешки, които бе допуснал, най-лошата беше, че не прояви внимание към нейната истинска същност.

— Не мога повече така — каза тя една вечер, с чаша в ръка, защото беше време, когато пиеше с него. — Съжалявам, Джо, сто пъти премислих всичко, но не мога по никакъв начин да изтърпя и минута повече. Ти не си човекът, за когото те мислех, когато се срещнахме. Не че вече не те познавам. Знам кой си — през половината време — работяга извън града, чиято работа е толкова потайна и непонятна, че той не иска или не може да я сподели с мен, ако проявя загриженост. Но мога ли да бъда загрижена… за това, дали случайни лица имат достъп до компютъра? Или дали полицейските сили в Прифрънтъл, Небраска, са последната дума в усмиряването на тълпи? Джо, знам, че това не са глупости, но вече ми писна и за мен са глупости. Писна ми заради всичко това да не можеш да вършиш оная работа вечер и ми писна да чакам бъдещето, което все не идва. Искам да изчезнеш от живота ми. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не е работата в това, че не те одобрявам, работата е в това, че аз дори не те харесвам вече. Ето това е. И от секса, когато се случи, само ми иде да те убия. Изчезвай, Джо. Изчезвай веднага.

 

 

Призори той беше вече къркан и през следващите две години ни веднъж не изтрезня за повече от осем часа. Понякога беше наистина противен. Обаждаше се на Карън, когато се напиеше, вярвайки си, че иска да умолява, но всъщност очакваше поредната възможност да предъвква стари кавги. Имаше толкова неща да обяснява. Толкова отдавнашен и калпав брак като техния не беше по-свестен от къща, обитавана от духове, и двамата намираха на горния етаж стаи, непосещавани двайсет години. Бореха се за тях, за това, кой какво е причинил и кога.

Стефани научаваше всичко от единия или от другия. Изхвърлиха я от училище, обади им се от Пуерто Рико. Това я поболя, Карън я подложи на терапия, а Лийланд бълва кръв две седмици, насилвайки се да се убеди, че върши нещо, което ги убива всички. Следващия път, когато Карън го срещна, той беше трезвен — ала със съзнанието, че с техния брак е свършено и че трябва да осмисли живота си наново. Никога повече не докосна Карън.

Кой би могъл да знае, че тя ще е мъртва след по-малко от осем години?

 

 

И преди беше идвал в сградата на „Клаксън“, четирийсететажна отвесна колона на булевард „Уилшър“, и беше достатъчно наясно с града, за да схване, че старият шофьор е избрал омайващия маршрут на север по магистралата от Сан Диего към „Уилшър“, после на изток през Бевърли Хилс, покрай магазините и хотелите.

И като навсякъде: неподвижните палми, ослепителните афиши. Деветдесет на сто от постройките в Лос Анджелис бяха ниски двуетажни къщи и кантори. Лос Анджелис бе в разцвета си — тук бяха построени някои от най-хубавите жилищни квартали в света, но имаше и друг фактор, който допринасяше за изгледа на града — отявленият, развихрен бяс за пари, който бе обзел Стефани и бе довел до такива грамадански публични оскърбления като бараките за пици с надписи, които се хилеха примамливо — „Хапвали ли сте си скоро?“ В най-лошия случай човек стигаше до заключението, че ако смръкнат афишите, ако закопаят под земята светлинните реклами и умалят фирмените табели до някакъв по-скромен размер, градът би изглеждал като ощавена котка.

Просто градът беше твърде млад. Кажи-речи до петдесетте години по-голямата част от Лос Анджелис и предградията му бяха в застой. Преди десетина години, когато Лийланд започна да идва тук, някои важни участъци на магистралата още не бяха построени и градът беше още разпокъсан. Сега Лос Анджелис беше първият слединдустриален мегалополис — гигантският град на бъдещето, полегнал в невинен детски сън под бухлато, отровно небе.

— В Лос Анджелис ли живеете?

— Не, сър, живея в Комптън, Калифорния. Калифорнийците обичаха да изричат тая дума. Ако беше в Ню Йорк или в Чикаго, отговорът нямаше да бъде „Вали Стрийм, Ню Йорк“ или „Сисъро, Илинойс“. Като че хората тук искаха да уверят себе си, че всичко си е на мястото, сякаш можеше да изчезне за една нощ.

Като полицейски проблем градът беше кошмарен. Сякаш големината и разпокъсаността не бяха достатъчни — Лос Анджелис беше единственият познат на Лийланд град, разделен на две от планинска верига, Санта Моника, простираща се от изток на запад и приютила поселища като Бел Еър, Шърман Оукс и Студио Сити, както и обградения град Бевърли Хилс — и още много други. В доста райони наземният патрул се бе оказал неефективен, тъй че полицията се беше изнесла в небето, в хеликоптери. Това имаше ефект. Можеш да бягаш от някого, който ти налита отгоре, но не можеш да се скриеш.

Лимузината вече бе излязла от магистралата, устремена на изток към „Уилшър“ през модния квартал Уестуд. Бел Еър се извисяваше отляво, потънал в парите си. Следващите осем километра къщите за милиони долари не бяха рядкост. В това градче хора, които преди това никога не бяха имали пари, внезапно ставаха истински богати и не ги беше грижа колко плащат за нещата, които желаят. Тук ролс-ройсът се чувстваше по у дома си, отколкото в Индия по времето на английското владичество. А когато старите режими падаха, тук се изливаха пари от всички краища на света. След година-две Лос Анджелис щеше да е най-скъпият, а също най-корумпираният и най-опасният, град върху лицето на Земята.

— Как ще отпразнувате Коледата?

— Мисля да се нагледам на телевизия. Момчето ми монтира една от ония огромни видеостени — нали ги знаете, с прожекционна система.

— В електрониката ли е?

— Не. Той е най-малкият, само на двайсет и една е. Актьор е, ама наистина му иде отръки. Взе обикновен телевизор, обектив, екран и ей на. Метър и двайсет напреки, същинско кино. „Овните“ ги чакат големи загуби тая година. Да ви кажа, тоя стар свят се обръща в нещо друго.

Лийланд вметна, че е съгласен, и остави разговора да замре. За днеска му стигаха мимолетните впечатления от живота на разни непознати. Беше приятно да знаеш, че младото поколение е „вътре“ в новите технологии, както неговото поколение беше някога с „Форд — Модел А“ или с бипланите, но Лийланд бе установил, че съществуват и важни разлики. Старите технологии извеждаха хората към света навън и към общуване с другите. А това чудо беше за потребители, заключени в подразделени малки развъдници, човеци, които живееха като добитък, отглеждан за клане.

И самите хора тук бяха различни, ексцентрични като англичаните, неуморими в изпробването на нови и нови свои самоличности. Хула-хуп, модата по хавайското кършене, дойде от тази част на света. Скейтбордът. Автомотокината. Имаше хора, така влюбени в онова, което са направили от себе си тук, че всяка година прекарваха Коледа, като се припичаха на близкия плаж. Нищо, че водата беше прекалено студена за плуване.

„Уилшър“ беше почти пуст. Тук-там някоя кола. Жена, подръпваща каишката на грозно куче с нещастен вид. Коледни украшения. Магазин след магазин — с отрупани витрини, — през Бевърли Хилс и отново към мрака на Лос Анджелис. Започваше да се чувства тукашен. Един самотен камион беше паркиран до бордюра на две пресечки от сградата на „Клаксън“ — единственото возило наблизо. Светлините примигнаха и лимузината спря до тротоара точно срещу главния вход.

— Мистър Лийланд, вие влезте, а аз ще отнеса багажа ви долу в гаража до колата на мисис Джинаро. Кажете й, че ключовете ще бъдат пъхнати под предната седалка — тя знае. И да си прекарате една весела Коледа, нали?

— Разбира се. Вие също… но да не си съсипете очите.

— Добре. — Той се засмя доволно, щастлив, че има обичлив син. — Добре.

Лийланд мярна в далечния ъгъл нещо, което бе забило нос в бордюра. Беше голям „Ягуар седан“, какъвто и той някога бе притежавал, в края на шейсетте. Колата му създаваше само неприятности и колкото и да му се щеше да й се порадва, наложи се да се отърве от, нея. Тая тук беше в отлично състояние. Вътре седеше човек. Радиоантена на носа. Лимузината се придвижи пред осветения вход на „Клаксън“.

Лийланд се сбогува с шофьора и се заизкачва по тесните стълби, когато отново се сети за колата и се обърна. Човекът зад волана държеше радиомикрофона пред устата си и въпреки разстоянието видя, че Лийланд го гледа, и се опита да го скрие. Лийланд бе видял нещо, което не трябваше да вижда, но бедата беше там, че и онова приятелче мислеше така. Лийланд продължи по площадката към стъклените врати, където един възрастен бял портиер в сива униформа седеше зад бюро и четеше вестник. Старецът видя Лийланд и стана да отключи.

— Казвам се Джо Лийланд. Очакват ме. Бившо ченге ли сте?

— Да, сър.

— И аз. Вижте.

Старецът внимателно разгледа картата на Лийланд.

— Новичка е за мен, но аз съм захвърлил униформата преди петнайсет години! Ама добре изглежда, с красив релефен печат. Знам, че ви чакат. Какво мога да направя за вас?

Лийланд му разказа за ягуара. Старецът примигна и погледна навън към „Уилшър“, макар че оттук не можеше да види нищо.

— Има бижутериен магазин оттатък улицата и нещо като чифтоска между кулинарен магазин и магазин за алкохолни напитки. Тая вечер всичко е затворено. Ще звънна в участъка. Вие вземете асансьора в края: трийсет и втори етаж. Не знам какво, по дяволите, им става на хората тия дни! Помните ли, когато Коледа минаваше само с едно-две наръгвания?

— Точно така. И като стигнеш на мястото, убиецът седи на стол и разправя на жертвата, че не е била права.

— Добрата стара Коледа.

— Тая вечер редиците са оредели, нали? — подхвърли Лийланд.

— Ако хората знаеха, че през някои нощи на годината в действителност работят само неколцина ченгета, щеше да бъде ужасно. Ако сте въоръжен, можем сами да го разкараме оня.

— Да не се престараваме — охлади ентусиазма му Лийланд. — Я колко хлапаци са запретнали ръкави по празниците — и всички имат нужда от нашийник. Мисля да понаблюдавам отгоре. Оттам се вижда, нали?

— Не, забавата е от другата страна на сградата.

— Забава ли?

— Нещо специално. Направили са голям удар с арабите или не знам с кого. Пълно е с курви, дечурлига, всичко. Ще звънна, преди тоя пуяк отвън да почне да зяе кян-ка, кян-ка, кян-ка…

Старчето имитира кянкането във фалцет и Лийланд най-сетне започна да схваща, че той се прави на Гари Купър от „Сержант Йорк“, но вратите на асансьора вече се бяха затворили, когато Лийланд щракна с пръсти и извика „Да му се не види!“

С кого ли разговаряше кучият син от ягуара? Къде беше другият? Не е нужно радио, за да обереш кулинарен магазин… нито пък бижутериен. Какво ли бяха намислили?