Родърик Торп
Умирай трудно (17)

10:00 ч. Тихоокеанско стандартно време

— Слушам — отвърна той и забърза отново надолу по стълбите, като отмяташе левия крак пред себе си и почти подскачаше. Останалите трима — независимо дали те го знаеха, или не — бяха като чудовище, простряло пипала до дъното и върха на сградата, и с глава на трийсет и втория етаж. Той трябваше да гони главата. Това беше последната възможност заложниците да се измъкнат.

Беше така уплашен за Стефи, че му се плачеше. Беше се разкрила. Трябвало е, за да спаси собствените си деца. Бяха му необходими само още две минутки, а ако полицията бе пожелала да се включи в играта с телевизията, щяха да са и по-малко. Беше пред вратата на трийсет и втория етаж.

— Хайде де, нали искаше да поговорим. Да чуем какво имаш да кажеш.

— Недей да ме изнудваш, Лийланд! Имам всичкото намерение да разговарям с теб. — Предаването беше много чисто и трябваше да бъде предпазлив. — А, млъкна? Зная, че си наблизо. Учудва ли те, че го знам?

Лийланд се отдръпна от вратата.

— Е, Лийланд, май няма да признаеш, че този път се страхуваш от нас. Знам, че си минал през пъкъла, но сигурно не смяташ, че си доказал правотата си. Хана беше по-права по отношение на теб, отколкото осъзнаваше. Ти си повече от обучено куче. Живееш в измислен свят от привидности и илюзии, който придава някакъв смисъл на живота ти. Какво, мислиш, че си постигнал с всичко това?

Лийланд мълчеше. Ръката му беше на топката на вратата.

— Решил си да се правиш на глупак — натърти Литъл Тони. — Не знаеш какво си направил, нали? Ти бранеше милиони долари, откраднати от мизерстващия народ на Чили, като защитаваше собствеността на най-големите крадци, които светът някога е познавал, и като се опитваше да запазиш в тайна най-мерзкия брак между властта и алчността. Дъщеря ти? Дъщеря ти знае всичко това. И тебе яко ще те притиснат да доказваш, че самият ти не си го знаел.

Лийланд беше отворил вратата. Коридорът беше празен. Отляво беше кабинетът на Стефи; от дясната му страна — голямата стая, в която бе видял да наблъскват заложниците. Трябваше да измисли нещо.

— Дотук не каза нищо съществено.

— Още малко търпение.

Странна фраза, но Лийланд поне знаеше, че Тони не е достатъчно близо, за да се чува гласът му без радио — което значеше също, че може би не е по-далеч от асансьорните клетки.

Някъде отгоре — рязък, силен взрив; сградата леко се разтресе и нейде отдясно той чу как изпъшкаха и проплакаха хора. Бандата не беше вдигнала ръце; най-после, макар и останали трима, бяха решили да взривят сейфа. Но в същото време бяха потвърдили своето разпръсване. Лийланд се ухили и заобиколи надясно.

Компанията не изглеждаше така свежа, както снощи. Мъжете бяха по ризи с навити ръкави, а жените бяха захвърлили неудобните обувки. Те стояха или лежаха на пода, повечето — с лице към оттатъшната врата. Една от жените го зърна и закри с длан уста. Той посочи значката си, после й направи знак да мълчи.

— Потупай приятеля си по рамото — размърда той беззвучно устни, като се запъти към тях. Тя то направи и той ги подкани с ръка да станат. Призивът се разпространи бързо из стаята, но не преди една жена да изпищи:

— Залегни! Залегни!

Лийланд си проправи път през хората, които падаха наляво и надясно. Той чу нещо по радиото. По външната стена пробяга сянка и Лийланд стреля по нея. В калашника бяха останали не повече от шест патрона. Сянката на Тони се отскубна — това трябваше да с Тони със Стефани. Ако можеше да отблъсне Тони поне за миг, останалите заложници биха могли да се доберат до стълбите от другата страна.

— Върнете се! — изрева той. — Върнете се и вървете надолу по стълбите! Не бързайте, никой не ви преследва!

Тони подаде дулото на картечния си пистолет иззад ъгъла и изстреля една серия, улучвайки някаква жена в стомаха. Лийланд отвърна на огъня, после се придвижи напред. Сега хората бягаха и пищяха.

— Дядо!

— Изведи брат си оттук, Джуди! — Той не можеше да се обърне да я види.

— Ами мама? Той каза, че ще ни избие всички. Тогава тя се изправи.

Тони беше заплашвал всички заради Лийланд.

— Вие вървете. Аз ще се погрижа за майка ви.

— Първо помислихме, че си един от тях.

Той се извърна: сега, когато лицето й се променяше с възрастта, Джуди започваше да прилича на починалата си баба.

— Върви! Върби!

Тони отново подаде дулото. Лийланд стреля. Серията на Тони се вряза в плоскостите на тавана. Лийланд натисна копчето за говор:

— Заложниците са свободни и слизат по стълбите. Сега можете да завземете сградата отдолу. Записахте ли си?

— Записахме. Колко останаха?

— Не повече от един долу. Довиждане. — Отвън хората започнаха да ликуват. В калашника бяха останали два патрона. Един мъж се опитваше да издърпа ранената жена отвъд огневата линия.

— Помогни ми, това е жена ми.

— При него е дъщеря ми!

— Погледни се! Целият си в кръв!

Лийланд белна зъби:

— Адски малко от нея е моя.

Мъжът се обърна на другата страна, като си мърмореше нещо под нос. Лийланд погледна зад него. Не всички бяха излезли. В ъгъла имаше мъжки труп и до изхода още една жена лежеше на пода, държеше крака си и се гърчеше. Радостните викове вън бяха станали още по-силни, почти толкова, че да заглушат шума от асансьора. Лийланд отново заговори по радиото:

— Имаме ранени на трийсет и втория етаж.

— Колко?

— Трима, а може и повече, единият май е мъртъв.

— Какво става там вътре сега? Каква беше тази експлозия?

— Тони може да ти го каже вместо мен. Говори си с него.

— Не, Лийланд, с теб ще говоря. — От радиото се чуваше пращенето на асансьорния двигател. — Какво друго върши тук цяла нощ, ако не най-кървави, неописуеми престъпления?

— Ти пръв уби Ривърс, видях те как хладнокръвно го застрелваш.

— Историята ще е съдник на това — отвърна Тони.

Докато слушаше, Лийланд се движеше към канцеларията на Стефи.

— Лийланд, колко души уби тази нощ?

— Засега е тайна, Тони.

— Не се срамуваш от себе си, нали?

— Ъ-ъ. — Канцеларията на Стефи беше претърсвана. Не можа веднага да разпознае сакото си, но не заради бъркотията наоколо. Панталоните му вече имаха друг цвят. Той отиде в банята.

— Светът ще узнае какъв дивак си — извика Тони. — Ти строши врата на едно момче. Хвърли човек от покрива.

— Слушай, копеле гъзарско! — измуча Тако Бел. — Я да пуснеш дъщерята на тоя човек!

— Не се меси, Бил — каза Лийланд.

— Дъщерята на човека, както я нарече, е пълнолетна и носи отговорност, защото участва в продажбата на оръжие за една от най-потисническите диктатури в света, която управлява милиони безпомощни селяни. Чуваш ли ме, Лийланд? Какво правиш, Лийланд?

— Взимам си два аспирина. Имам главоболие.

Всъщност вече го бе сторил. Реши да не опитва да измие пак лицето си, имаше опасност нещо да попадне в очите му. Беше полепнал с грес, сажди и кафява засъхнала кръв от главата до почернелите, втвърдени пешкири около стъпалата си. Можеше да изстъргва грес и изсъхнала кръв от косата си като крем-сирене от филия. Отвори пак аптечката, като се опитваше да мисли за предстоящото. Някаква мисъл го човъркаше, нещо ново. Той свали кобура от рамото си.

— Лийланд, за кого работиш ти?

— Сам съм си работодател. — Той стискаше браунинга. Колкото по-мръсен беше, толкова по-добре. Разполагаше с единайсет патрона. — Виж, Тони, ти ме забърка в това. Дай да сключим сделка, ти и аз. Честна сделка. Трябва ти заложник. Вземи мен вместо дъщеря ми.

— Разбира се. Четеш ми мислите.

Лийланд опита дали движенията му са свободни. Страхотно, май щеше да свърши работа.

— Тъй, как искаш да го направим?

Чу стрелба долу. Правилно: един долу, номер две беше Тони, трети бранеше покрива. Трима останали, включително една жена. За миг Лийланд си спомни как узна това: гласът по радиото, който четеше цифри и думи. Пак пробва свободата на движенията си. Лейкопластът нямаше да му пречи.

— Знаеш къде съм — каза Тони. — Искам да дойдеш с асансьора тук, невъоръжен. Когато кацнеш тук, дъщеря ти може да влезе в асансьора, свободна да прави каквото пожелае.

— Звучи един път.

— Не се хващай, Джо.

— Бел, нали за това се блъсках цяла нощ.

— Джо, влизаме в сутерена на сградата — намеси се Ал Пауъл. — Искаме да размърдаш мозъка си.

— Кажи ми, когато сте вътре. Междувременно аз ще подавам топката на тоя тип. Какъв избор имам?

— Джо — включи се пак Бел, — според телевизията ченгетата още не са в сградата. Всъщност някой направо ги полива с куршуми.

— Нека му кажа — прекъсна го Ал Пауъл. — Те са се барикадирали на третия етаж, което им дава простор за стрелба на север и на юг, а повече не им трябва.

Лийланд мълчеше. Тони горе само със Стефи ли беше? Лийланд не мислеше, че този, който е взривил сейфа, може да слезе толкова бързо. Но нямаше значение.

Те с Тони си знаеха и зъбките. Тони искаше всички да си мислят, че е на четирийсетия стаж. Това, което не се нравеше на Лийланд, беше прозрението, че Тони се опитва да му пробута фокус, който самият Лийланд вече беше пробвал — безуспешно — да пробута на бандата. Влизаш в асансьора, а не знаеш носле къде ще спре. Толкова просто. Той извади радиото:

— Ал, седемдесет и пет души слизат по стълбите. Трябва да окупирате долните етажи на сградата веднага.

Някакъв хеликоптер се спусна над сградата и отекна ответен автоматичен огън. Все още имаше един горе. Лийланд се питаше колко време ще трябва на полицията да схване добре положението долу — един-единствен тип, който притичва и стреля от две места.

— Искам да се знае, че все още имаме оръжие да изметем хеликоптерите от небето! — изписка Тони. — На хората по стълбищата ще им бъде позволено да слязат на партера. Не искаме повече кръвопролития. Лийланд, готов ли си?

Лийланд почти беше изкачил стълбите:

— Какво искаш от мен?

Един долу, един горе и Тони — той не би могъл да стреля по хеликоптера и в същото време да държи Стефи.

— Влез в асансьора.

— Тръгвам от кабинета на дъщеря ми и стъпалата ми са нарязани.

— Разбирам.

— Ще те прецака, Джо — обади се Бел.

— Искам той да говори. Остави го да си каже.

— Това, което искахме да направим, Лийланд, ако не беше се намесил и не беше започнал тази кървава баня, беше да покажем на света, че дъщеря ти и нейните съдружници, Ривърс и Елис, правеха точно това, което вашето правителство сега на бърза ръка забрани, а то е да се продава оръжие на Чили. Една от грешките, направени от капиталистическия печат, е непрестанното повтаряне, че ние сме глупаци. Ние не сме глупаци.

Лийланд беше на трийсет и четвъртия етаж. Смяташе да изкачи още един, преди да повика асансьор. Пукната пара не даваше за Ривърс или Елис, или за оръжията им. Умници. Дупедавци. Стефани дори не беше сигурна за премията си. Бяха я впримчили. Я да видим колко умни бяха сега, на път към моргата? Той помисли какво беше направил с тялото на Ривърс — пак лош късмет. Щом не можеш да носиш обувки на мъртвец, значи, че не би могъл и да обезобразиш трупа му. Той се замисли отново за дъщеря си, питаше се що за човек е станала. Питаше се дали всичко това изобщо има някакво значение за нея, значение в смисъла на нейните разбирания за живота.

Тони пак беше в ефир, говореше на света:

— От много време ние знаехме за секретните клаузи на договора, сключен току-що между „Клаксън ойл“ и убийците, които управляват в Чили. Според оповестените точки от договора за сто и петдесет милиона долара, почти всичките заети от Съединените щати и техните марионетни международни кредитни агенции, „Клаксън ойл“ трябва да построи мост в Чили. Сто и петдесет милиона за един-единствен, маловажен мост в страна, където милиони живеят в невъобразима нищета. Това само по себе си е достатъчно лошо, но има и още. „Клаксън“ е обещала през следващите седем години да снабдява чилийския фашистки военен режим с милиони и милиони оръжия. Оръжия, с които да поддържат своята незаконна власт, власт, която те наложиха посредством безусловно доказана американска интервенция.

Лийланд беше на трийсет и петия етаж, викаше асансьор. Тони не беше толкова влюбен в звученето на собствения си глас, та да не схване за какво са задвижванията и спиранията на асансьора — свидетелство, че Лийланд го наближава. Късмет за Лийланд беше фактът, че Тони е в ефир. Ако се опиташе да накаже Стефани за това, което прави той, Тони щеше да загуби съчувствието на публиката, която се опитваше да спечели. Той го знаеше. Лийланд не се съмняваше, че всичко, което Тони казва, е истина. Трагедията на Тони беше в друго: той не проумяваше, че също е фактор… резултат… на проблема — като жената, която заплашваше с оръжие.

Асансьорът пристигна. Лийланд дрънна копче „40“ и се отдръпна към стълбите. Щеше да чува какво става. Още пукотевица долу. Добре. Нещо, което да накара Тони да си мисли, че положението се променя. Лийланд беше на стълбите, когато асансьорът отново спря, мигновено последва стрелба… и спря. Лийланд включи радиото:

— Тони, напрежението си казва думата при теб. Опитах тоя номер преди час и нищо не излезе. Разочарован съм от теб.

Тони въздъхна:

— Лийланд, откъде знаеш, че дъщеря ти не е вече покойница?

Тако Бел изсумтя:

— А си пипнал тая жена, а съм те убил сам, копеле мръсно!

— Ето как знам — каза Лийланд. — Пусни я да си върви, ако искаш да се биеш с мен. — Той продължи да се катери: времето, за което асансьорът беше в движение, го накара да мисли, че Тони е на трийсет и осмия етаж. Там беше открито, а външните прозорци имаха изглед на всички страни. По-добре обмисли какво ще правиш, синко.

— Лийланд, проблемът ти е, че не знаеш каква битка водиш и дори в кой век живееш. Рицарските ти представи са не на място тук. Ти не си Робин Худ и тоя глупак с радиото не е Литъл Джон. Дъщеря ти е едно от главните действащи лица в този незаконен трансфер на оръжия. Ти, изглежда, знаеш нещо за истинската сила и положение на многонационалните корпорации. Тук, в Съединените щати, и в складове по целия свят е пълно с оръжейни запаси, с най-смъртоносните оръжия се правят бартерни сделки, сякаш това се свински шкембета или спазарено зърно от следващата реколта. Ние можем да документираме трансферите на суми, изпирането на мръсни пари, опитите да се скрие, замъгли или обърка истината. Дори докато говоря сега, на тоя ваш скъп, глупашки празник, корабите са в международни води, на път за Чили, уж натоварени със селскостопанска техника и металообработващи машини, но всъщност натежали от автомати, ракети и други подбрани оръжия. Те отплаваха вчера сутринта, защото първото плащане беше прехвърлено в тази сграда точно в девет часа и сигналът беше даден. Шест милиона долара — шест милиона от народните пари. Те са тук в сейфа през цялото време, Лийланд. Нашето намерение е да ги върнем на хората. Тези шест милиона са доказателство за това, че „Клаксън“ загърбва живота и човешките права в преследване на богатства и власт. А нашето преразпределение ще покаже властта, която грабливи корпорации като „Клаксън“ имат над всички вас. Ще ви покажем как всички играете по тяхната свирка.

— Заври си ги отзад — избуча Тако Бел.

— Той май ни обясняваше, че ще ги хвърли през прозореца — вметна Лийланд.

— Да, наистина — потвърди Тони. — По обед. Имаш ли нещо против, мистър Полицейски?

Лийланд си мислеше за нещо друго, за забележката, която Джуди бе направила, че прилича на един от тях. Лийланд беше малко над трийсет и седмия етаж, изкачваше се бавно. Щеше да лежи две седмици в болницата. От него се искаше само да живее.

— Тони, ти имаш странно схващане за обществена справедливост. Не мисля, че би бил така въодушевен от идеята да разпределяш богатството, ако не беше тук. Навярно щеше да търсиш някакъв потаен мотив, чудейки се защо някой ще взима по-голям пай от теб. Ето това е при вас — повечето хора, които те слушаха, вече го знаят. Преди малко каза, че не си тъп. Най-тъпото нещо у хора като теб е увереността им, че разбират нас, останалите. Ти не изнасяш революция, ти просто се опитваш да грабнеш част от милионите за себе си. Никого не можеш да заблудиш.

Лийланд все още обмисляше забележката на Джуди. Тони почти не беше напускал трийсет и втория етаж. В миговете, когато го бе зървал, той изглеждаше чист и спретнат, направо издокаран. Лийланд приличаше на един от тях? Не на този, който бе убил, не на Тони и не на момичето, което беше все още живо.

Карл. Карл беше човекът долу. Може да е оцелял след експлозията в асансьорната шахта. Кораво копеле!

Лийланд бавно отвори вратата на стълбището. Беше в източната част, все още вярваше в съвета на Били Гибс. Искаше да каже на Тони, че не е знаел за участието на „Клаксън“ и на дъщеря си в тайната търговия с оръжия. Но знаеше за самата търговия с оръжия и всичко, което Тони бе казал, беше вярно. Някои люде, очевидно и Стефани в това число, жадуваха да опитат всичко възможно. Щеше да е в състояние да обясни нейното поведение, когато някой му обяснеше човешката природа.

Лийланд се свлече на ръце и на дясно коляно и залази към прозорците в източната част. Браунингът, макар че не беше малък, бе здраво закрепен с лейкопласт между плешките му и не помръдваше. Лийланд и дъщеря му живееха в противоположни краища на континента и се виждаха веднъж-дваж в топлината. Говореха си по телефона всеки месец, щом си спомнеха един за друг или когато той беше в някоя хотелска стая и се чувстваше самотен. От Атланта или от Бостън, когато денят на изток е вече превалил, той можеше да набере Санта Моника, където все още беше ранна вечер, и да каже „здрасти“ на всички. Той знаехте, че Стефи го обича, но знаеше също, че понякога й досажда. Дали искаше да вярва или не, възрастта го беше направила старомоден. Тя не беше живяла леко и в някаква мяра той беше отговорен — но каква отговорност имаше за това, че е избрала Елис, или за компромисите, които е направила със себе си, за да се забърка в тази история?

Лийланд не мислеше за вина, той мислеше за разстояния, за разстояния между хората. Въпреки успехите, парите и привилегиите си, в края на деня, в Атланта или в Бостън, Лийланд можеше да е също тъй самотен като последния бродяга, който спи в парка. Когато хората узнаваха кой е, какво е правил и къде по света е бил, те му завиждаха — без никога да си направят труда да надникнат във вътрешния му живот. Това, което беше вярно за него, беше вярно за милиони хора. Лице в лице Тако Бел, който и да беше в действителност, сигурно не би могъл да поддържа разговор повече от пет минути, освен ако не е за радиотехника… или наркотици, секс или рокендрол. Обаче в ефир, о-хо, това се казва живот!

— Лийланд — изгука Тони, — мисля, че щеше да се срещаш с мен.

Лийланд намали звука:

— Още съм на стълбите.

— Знам, знам. Не си много разговорлив.

— Разговарял съм с убийци и преди. Няма какво да науча от теб.

— Ето, пак започна. Ривърс беше международен престъпник. Тук се извършва престъпление, мистър Полицейски — нима като гражданин аз не съм длъжен да се опитам да го спра? Нима твърдиш, че това, което извърши, е по-различно в нравствено отношение или по-възвишено от това, да се опитваш да алармираш света, че още една от огромните ви многонационални корпорации е до лакти в човешка кръв? А колкото до дъщеря ти, може ли от едно обучено куче да се пръкне нещо друго освен кръвожадна кучка?

Тони се канеше да убие и нея. Лийланд се движеше по източния коридор, отбягваше асансьорните клетки. По-рано той беше убеден, че Тони е между тях, но ако беше така, досега щеше да е уловил гласа му в стаята. Лийланд натисна копчето за говор:

— Започва да те хваща шубето, Тони. Беше наред, когато владееше положението, но сега хватката ти се е разхлабила. — Лийланд продължаваше да се приближава. — Откъде идва това, как мислиш? Би трябвало да си по-самоуверен, като се има предвид, че си съвсем прав. Дали не е защото съм толкова близо до теб сега. Каза ми да дойда горе невъоръжен, а после нарешети асансьора, в който си мислеше, че се возя. Ти се криеш зад дъщеря ми с картечен пистолет и ти треперят мартинките. Къде е валтерът, с който застреля Ривърс? Достатъчно е човек да знае това, и всичко е ясно. Ти си този, който донесе оръжието в тази сграда. Ние бяхме невъоръжени.

— Невъоръжен ли си?

— Нали това искаше.

— Е, тогава се изправи, ако обичаш. Чувам те и без радио. Изключи го.

Лийланд го изключи, преди Тако Бел — или който и да е друг — да успее да протестира. Той все още не знаеше местоположението на Тони. Това нямаше значение — поне засега: Лийланд искаше да е сигурен, че Стефани е извън всякаква опасност, преди да посегне към браунинга.

— Ето ме!

— Горе ръцете!

Докато Лийланд вдигаше ръце, бавно, изразявайки болката, която наистина изпитваше, Литъл Тони се появи иззад бюрата от страната на булевард „Уилшър“. Лийланд направи крачка; той искаше Тони да види как тътри крака си. Тони сръчка Стефани да се изправи. Когато видя баща си, тя реагира и той сграбчи ръката й.

— Аз съм добре, мила — провикна се Лийланд.

— Много благородно, Лийланд — присмя се Тони. — Насам, ако обичаш. Вече приличаш на труп. Хайде. Какво му е на крака ти?

Лийланд не отговори. Той превръщаше болката в зрелище, залиташе силно надясно, което приближаваше ръката му до главата. Тони и Стефи бяха на два и половина-три метра от прозорците, Лийланд беше все още твърде далеч, за да бъде улучен с онова, което Тони държеше, а и Тони беше твърде далеч за изстрел с браунинга. Винаги е бил отличен стрелец; имаше някаква психологическа теория относно това, свързана е усещането за собствена цена. Стефани го наблюдаваше, но не защото очакваше той да направи нещо. Тя едва се държеше. Последния път, когато го бе видяла, той имаше човешки вид.

— Съжалявам, че ти сторих това, тате!

— Отмъстителят — изсумтя Литъл Тони. — Неумолим! Твоят баща е човек на безбрежните илюзии. Той има пистолет в яката си. Полицайчето се опита да ме накара да повярвам, че е невъоръжено, и сега си мисли, че ще може да те спаси. Такъв глупак! Защо му е?

— Дръпни се, Стефи!

— Ще бъде удоволствие за мен да убия и двама ви — процеди Тони.

Стефи не се отскубна; тя се нахвърли върху Тони. Това даде на Лийланд възможност да изкуцука още няколко крачки напред. Той искаше тя да е на безопасна територия. Това беше негова работа.

— Дръпни се!

Все още слънцето беше зад гърба му. Пистолетът се измъкна точно както бе планирал, със стърчащи от него лентички лейкопласт. Тони не то изпускаше от очи, докато се бореше със Стефи. Лийланд беше достатъчно близо. Той се извърна и профилът му остана открит, докато стреляше по начин, научен десетилетия по-рано, старомодния начин с мекото, равно спускане на ръката, като машинна част. Първият изстрел беше винаги най-чист, неповлиян от откат; Лийланд искаше да улучи Тони в корема, където куршумът щеше да свърши най-добра работа.

— Убий го, тате! Убий го!

Тя увисна върху Тони и го заудря по лицето. Той насочваше картечния пистолет към нея, когато Лийланд стреля и го уцели в гърдите отляво. Тони погледна Лийланд невярващо, докато вторият изстрел то удари в рамото и го люшна назад. Стефани увисна отново върху него.

— Бягай, миличко! Аз го свърших и той го знае!

Тони я простреля веднъж високо в корема, без да пуска ръката й. Тя се извърна към Лийланд, докато Тони се опитваше да се прицели в него.

— Застреляй го! Той ми каза, че ще те убие!

Тя пак се нахвърли върху Тони. Лийланд стреля трети път и не улучи. Оставаха осем. Тони започна да отстъпва, без да пуска Стефани. Лийланд се премести и започна да стреля отново. Първият улучи Тони в стомаха, осем сантиметра над пъпа. Лийланд изстреля още един, тласвайки Тони към стъклото. Третият изстрел беше между другите два, прониза го и прозорецът отзад побеля. Тони все още беше вкопчен в Стефани, докато падаше по гръб. Лийланд стреля още три пъти, без да пропуска, като почти го преряза надве.

Тони рухна върху прозореца, натискайки го с гръб, вклещен в китката на Стефани, после вкопчи пръсти в часовника й и полетя навън, завличайки я със себе си. Той вече беше мъртъв; Лийланд чуваше как Стефани пищи по целия път надолу.

Отвън хората закрещяха от възторг. Лийланд също изрева, сдържал в себе си вика на Стефи, дълго след като бе изчезнал завинаги от тази земя.