Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Hard, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Димитров, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
РОДЪРИК ТОРП. Умирай трудно
Роман. Серия „Кино“
Американска, първо издание.
Преводач Георги Димитров
Отговорен редактор МИЛАН АСАДУРОВ
Редактор Анелия Бошнакова
Технически редактор Тодорка Риджова
Илюстрация на корицата Петьо Маринов
Графично оформление Димитър Трайчев
Коректор Тошка Начева
Дадена за набор м. юни 1991 г. Излязла от печат м. юли 1991 г.
Изд № 2366. Формат 70×100/32. Печ. коли 14. Изд. коли 9,07. ISBN 954-418-007-9.
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1991.
ДФ „Георги Димитров ’90“ — София.
Пор. № 2941.
Серия „Кино“ от библиотека „Галактика“ започва да излиза през 1991 година. Нейното оформление е дело на художника Димитър Трайчев. Библиотечният знак е създаден от Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979. „Умирай трудно“ е включен в серията с пореден номер 4.
Roderick Thorp, 1979
Penguin Books, 1988
История
- —Добавяне
07:04 ч. Тихоокеанско стандартно време
Той пое надолу. Всяка стъпка беше като нож в гърба. Той не знаеше дали това вдървяване на левия крак означава, че ще го загуби, или не, но в този момент дори не беше сигурен, че го е еня. По-късно ще се безпокои за крака си.
Сега имаше предимство и се чудеше как да се възползва от него. Бандата нямаше основания да вярва, че Лийланд е жив, освен ако Литъл Тони не намери време сред цялата бъркотия да разчете свидетелството на разбития прозорец и обезобразените трупове на четирийсетия етаж.
Лийланд реши, че ще остави и полицията да си мисли, че е мъртъв. Разбира се, може и да спечели, ако прикътка бандата да хвърли по-отблизо поглед на труповете. Нека си мислят, че имат работа с някой откачен. Лийланд разбираше какво бе направил — и защо го бе направил. Ни оправдание, ни роптание. ТОЗИ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП. Затова и беше още жив.
За това ли беше обучен? Полицаите имаха особено виждане за света, което малцина разбираха. Те гледаха на себе си като на средството, чрез което човеците искат да уреждат всеки проблем. Никой не искаше да знае как наистина изглежда животът — или смъртта. Всеки ден в тази страна заколваха седемдесет и пет хиляди глави едър рогат добитък, четвърт милион свине и милион кокошки, но дори един на сто души всъщност не познаваше някого, който бе изцапал ръцете си с тази кръв. Хората очакваха лийландовците на света да пращат на оня свят литъл-тониевците така просто, както месарите превръщат по-нисшите твари в котлети. Ала би било по-добре да не се показва колко прозрачно всъщност е лустрото на цивилизацията. Ако си се оцапал с кръв и смъртта гледа в очите ти, ти също трябва да бъдеш бичуван. Съзнаваше това. Беше все още сам. Щеше да е сам, докато не излезе от тази сграда. Лийланд искаше да живее. Като всеки друг, той имаше право на живот и нищо друго нямаше значение.
Той чу бръмченето на асансьора, преди стрелбата да е заглъхнала. При положение, че бяха останали само петима, на този етап той можеше да планира убийствата така, че противниците да бъдат безпомощни на всяка една крачка. Това беше единствената възможност да спаси заложниците и, разбира се, Стефани, Марк и Джуди. Елис искаше да покаже на Лийланд, че прави услуга на някои хора. Дуейн Робинсън беше неспособен да разбере сериозността на положението. Системите за насочване на ракетите на терористите, свалили двата хеликоптера, едва ли биха затруднили хлапето, което бе построило за баща си телевизионна стена. Колко ли хора бяха способни да разберат, че високите сгради на корпорациите бяха непристъпни за силите на Закона, дори след като беше доказано, че са незащитими от пожар?
Лийланд продължи да се спуска надолу, като се мъчеше да си припомни откъде може да намери въоръжение, което да замести загубеното. Ако бандитите го мислеха за умрял, можеше да успее да ги избие всичките. Свят му се завиваше от това. Искаше да убие всеки един от тях — искаше го повече от всичко.
В североизточния ъгъл на трийсет и шестия етаж, където бе издигнал така и неизползваното си укрепление, където бе гръмнал номер пет, когато онзи погледна към пластичния експлозив, той намери радио и си прибра експлозива от аварийните лампи близо до стълбището. Слънцето вече беше високо над електрическия блясък на центъра и канцеларията, или това, което беше останало от нея, беше залята от топла розова светлина. Лийланд отиде до западната страна на сградата да види какво може да вземе от номер четири, момичето, което бе изненадал, изниквайки внезапно от стълбите. Войнишката торба беше в локвата кръв, в която лежеше момичето. То му бе предоставило калашника; сега му подаряваше и второ радио.
Имаше някакви бонбони, но не можеше и да помисли за тях. Беше гладен, мислеше си, докато гледаше разкъсаното й тяло, но му се щеше истинска закуска, варени яйца и бекон или салам.
Пак бръмчаха асансьори. В небето имаше повече хеликоптери отпреди, обаче всичките бяха много високо и много далече. Лийланд се отдръпна от прозореца. Ако полицията мислеше, че е мъртъв, може би бяха поставили снайперисти да стрелят по всичко, що шава над трийсет и втория етаж. Той завъртя на деветнайсети канал: мъжки глас рецитираше молитви. На двайсет и шести някакъв хлапак виеше с все сила. Деветият бръмчеше с постоянна, висока нога. На трийсети Лийланд пак чу мъж, който рецитираше молитви.
Един господ знаеше какво става по каналите, които гой не можеше да приема.
Лийланд взе листче хартия от едно бюро, написа бележка, пъхна я в портфейла си и отиде до прозореца. Огънят на върха на един покрив оттатък улицата ставаше все по-буен. Лийланд трябваше да привлече вниманието към себе си. На осемстотин метра един малък хеликоптер взе остро завой обратно към сградата. Лийланд размаха портфейла, после го метна към улицата. Хеликоптерът се издигна и хвърли няколко снаряда отгоре. Лийланд се отправи към стълбите. На улицата изригна шум, тълпата пак крещеше. Радостни възгласи. Той разбра за кого бяха и за миг изтръпна, сякаш бе направил грешка и бе подложил късмета си на изпитание.
Отново слезе на трийсет и третия етаж и се добра до едно помещение в североизточния ъгъл. Там имаше телевизор. Откъм хълмовете запухтяха два огромни червено-бели хеликоптера, с големи резервоари, прикрепени за коремите им. Те се спуснаха, завиха отдясно на Лийланд, преминаха над пожара в отсрещната сграда и изръсиха червеникав облак над цялото каре. Лийланд пусна телевизора и намали звука.
На екрана се виждаше как хеликоптерите на пожарната команда се изтеглят — под ъгъл, картината беше снимана от някой от хеликоптерите високо-високо. Ефирът се раздираше от предавания в дециметровия обхват. Появи се репортер със закрепен на брадичката микрофон. Беше на улицата; зад него се виждаха четири-пет патрулни коли и от време на време някой полицай в противокуршумна жилетка прибягваше покрай него. Режисьорът показа кадър на тлеещия покрив, заснет от хеликоптер, докато репортерът обясняваше, че пожарът не е сериозен. Лийланд смени канала.
Нощна картина, с думите „записано по-рано“ в жълто на долния край на екрана. Една патрулна кола навлезе отдясно, сякаш се тресеше, докато пресичаше центъра на екрана, после закриволичи бясно и се блъсна в електрическия стълб. Лийланд си спомни нещо и изключи звука. Кадър — проблясък от дулото на автомат на един от терористите. Бягащи полицаи. Изведнъж картината заподскача, затрептя и се спря на сградата, обвита от облак дим, който закриваше горните етажи. Отново ден — „На живо“, — кадри от пръстена от разрушения в средата на сградата. Тая работа я беше свършил той; беше разнебитил цялата сграда. Усили звука.
„И тогава, при изгрев слънце, полицейските хеликоптери дойдоха откъм хълмовете, за да се опитат да защитят отчаяния бивш полицай, който, така твърди, е убил седмина от бандата. Макар да е известно за трима мъртви — мъжа, забелязан рано миналата вечер на стълбите пред главния вход, мъжа, който бе застрелян и сетне падна долу може би от трийсет и шестия етаж, и жената, която още се вижда на покрива — макар, казвам, макар тези трима да се броят за убити, информацията е, че полицията прави отбив на оценката на Лийланд за броя на бандитите и броя на труповете поради невероятната сила на терористите, демонстрирана призори, само преди няколко минути.“
— Трябваше да взимам скалпове — измърмори Лийланд кисело.
„Длъжен съм да кажа, че записът не е много хубав, тъй че за препоръчване е известна търпимост от страна на зрителите…“
Картина от улицата: с малко повечко светлина, възможно беше да се видят куршумите, които пукаха по стените и тротоарите. Дълъг, дълъг кадър на пусто небе с част от покрива на „Клаксън“ в ъгъла на екрана. Хеликоптерите се появиха като уголемяващи се петънца. На Лийланд му трябваше само миг, за да се ориентира. Беше извън кадъра, отляво, и от това разстояние неговият принос, такъв, какъвто беше, не би могъл дори да бъде забелязан. Един след друг двата полицейски хеликоптера се взривиха. Нито една от камерите дори не беше насочена към него.
„Сега дойде съобщение от полицията с молба към всички тук, в района на Лос Анджелис, да спрат, повтаряме, да спрат да заглушават четирийсетте канала на гражданския обхват. Вие ще си припомните, че Лийланд помоли мистериозния Тако Бел да заглуши един от каналите, по които се чуваха предавания на немски език. Докато някой не узнае какво точно се е случило с Лийланд, няма доказателство за неговата смърт. Той не се вижда на покрива. Повтаряме: полицията иска хората, които заглушават…“
Лийланд смени канала. Руса жена в син пеньоар гледаше себе си на телевизионния екран. Кати Лоуган — с пусната по раменете коса. Лийланд едва я позна. Откъм рамото й се появи микрофон: „Виждате ли нещо?“
Тя се наклони към микрофона, да говори: „Не.“
„Какво мислите?“
„Той ми каза да не се тревожа. Мисля, че е жив. Познавам го от много кратко време, но той е много особен човек.“
„Той каза, че смята да си изпълни дълга“ — каза репортерът с явно учудване. Кати Лоуган продължаваше да се наблюдава по телевизията.
„Е, той е под огромно напрежение. Обикновено не говори по тоя начин, но хората, които го познават, са наясно, че той си има своя собствена система от принципи и живее по тях дори когато е много трудно да го прави.“
„Казва, че е убил седем души. Какво чувствате във връзка с това?“
Сега тя се обърна:
„Какво ли? Надявам се господ да се смили над душите им, защото ще имат нужда от това. Мъжът в онази сграда не е млад и е сам!“
„Ако в сградата на «Клаксън» има телевизори, той може да гледа в момента. Нещо, което искате да му кажете?“
Тя се втренчи в него:
„Ами ние току-що си говорихме!“
„Имам предвид сега, по телевизията, когато може да ви види. Ако може.“
„Само това: знам, че е прав, а онези главорези там не са прави и че повечето хора в тази страна са съгласни с мен. Ние не искаме убийства… нито да бъдем заплашвани с автомати и бомби. Имаме правото да живеем живота си в мир, всички, и би трябвало да го изречем. Мисля, че повечето хора са като мен. Това, което виждате, е всичко, което имам на този свят.“
Репортерът постави длан на ухото си:
„О, благодаря. Връщаме се при сградата на «Клаксън» в Лос Анджелис.“
Друг репортер стоеше до млад чернокож мъж със значка на куртката. Ал Пауъл: изглеждаше двайсетгодишен. Лийланд се усмихна. Зад тях имаше батарея от телевизори, а Пауъл държеше радио:
„Благодаря, Джим. Това е сержант Ал Пауъл, застъпил на служба късно миналата нощ. Ти в действителност говори с мъжа вътре, Джоузеф Лийланд, нали така?“
„Да, но не през последните няколко минути.“
Лийланд се взираше в очите на Пауъл, макар нищо да не издаваше той да мисли, че Лийланд може да го гледа.
„Молим хората да спрат да заглушават гражданския обхват. Телефоните там вътре са замлъкнали и радиото е единственото средство за него да се свърже с нас. Този човек досега беше страшно ценен и ние знаем, че ако може да продължи да ни помага, той сигурно ще опита.“
„Така, нещо изхвърча от един прозорец преди малко. Какво беше, бележка ли?“
„Не, вятърът там горе е доста силен и при всичките тези счупени прозорци много неща ще се разхвърчат.“
„Какъв беше предметът?“ Ал Пауъл се усмихна:
„Ей, който го намери, негово си е, нали? Вижте всички тези страхотни телевизори, които събрахме. Може би ще свършим работа с вас. Я да видя часовника, който носите.“
Лийланд се засмя. Шашардисаният репортер се хвана за думите на Пауъл:
„Това е вашият център за комуникация, така ли?“
„Е, всъщност е ваш, ама ние го заехме и студиото ни изпраща записите.“
„И?“
„Използваме ги да трупаме информация.“
„Бяхте и при градските инженерни войски, нали?“
„Ей, жена ми си мисли, че съм бил тук цялата нощ!“
Репортерът се усмихна насила:
„Съжалявам. Каква е следващата стъпка?“
„И аз знам, колкото и вие. Хората, под чийто контрол е сградата, казаха, че ще ги чуем отново в десет часа. Тогава всички ще научим нещо.“
Лийланд продължаваше да седи.
„И това ли беше единственият разговор с терористите?“
„Толкова. Едно изречение — само преди няколко минути: «Ще ни чуете в десет часа.»“
„Значи не е имало никакви преговори?“
„При това положение ще трябва да чакаме.“
Репортерът обяви рекламна пауза и Лийланд изключи звука. След коледните поздравления имаше кадри от петролодобивна платформа, която принадлежеше на един от конкурентите на „Клаксън“. На Лийланд му се искаше да отиде до прозореца и да погледне какво става, но се страхуваше да не го забележат от някой хеликоптер и да вдигнат врява до бога, че е жив. Пауъл знаеше. В бележката, която Лийланд бе напъхал в портфейла си, го молеше да спре заглушаването и добавяше: „Нека аз пръв се свържа с вас. Нападението на хеликоптерите беше неефективно — нито една жертва сред тях.“
Изглежда, полицията бе решила да му се довери, но не беше съвсем сигурен. Невинаги причината и следствието са това, което изглеждат. Той бе поискал да се спрат предаванията в гражданския обхват и като че ли полицията беше откликнала — но сега Лийланд следваше друга нишка на мисълта си. Тя беше свързана със сейфа, заложниците и сградата. Ами ако той изобщо не беше попаднал тук? Ако само се беше обадил на Стефи и беше продължил за Сан Диего?
На телевизионния екран се появи един актьор в едър план, който изобразяваше продавач от бензиностанция и държеше кутия машинно масло до бузата си по начин, по който хората никога не държат каквото и да било в истинския живот. С дистанционното Лийланд усили пак звука, докато следваше нишката на мислите си. Терористите щяха да хванат заложниците, да подсигурят отбраната на сградата и да се втурнат към сейфа, което и бяха направили. Като се имат предвид мощността на пластичния експлозив и броят на детонаторите, които той беше скрил, биха могли да взривят цялата сграда. Да предположим, че проникнат в сейфа? Тогава? Беше логично, след като веднъж са го отворили, да са си свършили основната работа в тази операция.
Репортерът на улицата четеше от бележника си записаното по-рано, когато Лийланд беше описал хората, завзели сградата. Непотвърдени данни. Лийланд помисли, че може да им спусне следващия в кошче.
Тези хора се имаха за командоси, борци за свобода. Довършеха ли си мисията, щяха да се изнижат. Лийланд забарабани с пръсти по облегалката на креслото. На телевизионния екран отново се появи сградата, почерняла и димяща.
Никой не взривява сграда, докато все още е в нея.
Но можеш да я хвърлиш във въздуха от разстояние с подходящ предавател. А ако заплашиш, че ще я взривиш от разстояние, може би ще те оставят да си вървиш по пътя.
Бандата имаше достатъчно експлозив не само да направи „Клаксън ойл“ и седемдесет и петте души вътре на пух и прах, ами и всичко и всекиго на осемстотин метра околовръст. Ако те се измъкнат през покрива с хеликоптер, щяха да уредят нещата така, че бомбата им да избухне чак след като са се настанили в някой реактивен самолет, излитащ от пистата. Тук всичко беше като на длан. И май това е била причината да изберат Лос Анджелис. Полицаите нямаше да са в състояние да влязат в сградата отдолу, дори ако се опитат да минат през канализацията, и бандитите го знаеха.
Полицията все още не вярваше на Лийланд. Според Пауъл искаха той да им „услужи“ отново. Докато чакаха десет часа, те разглеждаха строителните планове и видеозаписите, а все още не бяха готови да повярват за седмината, когато той твърдеше, че са седмина, или за петима, ако твърдеше, че са петима, нито за шести ма или четирима, или дванайсет. Кати Лоуган разбираше това. Той беше сам. Трябваше самичък да разреши проблема.
Погледа телевизия още двайсетина минути, като превключваше от канал на канал, щом репортерите започваха да се повтарят. Една от телемрежите имаше филм, снет в Германия с някои от бандата, включително Хана и Скийзикс, чието истинско име беше Вернер еди-кой си. И Карл, братът на момчурляка, когото Лийланд беше изпратил с асансьора, номер едно. Карл беше едър тип с дълга до раменете руса коса: приличаше на барабанист в рок група. Лийланд не виждаше Кати: може би режисьорът бе решил, че е твърде разстроена, за да я пуска отново на екрана. Съзнанието му се люшкаше, сякаш бе пиян. Чувстваше, че заспива, и трябваше да се разтърси, за да се събуди. Ех, старче, помисли си. Това беше първата му грешка — да мисли, че има сили за тая работа. Освен че излизат от мода, героите и остаряват.
Най-сетне — още едно откритие: навсякъде из сградата имаше храна. Цял живот хората му казваха колко е умен, след като той винаги е съзнавал, че най-добрите му идеи идват, когато му покажат колко е бил тъп. През цялата нощ беше правил грешка след грешка и все му се разминаваше. Беше се възползвал от това, че Скийзикс и Хана са млади; един старец, който се беше опазил жив благодарение на своя опит — това го караше да се чувства гадно. Храната беше в бюрата на секретарките и машинописките, нещо, което всяко двайсетгодишно девойче включва в разходите си от самото начало. Неща, които проваляха диетите. Бисквити, курабийки, супи на прах, бурканчета с нескафе. И котлони, за да стопли вода за кафето. Той се ухили — още веднъж беше минал между капките. Ако можеше да пази равновесие на един крак, щеше да се ритне.