Родърик Торп
Умирай трудно (13)

04:53 ч. Тихоокеанско стандартно време

Събуди го болката. Той знаеше къде е, преди да отвори очи, ала му трябваше още миг, докато си спомни всичко или докато паметта му също се пробуди. Не беше сигурен дори дали ще може да се движи, болеше го така силно и на толкова много места. Дори палецът му беше цепнат там, където Хана бе забила зъбите си. Температурата беше спаднала или, което беше по за вярване при тези обстоятелства, съпротивителните му сили бяха отслабнали. Преди да заспи, бе пресметнал, че е изгубил около половин литър кръв, горе-долу количеството, което даваш при кръводаряване, а това беше адски много. Небето още тъмнееше. По това време на годината още час и половина щеше да е пълен мрак.

Искаше да опита да се изправи отново. Беше се дотътрил дотук, до местенцето от страната на булевард „Уилшър“, където се бе изнизал навън през вентилационната шахта. Лявото му стъпало беше толкова зле, че му идеше да реве. Бедрото му гореше. На младини го бе одраскал куршум и усещането беше същото. Можеше да върви, но навярно щяха да му трябват пет минути, докато стигне до другата страна на покрива, където лежеше тялото на Хана. Той спря — защо, по дяволите, искаше да отиде там? Трябваше да брои всяка крачка. Той извади радиото, но се поколеба за миг, преди да го включи.

Нещо го смущаваше. Ал — Холънбек — го бе попитал за броя на хората в шайката. Защо? Лийланд не за пръв път чуваше такава стрелба. Тия хлапаци си бяха учили занаята в партизански лагери някъде из Средния изток. Те можеха да открият полеви огън не по-зле от американските морски пехотинци. Ал може и да не знае това. Работеше по двайсет и четири часа в денонощие.

Лийланд реши, че само ще слуша. Двайсет и шести беше безмълвен. На деветнайсети някаква жена говореше на немски, изреждаше цифри и думи. Нищо на девети. Полицията си имаше свои честоти, но това не значеше, че бандата не може да ги подслушва, стига да има нужната апаратура.

Трябваше да се подготви за тях. Имаше повече от час, преди да дойдат за него. Щяха да изчакат, докато слънцето се вдигне над планините. Най-лошото за него беше, че не знае нищо за Стефани. Не искаше да я надживее. Не беше искал да надживява и Карън. Не искаше да изживее отново тази мъка. Не би могъл.

Разтърси глава. След час щяха да дойдат да го убият, а той се тревожеше да не би да живее твърде дълго. Добра се до ръба на покрива, но с този крак беше невъзможно да се качи на надписа и да погледне надолу към булевард „Уилшър“. Той пак се питаше дали е мъдро да не влиза в ефир. Може би полицията имаше нещо да му каже.

Изглеждаше, че има много, много повече светлини из целия град. Той беше купил чесната след развода. Знаеше, че ще е последният му самолет, и към края дори не го използваше много. В живота винаги настъпва време, когато се прощаваш с някои неща. През изминалите шест-седем години той се беше посветил изцяло на работата си. Хубава и интересна работа.

Той беше в групата, която изработи първата програма за борба с терористи и похитители. Беше проектирал система за сигурност в първото от новите бейзболни игрища и оттогава или я копираха, или се придържаха към нея. И нещо, за което вече не разказваше — че тъкмо той беше посъветвал търговците на дребно да принудят производителите на малки изделия, като химикалките, да ги слагат в големи опаковки, за да не могат купувачите да си ги напъхват в джобовете. Хората толкова мразеха да се занимават с картони и пластмаси — не беше разумно да им се казва, че това трябва да се направи, защото кражбите в магазините по света ставаха толкова страшни, че заплашваха дребната търговия.

Онова, което изчезваше от този свят, беше разбирането, че си струва да се грижиш за други хора. Много, малко хора вече живееха като съседи. Животът беше така организиран, че да държи хората на разстояние един от друг. Човешките същества започваха да се чувстват гости на собствената си планета. Проектантите на тази сграда се бяха интересували повече как да възвеличат шепа петролни пирати чрез внушителната площадка, вместо да предвидят няколко дръвчета и пейки, където хората да могат да седнат и да си поприказват. Той пак включи радиото:

— Ал?

— Чакай малко… Той е буден.

— Джо? Добре ли си?

— Що за тъпотия: „Той е буден“? През цялото време съм буден, написах няколко писъмца и поправих някои неща.

— Едно приятелче ми превеждаше засеченото, това е всичко. Опитай се да се отпуснеш.

— Аз съм си отпуснат, ти имаш уморен глас. Слушай, те се канят да дойдат горе за мен…

— Работим по това. Ще получиш подкрепа от въздуха.

Лийланд мълчеше. Ако полицията можеше да овладее покрива, можеха да спуснат там хора. Трябваше им помощта на Лийланд, за да се приближат. Подкрепа ли, друг път: искаха да прикрива кацането им. Ако питат тях, можеха и да го жертват. Те дори бяха успели да придадат на това общественоприемлив облик, като го наричаха „подкрепа от въздуха“. Сега бандата имаше още една причина да иска смъртта му. Толкова много време беше минало, откак го бяха заключили тук горе, че беше напълно възможно да са спрели подслушването на единайсети канал.

— Виж какво, не съм сигурен, че ще излезе нещо. По този покрив е тъпкано с надстройки, които ще им предоставят дяволски добро прикритие. Те са дошли да стоят дълго. Хич не бих се учудил, ако имат ракети.

— Има само един начин да се разбере, нали, братле?

Вече сме братя, помисли си Лийланд. По дяволите, в гласа на Ал се долавяше лъжата!

— Виж какво, момче, можем да си говорим за това честно, но не ме прави на идиот, ако обичаш.

— Трябваше да ти кажа нещо, Джо. Телевизията е тук — записват и излъчват всичко, което казваме.

Лийланд въздъхна:

— Ще ми платят ли?

— Едва ли.

— Ще трябва да използват шибаните си шансове с тези от нас, които останат.

Гласът беше сдържан:

— На изток вече е коледната сутрин, Джо. Малки дечица гледат.

— Те трябва да са в църквата. Точно така — ако някой там вън иска да направи нещо за мен, може да отиде на църква.

— Пак започна. Всички узнаха, че си минал през ада — тъкмо това им обяснявах току-що. Весела Коледа на всички! Джо, не те баламосваме. Щом съмне, ще изпратим хеликоптери там горе. Те ще те прикриват.

— Чуй ме. Чуй ме внимателно и мисли] Аз съм още жив само защото те знаят, че владеят положението. Те искат да свалят хеликоптера.

— Не, Джо, те искат време в ефира. Те искат да попаднат на екраните. Те искат да ги включим към някой сателит и да говорят на целия свят.

— И?

— Хората, с които успяхме да говорим досега, казват, че е трудно, ако не и невъзможно, да им се даде каквото искат. Опитваме се да обсъдим това с тях.

И щом се съмне, хеликоптерите ще пробват да спуснат колкото хора имат от специалните групи. Ако успеят, мъжете ще си проправят с бой път до заложниците долу, много от които ще бъдат избити. Между убитите — Стефи, Джуди и Марк.

Но полицията няма да успее. Ще поверят операцията на армията, която ще щурмува фронтално, горе и долу. Армията ще успее и тогава всички ще са мъртви. Лийланд реши да не спори повече.

— Джо, достатъчно ли си събуден, за да говориш с един приятел?

— Говориш като по телевизията.

— Не се заяждай с мен, човече. Искам да си отида вкъщи и да видя какво е оставил под елхата Дядо Коледа.

— На мен продължават да ми оставят автомати. — Той пак вървеше, като се мъчеше болката да не проличи в гласа му. — Досега получих шест.

— Мислех, че беше казал седем.

— О, седем от тях. Последна беше Хана, ей там.

— Откъде знаеш името й?

Полицията искаше да знае какво се е случило тук.

— Исках да си побъбря с нея за поезия. Какъв е този приятел? — Той проумя, че е изправен пред интересна дилема: ако беше достатъчно светло, за да вижда какво прави, нямаше да е в състояние да го прави дълго.

— Тъй, имаш избор от двама: Били Гибс или Кати Лоуган.

— Кажи на Били Гибс, че все още водя ескадрилата. Той ще схване какво имам предвид.

— Значи искаш да говориш с мисис Лоуган?

— Мис.

— Ей, трябваше да направя това пред цялата страна. Били Гибс те е чул по телевизията и казва да излезеш от слънцето, каквото и да значи това.

— Значи, че Били знае кой е капитанът, ето какво значи. — Всъщност не беше лош съвет. Лийланд с мъка се добра до източната страна на сградата.

— Това ли беше званието ти през войната?

— Ще ми дадеш ли да говоря с Кати Лоуган, или не?

— По-добре да ти дам, че зрителите ще ме затрупат с възмутени писма.

— Все забравям, че си имаме публика. Пропуснаха половината зрелище.

— Все това повтаряш. Сигурен ли си, че си убил седем?

— Досега.

— И че в началото са били дванайсет?

— Това го чух от тях — и не го казаха на мен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ние тук горе си играем на котка и мишка от девет часа снощи. Ако някой от тях преживее това, догодина ще се съберем да празнуваме на тая дата. Пица и боулинг. Дай Кати Лоуган насам, преди да съм ти подпалил транзисторите!

— Господи, доволен съм, че не съм в една патрулна кола с теб.

— Джо? Аз съм — Кати. Чуваш ли ме?

— Сякаш съм на щанда за подаръци зад ъгъла. Искаш ли да отидем на кино? Как си?

— С удоволствие бих отишла на кино. Добре съм… ти как си? Пред мен има телевизор и там при теб прилича на война.

— А-ми! Само дето едно тъпо ченге се мъчи да усмири квартала.

— Казаха какво си направил досега.

— Можеш да ми го кажеш.

— Не, не мога.

— Разбирам. Слушай, мила, за това съм обучен. Ей там лежи една млада дама, която ме нарече обучено куче. Тези хора имат навика да отричат, че притежаваш човечност. Важно ли е за теб кой слуша?

— Освен мен — не. Интересува ме кой говори.

— Да, обучен съм, но не съм куче или каквото и да е друго животно. Аз съм човешко същество, едно-единствено, и те не разбират, че присъствието ми тук би трябвало да им даде урок.

— Съгласна съм с теб, Джо, но не зная дали съм толкова храбра, колкото си ти.

Той се оглеждаше за някакъв проход от покрива надолу. Ако петимата оцелели го подслушват, нека си мислят, че той бърбори с момичето си. Усещаше парфюма й. Чувстваше устните й отново върху своите. Слава богу — съдбата му беше оставила нещо, в което да вярва.

— Добре, това е личен разговор. Чу ли телефонния запис?

— Да.

— Тези хора ме прекъснаха. Те не знаеха, че съм излязъл да ти се обадя. Качих се горе. Видях ги да убиват един човек на име Ривърс. Антон Грубер го простреля в сърцето. Аз съм очевидец. Опитах се да предам светлинно SOS, но те пратиха един тип по петите ми. Върнах го обратно със счупен врат. Все пак би трябвало да знаеш кой съм, душице. Аз се занимавам с това почти трийсет и пет години. Полицията иска запис на това. Разбираш ли какво правя?

— Да.

— Мога ли наистина да превърна това в личен разговор? — Нямаше начин да слезе от покрива. — Мислех си за къщата ти на брега. Малко ще почакаме, докато проходя, но няма страшно.

— Защо не можеш да ходиш?

— И това ще ти кажа. — Единственият път, който му беше познат, беше през вентилационната шахта, но в такъв случай не би имало начин да се мести насам-натам. Дори ако можеше да се движи като хората.

Започваше да схваща, че би било в негова полза, ако може да убеди Литъл Тони, че е напълно неподвижен. Трябваше да прикрива със стрелба хеликоптерите, ако не за друго, то поне за да накара бандата да мисли, че все още може да се защищава. Колко беше часът по дяволите? Почти 05,30. След още петдесетина минути щеше да се развидели.

Той продължаваше да говори, почти като рецитация в клас, изброяваше труповете високо. Беше решил да прегледа всичките си авоари, включително празния автомат на Хана. Имаше две войнишки торби. Чешката карабина на Скийзикс и почти три пачки муниции. Ако му дотрябваха, имаше и хавлиените кърпи, увити около ходилата му. Какво друго? Какво беше останало от самия него?

Имаше още много време до зазоряване и на моменти, поради изтощението си, той усещаше черното кълбо, в което мракът сякаш притискаше очите му. Пилотите, моряците и камионджиите познаваха кълбото.

Той каза на Кати, че не знае кой му е сигнализирал, че полицията е на път, но му се иска това да е бил някой актьор в Якуци с някоя хубава жена. Всъщност тя да е свършила работата но негова инструкция. Кати разбираше какво прави той. Тя каза, че познава човека и че гой би бил поласкан да им заеме таратайката си. Лийланд разглеждаше малкото, с което разполагаше.

— Приемам с радост, Кати. Наистина.

— Искам да те видя, когато това свърши. Искам да живееш.

Той помисли отново за съвета на Били Гибс. Чудеше се дали това, че е на сто и двайсет метра височина от земята, ще го притесни, сега, в неговото положение.

— И аз искам да живея. Ал, тук ли си?

— Опитвах се да спазвам дискретна дистанция. Какво мога да сторя за теб, освен да ти донеса шампанско и хайвер? Само не ме карай да обличам келнерска униформа.

— Лошо, лошо, тъкмо започна да става интересно. Слушай, опитвам се да се настроя за вашето самоубийствено начинание и искам слънцето да е зад мен.

— То ще изгрее на десет градуса вляво от високите сгради в центъра. Обичам те, човече. Разбираш ли? С теб съм.

— Благодаря ти, Ал. Били Гибс ще ти каже какъв приятел съм. Кати, там ли си още?

— Да, Джо.

— Е, добре, като редовен зрител ти знаеш, че Лосанджелиското полицейско управление ще нападне по изгрев слънце, ако не и по-рано. — Той се мъчеше да прецени колко ще може да носи. Не, трябваше да прецени какво му е необходимо. Трябваше да направи план. Трябваше да приеме, че Тони подслушва и се мъчи да разбере как Лийланд ще се опита да го прецака. Майната му на това копеле; съветът на Били Гибс си оставаше най-добрият. Със слънцето зад гърба си Лийланд имаше шанс.

Били знаеше, че Лийланд има намерение да се включи в офанзивата. Точно така си беше. По дяволите, точно така. Той се беше превърнал в главен герой от филм на ужасите само заради тези зверове. Ако господ е добър, той ще да ги избие всичките. Не за първи път му идваше тази мисъл; сега го искаше повече от всякога.

— Както и да е — каза на Кати Лоуган и, помисли си, на всеки, който случайно слуша, — това, което смятам да направя, е да обърна гръб на слънцето, тъй че те ще трябва да гледат право в него, за да ме открият. Правехме го през Втората световна война. От такава позиция ще мога да обстрелвам и вратата към покрива, и изходната врата на асансьорната кула. След като се разделихме, Кати, аз се заселих тук, в Клаксъновата кула. Познавам я по-интимно, отколкото повечето си познати.

— Джо, искам да живееш.

— Вече го каза.

Беше навързал всички дръжки на войнишките торби. Този път щеше да ги прикрепи за края на ремъка на кобура, без да го сваля. От краката му нямаше полза. Трябваше да се оправя с каквото има. Плъх, попаднал в капан, прегризва крака си, ако така може да се освободи.

Той хвърли ремъка с кобура на покрива. Нищо нямаше да излезе от това. Ако не погледне фактите в очите, ще умре. Ще умре и ако остане на покрива. Но не можеше да довери тежестта си отново на тези кукички, особено ако ще трябва да я поемат изведнъж, какъвто щеше да е случаят. Оставаше му по-малко от половин час.

— Ал, там ли си още?

— Точно тук, Джо.

— Кати, не изключвай. Ал, искам да говоря с Винс Крейн.

— Съжалявам, не можеш.

— Защо, по дяволите?

— Няма го тук, Джо. Отпусни се, хайде!

На Лийланд му трябваше само миг, за да схване: Крейн беше мъртъв. Отново командваше Дуейн Робинсън, макар и отскоро. Тъкмо той е намислил кацането на покрива — и ако се случи Лийланд да бъде убит в схватката, Робинсън няма да умре от скръб. Лийланд натисна копчето за говор:

— Ал, сега кой командва операцията? Искам да се запише.

— Джо, не трябва да ни помагаш. Ти направи достатъчно.

— Дай да запечатаме на запис името на човека, Ал!

— Капитан Дуейн Т. Робинсън. Хайде, Джо, ти си под огромно напрежение.

— Не ме будалкай! През цялото това време ми говориш бодряшки, а Винс Крейн е мъртъв. Така че кажи ми какво е положението долу на улицата.

Той отново се придвижваше към асансьорната кула. Левият му крак беше напълно безчувствен — сега пък гърбът му се раздираше от болка. Ако тук горе имаше пожарникарски маркучи, може би бяха на същите места, както долу.

— Ще ми опишеш ли положението, или не?

— Мистър Лийланд? — Беше нов глас, много силен и чист.

— Кой говори?

— Няма значение. Моя е онази електростанцийка на хълмовете с достатъчна мощност да превърне Канада в пустиня. Даваха я по телевизията. Гаражът е претъпкан с експлозиви.

На Лийланд му хрумна нещо.

— Искаш ли да се включиш?

— За мен ще е удоволствие.

— Достатъчно добре ли ме чуваш?

— По дяволите, хващам те на стерео. Ако от надзора за радиопредаванията видят апаратурата ми, ами… щяха сигурно да ме накарат да я изям.

Лийланд се засмя:

— И те си имат своите ограничения.

— Джо, тук е Дуейн Робинсън. Искам да се оттеглиш, и то веднага! Цяла нощ си в тая каша, стига ти толкова.

— Ще си изпълня дълга — тръсна Лийланд.

— Джо, намери някоя дупка да се скатаеш. — Пак беше Ал Пауъл. — Ти стори повече, отколкото се изисква от теб. Постави се на нашето място тук долу.

— Точно това имам наум.

Беше намерил маркуча в един метален сандък като стъклените сандъци по етажите, обаче беше много тежък за носене. Трябваше някак да то развие, за да намери муфата, която свързва маркуча с водоизточника. Колко ли е дълъг? Дванайсет метра? Нямаше да може да го разреже. Всъщност не искаше да го реже.

— Кати?

— Да, Джо.

— Ако ти идва много, кажи.

— Вече ми казаха, че са тръгнали насам с камери. На път са.

Маркучът беше опънат по покрива.

— Хей, ти, с нестандартния предавател! Как да ти викам?

— Тако Бел^[1]. Бих ти казал защо, ама нали ни слушат деца…

Друг глас:

— Джо, аз съм Скот Брайън от предаването „Новини от мястото на събитието“. Помислихме си, че би се зарадвал да научиш: църквите в източната част са пълни…

Муфата беше замръзнала. Трябваше да я тресне с приклада на Скййзиксовата карабина. После пак грабна радиото:

— Ъъъ, Брайън. Ще ти бъда благодарен, ако стоиш по-далеч от този канал, по дяволите.

— Извинявай. С теб сме.

— Върви на майната си!

Трябваше да се разходи още два пъти, за да опъне маркуча до ръба на покрива. Шест без петнайсет. Нямаше да му е лесно на Литъл Тони. Лийланд все още би могъл да обстрелва двете врати, ако се премести пет-десет градуса към северния сектор. Може би ще е достатъчно да измъкне ония типове още по на открито — макар че искрено се съмняваше. Бяха подозрително тихи. Бяха предвидили всичко.

Лийланд трябваше да обмисли нещо друго, а за тая работа трябваше да се качи на металната рамка, която поддържаше надписа около зданието. През последния половин час той гледаше да отпъжда тези мисли и сега, когато беше принуден да мисли за това, отново го обземаше ярост. Дори не знаеше дали ще може да се изправи върху рамката на надписа, а това, което имаше наум, предполагаше поне две покатервания. Може би и повече.

Той се надигна на ръце като дете. Сто и двайсет метра. От улицата още се вдигаше дим. Тялото на полицая беше преместено, ала обстановката беше като на война. Както и да е, улицата не го интересуваше.

Трябваше да провеси глава и рамене отвъд. Последния път, когато се беше опитал да прецени разстоянието надолу, той беше около два метра по-ниско. Обстоятелствата бяха различни, но едва ли по-лоши. Трябваше да изчисли разстоянието до долу, дъгата на отклонението, къде ще го отведе тази дъга и сетне да сведе всичко до дължината на маркуча. Ако завърже здраво маркуча, няма да има опасност от падане. Можеше да увисне, вързан през кръста, сто и тринайсет метра над улицата, като чучело в стрелбище.

Първите мигове бяха критични. В неговото състояние навярно трябваше да се претърколи от покрива. Щеше да се върти във въздуха. Можеше да се надява само, че инерцията ще го оттласне пак към сградата. А той трябваше да избере мястото на четирийсетия етаж. Започне ли веднъж акцията, там ще е в безопасност, освен ако някой не открие какво се е случило с него. Тогава вече щеше да драпа за живота си отново. Да пълзи.

Беше толкова уплашен, че не можеше да съсредоточи погледа си. Не знаеше да взима ли това под внимание, или не. Просна маркуча върху надписа „КЛАКСЪН“, премери го, после се усъмни в изчисленията си. Не искаше, но ако не го направеше, щеше да умре. Сега осъзна, че ще трябва да държи маркуча опънат, докато лежи връз надписа, иначе претъркулването ще предизвика същия ефект, както ако падне през капак на пода. Щеше да си строши гръбнака.

Смяташе да използва масивния месингов шланг, за да застопори края на маркуча, затегнат около една от подпорите на надписа. Другия край планираше да върже около кръста си, подсигурен по същия начин от струйника, но после размисли. Силата на падането би могла да забие струйника в гръдния му кош. И ако наистина успее да проникне в сградата, сигурно няма да може да отвърже маркуча, преди да бъде оттласнат отново над улицата.

Той намести през рамо кобура и провери браунинга. Сплете трите дръжки на торбите. Това все още не решаваше проблема за бързото отвързване. Той свали колана си.

Към 06:05 ч беше на позиция — на своята позиция. Бе надникнал от ръба на надписа още веднъж, за да запомни добре прозореца, към който щеше да се насочи. На този етап нямаше как да се каже с колко време ще разполага, след като започне стрелбата. Може да има на разположение само няколко секунди, недостатъчно, за да отвори прозореца — мъчно нещо от такъв ъгъл. Сигурно щеше да е по-светло, но той не можеше дори да е сигурен, че полицията не планира да грабне оръжието и да се приземи преди зазоряване. Шумът на хеликоптерите изключваше елемента на изненадата. Тъкмо затова Лийланд трябваше да има наум, че в този миг бандата е от другата страна на вратата към покрива и очаква първото забръмчаване на хеликоптера.

Беше на ничия земя. Отвъд закона. Сега му трябваха хора като Тако Бел. Докараха го тук с лимузина, облечен в костюм и с вратовръзка. Ако хората видеха кого поддържат, щяха да се отдръпнат ужасени. Но в края на краищата разликата между героите и злодеите е само въпрос на време.

Студентите в Германия аплодираха тия нехранимайковци повече от десетилетие. Не че грешаха напълно. Полицията се беше опитала да подмами Лийланд да си отдаде животеца в една предварително обречена на неуспех мисия. Сега бяха млъкнали, защото повече приказки щяха да покажат колко зле владеят положението. Не нареждаха на Тако Бел да излезе от ефира. Властта им не беше безгранична, и слава богу.

Разбира се, най-хубавото нещо, което можеше да се случи на Дуейн Робинсън през следващия час, беше смъртта на Джоузеф Лийланд, която би елиминирала един източник на неудобни въпроси по-късно. Цивилизованият свят беше пълен с дуейн-робинсъновци, дето гледаха на всичко, което им се случва, като на възможности за собствения им напредък и възвеличаване. Те бяха грабителите на обществото, точно колкото и всичките литъл-тониевци, които са живели някога, с Ричард Никсън на първо място в списъка. Дупедавци. Заради тях цивилизацията се разпадаше и потъваше в двусмисленост. Човек вече не знаеше в какво да вярва или дали изобщо е останало нещо за вярване.

Не, Робинсън наистина си играеше с огъня. Като полицай той знаеше какво ще стане с всеки, който умре тук. Когато в лабораторията по съдебна медицина свършат да те кълцат, приличаш на лодка, изгоряла до водолинията. Така ги и наричаха — „канута“. Смъкваха кожата от черепа — обелваше се като кора на мандарина. Ако Лийланд умреше, щяха да то обработят и закърпят отново, преди да угасне денят.

Сега до ушите му стигнаха автомобилните клаксони от близо и далеч. Хората идваха да видят. Искаше му се да вярва, че това си е типично за Лос Анджелис, ала знаеше, че такова отношение вече цари навсякъде. Лийланд беше на ничия земя: не разбираше за какво се бори. А утрото още не идваше.