Родърик Торп
Умирай трудно (12)

03:10 ч. Тихоокеанско стандартно време

Продължи да се изкачва. Карл се бе наложил и те сериозно се бяха захванали с него. Ако Лийланд беше мъртъв, щяха да владеят положението. Мускулите на краката се напрягаха в усилие да не натоварват наранените му ходила. Мъчеше се да запази настървението си. Ченгетата го правят механично — просто се опитват да си спомнят на какво са ги учили, но когато веселбата е в осмия си час, не е толкова просто. Остроумниченето не помага, щом трябва да си държиш устата затворена. Вече си беше мислил за чесната. През двайсети век, когато общуването между хората става все по-мъчно, човек се утешава с предмети. Макар това да не водеше доникъде, той пак искаше да мисли за Карън. Искаше да си я спомни. Една малка част от него отказваше да проумее, че така или иначе тя щеше да е умряла, дори да бяха намерили начин да спасят брака си.

Щеше да направи опит да се изкачи на покрива — стига да се добере там, преди да го накълцат на две. Искаше му се да мисли, че те лека-полека стават непредпазливи, но нямаше много основания за това. Те знаеха, че е ранен. Ако се качи на покрива, ще предупреди Холънбек. Може би тогава полицията щеше да успее да се възползва от положението и да влезе в сградата.

Той чу някъде долу да се отваря врата, но немного далече. Беше между трийсет и деветия и четирийсетия етаж, а трябваше да стигне до стълбите към покрива. Чакай! Холънбек по радиото? Вероятно Робинсън беше някъде другаде, защото полицията щеше да предприеме нов щурм. Те бяха уловили предаванията на немски й някак си бяха разбрали значението им. Може би щеше да успее да си почине! Хей! Хей! Искаше му се да изкрещи.

Чу стъпки, обувки по грапав бетон. Не беше сигурен дали няма да чуят и него. Мъчеше се дори да диша безшумно. Ако това приятелче се приближи много, Лийланд смяташе да стреля надолу по стълбите и да пробва да го улучи с рикошетите. Те почти го бяха сгащили по този начин, когато им пусна стола бомба в асансьорната шахта.

Бе започнал да забравя какво е направил. Скийзикс, който тупна на булевард „Уилшър“. Момичето при сейфа. Онзи, дето им го опакова като обратна пратка в асансьора. Той беше първият. И хлапака до прозореца, дето не се поддаде на номера „Виж едно птиче“, но все пак се хвана на въдицата и подсказа на Лийланд нещичко за експлозива. Дълга нощ. И никакви премии за извънреден труд.

Лийланд си спомни, че има таен склад за оръжие на покрива — автоматичната карабина на Скийзикс и войнишката торба с муниции. Общо — почти сто и трийсет патрона. При добра позиция беше достатъчно да ги удържи известно време.

Той бързо се изкачи на четирийсетия етаж, като се облягаше на стената. Резето силно изщрака, когато издърпа топката. Трябваше да бърза. Не беше сигурен, че другият ще разбере шума или ще го вземе за това, което е, а не за капан. Лийланд имаше друго предимство: знаеше пътя към стълбището за покрива. Те бяха прочиствали и този район. Трябваше да е готов. Беше успял да стигне дотук. Искаше да измине и остатъка от пътя. Вече беше направил адски много. Когато слънцето изгрее, светът ще види, че тия не са чак толкова умни, камо ли непобедими, както се опитваха да убеждават себе си и всеки, който би им се хванал. Едно човешко същество се бе изправило пред тях. Толкова им трябваше. Нали все това твърдяха всички. Той беше едно човешко същество и всичко беше по-различно благодарение на него.

Вратата на стълбището се затръшна след него. Трябваше да бяга — той заподскача, загуби равновесие и падна върху едно бюро. Някой даде два-три единични изстрела, чу как се троши стъкло. Ако отвърне на огъня, само ще издаде местоположението си. През още колко стаи трябваше да мине, преди да достигне коридора към стълбището? Две, три? Сега две.

Много далече отдолу се чу нова пукотевица, тежките картечници на бандата. Добре! Лампите в коридора светеха, но трябваше да рискува. Когато излезе в коридора, чу зад себе си кикотенето на момиче. Спря.

— Хвърли оръжието, ако обичаш!

Той го хвърли.

— А сега се обърни!

Беше дребно русокосо момиче с куртка, твърде голяма за него, държеше автомата с две ръце. Очите й се ококориха, когато видя значката.

— Ти си полицай? Къде са детонаторите? Бързо, казвай.

— На покрива.

— Аха, ясно. Ако обичаш, извади пистолета само с два пръста.

Той й го подаде. Тя го пусна във войнишката си торба.

— Не каза къде точно на покрива.

— Трябва да заобиколиш отдясно. Има стълби към асансьорната кула и едно алуминиево сандъче отсреща…

Тя размаха автомата:

— Покажи ми.

Той отвори вратата. Докато се изкачваха по стълбите, тя вървеше зад него. Само няколко флуоресцентни крушки бяха останали цели. Грешка номер едно. Той не знаеше какво, по дяволите, ще прави, когато стигнат до оръжието на Скийзикс. Тя беше много предпазлива. Той нямаше да може и да се приближи до карабината.

— Това наистина е много лошо — заговори тя. — Изглежда, ти прави голямо удоволствие да убиваш. Но в действителност ти си само едно обучено куче. Ти унищожи сградата, за да я спасиш.

— Сладурче, не давам и пет пари за шибаната сграда. — Той беше на последното стъпало. — Трябва да отворя вратата.

— Един момент. — Той я чу да включва радиото. Заобяснява нещо на немски. Литъл Тони отговори и тя натърти „Найн, найн“, като жена, която казва на мъж, че няма нужда от неговата помощ. Лийланд бе започнал да си мисли за нещо друго.

— Сега отвори вратата — заповяда тя.

Вятърът беше по-силен от всякога, топла вихрушка от хълмовете. Небето беше ясно, накъдето и да погледнеш.

— Не ме попита защо не ми пука за сградата.

— Опитваш се нещо да ми кажеш ли, старче? Хайде, давай.

— Абе, хора, вие замисляте ли се изобщо? Защо просто не си проправих път надолу и не се измъкнах от сградата?

— Искам да чуя това. Искам всичко да ми кажеш. Сега, като не ти остана нищичко, искаш да се оправдаеш.

— Детонаторите са зад онзи сандък, Урсула.

— Какво? Аз не се казвам… — Той се хвърли отгоре й и тя го простреля в лявото бедро. Тогава обаче той рухна върху нея и когато автоматът изгърмя втори път, откосът от дулото опари ръката му. Тя падаше и нямаше какво да омекоти удара. Той се страхуваше, че автоматът ще загърми пак, и се претърколи наляво. Удари я с юмрук в лицето, тя се опита да докопа оръжието и той отново я удари. Палецът му попадна в устата й и тя го ухапа силно. Мъчеше се да забие коляно в слабините му. Той сграбчи косата й с другата ръка и блъсна главата й о покрива. Тя отвори уста. Той я удари пак. Кракът му не беше счупен, слава богу. Наложи я още три пъти и когато душицата й беше излязла, изтръгна оръжието от ръката й, изправи се и я простреля в дясното око. Тресеше се от ярост и облекчение — и от екзалтацията на победата. Отново натисна спусъка. Когато изпразни пълнителя, продължи да го натиска — още три пъти, и последното, което премина през съзнанието му, беше идеята да хвърли тялото й от покрива, за да знае Тони, че той все още очаква нови клиенти. Сетне припадна.

 

 

Лийланд не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание и времето, което показваше часовникът му — 03:38 ч., не помагаше много. Куршумът бе пронизал месестата част от външната страна на бедрото, две дупчици, на десетина сантиметра едно от друга, излазната рана — почти толкова малка, колкото входната. Локва кръв с размерите на плодов пай искреше на отразената светлина. Той изпълзя зад алуминиевия сандък и зареди карабината на Скийзикс. За турникет разполагаше с дръжката на войнишка торба, ала едва ли щеше да му потрябва. На улицата отново се стреляше.

Може да е бил в безсъзнание по-малко от минута. Този път нямаше да оповестява, че продължава да е тук… Дойде му друга мисъл: за тези хора нямаше умора. Като добавка към собствените си амфетамини може би бяха открили и кокаина на Елис. Дупедавци — бяха си лика-прилика. Той имаше добра видимост към вратата на стълбището, както и към вратата, която водеше до асансьорната кула. Наблюдаваше и двете. Никакви изненади.

— Хана? — извика някой.

Мъжът се качваше по-стълбите. Може да е бил наблизо и да е чул изстрелите. Тоя щеше да е номер осем.

Вратата се отваряше към Лийланд.

— Хана?

Вратата се открехна. Лийланд се сниши долу.

— Хана?

Вратата беше вече широко отворена, но никой не се появи. Започна да се затваря отново и той стреля, затръшвайки я. Почака.

— Засега ще те оставим тук горе — извика Литъл Тони. — Но не се безпокой, ще се върнем, като изгрее слънцето, и ще те пречукаме. Аз лично ще те убия… повярвай ми, така ще е най-добре.

От улицата долетя нова серия от картечен пистолет.

— Хей, Холънбек!

— Хей, мой човек! Как си?

— На покрива съм. Мисля, че заключиха вратата. Получих един в крака, но не е много зле. О, да, зачеркни още един.

— Ти се майтапиш с мен!

— Тя лежи точно тук до мен. Казва се Хана.

— Аа, мамка му!

— Това е третата жена. Почти започвам да свиквам. Какво става там долу?

— Нашичкият немски задник се появи и сега води репортажа от играта. Толкова много радиосъобщения се изсипаха тук, че не съм чул нищо за жени. Това е наистина гадно.

— Не бъди старомоден.

— Той ни каза, че са по петите ти, и Робинсън опита да им отвлече вниманието. Две неща: сигурен ли си за общия брой? Ние тук долу определено владеем положението.

— Това ги чух да казват. Какво накара Робинсън да прогледне?

— Ами, сега знаем кой си, човече! Той още те чумосва, ама най-сетне е наясно… и всички ние… че има работа с човек, който знае какво прави. Това е вторият въпрос. Немският задник спомена нещо, че носиш значка. Така ли е?

— Просто си я имам. Сложих я, да ме познаете, когато изляза оттука.

— Е, значките са за това. Не я сваляй. Тук на местопроизшествието вече има и заместник-началник, знае всичко и ръководи операцията. Между другото Били Гибс казва, че би искал да е тук и да те прикрива. Не затваряй. — Той още не беше освободил копчето за говор, понеже Лийланд го чу да казва: — Очистил е още един. Стават седем.

— Кучият му син! — Радиото замлъкна за миг, — Джо? Тук е Винс Крейн. Преди две години се срещнахме в Ню Орлийнс.

— Как си? — Той наистина беше в Ню Орлийнс преди две години, но не можеше да си спомни Крейн сред огромната лосанджелиска делегация на конференцията.

— Добре. Мисля, че и това тук ще се оправи, благодарение на теб. Не бих искал да съм сам срещу тези дванайсет… Сега слушай, мислим, че в момента е добре да ги оставим да си пеят песничката. Искаме да държиш здраво, ако можеш. Ние разбираме проблема и полагаме всички усилия, повярвай ми. Ще се оправиш ли?

— Когато пращаш някого за храна, за мен поръчай кафе и понички с конфитюр.

— Добре, добре — засмя се Крейн. — Приемаш го леко засега. Връщам ти сержант Пауъл.

— Ей, ортак — зарадва се Лийланд.

— Така-така, имам честта. Сега безделничиш, а? Още новини за теб. Говорих с Кати Лоуган. Тя изобщо не си спомни за теб!

— Ще ми платиш за това, мизернико.

— Не, тя каза много готини неща за теб, човече. Всичко, което знае, е, че си затворен в една сграда с някакви лоши хора. Сега нещо друго: вече прииждат журналистите и се гласят за голям удар. Искат да скалъпят нещо с вас двамата, щом могат. Ще ти се наруши спокойствието, ама и това е нещо.

— Не искам циркове.

— Малко е късно, кимосабе^[1].

— Ще се свържа с теб по-късно, Холънбек.

— Викай ми Ал.

— А ти на мен — Джо. Стига засега.

— Дадено. И се пази.