Родърик Торп
Умирай трудно (11)

01:43 ч. Тихоокеанско стандартно време

Трябваше да се качи горе. Стрелбата беше спряла. Е, какво, дявол да го вземе, той беше вселил страха господен у всички, включително у себе си. Да изкачва стълби сега беше трудно и болезнено; по едно време си помисли, че ще е по-лесно да се върне обратно, но почувства как мускулите му стават на възли. Това също беше от изтощение. Отмина трийсет и седмия етаж. Единственото нещо, което наистина можеше да ги изненада на този етап, беше още едно усилие, на каквото смятаха, че не е способен. Разбираше, че настроението му се е променило, беше намерил друг начин да се поддържа напомпан. Не мислеше, че някой е в непосредствена опасност от разрушенията на сградата, които бе причинил. Хората, замесени в тази история, бяха нищо в сравнение с тоновете на самото здание. Сякаш потъваше — не можеше да си спомни какво прави и защо го прави. Да убие второто момиче беше по-лесно, отколкото първото. Нагасаки и Хирошима — никой не помнеше Нагасаки. Беше убивал достатъчно. Повдигаше му се.

Излезе на трийсет и деветия етаж, с компютърната секция. Етажът беше запечатан дори за дневната светлина, дългите редици от компютри се къпеха в монотонно сивата светлина на собствените си сигнални лампи. Любопитно, нищо от съоръженията не беше повредено. Или терористите изпитваха страхопочитание към това тук, както всички останали, или пък планираха сами да го използват в своето пътешествие към безумието, което смятаха за революция.

Лийланд беше виждал досието на Антон Грубер няколко пъти. Прозвището „Литъл Тони Червения“ трябваше да му придаде известен блясък. Той беше на трийсет години, син на щутгартски индустриалец, отгледан от бавачки, учил в частни училища. На осемнайсетия си рожден ден получил мерцедес; на деветнайсетия — още един. В края на шейсетте години се движел с групичка мързеливи, богати хлапаци, които откривали летния сезон в Сен Тропе, а зимния — в Гщад. Някои от тях се въртели около бандата на Баадер — Майнхоф и постепенно, и Антон Грубер бил привлечен. Той се отрекъл от родителите си и обвинил баща си в „престъпленията“ на двуличието, самодоволството и арогантността.

Имаше обаче и друго: бащата на Грубер бе служил през войната като офицер в SS, както толкова много сега преуспяващи германски бизнесмени. Автомобилостроене, електроника — старите нацисти бяха навсякъде, неми за миналото, доволни от настоящето. Прокълнато поколение, чиито деца мразеха лъжите и самооправданията на родителите си. В Америка беше почти същото. През своя живот Стефи бе страдала най-много под крилото на родителите си, тогава, когато те безумно настояваха, че бракът им все още се крепи.

Ривърс беше навярно шестата или седмата жертва на Грубер. Д-р Ханс Мартин Шлайер, индустриалец като бащата на Грубер, е бил екзекутиран по същия начин — куршум в ревера. Лийланд беше чувал, че германската полиция има записи, в които Грубер злорадства, че държи жертвите му да са облечени както трябва, когато ще закичва черната бутониера. Антон Грубер беше омагьосан от смъртта, от нейното присъствие и от нейния лик.

Ала едва ли беше единственото богаташко чедо сред тях. Имаше нещо от германските поетични фъшкии, а Урсула Шмит в едно есе, което изразяваше нейното „окончателно отдаване на насилието“, писа за своята „смъртна утроба, в която мъжете се завръщат за вечен покой“.

Може би току-що Лийланд бе убил тъкмо нея.

Той вече не знаеше кого бе убил: преди едно поколение — техни бащи, чичовци, възможно е и техни майки. В тази сграда имаше човек, който току-що бе загубил брат си заради Лийланд, освен ако Лийланд не бе убил и него.

Канцелариите тук горе имаха стъклени полустени, с лице към самата апаратура, част от параноята, която обграждаше компютрите. Върховните жреци трябваше да държат тотемите под око. Не сдържа усмивката си, като си представи реакцията на компютърните спецове утре, щом видят как е оклепал всичко тук. Искаше да заеме позиция близо до прозорците, които гледаха към „Уилшър“, въпреки че там щеше да е незащитен. Може пък това да му помогне: след последното му изпълнение те нямаше и да предположат, че е толкова тъп. Той поклати глава — този начин на мислене щеше да го вкара в гроба.

Дори от тази височина можеха да се видят резултатите от добрата подготовка на терористите за бой. Една патрулна кола се бе натоварила върху електрически стълб, а шофьорът беше проснат но лице отвън. Лийланд погледна нагоре. Шейсет метра над сградата висеше голям сив облак, който почваше да се разсейва. Естествено, взривът беше прокънтял из целия район: в града имаше поне десет пъти повече запалени светлини, отколкото преди НЯКОЛКО минути. Това помогна на Лийланд да осъзнае и нещо друго. Той се протегна иззад бюрото и включи радиото:

— КОЛКО мислиш, че струва сграда като тази?

— О-хо, дванайсет милиона. Двайсет… знам ли! Ти как си?

— Малко позашеметен от фойерверките. Това беше един пакет от техния експлозив. Имам още два. Внимавай какво говориш, защото ни подслушват.

— Вече ми е ясно.

— Не го вземай навътре. Гори ли сградата?

— Не, доколкото виждаме. Сега искаме да знаем какво се случи.

Лийланд му разказа.

— Видях един в асансьора. Капаците на покривите са изтръгнати, направих им тоя номер по-рано. Тъй че сега са шестима.

— Имаме сведение от един от наште, че е видял двама от тях да влизат в асансьора. Имат нещо като барикада на партера.

— Аз видях един. Трябва да ги броите шестима останали. Не мога да си играя на предположения тук. Сега ми кажи за сградата.

— Седемнайсетият и осемнайсетият етаж са напълно издухани и прозорците са на прах по цялата дължина на сградата. Май ще трябва да му събират частите на оня мухльо.

— Има ли ранени?

— Не от теб. Бяха улучени двама от нашите. Ти раздруса целия квартал. Тоя експлозив е голяма работа. Видях бюро и стол да плават с попътен вятър над булевард „Уилшър“. Чакай така. Не изчезвай.

Докато изчакваше, Лийланд се поогледа що за щети е нанесъл. В една огромна реклама на цигари беше пробита дупка с размерите на малка кола, а оттатък улицата фасадата на една малка, тумбеста постройка изглеждаше като след щурм.

— Хей, шефе, още ли си там?

— Весела Коледа — обади се Лийланд.

— Весела Коледа и на теб. Ще прехвърля радиото на командира си капитан Дуейн Т. Робинсън, става ли?

Звучеше така, сякаш представяше гост-говорител.

— Става — засмя се Лийланд.

— Тук е Дуейн Робинсън. Как си?

— Бомба.

— Не, кой си? Искам да знам името ти.

— Не мога да ти го кажа точно сега.

— Защо не?

— Следващият въпрос.

— Дал си ни тук някакви сведения. Как си стигнал до тях? Защо си в тая сграда?

Лийланд остана безмълвен. Тоя искаше да контролира ситуацията отвън, ако може… ако: горкичкият Дуейн, мозъкът му не щракаше.

— Там ли си още?

— М-да. Я ми дай пак другото приятелче.

— Не, тук аз заповядвам. Повече нямаме нужда от такава помощ. Искам да сложиш оръжие и да се оттеглиш на безопасно място. Този взрив нанесе огромни щети на частна собственост и застраши живота на десетки хора. Това тук са законни нареждания на полицай и аз съм длъжен да те арестувам и да те накажа, ако не се подчиниш.

— Дай ми другото приятелче — сряза го Лийланд. — Не искам да говоря повече с теб.

— Слушай бе, тъпанар…!

— Не! — кресна Лийланд. — Ти ме слушай! Имаш работа с шестима откачени, които държат на мушка седемдесет и пет души. Те имат достатъчно експлозив да изравнят със земята тази част на града. Това, което им липсва, са детонаторите и капсулите — заради мен. Останаха половината — пак заради мен. Докато аз съм в действие, те не могат да си вършат работата, както им се иска. Да не мислиш, че можеш да ги спреш отдолу? Хайде де, кажи ми — май ти си тъпанар! Ако си мислиш, че ще се подчиня сега на идиотските ти заповеди и че твоят шеф няма да ти бие един шут в задника по нанадолнището чак до Търминъл Айланд, когато всичко свърши, ти не ме познаваш! Дай ми другото приятелче! Веднага!

Тишина.

— Ето ме! — обади се негърът. — Как се чувстваш?

— Май не трябваше да си хабя силите. Кой е оня кретен?

— Не ме въвличай в такъв разговор. Разбирам, че си уморен и под напрежение, но тук отдолу изглежда, като че ли попресилваш нещата, ако схващаш какво имам предвид.

Има нещо успокояващо в здравия разум, който излъчва някой, десетилетия по-млад от теб, реши Лийланд.

— Съжалявам. В момента да се води битката тук изглежда по-лесно, отколкото да се води там.

— Чувам те, ортак. Просто се покрий и си почини известно време, чуваш ли?

— Много време мина, откак не са ме наричали така. На улицата ли си?

— Не, вътре съм.

— През всичките години, когато бях ченге, винаги съм бил на улицата.

— На колко години си?

— Достатъчно, за да ти бъда баща.

Чу се смях:

— Не моят!

— Казах ти, би трябвало да ме видиш сега. Какъв контингент имаш в Холънбек?

— Непълнолетни. Имаме големи изпълнения там.

— Харесват ли ти децата?

— Обичам децата. Кажи, човече, има ли някой, до когото можем да се допитаме по телефона, за да те идентифицира? Установим ли един път самоличността ти, ще можем да се заемем с ония.

— Не сте избрали най-краткия път, но се сещам какво имаш предвид. Звънете на Уилям Гибс в Юрика, Калифорния. Кажете му какво става и къде и първите две думи, които ще излязат от устата му, ще са моето име.

— Ясно. Някой друг?

— Една дама, Кати Лоуган. — Лийланд му даде кода и номера й. — Кажи й, че тъкмо й пожелавах Весела Коледа, когато прекъснаха телефона. Тя ще разбере.

— Ще го направя. Не бери грижа. Защо не отдъхнеш малко?

— Не, ще си поприказвам малко с противниковата страна.

— Как?

— Двайсет и шести канал. Не се оставяйте да ви преметнат. Всички говорят английски.

— Ние чухме немския, ама никой от нас не може да се справи. Правим запис. Какво са ти казали?

— Литъл Тони си мисли, че е страхотно привлекателен и убедителен тип. Вече чухте всичко, което можах да узная. Играта е съвсем проста: той ми вади душата, аз пък — неговата.

Пак смях:

— Ще се включа.

— Какво, по дяволите… хора загиват наляво и надясно, но това те развеселява, тъй ли?

— Щом казваш.

Лийланд завъртя на двайсет и шести канал:

— Там ли си, Тони?

— Да, мистър Лийланд. Само миг ми трябваше, за да настроя радиото. Е, Лийланд, чуваш ли ме?

Да.

— Да. — Едва го изрече.

— Тук е един твой колега, мистър Елис.

Лийланд затвори очи:

— Как си, Елис?

— Наред, Джо. — Беше глас на ръба на ужаса. Лийланд не можеше да си спомни първото име на Елис. — Чуй ме — каза той; повтаряше думите на Лийланд към капитан Дуейн Т. Робинсън от Лосанджелиското полицейско управление… Чуй ме: нещо като глас в пустиня: — Слушай, искат да им кажеш къде са детонаторите. Те знаят, че слушат и други хора. Искат детонаторите или ще ме убият, Джо. Джо, толкова услуги съм ти правил в близкото минало. Помисли за това. Сигурен съм, че ще разбереш това, Джо. Джо, чуваш ли?

Услуги ли? Той подсказваше на Лийланд, че закриля Стефи, ала услуги ли беше думата, с която смяташе да изразява това, което прави! Ако Лийланд не върне детонаторите, щеше ли да им каже коя е Стефани, за да остане жив?

— Да, да, чувам те.

— Кажи им къде са детонаторите. Полицията е тук. Сега те да се оправят.

— Не мога да им кажа. Трябва да им покажа. И после? Какво ще стане с мен?

— Лийланд — беше Литъл Тони, — това, което мистър Елис се поколеба да ти каже, е, че ние ще го убием моментално, ако не ни предадеш веднага детонаторите.

— Тук има хора, Джо — смънка Елис. Имаше предвид Стефи. Вече беше подсказал, че не я е предал. С какво го заплашваше? Лийланд затвори очи. Сбогом, Елис.

— Не им вярвам — тръсна Лийланд по радиото. Прости ме, господи, помисли той.

През малкия говорител на радиото изстрелът отекна глухо, а последвалите писъци изглеждаха много, много далечни.

Лийланд натисна копчето за говор:

— Добре, ще ви дам каквото искате.

— Искаме детонаторите — натърти Литъл Тони.

— Остави ме да ги взема и да ги сложа, където можете да ги намерите.

— Отлично. И къде ще е това?

— Ее-ее. Първо ще ги оставя и ще се измъкна, а после ще ти се обадя.

— Давам ти пет минути.

— Необходимо ми е повече време — каза Лийланд. — Трябва да походя доста, а не съм вече в най-добрата си форма.

— Десет.

— Няма да стане. Не толкова бързо.

Пауза; после:

— Колко ще ти отнеме?

— Двайсет минути, може би половин час.

— Двайсет минути, сетне ще застреляме още някого, този път може би жена.

Тишина. Лийланд натисна копчето за говор:

— Ей, момчета, чухте ли всичко?

— Мини на девети канал — спокойно каза чернокожият полицай.

 

 

— Сега знам, че ме чуват, но искам да разбера какво, по дяволите, мислиш, че правиш там горе. — Беше Дуейн Робинсън. — Първо ни казваш, че не искаш да ни дадеш името си, после тоя боклук те нарича Лийланд — това ли ти е името?

— Ами да. Били Гибс ще ви даде останалите данни.

— Вече разговарят с него. Много сме потайни, а? Искам обяснение — сега.

Лийланд мълчеше. Каквото и друго да кажеше, щеше да се издаде пред Литъл Тони.

— А сега ме чуй, кучи сине — изръмжа Робинсън. — Всичко, дето си разменихте с оня боклук, е записано тук. Ти остави оня мъж да умре. Пукната пара не давам кои са ти приятелите, ако има начин да ти натикам задника в затвора, ще го направя.

— Я върви на майната си! — изкрещя Лийланд. Той изключи радиото.

Това щеше да го убие, знаеше си. Не знаеше какво друго да стори, освен да излезе и да се хвърли с главата напред. Опитваше се да си напомни, че няма смисъл да оглупява. Той закуцука към югозападното стълбище, мъчеше се да реши дали да се качи горе и да започне с оня, който е там. Ако победи, може да задържи позицията.

Колко е часът? Почти три — часовете на най-плътния мрак преди зазоряване, когато обикновено умират хората. Той не искаше да умре. Не беше готов да умре. Първо искаше да се изкъпе. В моргата поливат с маркуч, а някой собственик на погребално бюро ще му измие само лицето и ръцете и ще го погребе мръсен.

Не искаше да умира, докато Стефи и децата, са в такава опасност. Нали затова се беше развилнял. Не той започна да убива. Пръв умря Ривърс. А толкова ли лошо се справяше? Беше напъхал в чувала петима от тях, преди още да се появят ченгетата. Ако трябваше пак да го направи, щеше да го направи по същия начин. Ай да му се не види, той не можеше да си представи как би могъл да го направи по друг начин!

Знаеше, че е изтощен.

— Човече, свършен си — каза си на глас. Не беше мигвал двайсет и два часа и от опит знаеше, че най-лошото тепърва предстои — но и че като съмне, пак ще го бива за още цял един ден. Тялото беше навикнало на сън, но една нощ лесно можеше да мине й без него. Трябваше да внимава следващите три-четири часа, ако преживее толкова.

Той спря при асансьорите. Ако взривът беше разрушил два етажа, столът сигурно е улучил покрива на кабината, когато тя е била между или почти между тях. Лийланд се чудеше какво ще да е станало с източния асансьор. Вратите на двата етажа вероятно бяха изкъртени, но кабините — и още по-важно, кабелите — бяха останали над експлозията. Докато стои, да речем, над двайсетия етаж, за да играе на сигурно, всичко ще върви по мед и масло. Естествено, бандата би чула как бръмчи електрическият двигател, освен ако някакъв друг шум не го заглуши.

Е, добре, нещичко знаеше. И какво да го прави? Чувстваше се толкова изцеден, сякаш само отделни късчета от него все още работеха. Трябваше да се вземе в ръце, за да не се разпадне.

Той включи радиото:

— Тони! Тони, там ли си?

— Лийланд, за мен не е само въпрос на празно любопитство откъде знаеш името ми, а и толкова неща за нас.

— Ами имаше лошия късмет да се натресеш точно на когото не трябва. — Лийланд разбра, че е направил грешка, още щом думите излетяха от устата му: от него очакваха поне намек за подразбираща се капитулация, щом ще връща детонаторите. Тишина. Лийланд сякаш чуваше как скърцат зъбите на мерзавеца.

— Кажи ми защо толкова се стараеше да скриеш името си от нас?

— Знам толкова много за вас, откъде да знам дали и вие не сте чували нещо за мен.

— И какво значение има това?

— Щеше да ме приемеш много по-сериозно, отколкото сега.

— Да, истина е. Много добре. Ти си хитър противник…

— Виж, обадих ти се само да ти кажа, че правя каквото обещах.

— Знам — измърка гласът. — Вече приемам по-качествен звук и съм насочил антената в друга посока.

Кучият му син! Лийланд си мислеше за момчето, което бе направило телевизионна стена за баща си. Каква беше пък тази история? А, да, шофьорът. Сега спеше в леглото си, благословен да е. Освен ако не го е събудила експлозията.

— Защо уби Елис?

— А ти защо го остави да умре?

Лийланд пак вървеше към стълбите и си мислеше, че точно това иска Грубер: само на стълбите те имаха възможност да чуят гласа му… и то не по радиото.

— Не си измивай ръцете, Тони. Видях те как уби Ривърс. Нямаше никаква причина да го правиш. Искаше да отвори сейфа, ала си подготвен да го отвориш и сам. Ти го уби, защото ти се дощя да убиеш някого, но го направи на четирийсетия етаж, където заложниците да не могат да го видят. Цяла вечер се мъчеше да ги държиш спокойни и сега изведнъж променяш тактиката.

— Е, това е твое дело, Лийланд. Сигурно разбираш това. Експлозията породи паника тук долу. Ти, изглежда, си голяма работа и би трябвало да знаеш, че не ни остави никакъв избор, освен да покажем, че сме в състояние да осъществим целите си.

Лийланд беше на стълбите:

— Наистина те бива да излагаш нещата, Тони. Хората, които трябваше да убедиш, бяха в ръцете ти. Не се справяш много добре, момче. Карл иска да действа, нали? Ти направи грешка. Позволи на Карл да те изнудва. Наложи ли се да показваш на хората колко си железен, вече си свършен. Ти си жив труп, Тони. Започвай да свикваш с мисълта, че си мъртъв.

— Искам да разменя две думи с теб, Лийланд. — Беше Холънбек, с неговия приятен, спокоен говор.

— Тъкмо смятах да изчезна от ефира.

— Хубаво. Улавяме страхотно много съобщения на немски на трийсети канал…

Лийланд изключи и отново се заизкачва по стълбите.