Родърик Торп
Умирай трудно (10)

00:04 ч. Тихоокеанско стандартно време

Сега всичко му беше много по-ясно. Не бе се справил чак толкова зле. Беше се превърнал в напаст за тях, бе отслабил редиците им и ги беше забавил. Очакваха обсада. Заложниците бяха част от този план. Имаше нещо в сейфа, което обясняваше всичко. Няколко гешефтари в петролна компания току-що бяха продали мост на военната хунта в Чили — това бе всичко, което знаеше.

Само по себе си може би беше достатъчно, но старото ченге у Лийланд не беше във възторг. Отново се чувстваше като ченге — всъщност не беше лоша идея да си сложи значката. Ако наоколо загъмжи от хора на Лосанджелиското полицейско управление, това би могло да му спаси живота. Той извади значката от портфейла си и обърна опакото й срещу светлината. ТОЗИ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП.

Сложи си я. Липсваха му само горещото кафе и поничките, които винаги вървяха заедно със слагането на значката.

Добре щеше да му дойде чашка кафе. Най-свестните полицейски решения се вземаха над горещо, лошо кафе, поднесено в груби керамични чаши. Ако се изниже покрай тях на трийсет и втория етаж; плановете им щяха да бъдат окончателно объркани и те ще трябва да импровизират нататък. Но цената беше твърде висока; щеше да загуби възможността да направи нещо за Стефи и децата. Заложниците ще трябва да разчитат на късмета си в тупурдията, както момчетата тук отвън обичаха да казват, което, той знаеше, означаваше щурм на специалните групи — или още по-лошо: например на Националната гвардия.

Но ако остане над трийсет и втория етаж и те го заловят, ще си върнат детонаторите и ще се хванат пак за работа. Лийланд знаеше какво ще направят с него; и без въпросите на таксиметровия шофьор от Сейнт Луис му беше ясно.

Имаше и трети изход, макар че той съдържаше известен риск. Както бяха тръгнали нещата, той щеше да е по-полезен малко по-късно, когато се усети присъствието на местните ченгета. За криене ставаше единствено някое вече претърсвано място, а само трийсет и вторият етаж не беше блокиран от бандитите.

Заслужаваше си. Така дори би могъл да държи под око Стефи и другите. Разполагаше с радиото — единственият проблем беше да открие използван от тях канал.

Ето пак стрелба — прозвуча точно над главата му. По дяволите експлозивът засега. Ще запомни къде е, както и малкото си укрепление в ъгъла.

На трийсет и третия етаж той си проправи път през лабиринта от канцеларии към булевард „Уилшър“. Пусто. Движението беше почти замряло преди пет часа. Вече толкова време беше тук. Само някой пърпорещ мотоциклет подсказваше, че районът не е затворен.

Приближи една патрулна кола, черно-бяла, номер 149 — цифрите на покрива й можеха да се видят от птичи поглед. Движеше се с двайсет и пет километра в час. Лийланд можеше кажи-речи да различи лицето на полицая, който караше. Той гледаше насам. Гледаше много внимателно, като се опитваше да си придаде незаинтересован вид, изражение, което Лийланд бе виждал по лицата на полицаите в целия свят. Гледаше стъпалата. Бяха се натъкнали… бяха тук. Но можеше да минат часове, преди да атакуват. Можеше да съмне, преди той да узнае нещо повече от това, което знаеше сега. Кога се съмваше? Към седем. Цели седем часа дотогава.

Асансьорите се раздвижиха и по звука изглеждаше, сякаш всички са потеглили едновременно. Не го бяха излъгали: тия хора бяха подготвени да се оправят с полицията. Сега, когато вниманието им е насочено другаде, беше моментът да се размърда. Заля го ужасяваща вълна на изтощение. Ако това ще продължава до зори, той трябваше да намери убежище, където да се свре и да поспи.

Крушките на лампите по стълбището на трийсет и втория етаж бяха отвъртени. Лийланд стаи дъх — не чуваше нищо освен воя на асансьорите. Бяха му скроили някакъв номер, но, изглежда, им се бе наложило да изоставят идеята. Все пак той вървеше тихо, с войнишката торба под мишница, за да не вдига шум, с томпсъна, готов за стрелба. На стълбището беше непрогледно като във вентилационната шахта. Асансьорите спряха — отново сякаш всичките заедно, и то тук, на трийсет и втория етаж. Ако възнамеряваше да си намери скривалище, трябваше да го стори веднага.

Още щом усети стъклата под дясното си ходило, разбра точно какво става, но тялото му бе политнало напред и той бе набрал твърде голяма инерция. Стъпалата му се изпонарязаха, лявото по-лошо от дясното. Бандата му беше приготвила посрещане. Той стоеше неподвижен до колоната и едва се сдържаше да не изкрещи.

Левият му крак беше много лошо, много дълбоко порязан. Можеше да вини само себе си. Бяха взели флуоресцентните тръби, струпани на стълбището над четирийсетия етаж, и ги бяха натрошили навсякъде по стълбите. Той би трябвало да знае какво му готвят. Като слизаше от покрива, бе пропуснал да забележи, че тръбите ги няма. Когато сложи левия си крак едно стъпало над десния, усети как кръвта му се стича от крайчетата на пръстите. Инстинктът му подсказваше да внимава, ала знаеше и че трябва да бърза, дори и да успеят да проследят дирите му. Трябваше да се качи горе, но нямаше представа как ще се оправи. Единствената аптечка, която бе видял, беше в кабинета на Стефи. Късчета стъкло бяха набити в дясното му стъпало; когато вдигна крака си и стъпи на горното стъпало, той усети как се врязват надълбоко.

Опитваше се да върви бързо, обаче от разреза на лявото му стъпало рукваше кръв при всяка крачка. Той подскачаше и подрипваше, като се мъчеше да премести центъра на тежестта, докато стъклото дълбаеше дясното му ходило. Продължи нагоре към трийсет и четвъртия етаж, където поне имаше защитата на своето укрепление.

Стрелба точно зад ъгъла. Той спря на стълбите, левият му крак се вдигна над грапавия бетон. Течеше кръв, болката се усилваше. Утре нямаше да може да стои на крака. Отново почувства как го напушва яд. Стъпи с двата крака на бетона, затаи дъх и бутна вратата.

Лампите светеха. Звукът от отварящата се врата накара хлапачката в средата на стаята да се извърне, но беше твърде бавна и сепната от появата на Лийланд — едничък кратък откос я хвърли на бюрото зад нея.

Друго автоматично оръжие загърмя, плоскостите на тавана отляво над Лийланд отскочиха и се разпиляха. Лийланд щеше да е в безопасност на стълбите само ако никой не го нападне отгоре или отдолу. Той запълзя на четири крака по пода, докато се скрие зад едно бюро. Пак огън, който разпиля парчетии на сантиметри над главата му. Лийланд знаеше откъде идва — близо до собственото му укрепление в североизточния ъгъл. Той се завлече до следващото бюро на запад, подаде глава и стреля с томпсъна, тъкмо когато онова приятелче скачаше върху купчината бюра.

Само един ли беше? Ходилата на Лийланд тънеха в локви кръв. Буците експлозив и детонаторите около сигналните лампи се падаха откъм дясната му страна, но не се виждаха. Той се надигна отново, изстреля нов ред от своето укрепление и пак се смъкна долу. Докато оня отвърне на огъня, Лийланд извади последния пакет експлозив от войнишката торба и го извая в топка около един от детонаторите. Само след миг приятелчето можеше да се опомни, да съобщи местоположението си по радиото и да повика помощ.

Лийланд напредна още малко. Досега беше убил четирима, което никак не беше лошо при това съотношение на силите. Този експлозив имаше страхотна разрушителна сила, по-голяма, отколкото бе нужно за сейфа, а може би изобщо не ставаше за тази цел. Онзи вече беше включил радиото. Лийланд отново надигна глава и стреля, опитвайки се да проникне през собствените си защитни барикади. Той се придвижи три-четири бюра по-близо до северозападния ъгъл, докато стана възможно да вижда сигналните лампи, към които бе закрепил другите пакети. Онова приятелче стреля пак и надупчи стъклото зад Лийланд. Ченгетата долу се наслаждаваха на престрелката. По целия свят ченгетата обичат да участват в играта на стражари и апаши и когато оръжията трещят, а те гледат отстрани, това ги подлудява.

— Ей, мекотело! Говориш ли английски?

— Да бе, кирливецо!

— Погледни хубаво сигналните лампи до асансьорите!

Оня се изсмя:

— Гледал съм го тоя филм, „Сержант Йорк“! Гари Купър каза: „Виж едно птиче!“

Лийланд не бе имал това наум; но сега си спомни, че старецът долу му бе припомнил за „Сержант Йорк“ — това, което сега изпълни мислите му, беше какво ли са направили със стареца тия типове.

— Погледни пак, тъпо чучело!

Лийланд видя как главата му се надига.

— Чакай! — кресна той. — Не стреляй там!

Лийланд се беше прицелил с томпсъна в него. Първите изстрели улучиха онзи в гръкляна и високо в гръдния кош, изтласкаха го назад и минавайки през тялото му, раздробиха стъклото зад него. Лийланд се надигна и изпразни пълнителя в него, като го придържаше изправен, а после го повлече към прозореца и го бутна навън, от сто и три метра височина. Лийланд отново хвърли поглед към сигналните лампи. Само си мислеше, че знае какво е онова там. Явно то дяволски бе изплашило новото другарче на Скийзикс. По-сетне… най-напред трябваше да се погрижи за краката си. Не, най-напред трябваше да измисли как.

На излизане той заряза томпсъна и подбра автомата на момичето — най-после „Калашников“ — и три пълнителя муниции.

 

 

Той слезе на трийсет и третия етаж, като се оглеждаше за кабинет, подобен на кабинета на дъщеря му, с надеждата да намери нещо повече от носни кърпички и тоалетна хартия. Можеше да върви, но така кървенето се засилваше. Беше в южната част на сградата, понеже допускаше, че бандата ще насочи вниманието си към булевард „Уилшър“, където беше забелязана черно-бялата патрулна кола.

Той изтръгна последното стъкълце от дясното си стъпало, после разгледа лявото. Прорезът беше между двата най-малки пръста, дълбок цял сантиметър, раздран, дълъг почти три сантиметра. Отдавна не беше виждал собствените си меса в такъв вид. Ако можеше да се лекува както трябва, раната нямаше да му създаде никакви проблеми. Но той дори не знаеше дали ще намери нещо, с което да я превърже временно. Накрая се сети, че най-хубавите кабинети бяха в ъглите с изглед в две посоки.

Намери някакъв пешкир, сгъна го по дължина и се опита да го завърже, но беше къс. Започна да кипва отново. Искаше да ги избие всичките! Помисли си, че е доволен, дето все още са му останали повечето.

Овладя се. Първо трябваше да превърже крака си. Той се понадигна — къде ли всъщност се намираше, по дяволите? Беше в някакъв кабинет. Той закуцука през стаята до бюрото и грабна шепа ластичета. Добре. Всъщност беше си направо екстра. Плътността на пешкира омекотяваше натиска на ластиците.

Искаше да види какво се разиграва по радиото. Двайсет и шести беше ням. Той врътна на девети.

— Заповядай — прошепна някакъв глас. Беше млад, черен глас, дълбок, без признаци да е на човек от гетото. — Ако ме чува човекът, който се обади по радиото за помощ, да потвърди приемането, ако може.

Лийланд натисна копчето за говор.

— Тук съм. Слушай: имаш седем чужденци, въоръжени с автоматични оръжия и с пластичен експлозив, а навярно и с много други неща, които държат около седемдесет и пет заложници на трийсет и втория етаж. Вече убиха един. Той е на четирийсетия етаж. Освен двете птичета, които слязоха долу по краткия път, съм убил още трима, включително две жени…

Пауза.

— Не искаш ли да кажеш кой си, друже?

— Невъзможно. Ако ми се отдаде случай, ще ти хвърля портфейла си.

— Какво друго можеш да ни кажеш?

— Водачът на бандата е германец на име Антон Грубер, или Антонино Рохас, Литъл Тони Червения, обявен за издирване в Германия. Тук има достатъчно експлозив да изравни мястото със земята, което може би и ще направи, ако не получи онова, което иска, каквото и да е то. От друга страна, у мен са детонаторите или поне част от тях…

— Изхвърли ги навън.

— Точно сега не мога, а и не мисля, че ще е добър ход. Докато си мисли, че може да ме хване и да ме накара да му разкажа къде са детонаторите, той няма да изиграе последната си карта — заложниците.

— Говориш като човек, който знае нещо, ако разбираш какво имам предвид. Искам да изхвърлиш детонаторите навън. Първата цел е да се намали възможността за унищожителен взрив.

— Вече съм го предотвратил, поне докато ме хванат. Остави ме да говоря. От това, което мога да кажа — те са блокирали асансьорите на трийсет и втория етаж. А сте опитали да си проправите със стрелба път навътре, отгоре или отдолу, а са почнали да убиват жени и деца. Обади се на шефа си и го попитай иска ли в неговия град по Коледа да застрелват жени и деца.

— Искам да ме чуеш…

— Не, ти ме чуй: аз съм ранен и до мястото, където съм сега, води кървава диря. Те са все още по петите ми. Няма да оставям повече следи; нека се погрижа за скривалище и пак ще се свържа с теб.

Лийланд изключи радиото. Твърде дълго бе стоял на едно място. Трябваше да се стегне и да разбере как се е променила ситуацията. Искаше да поговори още малко с полицията.

Куцукаше, но можеше да върви. Сякаш ходеше по самуни хляб. Усещаше лявото си стъпало като срязано ю две. Щеше да усети, ако започне да кърви отново. Изкачи се горе по югоизточното стълбище; бързаше да подмине трийсет и четвъртия етаж, после забави темпото и усети болката, докато преодоляваше следващите два. Стига толкоз. И бездруго беше изморен. Искаше да си почине.

 

 

От всички самолети, които бе притежавал след войната, най-хубавият беше „Чесна 310“. През войната той, разбира се, беше летял на какво ли не, от тренировъчни самолетчета през „Тъндърболт“, тежко скроено, зло на вид чудовище, до „Мустанг“, най-доброто едномоторно въздушно возило, което някога е строено. Тогава беше най-щастлив, като мислеше за самолети и летене. В деня, когато купи чесната, той върна продавача в кантората му и взе такси обратно до летището. Момчето в кулата му беше пожелало да не „свива“ криле — то добре знаеше как се чувства Лийланд този ден…

Трийсет и шестият етаж беше като трийсет и третия, мрежа от мънички ниши, обкръжени от също толкова мънички, но оцветени по важност кабинети — в една голяма корпорация човек винаги знае къде му е мястото в йерархията.

Сега обаче нищо не беше на мястото си, с дупките от куршуми, с разпарчелдисани плоскости и потрошено стъкло навсякъде. Той беше в северната част, седнал на пода зад едно бюро, загледан към булевард „Уилшър“. На три пресечки оттук виждаше блясъка на лумнала по стените на някаква постройка светлина. Над хълмовете се появи хеликоптер, после зави рязко и се устреми на север, към долината Сан Фернандо.

Лийланд ядеше своя „Милки уей“. Беше свършил с „О, Хенри!“ и си пазеше „Марс“-а за накрая. Чувства ше се като хлапе на кино или като младо ченге, дете нагъва в патрулната кола, за да трупа сила…

 

 

Беше закарал чесната направо над морето на висо чина триста метра, през унилите предградия на Ню Джързи, където се открояваше всеки открит плувен басейн, а и всеки фургон, всеки сглобяем алуминиев навес — от триста метра височина, при двеста й четирийсет километра в час предградията изглеждаха като гигантско сметище.

Но после бе продължил над океана. След три километра беше на сто и петдесет метра; след шестнайсет — на петнайсет метра. Вече бе развил над двеста възла — по-бързо, отколкото някога е летял през тия почти двайсет години. Беше приказен ден със синьо небе само с два-три перести облака високо-високо горе. Слънцето беше много над рамото му и водата изглеждаше много тъмна и толкова близо, че вълните лизваха самолета. Той отмина една спортна лодка за риболов и разклати криле. Чесната беше негов близнак, с резервоар за гориво на края на крилете, красив като всеки самолет, с уреди за връзка с един от първите малки радари — можеше да обиколи света с нея.

На петдесет километра в открито море той се натъкна на два товарни кораба, на девет километра един от друг, пътуващи към Амброуз Лайт. Като използва най-високите им надстройки за пилони, той направи няколко осморки; и когато екипажите излязоха на палубите, той полюшна крилете, полетя право нагоре, завъртя се, загуби скорост, понесе се надолу и завърши с пълен лупинг между корабите, където и двата екипажа можеха да го видят. Когато се насочи обратно към сушата, зърна махащите от палубите ръце…

Натисна копчето за говор:

— Момчета, още ли сте там?

— А, как си? Какво стана с теб?

— Трябваше да организирам зрелището на пътя. През последните десет минути кукувах.

— Така. Още няколко от нас чуха предното ти обаждане и сега нямаме съмнения, че ти си истинският. Ще се възползваме от теб. Как ти се струва сега ситуацията?

— Покривът е по-лесен за отбрана, отколкото за превземане. Те са много тежко въоръжени…

— А ти?

Лийланд помисли за браунинга и че Литъл Тони може би слуша:

— Оправям се — каза.

— Как да те разпознаем?

Лийланд се усмихна.

— Аз съм черен. Не бях, когато започвах, но сега съм.

— Чувам те. Ще поговорим за това по-късно. Ами радиото? Как се добра до него?

Нищо чудно. Не бяха чатнали, че е взел едно от бандата:

— По същия начин, по който се добрах и до този чуден калашник. Логично е да се предположи, че те ни слушат. Знаеш ли кой е Литъл Тони?

— Виж, аз обикновено работя извън Холънбек, бях на път за вкъщи към западен Лос Анджелис.

— Добре — примири се Лийланд. — Той е от третото поколение в западногерманската фракция „Червена армия“. След смъртта на Андрес Баадер хората му минаха в дълбока нелегалност. Никой не знаеше къде ще се появят, но все се приказваше, че щели да направят нещо голямо. И ето на. — Лийланд внезапно помисли: „Ами ако началникът на военната полиция в самолета от Сейнт Луис е бил по следите на някаква смахната, несвързана информация?“ Ако Лийланд му беше обърнал внимание и се беше разкрил пред него, може би щеше да научи нещо, което би могло да предотврати това.

— Откъде знаеш всичкото туй?

— Да кажем, че е минало много време, откак работех в Холънбек. Виж, казах ти: много им трябвам на тези приятелчета и не е добре да сме в ефир толкова дълго.

— Хубаво, сега ще им дадем да разберат.

Лийланд изтръпна. Полицията все още не схващаше положението. Той беше убеден, че Литъл Тони подслушва. Приближи се до прозореца — и едва-едва чу, че един от асансьорите се движи. Не можеше да бъде сигурен, че не идват за него. Не, вече щяха да са тук.

Те бяха слушали! Бяха се насочили надолу да посрещнат полицията!

Лийланд натисна копчето за говор:

— Разговорът ни е бил чут. Идват да ви посрещнат.

— Да заповядат! — отекна черният глас. — Много благодарим.

След като бяха останали само седмина, мислеше си Лийланд, едва ли ще предприемат нов набег срещу него. Той се изправи — имаше нужда от бастун, дори от патерици. Измина пътя до другата врата. Ако смяташе да свърши нещо полезно и в бъдеще, би трябвало да измисли някакъв начин, та да накара бандата да дойде при него. Нямаше смисъл да стои до прозореца. Ако ще има патаклама долу на улицата, това беше най-доброто място да те ранят. Така, така, хрумна му нещо. И ето какво не биваше да изпуска: от сведенията, които им даде, полицейските снайперисти биха предположили, че могат да стрелят по всяка мишена над трийсет и втория етаж.

Трябваше ДА напомни за себе си, иначе бандата щеше да узнае колко сериозно е ранен. Ако изпратят някого след него, докато е на открито и незащитен, това със сигурност ще е краят му. Но той знаеше че в крайна сметка ще е по-добре, ако може да поддържа у тях представата, че в негово лице все още имат човек, с когото не могат да се справят.

Трябваха му стол на колелца, електрическа пишеща машина и пожарникарска брадвичка. Етажът беше притихнал. Кръвта беше спряла, ала болката растеше. Той извая пак буцата пластичен експлозив с детонатора в средата, докато заприлича на футболна топка. Сложи всичко това на седалката на стола. Внимателно постави електрическата пишеща машина върху експлозива, привърза я към стола с помощта на кабела й, сетне затъркаля стола към асансьорите.

Сега чу пукота на стрелбата вън на улицата. Разположението на асансьорите на партера и местата на входовете за гаража под него ограничаваха във всички посоки огневото поле на терористите на улично равнище, но по-отгоре, три-четири етажа по-високо, те можеха да удържат полицията далеч от сградата.

Бандата щеше да се справи и с бронирани коли. Имаше железни порти на входовете за гаража, а една бронирана кола с ранени мъже в нея, блокирана в края на рампата, щеше да е непреодолимо препятствие. Това не ти беше военно време, когато заповедта щеше да гласи: „Да се взриви“. Полицаи не убиваха събратя полицаи, за да изпълнят задълженията си. Обществото нямаше право да иска толкова много.

Той чуваше стрелбата, която долиташе от асансьорната шахта. Очакваше шума от задвижена кабина. Нямаше да разполага с много време и нищо не можеше да направи предварително, понеже работата включваше използването на брадвичката за вратата. Ония на трийсет и втория етаж, щом чуят и разберат, ще са по петите му. Чу се пукотевица от автомат някъде отвън. Той измъкна радиото:

— Как я карате момчета?

— Ами май ни казваше истината. Някои мислеха, че си куку. Направо ни размазаха. Казваш, били дванайсет?

— Сега — седем.

— Е, добре, ти си страхотно копеле, да ти кажа.

— Не изключвай — пресече го Лийланд и остави радиото настрани. Един от асансьорите беше в движение. Той завъртя стола в нужното положение, после се обърна към асансьорната врата с брадвичката. При първия замах болката в левия му крак стана толкова свирепа, че едва не изтърва брадвичката отгоре му. При следващия замах заби острието в процепа на вратата и счупи нещо отвътре, защото вратата се отвори и после със сила беше затворена отново. Той завъртя дръжката на брадвичката, така че вратата пак се отвори достатъчно, за да си провре ръката, да я разтвори широко и да я застопори отворена с дръжката на брадвичката.

Той надникна — и куршуми улучиха горния край на вратата. Изкачващата се кабина беше все още далече. Лийланд трябваше да отвърне на огъня — трябваше да покаже, че все още го бива. Той вмъкна калашника в шахтата и изстреля една серия към кабината на трийсет и втория етаж, откъдето беше дошъл обстрелът. Доста по-надолу някой стреля по него от изкачващата се кабина, но куршумите просвистяха нагоре към покрива. Лийланд отиде зад стола и го бутна като бебешка количка в шахтата. Ако онова приятелче видеше нещо да пада, можеше да помисли, че е Лийланд. Дори да не гръмнеше, столът бомба щеше да пробие покрива на кабината.

Внезапно шахтата се изпълни с ослепителна светлина и за частица от секундата, преди да чуе трясъка, Лийланд разбра, че е постигнал много повече, отколкото възнамеряваше. Трясъкът беше най-мощният звук, който бе чувал през живота си, а взривната вълна го отхвърли през коридора чак върху асансьорната врата от другата страна. Никога не губеше съзнание и усети как постройката се тресе, докато той се свлича към прага. Подът се тресеше като в училищен гимнастически салон по време на танци. Усещаше как сградата се люлее. Не беше плод на въображението му — някъде долу пищяха хора.

После люшкането престана, но то бе траяло достатъчно дълго, за да разбере какво е сторил. Трябваше да се размърда, преди да опита пак с радиото. Ударната вълна му бе взела въздуха. И на другите, надявайте се.