Родърик Торп
Умирай трудно (1)

15:49 ч. Централно стандартно време^[1]

 

— Едно не разбирам! — Таксиметровият шофьор надвика шляпането на чистачките. — Какво ли му минава през ума на човек, когато осакатява някого така.

В мига, в който се обърна назад, за да подчертае с поглед думите си, пикапът на десетина метра пред тях внезапно удари спирачки, забоксува в лапавицата и масивната му задница щръкна като далдисващ кит. Пътникът в таксито, Джоузеф Лийланд, който се бе унесъл в нещо свое си, замаян, протегна ръце; шофьорът реагира, натисна с все сила спирачката и завъртя волана. Таксито поднесе, бавно се завъртя около оста си и се блъсна странично в пикапа. Главата на Лийланд се трясна в рамката на вратата и от челото му текна кръв. Той се стегна в очакване на втори сблъсък с колата отзад, но им се размина.

— Мамка му! — изкрещя шофьорът и стовари юмрука си върху волана. — Мамка му!

— Наред ли си? — попита Лийланд.

— Да. — Той видя веждата на Лийланд. — О, по дяволите! По дяволите!

— Няма защо да се тревожиш. — Върху носната кърпичка на Лийланд бе попило петно кръв колкото пощенска марка.

Шофьорът беше чернокож, млад, с високи скули и бадемови очи. Той и Лийланд тъкмо обсъждаха зверствата в Африка. Падащият сняг бе удължил пътуването от хотела в центъра край огромната арка^[2], цялата от неръждаема стомана; Лийланд вече знаеше, че шофьорът е дошъл в Сейнт Луис от Бирмингам като ерген в края на петдесетте години и че сега синът му играе в училищния отбор по бейзбол и в целия град няма по-добър от него на трета база.

В гъмжилото от коли близо до летището заговориха за насилието. След като прекара таксито от междущатския на околовръстния път към летището, шофьорът му разказа последните случаи на сексуално осакатяване в Черна Африка, „Ламбърт фийлд“, сети се Лийланд, докато шофьорът му разказваше за отрязани пениси. Не „Линдбърг“, въпреки връзката със Сейнт Луис. „Линдбърг“, опасното летище, беше в Сан Диего. Лийланд бе идвал и напускал Сейнт Луис дузина пъти през последните пет години и не за първи път се объркваше.

Кървеше: за мнозина един зрял мъж с цепната вежда не можеше да е друго, освен върло пиянде. Въпреки обезкуражаващата перспектива Лийланд не бе нито разстроен, нито ядосан. Не беше кой знае какво порязване. Заради произшествието той бе загубил нишката на нещо друго, проблеснало за миг в съзнанието му. Взе да го яде отвътре. Попи кръвта и на носната кърпичка се притури ново петно.

— Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам.

Лийланд виждаше, че съжалява. Шофьорът на пикала отвори вратата и погледна назад, не му се слизаше в бъркотията на пътя. Беше едър, дебел мъж с мустаци, мъж-планина, от онези, с които ченгетата гледат да са любезни. И темпераментът му подхождаше на фигурата: навъси се на таксиметровия шофьор и повелително посочи с палец по посока на банкета. Пикапът се изтегли плавно напред, като бълваше киша върху таксито откъм страната на Лийланд.

— Самолетът ми излита след двайсет минути — напомни Лийланд.

— Тъй ами! С това приятелче можем да се видим на летището. Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам. — Той спря до пикапа, пресегна се и смъкна предното дясно стъкло, а завихреният сняг се втурна вътре.

— Отбий! — ревна дебелият.

— Пътникът ми кърви, а и трябва да хване самолет…

— Я не ми пробутвай тия дивотии! Отбивай! Лийланд смъкна задното стъкло.

— Остави ме да се добера до летището. Дебелият го изучава само миг.

— Не си пострадал чак толкоз. Знам ли какво крои това приятелче? Отбий бе! — кресна той на таксиметровия шофьор.

— Ама той гони самолет!

— Не ми ги пробутвай тия, мръсен негър! Щом той слезе, и ти ще духнеш!

Шофьорът на таксито настъпи газта.

— Майната ти! — кресна той и докато се мъчеше да затвори стъклото, едва не загуби пак управление. — Не съм длъжен да му вървя по гайдата на тоя идиот!

— Той е куку — съгласи се Лийланд. — Ето, виж картата ми. В Калифорния ще съм десет дена, след това се връщам на изток. Ако тоя сетне те тормози, ще ти дам каквото щеш показание.

— Не ми пука за сетне — отвърна шофьорът. — Пука ми за сега.

— Докато съм в таксито ти — успокои го Лийланд, — козовете са у нас.

Шофьорът надзърна в огледалцето.

— Тоя се връща на пътя. Ти да не си малко нещо ченге, а?

— Тия дни — по-скоро съветник. — Лийланд попи отново челото си. — Важното е, че си нося желязцето, дето придава тежест.

— Майчице! Де да знай човек, нали тъй! Ей, все се чудя за едно нещо: как се вкарва тая играчка в самолета?

— Издават ти карта. Много специална. Не можеш я копира.

— Тъй, ясно, трябва си карта. Ама че майтап. Вижте ме кой съм! — присмя се той. Направи ръката си на пушка. — Ей ти го истинският пропуск за навсякъде.

Лийланд се ухили:

— Трябва да запомня това.

Кървенето бе понамаляло, сега обаче го цепеше глава. Май отиваше на зле. Движението оредя и шофьорът погледна напред и към страничното огледало.

— Ей го, иде.

Пикапът беше отляво. Дебелият го насочи така, че той се плъзна към таксито. Лийланд се премести и свали страничното стъкло.

— Не го затривай, мой човек, моля ти се.

— Тия типове сами се затриват — отвърна Лийланд, наслаждавайки се на стария жаргон. Като толкова други чернокожи шофьорът имаше дар-слово — той искаше да разбере какво му минава през ума на човек. Лийланд се бе учудил колко точно бе подбрал думите в случая — и тогава се сети за нещо друго, за онова, което му се беше изплъзнало след произшествието. — Аз съм полицейски служител — викна Лийланд на дебелия. — Остави ни да стигнем до летището.

— Казах му да не ми ги пробутва такива! Сега ти го казвам и на теб! — изръмжа дебелият и изви волана така, че пикапът съвсем притисна таксито.

Лийланд си мислеше за такъв един бабанка, който бе удържал дузина полицаи в един кегелбан в Ню Джързи, мятайки топките като пъпеши. Кой да ти каже колко ли див е пък тоя. Лийланд измъкна своя деветмилиметров браунинг, увери се, че предпазителят е спуснат, и през отвореното стъкло го тикна под носа на дебелия. Браунингът беше пистолет за професионалисти, с тринайсет патрона в магазина и местенце за още един в цевта, което сега беше празно. Дебелият схвана сериозните намерения на Лийланд. Обърна очи и изплези език, сгънат като сандвич. Очакваше Лийланд да го гръмне в лицето… че да си хване самолета.

— Той ще те чака пред летището — му каза Лийланд.

Дебелият седеше неподвижен, боеше се да помръдне. Таксито бавно потегли, бронята застърга.

— Майчице! — проплака шофьорът.

Лийланд трепереше, прилоша му. Можеше да си има големи неприятности — най-малкото му предстоеше сериозно обяснение.

— Направих грешка — побърза да каже на шофьора. — Това тук е само ала-бала. Ако те притисне тоя, ние ще го обвиним в опит за побой.

— Абе, мой човек, хич да не ти пука! Пищов не съм виждал.

Лийланд извади двайсет и пет долара от портфейла си.

През падащия сняг изникна рампата пред входа на летището.

— Калифорния, а? — отрони шофьорът. — Нямал съм това удоволствие.

— Отивам да видя дъщеря си в Лос Анджелис. После ще отида с кола до Юрика да се видя с един стар приятел.

— Дъщерята омъжена ли е?

— Разведена. Има две деца. Майка й почина, но и ние се бяхме развели години преди това.

— Ще си със семейството значи — подхвана шофьорът. — Това е важното. Аз — също. Ще си прекарам една хубава Коледа напук на всичко. Да ти кажа, мой човек, никога не ми е вървяло с Коледата. Когато бях малък, баща ми се напиваше и ме пердашеше. То пък на кого ли му върви по мед и масло…

Един „Боинг 747“ се вдигна над летището, затъмни белезникавото като рибешки корем небе и заглуши последните думи на шофьора. Пикапът отново се шмугна до тях, дебелият им мяташе застрашителни, навъсени погледи. Лийланд извади още една десетачка от портфейла си, а после и картата, с която да качи заредения браунинг на самолета. Пистолетът беше легален, ала значката, която носеше — не. Беше детективска значка от Ню Йорк Сити, подарък от приятел в тамошния отдел, с гравирано отзад „ТОЯ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП“. Лийланд бутна двайсет и петте долара на предната седалка.

Шофьорът дръпна към тротоара и перна брояча.

— Ааа, не, мой човек, аз черпя.

— Весела Коледа! — каза Лийланд, докато му пъхаше парите в ръцете. — Приятни празници!

Шофьорът ги взе. Пикапът спря пред таксито. Един с фуражка отвори вратата откъм Лийланд. Като излезе, Лийланд му даде десетачката.

— Доведете някое ченге, пронто. Багажът отива в Лос Анджелис.

— Да, сър. Ще намеря някой да ви налепи етикетчетата по чантите. Да ви е весела Коледата!

Лийланд почувства, че вече може да се поотпусне. В сутрешното предаване „Добро утро, Америка“ бяха съобщили, че в Лос Анджелис е 25 градуса. Едно ченге идваше през тълпата към автоматичните врати. Лийланд му направи знак да остане оттатък.

— Стой си на мястото! — извика на шофьора. — Весела Коледа!

— И на тебе. Благодаря за помощта. Приятен път!

На Лийланд му беше съвестно, че го изоставя. Вътре той показа картата на ченгето, пак чернокож. В пластмасовата карта бяха втъкани в кодиран ред нишки от редки метали, които заискриха на светлините на летището.

— О, да-да, знам те. — Ченгето, чието име беше Т. Е. ДЖОНСЪН, погледна през рамото на Лийланд. — Какъв е проблемът?

Лийланд обясни, че е бил в таксито по време на произшествието и че другият шофьор просто обезумял. Полицаят Джонсън огледа Лийланд с присвити очи.

— Размаха ли си патлака пред него?

— Само му казах, че имам — излъга Лийланд.

Онзи се усмихна и хвърли поглед към таксито.

— Добре звучи. И братлето ще потвърди, а? Я не ми хвърляй прах в очите!

Лийланд се ухили:

— Честна полицейска! Бих ти козирувал, ама пак ще ми текне кръв.

— Ти по-добре се погрижи за себе си. Върви! Другото е наша работа. Приятни празници!

— И на теб. — Лийланд продължи да стиска в ръка картата, за да я покаже и на полицая при детектора за метал. Отново попи челото си — вече имаше четири големи петна по носната кърпа. Бе се погледнал в едно огледало във витрината на някакъв магазин за подаръци. Истински прорез си беше, но не беше дълбок и едва ли имаше сантиметър и половина на дължина. Нещо все още го безпокоеше. Полицаят при детектора беше пак чернокож: Р. А. ЛОПЕС. Баща испанец и майка негърка? Комбинацията беше по-обичайна за Лос Анджелис и за миг Лийланд се зачуди замаяно дали пък не е попаднал в някакъв огледален свят.

— За кой полет сте?

— 905-и, до Лос Анджелис. В първа класа — правя си коледен подарък.

— Ами то ще е адски полет за онзи, който опита контрабанда. Има двама от бреговия патрул, дето пътуват в трета класа чак до Сан Диего, и някакъв шеф от федералната военна полиция с вас отпред. Ще ви оставя сам да се досетите кой е.

— Не е важно, по-добре му дайте да разбере кой съм аз.

Полицаят Лопес тихо се засмя:

— Ще се обадя на следващия пост. Какво е станало, да не сте се подхлъзнали на леда?

— Дребна работа. Нищо сериозно.

— Е, приятен полет. Да видим за колко време ще разпознаете полицейския шеф.

— Благодаря. Обичам главоблъсканиците.

Часовникът в салона показваше 16:04 ч. и пътниците още се точеха към централния изход. Лийланд попита служителя има ли време за междуградски разговор.

— А, ще поседите известно време, сър. Отложиха полетите с половин час, докато опитваха да домъкнат снегорини от Сейнт Луис. Тези тук не струват. Затваряме в осем.

— Няма начин да не тръгнем, нали?

— Не — потвърди служителят, сякаш отговаряше на бавноразвиващ се.

Само за миг телефонистката записа кредитната му карта и набра номера, а след още миг той вече говореше от кабината със секретарката на дъщеря си.

— О, мистър Лийланд, тя още не се е прибрала от обяд. Вие сте със същия полет, нали?

Беше забравил за разликата във времето.

— Да, но мисля, че ще позакъснеем. Тук е виелица. Но не за това се обаждам. — Не знаеше дали да продължи. — Имах малко произшествие извън летището. Не съм ранен, но веждата ми е цепната.

— О, горкичкият! Как се чувствате?

— Е, малко поразтреперан, но съм добре. Не исках Стефани… мисис Джинаро… да се разстройва, като ме види.

— Ще й кажа. Не се тревожете за нищо.

Някой почука на вратата на кабината: съпровождащата полета, жена на трийсет и пет, с ярко изрусена коса, навита в стил от епохата „Кенеди“. КАТИ ЛОУГАН, според името на картата й. Когато той й обърна внимание, тя се усмихна ослепително, твърде по младежки, и му кимна. Лийланд каза довиждане на секретарката, като внимаваше да не затвори, преди тя да му е пожелала приятен полет, и отвори вратата. Кати Лоуган говореше с професионално бодър тон:

— Мистър Лийланд? Готов ли сте вече? Всички чакаме вас.

 

 

Четирийсет и пет минути самолетът се добира до пистата. Лийланд трябваше да си седи на мястото, но Кати Лоуган му надонесе навлажнен и сух лигнин, огледалцето си, лепенка и накрая — два аспирина. След като бе изкопчила от него, че се кани да посети дъщеря си, едва доловима топлина започна да се промъква в държанието й, а това показваше, че и самата тя не е лош детектив. Той не носеше халка, а един мъж не пътува без жена си да прекара Коледа с дъщеря си, стига да има жена. Но още много усилия й трябваха, за да разбере кой е той и дори дали е казал истината за себе си. Тя очевидно беше самотна, чувстваше, че остарява, и беше малко уплашена. Познато му бе това чувство, а фактът, че тя мило изрече името си буква по буква, само го накара да я хареса още повече.

Самолетът беше пълен, приличаше повече на влак за предградията, отколкото на въздухоплан, който прелита половин континент. Мъжът до прозореца беше забил нос в някакво списание. Не можеше да е шефът от федералната военна полиция, беше твърде дребен, за да преодолее изпита по физическа издръжливост. Докато му оказваше първа помощ, Кати Лоуган беше казала, че бурята е стигнала до западните предели на Айова и че първият час на полета ще бъде доста „трусов“, тъй че не би могла да позволи на Лийланд да стане от мястото си, за да се поизмие в умивалнята. Съседът му бе дочул и Лийланд го видя как стисва своя „Нюзуик“ по-здраво.

От войната насам, повече от двайсет години, Лийланд беше летял със свои собствени самолети, като, преди да се откаже, вече беше стигнал до „Чесна 310“. Сега не обръщаше на авиацията повече внимание от който и да е постоянен пътник, но знаеше, че това последно поколение въздушни возила е по-безопасно от всичко, построено някога. Истинският проблем сега бяха човешките грешки.

А колкото до възможността за въздушно пиратство, макар от години да не се бе случвало в САЩ, на борда имаше достатъчно свестни момчета от силите на реда, които да изколят всички от салона за непушачи. Лийланд се чудеше дали шефът от военната полиция на борда знае, че другият въоръжен пътник в първа класа е помогнал да се разработи програмата, която е обосновала създаването на службата му. Когато пиратството беше в разгара си, Лийланд бе повикан за съветник на Федералната авиоадминистрация, а сега бе попаднал в положение, което програмата би трябвало да предотвратява: твърде много патлаци. Години наред не беше се докосвал до тези неща и понеже не знаеше последните промени в процедурата, все едно че нямаше никаква подготовка, като ония двамата от бреговия патрул в трета класа. Премного патлаци и недостатъчна подготовка. Имаше защо да се притеснява — знаеше твърде много.

Полетът беше следващият поред. Един делфинонос „DC-10“ потъна в мрака, а скоро заглъхна и бученето на моторите му: Боингът отново пое към пистата и Кати Лоуган се появи до него, застанала стабилно въпреки друсането.

— Какво ще кажете за една чашка, преди да се вдигнем във въздуха? Двоен скоч?

Той се усмихна.

— Сега ще ви падна в очите. Може ли една кола? Добре ще ми дойде нещо сладко.

— Разбира се.

Пилотът правеше завоя към пистата за излитане, когато Кати Лоуган се върна с колата на поднос. Подари му още една усмивка, после побърза обратно към своето място до витата стълбичка към горната палуба. Както изглежда, предположението, че той е пияница, който се пази от изкушението, не я стресна. Пилотът подаде пълна мощност. По средата на пистата носът на самолета се вирна като люшната клатушка. Сетне и задните колела се отлепиха от земята — вече бяха във въздуха.

 

 

Лийланд се чудеше защо все бърка „Ламбърт“ с „Линдбърг“, когато шофьорът му бе задал своя удивителен въпрос, извърнал мислите му в съвсем друга посока. Тъкмо щеше да му отговори, че не знае какво му минава през ума на човек… когато внезапно проумя, че всъщност знае много добре.

Като млад детектив преди години той бе попаднал на случай, в който пенисът на жертвата бе отрязан. По линията на най-малкото съпротивление Лийланд проследи веригата от факти и стигна до съквартиранта, на жертвата — някакъв несретник с криминално досие.

След многочасов разпит съквартирантът — Тесла — не издържа и си призна. Това беше по времето, когато всяка седмица някой отиваше на електрическия стол. За една година Тесла бе осъден на смърт и екзекутиран.

Този случай направи Лийланд известен за трети път в живота му. Като полицай новобранец преди войната той бе участвал в престрелка, в която Трима бяха убити, включително колегата на Лийланд. Като пилот на боен самолет в Европа той бе свалил повече от двайсет нацистки самолета — достатъчно, за да накарат един нюйоркски издател да му поръча книга. Участието на Лийланд в случая „Тесла“ — сензацията с елементи на забранен секс и ужасни осакатявания, направи книгата събитие в печата, години преди такива неща да станат конвейерни. Когато скоро след това личният живот на Лийланд започна да се разпада, той бе объркан, както би бил всеки на негово място.

Шест години по-късно, когато Лийланд, който тогава държеше частно детективско бюро, бе помолен от бременна млада жена да разследва скока или падането на мъжа й от покрива на един хиподрум, фактите го отведоха назад през собствения му живот до случая „Тесла“. Лийланд бе пратил в гроба невинен човек.

Истинският убиец беше хомосексуалист, неспособен да се приеме такъв, какъвто е, озверен от самоненавист. С жертвата — съквартиранта на Тесла, Теди Лийкман, се запознал случайно в някакъв хомо-бар. В апартамента на Лийкман, в отсъствието на злощастния Тесла, който бил излязъл някъде, положението станало неудържимо за убиеца.

Той налагал Теди Лийкман с юмруци до смърт, накрая разбил черепа му с някакъв керамичен предмет, но при боричкането Лийкман се вкопчил във врата му и съдрал късчета кожа под ноктите си. Решението, което убиецът налучкал, бликнало от дълбините на душата му. Той отрязал пръстите на Лийкман и за да заблуди полицията, отрязал и пениса му. Номерът мина, защото никой не беше допуснал дори за миг, че осакатяването е нещо друго, а не действие на човек, който изтръгва омразата от себе си.

Като акт на самосъхранение обезобразяването за унищожаване на доказателствата в крайна сметка не беше довело до нищо. Шест години по-късно убиецът се бе самоубил.

Но не преди да остави неопровержими доказателства за най-голямата измама от времето на Бос Туийд^[3].

Най-много изстрада вдовицата на убиеца. Дете на улицата, тя искаше да се каже истината — съзираше връзката между тайните терзания на покойния си мъж и замогването на цяла рота бизнесмени около него. Тя искаше хората да видят как подобно ограбване утежнява бремето на бедните.

Нищо подобно не се случи. Всички конспиратори успяха да се изпокрият в миши дупки и да отърват затвора. Вместо да пишат за мошеничествата в жилищното строителство, вестниците се обърнаха към стария случай. Военният рекорд на Лийланд и прочие, и прочие. Когато в един скандалджийски „чаршаф“ бе изразено предположението, че между детектива и клиентката има роман, Норма се премести в Сан Франсиско. Минаха години, преди Лийланд да я види отново.

Объркването на Лийланд относно „Ламбърт“ и „Линдбърг“ имаше своите корени в онези времена, тъй като той се чувстваше неуютно в ролята, която журналистите му бяха приписали. „Късметлията Линди“, неведнъж се бе наричал в отчаянието си. И той като убиеца, който му се бе изплъзнал, живееше двойствен живот и се залъгваше, че има някакъв смисъл. Бракът му се разпадаше — и, разбира се, той изобщо не бе разгадал своя голям случай, макар че разбра това доста по-късно.

Какво му минава през ума на човек…? Абсолютно нищо — в такива мигове ум и тяло са едно и също. Но там, мислеше си Лийланд, там, в това абсолютно нищо, се крие загадката на историята.