Чарлс Буковски
Всички гъзове на света, включително и моят

1.

В деветото надбягване моят кон се наричаше Зеленото сирене, спечели надбягването, аз изкарах петдесет и два долара срещу заложени пет и тъй като и бездруго бях на кяр, си поръчах още едно.

— Дай ми едно малко зелено сирене — така казах на бармана.

Но барманът не се обърка. Той знаеше какво пия. Все пак се подпирах там цял следобед. Предишната вечер се бях напил, а когато се прибрах, естествено, трябваше да пия още. Наизвадих всичко. Имаше скоч, водка, вино и бира. Към осем вечерта ми се обади някакъв погребален агент и заяви, че идва на гости.

— Добре — казах аз. — Донеси нещо за пиене.

— Може ли да доведа приятели?

— Аз нямам приятели.

— Имах предвид моите приятели.

— Пет пари не давам — отвърнах му аз.

После отидох в кухнята и напълних до три четвърти със скоч една водна чаша. Изпих го чист, като навремето. Тогава поглъщах бутилка уиски за час и половина, най-много два. Обърнах се към стената на кухнята и казах:

— Зелено сирене.

После си отворих една голяма, леденостудена бира.

2.

Погребалният агент пристигна, започна да говори по телефона и скоро дойдоха множество непознати хора, като всички носеха нещо за пиене. Имаше много жени и аз исках да ги изнасиля всичките. Седнах на килима и се оставих на електрическата светлина и на алкохола, който маршируваше във вените ми като на парад, като на щурм срещу тъгата, като на последна атака срещу лудостта.

— Никога повече няма да работя! — казах им аз. — Конете ще се грижат за мен по-добре от всяка КУРВА!

— Точно така, господин Чинаски! Вие сте велик човек!

Заяви ми го някакъв дребен посивял нещастник, който седеше на дивана, потъркваше ръчичките си и ми се хилеше с влажните си устни. И наистина го имаше предвид. Направо ми прилоша. Изпих чашата, която държах в ръката си, намерих отнякъде друга и изпих и нея. Започнах да говоря с жените. Обещах на всички, че ще ги забавлявам с могъщия си кур. Те започнаха да се смеят. А аз наистина го имах наум. В смисъл веднага. На място. Пристъпих към жените. Мъжете ме издърпаха. Бях не толкова светски лъв, колкото гимназист. Ако не бях великият господин Чинаски, някой като нищо щеше да ме убие. Но при това положение можех да си позволя да си разкъсам ризата и да предложа на всеки да излезе отвън, за да се разберем като мъже. Извадих късмет. На никого не му се занимаваше да ме пребие.

Когато най-сетне ми се проясни, беше четири сутринта. Всички лампи светеха и нямаше никого. Аз продължавах. Намерих една топла бира и я изпих. После си легнах с онова чувство, познато на всички пияници: че съм се изложил, но майната му.

3.

От петнайсет-двайсет години страдам от хемороиди; както и от язва, проблеми с черния дроб, мехури по кожата, невроза, депресия, различни форми на лудост и прочие — но човек се научава да живее с тези неща и само да се надява, че всичко няма да реши да сдаде фронта по едно и също време.

Това напиване почти успя да ме убие. Беше ми лошо и се чувствах слаб, но то си беше в реда на нещата. Истинският проблем бяха хемороидите. Не им действаше нищо — горещи вани, кремове, нищо не помагаше. Червата ми едва ли не висяха от гъза, като кучешка опашка. Отидох на лекар. Той ми хвърли един поглед и каза:

— Операция.

— Добре — отвърнах аз. — Обаче ме е страх.

— Хм, гут, значи по трудент начинт — каза той с немски акцент.

„Мръсен нацист“ — помислих си аз.

— Значи този лаксатив във вторник вечерт, после в рано сутринт става, я? И прави клизма, докато вода стане чист, я? После аз пак погледна в сряда сутринт.

— Гут, майн херинг — отвърнах аз.

4.

Маркучът за клизмата постоянно се измъкваше, цялата баня се намокри, стана студено, коремът ме заболя и се давех в лиги и лайна. Така щеше да свърши този свят — не с атомна бомба, а с лайна, лайна, лайна. С маркуча за клизма, който си бях купил от аптеката, не можеше да се регулира потокът на водата, а пръстите ми бяха изтръпнали и не действаха както трябва, така че водата влизаше с пълна сила и излизаше с пълна сила. Цялата процедура ми отне час и половина, през който моите хемороиди бяха господари на целия свят. На няколко пъти си помислих просто да се откажа и да умра. В банята намерих кутия с чист терпентин. Беше прекрасна кутия, с червен и зелен етикет.

ОПАСНО! — така пишеше на етикета. Може да причини отравяне и смърт!

Но мен наистина ме беше страх — и върнах кутията обратно.

5.

Докторът ме сложи да легна на една маса.

— Значи релакс гръб, я? Релакс, релакс…

Той изведнъж навря нещо в гъза ми и започна да развива някаква механична змия, която запълзя нагоре по червата ми в търсене на запушено място или рак.

— Ха! — каза докторът. — Ако малко боли, отваря уста и диша като куче, я? Хахахахаха!

— Копелдак мръсен!

— Какво?

— Мамка му! Изрод! Свиня! Садист! Изгорихте Жана на кладата, забихте пирони в ръцете на Христа, гласувахте за Втората световна, гласувахте за Никсън! На майка ти в гъза! Какво ми ПРАВИШ?!

— Скоро свърша, я? Добърт пациент.

Накрая докторът си нави змията обратно и погледна в нещо като перископ. После натъпка малко бинт в окървавения ми гъз и ми каза да се облека.

— И за какво ще бъде операцията? — попитах аз.

Той ме разбра.

— Само за хемороид.

Преди да си тръгна, погледнах под полата на медицинската му сестра. Тя мило ми се усмихна.

6.

В чакалнята на болницата седеше малко момиченце, което ни огледа един по един: посивели лица, побелели лица, пожълтели лица… Накрая момиченцето обяви:

— Всички ще умрат!

Никой не й отговори. Обърнах на следващата страница на някакво старо списание „Тайм“.

След обичайното попълване на документи… урина… кръв… ме заведоха в стая с четири легла, на осмия етаж. Когато възникна въпросът за вероизповеданието ми, казах „католик“ — за да си спестя вторачените погледи и разпита, които следват отговора „атеист“. Беше ми писнало да отговарям на въпроси. Все пак болницата беше католическа — може би щях да си спечеля по-добро обслужване или пък благословия от папата.

И така, затвориха ме в една стая с още трима души. Мен — монаха, самотника, играча, майстора, идиота. Всичко свърши. Любимата самота, хладилникът с бира, пурите на нощното шкафче и телефонните номера на жените с едри бедра и едри задници.

Единият от болните беше с пожълтяло лице. Приличаше на голяма дебела птица, която са накиснали в урина, а после са оставили да съхне на слънце. Постоянно натискаше бутона за повикване на сестрата. Говореше пискливо и плачливо:

— Сестра, сестра, къде е доктор Томас? Вчера доктор Томас ми даде кодеин. Къде е доктор Томас?

— Не знам къде е доктор Томас.

— Може ли лекарство против кашлица?

— Лекарството против кашлица е на нощното ви шкафче.

— Това не помага! И сиропът не помага!

— Сестра! — подвикна един побелял тип от североизточното легло. — Може ли кафе? Искам още кафе, моля.

— Сега ще видя — отвърна тя и излезе.

От прозореца ми се виждаха някакви възвишения. Лежах и гледах възвишенията. Навън се стъмни. Възвишенията бяха отрупани с къщи. Стари къщи. Имах необяснимото чувство, че всички къщи са пусти, че всички са умрели, всички са се отказали. Слушах тримата мъже в моята стая, които се оплакваха от храната, от цената на лечението, от лекарите и сестрите. Когато единият говореше, другите двама явно не го слушаха, защото не отговаряха. След това някой от тях вземаше думата. Все едно се редуваха. От скука. Говореха някакви безсмислици, като постоянно сменяха темата. Единият беше селянин, другият работеше като оператор в киното, а третият беше жълтата напикана птица. През прозореца се виждаше кръст, който се въртеше в небето — първо син, после червен. Стана късно и сестрите спуснаха завесите на леглата ни, така че ми стана малко по-добре, но изведнъж осъзнах, че болката и вероятната смърт не ме сближават с човечеството. После започнаха да идват хора на свиждане. Никой не ми дойде на свиждане. Почувствах се като светец. Погледнах през прозореца и видях, че до червено-синия кръст, който се въртеше в небето, има светещ надпис: МОТЕЛ. Там вътре имаше други човешки тела в легла, но наредени по друг начин. Защото се чукаха.

7.

Един нещастник със зелени дрехи дойде да ми обръсне гъза. Какви професии има на този свят! Това дори аз не го бях работил.

После ми сложиха найлонова шапка и ме преместиха на количка. Точно така. Водеха ме на операция. Бутаха страхливеца по коридорите, покрай умиращите хора. Бяха мъж и жена. Бутаха ме с усмивка и изглеждаха много спокойни. Вкараха ме в асансьор. В асансьора имаше четири жени.

— Ще ми правят операция — казах им аз. — Искате ли да се сменим?

Жените се отдръпнаха към стената и не отговориха. Пристигнахме в операционната и зачакахме да дойде Господ. Накрая Господ дойде и каза:

— Я, я, я! Мой любимт пациент!

Дори не си направих труда да отговоря на тази лъжа.

— Обърнете по коремт, моля.

— Ей — обадих се аз. — Сигурно вече не мога да се откажа?

— Найн — каза докторът. — Вече си под моя власт!

Усетих как ме стегнаха с каиш. Разтвориха ми краката. Биха ми първата местна упойка. Чувството беше такова, сякаш докторът покриваше гъза ми с хавлиени кърпи. После още една упойка. И още една. Аз не спирах да се шегувам с тях. Страхливец, смешник, който си подсвирква в тъмното.

— Приспете го, я? — каза докторът.

Усетих как ми бият още една инжекция в лакътя. Но нищо не ми стана. Имах зад гърба си прекалено много наливания.

— Може ли една пура? — попитах.

Някой се засмя. Шегата беше тъпа. Реших да си мълча. Усещах ножа в гъза си. Но нямаше болка.

— Ето тук — рече той. — Тук е основно запушване, я? И тук…

8.

В реанимацията беше тъпо. Понякога минаваха красиви жени, но не ми обръщаха внимание. Надигнах се на лакът, за да се огледам. Навсякъде имаше човешки тела. Ужасно бели и неподвижни. Хора, които бяха претърпели истински операции. Рак на белите дробове. Инфаркт. Какво ли не. Почувствах се като аматьор и малко се засрамих. Зарадвах се, когато ме изкараха оттам. Тримата ми съквартиранти съвсем откровено ме зяпнаха, когато ме върнаха в стаята. Много невъзпитано. Претърколих се на леглото. Открих, че краката ми все още са изтръпнали и не мога да ги контролирам. Реших да поспя. Цялата болница ме депресираше. Когато се събудих, гъзът вече много ме болеше. Но краката ми все още бяха изтръпнали. Протегнах се да си пипна кура, но все едно го нямаше. Искам да кажа, че не усещах нищо. С изключение на това, че ми се пикаеше, а не можех да се изпикая. Усещането беше толкова отвратително, че се опитах да забравя за него.

Една от бившите ми любовници дойде да ме види. Бях й казал, че постъпвам в болница. Не знам защо.

— Здрасти! Как си?

— Добре съм, но не мога да се изпикая.

Тя се усмихна.

После си поговорихме още малко и тя си тръгна.

9.

Беше като в някакъв филм: всички санитари сякаш бяха хомосексуалисти. Накрая видях един, който ми се стори по-мъжествен от останалите.

— Ей, приятел!

Той дойде при мен.

— Не мога да се изпикая. Пикае ми се, но не мога.

— Сега се връщам. Ще те оправя.

Почаках доста. После той се върна, дръпна завесите на леглото ми и седна.

„Господи, какво ли ще ми прави? — помислих си аз. — Свирка?!“

Но тогава видях, че е донесъл някаква машина. Видях как взе една куха игла и я напъха в дупката на кура ми. До този момент смятах, че не усещам нищо с кура си, но сега размислих.

— Мамка му и прасе! — просъсках.

— Не е най-приятното чувство на света, нали?

— Абсолютно съм съгласен с теб. Мда. Аууууууу! Мамка му мръсна!

— Още малко.

Той притисна мехура ми. Видях как малкият квадратен аквариум започва да се пълни с пикня. Това обикновено не го дават по филмите.

— Боже Господи, човече, стига толкова! Да се разделим като приятели!

— Още малко. Готово.

Той изтегли иглата. През прозореца се виждаше моят червено-син кръст, който не спираше да се върти. На стената висеше Христос, а под краката му имаше изсъхнало палмово листо. Нищо чудно, че хората призовават боговете. Иначе не се издържа.

— Благодаря — казах на санитаря.

— Моля, моля — отвърна той, дръпна завесите, взе си машината и ме остави.

Жълтата препикана птица натисна бутона за повикване на сестрата.

— Къде е тази сестра? О, защо не идва тази сестра?!

Той пак натисна бутона.

— Какво става сега? Работи ли този бутон?

Сестрата дойде.

— Боли ме гърбът! Ужасно ме боли! И никой не ми идва на свиждане! Сигурно сте забелязали, нали? Никой не ми идва на свиждане! Дори жена ми! Къде е жена ми?! Вдигнете ми леглото, защото така ме боли! ТОЧНО ТЪЙ! Още по-високо! Не, не, господи, сега е прекалено високо! По-ниско! Тъй. Спрете! Къде ми е вечерята? Не съм вечерял! Вижте сега…

Сестрата си излезе.

Аз не спирах да мисля за машинката за пикня. Сигурно щеше да се наложи да си купя такава и да я разнасям цял живот. Да се крия в задните улички, зад дърветата, на задната седалка на колата.

Селянинът, който беше на първото легло, почти не беше продумал. Сега изведнъж се обърна към стената и каза:

— Кракът ме боли. Нищо не разбирам, за една нощ се поду и не иска да се оправи. И боли, много боли.

Човекът с бялата коса в ъгъла натисна бутона за повикване на сестрата.

— Сестра! — извика. — Сестра, ще ме уредиш ли с едно кафенце?

Не, честно. Основният ми проблем в тази болница беше как да не се побъркам.

10.

На следващия ден човекът с бялата коса (който работеше като оператор в киното) си взе кафето и седна на един стол при мен.

— Не издържам с това копеле — каза ми.

Имаше предвид жълтата препикана птица. И така, нямаше как, трябваше да си говоря с него. Разказах му, че съм се докарал до това състояние основно с пиене. Разказах му за някои от най-дивите си изпълнения, колкото да става весело. Той също имаше какво да разкаже.

— Навремето имаше едни големи червени влакове, които пътуваха между Глендейл и Лонг Бийч, така си спомням. Движеха се по цял ден и по цяла нощ, с прекъсване от час и половина, някъде между три и половина и пет и половина сутринта. Значи, една вечер отидох да пия с един приятел, а след като затвориха бара, отидохме у тях да изпием каквото имаше. После аз си тръгнах, но нещо се загубих. Свърнах в някаква улица без изход, но не знаех, че няма изход. Продължих по нея, а карах доста бързо. И карах така, докато не се блъснах в релсите на влака. Когато се блъснах, воланът подскочи, удари ме по брадичката и ме нокаутира. И така си останах, по средата на релсите, в колата, в нокаут. Извадил съм късмет, защото се е случило точно през този час и половина, когато няма влакове. Не знам колко време съм стоял там. Но се събудих от сирената на влака. Събудих се и първото нещо, което видях, беше как този влак идва по релсите право към мен. Едва успях да запаля колата и да дам на заден. Влакът профуча. Едва се прибрах, защото предните колела бяха разкривени от удара.

— Страшна работа — казах аз.

— А един друг път си седях в бара. И точно отсреща имаше закусвалня, където ходеха машинистите. Влакът спираше и те слизаха да ядат. А до мен в бара седеше един тип. И той ми вика: „Навремето и аз карах такова нещо, и още мога. Ела да видиш как ще го подкарам“. Двамата излязохме и се качихме в локомотива. И той наистина успя да го подкара. Набрахме скорост. И аз започнах да си мисля: „Какво правя тук, по дяволите?“. И му викам на този тип: „Не знам за теб, но аз слизам!“. Намерих спирачката, дръпнах я и още преди да спрем, скочих отстрани. Онзи тип скочи от другата страна и повече не го видях. А около влака се събра тълпа — полицаи, следователи от железниците, детективи, репортери, зяпачи, всякакви. Аз седях отстрани, заедно с хората. И един до мен ми вика: „Дай да се качим и да погледнем какво е станало!“. А аз му викам: „Ами какво да му гледаме, влак като влак“. Хвана ме страх да не ме е видял някой, нали разбираш. На следващия ден писаха във вестниците. Заглавието беше ВЛАК ОТИВА САМ ДО ПАКОИМА. Аз си изрязах статията и си я прибрах. Пазих си я десет години. Жената я видя и ме пита: „За какъв дявол ти е тази статия, ВЛАК ОТИВА САМ ДО ПАКОИМА?“. Но аз не й казах. Още ме беше страх да не ме хванат. Ти си първият човек, на когото разправям за това.

— Не се притеснявай — рекох му аз. — Никой друг няма да научи тази история.

След това гъзът ми започна да се обажда по-здраво и мъжът с бялата коса ми предложи да повикам някой да ми бие инжекция. Аз повиках сестрата и тя ми би инжекция в хълбока. Когато си тръгна, не дръпна завесите, но човекът с бялата коса си остана. Даже имаше посетител. Гласът на посетителя беше толкова силен, че направо ми минаваше през прецаканите черва. Голям оратор.

— Ще преместя всички кораби зад пристанището. И ще го снимаме там. Плащаме на един капитан по осемстотин и деветдесет долара на месец, а той има двама юнги. Имаме цяла флотилия. Мисля да я използваме. Хората са готови за един добър пиратски филм. Не са гледали хубави пиратски филми от времето на Ерол Флин.

— Аха — съгласи се човекът с бялата коса. — Тези неща са на периоди. Хората са готови. Имат нужда от хубав пиратски филм.

— Точно така, има много деца, които никога не са гледали пиратски филм. И като стана дума за деца, точно тях ще използваме. Ще ги пусна на всички кораби. Ще използвам възрастни хора само за главните роли. Просто ще преместим корабите зад пристанището и започваме снимките. Два от корабите се нуждаят от нови мачти, но друго няма. Вдигаме мачтите и започваме снимките.

— Хората са готови за пиратски филм. Тези неща са на периоди.

— В студиото се притесняват за бюджета. А то няма да струва нищо. Само си представи, че…

Дръпнах завесата и се обърнах към човека с бялата коса:

— Виж, не искам да те обидя, но така сте седнали точно до моето легло. Не може ли да заведеш твоя приятел на твоето?

— Естествено, естествено.

Продуцентът се изправи:

— Дяволски съжалявам. Не знаех, че…

Беше дебел и отвратителен; самодоволен, щастлив и гнусен.

— Няма проблеми — казах аз.

Двамата се преместиха при леглото на човека с бялата коса и продължиха да си говорят за пиратския филм. Всички умиращи на осмия етаж на католическата болница слушаха за пиратския филм. Най-сетне продуцентът си тръгна.

Човекът с бялата коса се обърна към мен:

— Това беше най-големият филмов продуцент на света. Той е продуцент на повече велики филми, отколкото всеки друг. Казва се Джон Ф.

— Джон Ф. — оживи се напиканата птица. — Да, той е снимал велики, велики филми!

Опитах се да заспя. Нощем ми беше трудно да спя, защото всички хъркаха. В синхрон. Човекът с бялата коса хъркаше най-силно. А сутрин винаги ме събуждаше, за да ми се оплаче, че не е мигнал. Тази нощ жълтата напикана птица също не млъкна. Първо крещя, защото не можел да се изсере. „Отпушете ме, господи боже, трябва да се изсера!“ Или пък защото го боляло. Или пък защото не знаел къде е неговият доктор. Той постоянно си сменяше докторите. Лекарите не го издържаха, зарязваха го и го прехвърлиха на друг. Никой не можеше да разбере какво му има. А то нищо му нямаше: просто искаше при мама, а майка му беше умряла.

11.

Най-сетне успях да ги накарам да ме преместят в стая за двама, но това се оказа още по-лош ход. Другият човек в стаята се казваше Хърб и санитарят ми каза за него, че изобщо не е болен. „Абсолютно нищо му няма“ — така ми заяви. Хърб носеше копринен халат, бръснеше се по два пъти на ден, имаше телевизор, който никога не изключваше, и постоянно му идваха посетители на свиждане. Беше директор на доста голяма фирма и беше приложил онзи номер да се подстриже много късо, за да създава впечатление за младост, ефективност, интелигентност и бруталност.

Телевизията се оказа много по-неприятна, отколкото си представях до този момент. Аз никога не бях имал телевизор, така че не бях свикнал. Автомобилните състезания горе-долу се ядваха, въпреки че бяха много тъпи. Но винаги имаше и някакъв Маратон за събиране на средства за някаква Кауза. Започваха още от сутринта и продължаваха по цял ден. На екрана излизаха цифрички, които показваха колко пари са събрали. Ядваше се и някакъв човек с готварска шапка. Не знам защо, по дяволите. И една ужасна стара жена с лице като жаба. Беше отвратително грозна. Не можех да повярвам на очите си. Не можех да повярвам, че тези хора не знаят колко грозни, голи, месести и отвратителни изглеждат лицата им — все едно бяха изнасилили всичко почтено на този свят. И същите тези хора спокойно излизаха на екран, разговаряха помежду си и се смееха на нещо. Шегите им не ставаха да се смееш на тях, но те се смееха без никакво усилие. И тези лица, тези лица! Хърб не се обаждаше. Просто си гледаше, сякаш му беше интересно. Не знаех как се наричат хората, но очевидно всички бяха някакви звезди. Когато казваха името на някого, всички се вълнуваха — всички освен мен. Аз не можех да разбера какво става. Леко ми призля. Прииска ми се да се върна в другата стая.

Междувременно се опитвах да накарам червата си да проработят отново. Нищо не излизаше. Само кръв. В събота вечерта при мен дойде един свещеник.

— Ще искаш ли причастие утре? — попита ме той.

— Не, благодаря, отче. Аз не съм много ревностен католик. Не съм ходил на църква от двайсет години.

— Но си кръстен в католическа църква, нали?

— Да.

— Значи още си католик. Просто не те бива много в това.

Говореше точно като във филмите — като грубоватия свещеник с бялата якичка, в ролята Джеймс Кагни или Пат О’Брайън. Дори филмите, които знаех, вече бяха стари. Последния филм, който бях гледал, беше „Изгубеният уикенд“.

Свещеникът ми даде една брошура.

— Прочети това — заръча ми и си тръгна.

МОЛИТВЕНИК

за употреба в болници и психиатрични клиники

Започнах да чета.

О, вечна и благословена Света Троица, ангели и светци, аз ви благославям!

 

О, Майко Божия, аз ти се предавам! И те благославям с очите, ушите, устата, сърцето и цялото си същество!

 

О, страдалческо Сърце Божие, смили се над умиращите!

 

О, Господи Боже, аз те превъзнасям на колене!

 

Нека да възхваляваме Милостивия Бог, който въздава щастие на своя недостоен раб!

 

Заради моите грехове, Иисусе Христе, те намразиха! Заради моите грехове те биха с камшик, и ти сложиха венец от тръни, и те приковаха на кръста! Затуй заслужавам единствено наказание!

Станах и се опитах да се изсера. Не бях срал от три дни. Нищо. Само малко кръв от раните, които се отвориха на гъза ми. Хърб си беше пуснал някакво токшоу.

— В предаването ще гостува Батман — каза ми той. — Ще гледаме Батман!

— Честно? — попитах и пропълзях обратно в леглото си.

А най-вече се разкайвам за моите грехове, за моето нетърпение и моя гняв, за моето отчаяние и моето бунтарство.

Батман се появи. Всички в предаването много се развълнуваха.

— Виж, Батман! — каза ми Хърб.

— Супер — рекох аз. — Батман.

О, пресвета Майко Божия, смили се над мен!

— Виж, той ще пее! Батман може да пее!

Батман си беше свалил костюма и беше облечен нормално. Изглеждаше съвсем обикновен млад човек с леко глуповато лице. В момента пееше. Песента беше много дълга, а по някаква причина Батман изглеждаше много доволен от себе си.

— Може да пее! — радваше се Хърб.

О, Господи Боже, какво съм аз и какво си Ти, и как да Те доближа?

 

Аз съм бедно, нещастно, греховно създание, недостойно за Твоя взор!

Обърнах гръб на телевизора и се опитах да заспя. Но Хърб беше усилил звука. Натъпках си памук в ушите, но това почти не помогна. Помислих си, че никога повече няма да се изсера, докато това нещо не спре. Всичко ми се беше стегнало. Този път със сигурност щях да откача.

О, Господи Боже, от този ден аз се приготвям да приема от ръката Ти онази смърт, която си ми отредил, и всички мъки и страхове! (Обща молитва веднъж дневно, по обичайния ред.)

Най-сетне, в един и половина през нощта, не издържах. Слушах телевизора от седем сутринта. Червата ми бяха запушени за цяла Вечност. Сметнах, че за осемнайсет часа и половина вече съм изкупил цялата си вина за Разпятието и всичко останало. Успях да се обърна в леглото и изкрещях:

— Хърб! Господи боже! Ще се побъркам! Ще откача! Хърб! МИЛОСТ! НЕ МОГА ДА ИЗДЪРЖАМ НА ТОЗИ ТЕЛЕВИЗОР! НЕ МОГА ДА ИЗДЪРЖАМ НА ТОВА ЧОВЕЧЕСТВО! Хърб! Моля те!

Той беше заспал, както си седеше.

— Мръсен путколизец — добавих аз.

— Кво? Кво?…

— ЗАЩО НЕ СПРЕШ ШИБАНИЯ ТЕЛЕВИЗОР?!

— Да го спра? А, да, естествено… Защо не каза по-рано, момче?

12.

Освен това Хърб хъркаше. И говореше насън. Успях да заспя чак към три и половина сутринта. В четири и петнайсет се събудих от някакъв шум, все едно някой влачеше маса по коридора. Лампата изведнъж светна и над мен застана едра чернокожа жена с папка. Господи боже, колко беше грозна и тъпа — да вървят по дяволите и Мартин Лутър Кинг, и равенството между расите! Тази жена бе способна с лекота да ме пребие до смърт. А може би щеше да направи точно това? Може би това беше последното причастие? Може би това беше краят?

— Ей, бейби — казах аз. — Ще ми обясниш ли какво става, по дяволите? Това ли е краят?

— Вие ли сте Хенри Чинаски?

— Опасявам се, че да.

— Свещеникът каза да ви свалим в параклиса за причастие.

— Не, чакайте! Той се е объркал! Казах му, че не искам причастие!

— Ами добре — рече тя.

Дръпна завесите, загаси лампата и си тръгна. Чух как влачат масата, или каквото там беше, надолу по коридора. Папата щеше да остане много недоволен от мен. А масата вдигаше дяволски шум. Чувах как болните и умиращите се събуждат от шума, кашлят, задават въпроси, на които никой не отговаря, и звънят на сестрите.

— Какво беше това, момче? — попита ме Хърб.

— Какво беше кое?

— Шумът и лампите?

— Беше Батман. Черният ангел, който приготвя за Приношение Тялото на Христа.

— Какво?

— Заспивай.

13.

На следващата сутрин дойде моят доктор, погледна ми в гъза и ми каза да си ходя.

— Но няма да яздиш конт, нали така, майн момче?

— Гут — казах аз. — А може ли яхна някоя путка?

— Как?

— Полово сношение — поясних.

— О, найн, найн! Поне шест до осем седмици, преди да предприемеш каквото и да е!

Докторът си тръгна и аз започнах да се обличам. Телевизорът вече не ми пречеше. Даваха един човек, който попита: „Чудя се дали спагетите са готови?“. После си пъхна главата в една тенджера и когато я извади, цялото му лице беше в спагети. Хърб се разсмя. Аз му стиснах ръката.

— Довиждане, сладур — казах му аз.

— Приятно ми беше — рече той.

— Да, и на мен — отвърнах аз.

И точно щях да си тръгвам, когато най-сетне стана. Хукнах към кенефа. Кръв и лайна. Лайна и кръв. Толкова болеше, че започнах да говоря на стените:

— Ох, майко, мама ви да еба и мръсници, мамка му, мамка му, да ви еба в устата мръсна, ох, ох, да ви сера в устата да ви сера, мамка му, мамка му, МАМКА МУ!

Най-сетне свърших. Почистих се, сложих си бинт на гъза, вдигнах си панталоните и се върнах до леглото, за да си взема чантата.

— Хайде, Хърб, довиждане — казах.

— Довиждане, момче — отговори той.

Позна. Пак хукнах към кенефа.

— Мама ви мръсна да еба в устата мръсници да еба! Ох, ох, ох, ох, МАМКА МУ!

После излязох от кенефа и седнах за малко. Усетих още едно малко раздвижване в червата, но ми мина. Слязох долу и платих сметката за престоя в болницата, която беше чудовищна. Не разбирах нищо от написаното. Повикаха ми такси и аз застанах на входа да го изчакам. Носех си специалната ваничка. Ваничка, която пълниш с топла вода и после сереш в нея. Навън стояха трима селяни, двама мъже и една жена. Говореха на висок глас и на диалект и приличаха на хора, които никога не са страдали от нищо — дори от зъбобол. Гъзът ми се раздвижи и започна да трепери. Опитах се да поседна, но това се оказа грешка. Със селяните имаше и едно малко момче. То изтича при мен и се опита да ми свие ваничката. Хвана я и започна да дърпа.

— Недей да дърпаш, копеле мръсно! — просъсках аз.

Едва не ми я изскубна от ръцете. Беше по-силно от мен, но и аз не пусках.

О, Исусе Христе, предавам на милостта ти моите родители и близки, приятели и благодетели! Възнагради ги заради мъките, които са изстрадали заради мен!

— Пусни ми ваничката, чекиджия дребен! — казах му аз.

— Дони! — извика жената. — Остави човека на мира!

Дони избяга. Единият от двамата селяни се обърна към мен и се усмихна:

— Как е?

— Как да е — отвърнах.

За щастие таксито пристигна.

— Чинаски?

— Аха. Хайде да изчезваме оттук.

Настаних се отпред, с ваничката. Седнах малко на една страна. Казах на шофьора накъде да кара. После добавих:

— Виж сега, ако ти кажа, спри веднага — на бензиностанция, зад някой билборд, няма значение. Но спри веднага. Може да се наложи да сера.

— Добре.

Потеглихме. Улиците ми изглеждаха добре. Беше обед. Все още бях жив.

— Слушай, знаеш ли някой свестен бардак? — попитах го аз. — Където има готини, чисти, евтини путки?

— Не знам такива работи — каза той.

— СТИГА БЕ! СТИГА БЕ! — извиках му аз. — На ченге ли ти приличам? Кажи ми като на човек, пич!

— Не, сериозно — рече той. — Наистина не знам такива работи. Аз карам само през деня. Трябва да питаш някой шофьор, който кара нощем.

— Добре, вярвам ти. Завий тук.

Старата ми колиба изглеждаше добре между високите блокове. Старият ми плимут, модел ’57 година, беше нацвъкан от гълъбите, а гумите бяха наполовина спаднали. Исках само една гореща вана. Гореща вана. Гореща вода за многострадалния ми гъз. Тишина. Брошурата за конните надбягвания. Сметките за тока и водата. Писмата от самотни жени, които живееха прекалено далеч, за да ходя да ги чукам. И вода. Гореща вода. И тишина. И аз, между четири стени, в убежището на проклетата си душа. Дадох бакшиш на шофьора на таксито и бавно се изкачих по алеята. Вратата беше отворена. Широко. Някой блъскаше нещо с някакъв чук. На леглото ми нямаше чаршафи. Господи, обир! Или още по-лошо, бяха ме изхвърлили от квартирата!

Влязох и извиках:

— Ей! Какво става?!

Хазяинът влезе в хола.

— Брей, че бързо се върна! Бойлерът беше протекъл и трябваше да го сменим. Ще сложим нов.

— Искаш да кажеш, че няма топла вода?

— Не, няма топла вода.

О, Исусе Христе, с радост приемам това изпитание, което си отредил за мен!

Жената на хазяина също се появи.

— Чакай, ще ти оправя леглото.

— Добре. Чудесно.

— Днес трябва да оправят бойлера. Търсят някаква част. В неделя по-трудно се намират части.

— Добре. Аз ще си оправя леглото.

— Не, аз ще го оправя.

— Не, наистина. Аз ще го оправя.

Отидох в спалнята и се хванах да оправям леглото. Тогава пак ме прихвана. Хукнах към кенефа. Седнах и се заслушах в чукането по бойлера. Добре че беше толкова шумно. Така успях да произнеса една кратка реч. После си легнах. Чух двойката от съседния апартамент. Той беше пиян. Двамата се караха.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Че нямаш никаква концепция за нищо! Нищо не разбираш! Просто си тъпа! И освен това си курва!

Ето че си бях вкъщи. Беше страхотно. Обърнах се по корем. Във Виетнам воюваха. В задните улички бездомниците надигаха бутилки с евтино вино. Слънцето все още не беше залязло. Лъчите му проникваха през щорите. Видях паяк на перваза. Видях стар вестник на пода. Във вестника имаше снимка на три млади момичета, които прескачаха някаква ограда и си показваха краката. Целият апартамент изглеждаше като мен и миришеше като мен. Дори тапетите ме познаваха. Идеално. Почувствах с нова сила, че имам тяло, крака, лакти и коса. Не се чувствах на четирийсет и пет. Чувствах се като някакъв проклет монах, който току-що е получил просветление. Все едно бях влюбен в нещо много красиво, но не знаех какво представлява, а само че съществува. Заслушах се във всички звуци, в мотоциклетите и колите. Чух как лаят кучета. Как се смеят хора. После заспах. Спах много дълго. Спах, докато дърветата ме гледаха през прозореца. Спах, докато слънцето се въртеше над мен, а паякът пълзеше около мен.