Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (23)

ГЛУК
1128 година

Глук стигна до вратите на Шартр точно по залез. В същия момент четирима яки часовои бутаха огромните дъбови крила с медни нитове на северната порта. Както винаги по заник-слънце, всички подходи към града биваха затваряни за през нощта. Шартр беше твърде близо до главните търговски пътища за Атлантика и иначе спокойните му улици се пълнеха по тъмно с орди от бандити.

Тъй че Глук стигна до портата в последния момент. Пътникът, с избелели от прахта и студа дрехи, ускори крачка и помаха на стражите да изчакат. Макар по облеклото му да личеше, че е чужденец, те сигурно помислиха, че като е сам, мъжът не представлява никаква заплаха, и го изчакаха да се прибере в града. Щом влезе, стражите веднага го познаха. Беше друидът от горите на Шампания.

Войниците се изненадаха. От доста време не беше се мяркал по тия места и се носеха слухове, че сигурно е убит от някой разбойник по друмищата. Но това бяха само слухове. А освен другите си дарби, Глук притежаваше и способността да дава поводи за десетки такива.

Ала друидът бе доста известен в областта и като знахар. Всеки път, когато минаваше през Шартр, половината град се стичаше при него да го лекува от болести на тялото и душата в замяна на някаква скромна лепта. В повечето случаи платата представляваше само някой зеленчук, малко брашно или торба халфа, (Вид тръстика) а в най-добрия — топла вечеря, постеля и покрив. Никога не вземаше пари; ползваше и ядеше всичко, което му даваха, и си тръгваше, щом разбереше, че вече нямат нужда от него.

Но този друид имаше и друга странна дарба: говореше с камъните. Никой не знаеше как, но го правеше. Щом ги доближеше, разбираше „желанията“ им и от малък бе търсен от духовници и занаятчии да посочва местата, където може да се вдигне параклис или отшелническа килия, и да се спогажда с genius loci — „ангела хранител“ на мястото. Всъщност точно заради тази си дарба можеше да упражнява горе-долу открито занаята си. Работеше така: винаги питаше на кой светец ще бъде посветен градежът, който ще се вдигне, а после искаше да го оставят три дена и три нощи сам на мястото. Никой духовник не бе виждал какво прави през това време, но злите езици говореха, че забивал тоягата си тук и там, молел се и гледал нагоре, към звездите. Можеше да чете, да пише, да смята и дори да пише музика — доста странна дарба за човек от гората. А когато оглеждаше мястото, където щеше да се строи църква, отбелязваше съвсем точно размерите на основите й, чертаеше ги на хартия, прекарваше линии между различните точки в плана и после си казваше тежката дума. „За да стане истински храм — повтаряше често, — между камъните и звездите трябва да има тясна връзка. — И добавяше уверено: — Господ сътвори света по подобие на небето, а храмовете са въплъщение на звездите“.

Никой не знаеше къде живее, нито дали има семейство, което трябва да храни. В Бургундия и в Шампания се смяташе, че появата му е знак, че нещо ще се случи; навремени това бе кончината на някой знатен благородник, друг път смяната на епископ, а в повечето случаи — предвестие, свързано с реколтата, или поличба, че се задава страшна суша или епидемия. Не че ставаше точно така, но Глук не обясняваше нищо.

Дори епископ Бертран познаваше добре друида и неговите дарби. И го покровителстваше, защото в известен смисъл му дължеше живота си. Из цял Шартр бе плъзнал слухът, че преди години мъжествеността на прелата едва не окапала от скоропостижен сифилис и че ако не била успешната намеса на Глук, и епископът, и цялата му мъжественост отдавна щели да гният под земята. Оттогава бяха минали поне десет години. Но какво ли го водеше тук сега?

Като мина през северната порта, Глук прекоси бос Пасажа на ковачите, без да се спре или да поздрави някого. Странно, много странно. Защото, ако друидът можеше да се похвали с нещо, то това беше, че има благ характер и е готов винаги да похортува с някого по пътя си. Но сега изглеждаше различно. Беше облечен в същия протрит sagum като миналия път и се подпираше на същата тояга, приличаща на змия, но изразът му бе друг. Все същата широка дреха без копчета покриваше до коленете изпосталялото му тяло, препасана с връв, на която висеше сърпът му. И прошарената му коса, изпъстрена със сиви кичури, беше същата. Дори широката вълнена качулка на раменете си не бе сменил с друга, по-плътна и топла.

Като го видя да минава пред сергията му, Андрьо, месарят, промълви смаяно: „Вижте го, бърза!“.

Глук пое по стръмната улица на кожарите, крачейки все така, без да продума. Мина покрай купчините тлееща жарава, където нажежаваха подковите и веригите за добитъка, и се разбърза да измине и последните триста метра, които го деляха от голямата къща, където сифилитикът Бертран бе настанил абата на Клерво. Там спря за миг, огледа двуетажната й фасада и новия дървен покрив и като хвърли поглед на всеки от прозорците, отворени към последните лъчи на слънцето, подмина сградата и с твърда крачка се отправи към абатската църква.

Дали появата му беше добра поличба, или бе прокоба? Повечето хора по улицата започнаха да се кръстят, не знаейки на какво да заложат. А междувременно Глук сви надясно по пътя и се изгуби по посока на църквата.

Филип, оръженосецът на Жан от Авалон, беше единственият, който съвсем случайно успя да го проследи докрай с поглед. По това време се бе подпрял на една от двукрилите врати към конюшните, на чист въздух, след като бе лъснал меча на господаря си. Обичаше да вдишва с ноздри ледения ветрец, идващ откъм реката привечер, за да се прочисти от силната миризма на киселината за лъскане. И точно тогава край него мина Глук.

Друидът не му обърна внимание, но за Филип този непознат мъж беше сякаш от друг свят. Под дрезгавата светлина на падащата нощ едва успя да зърне източената му фигура, бързаща към църквата. Магьосник ли беше? И защо бе тръгнал към храма? Оръженосецът се разтревожи. Беше чувал много за такива люде, способни да имат вземане-даване с Дявола и да се надлъгват с него или да омагьосат някой воин и той да блуждае с години около някое дърво. Какво диреше тук тоя магьосник? Дали не търсеше Пиер дьо Бланшфор? Или беше някой от онези charpentiers, за които бе чул от капелана на Свети Леополд! Вцепени се, изумен.

В следващия миг друидът зави в средата на площада и се отправи към противоположния му край. Пред портика с апостолите вдигна очи — този път без свидетели — към седящата статуя на Исус Христос и шепнейки нещо, сякаш молеше позволение да влезе в храма, прегъна голото си коляно, протегна ръка, държаща тоягата успоредно на портала, и като опря длани о паважа, целуна земята. „Аз съм Вратата и който влезе през мен, ще намери спасение“, рече. После се усмихна. Друидът току-що бе разбрал, че това е „ориентиран“ храм, защото на купола му се открояваше ясно монограмът на Христос — кръг с изсечени в него първите три букви от името на Спасителя, X-P-I на гръцки, който всъщност показваше като компас четирите посоки на света.

Беше храм, граден според небесните оси. И без съмнение там му бе „мястото“^[1].

Малко след като друидът потъна в църквата и се отправи към дебелите завеси на напречната галерия, Жан от Авалон и уплашеният му оръженосец стигнаха до портика, останали почти без дъх.

— Кълна се, че го видях да се насочва насам! — рече Филип нервно.

— Успокойте се. Нищо лошо не може да ви се случи, като сте с мен. И казахте, че приличал на магьосник?

— Точно така! — възкликна той. — Беше магьосник. С дълги бели коси и с торба, пълна с кой знае какво. Спря пред голямата къща, сякаш търсеше нещо или някого, и после тръгна насам. Дано не ни е урочасал!

Слава богу, Жан не вярваше много на тия суеверия. От години слушаше такива приказки из Азия, без да се случи нищо подобно. И макар, разбира се, да допускаше, че съществуват свръхестествени сили, които можеха да влияят на смъртните, все пак бе почти сигурен, че има и хора, способни да ги обуздаят. Като наближиха църквата, Жан помоли своя оръженосец да му каже всички подробности за „магьосника“, които си спомняше. Трябваше да са сигурни, че е такъв, за да го задържат.

— И в какво ще го обвиним? — запита рицарят.

— Абатът ще каже.

— Ами ако грешите?

— Никога не е излишно да сме предпазливи. Не се колебайте! Ами ако това е убиецът, когото търсим? Нали не искате още мъртъвци да ни тежат на съвестта? Който е убил веднъж, пак може да го направи.

Това го убеди. Като бутна портата и влезе в централния кораб на църквата, Жан обмисли още веднъж ситуацията. Имаше само едно несъответствие: ако мъжът, когото Филип бе видял, беше наистина магьосник, защо ще влиза по тъмно в Божия дом? Нали това свято място трябва да го плаши?

Слабият светлик на единствената свещ, която гореше на олтара, едва осветяваше първите редове на пейките. Там нямаше никой.

— Може и да е някой от ония, дето са убили майстора настоя Филип, все по-уплашен. — И да е дошъл да вземе тялото му. Сам казахте, че са го погребали временно.

— Веднага ще проверим — прекъсна го рицарят. — Може да е дошъл просто да краде.

— Да краде ли? Sancta camisia^[2] ли? Позволете да се съмнявам, господарю.

Късият кинжал с извито лъскаво острие и костена дръжка на Жан от Авалон проблесна в тъмното. Рицарят не се разделяше с него, макар да го използваше рядко. Но сега, докато пристъпяха съвсем бавно, блясъкът на кинжала ги предхождаше. Малкото прозорци в централния кораб хвърляха сред тегнещата тишина страшни сенки. И само силуетът на олтара на свети Яков, издигащ се съвсем близо до напречната галерия, в една от нишите на западната стена, се открояваше в тъмнината.

— Не чувате ли, господарю?

Настръхнал, Филип дръпна господаря си за пелерината. Дишаше учестено и сърцето му биеше така, че слепоочията му щяха да се пръснат.

— Там, в дъното. В тъмното — настоя той.

Стиснал кинжала, рицарят спря за миг. Всичко изглеждаше спокойно. До олтара на Вси светии църквата приличаше на огромна пуста гробница. Но дали беше така? Не знаеше. Напрегнат, Жан от Авалон наостри още повече слух и се помъчи да долови нещо в мрака. В началото не чу нищо, но когато различи шума от стъпките си, от учестеното дишане на оръженосеца и от ударите на собственото си сърце, усети, че на десет крачки пред него ставаше нещо.

Стори му се, че дочува някакъв приглушен напевен звук, приличен на молитва, идващ някъде от пода.

— Чувате ли вече? — повтори Филип.

— Тихо!

Изведнъж зърнаха лек проблясък на пода.

— Сега виждам — прошепна той. — Идва от криптата.

— Внимавайте, господарю.

Криптата, където абат Бернар бе изгубил съзнание предния ден, беше широка зала, до която се стигаше по тясна стълба с равни стъпала. Всеки можеше да слезе по тях, без да бъде забелязан от онзи, който е вътре. Това бе стратегическо предимство.

Заслушани в усилващия се напевен звук, Жан и Филип се промъкнаха безшумно до проблясващия отвор в пода. И щом слязоха по деветте стъпала и стигнаха долу, тутакси видяха онова, което търсеха.